Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (103)

30.

Ходжис изслушва внимателно разказа на своя млад приятел. Радва се, че Джером е харесал Холи, но е разочарован, че не са открили нещо, което да го отведе до компютърния техник на Оливия. Според Джером Джейни вероятно е изхвърлила визитната картичка. Ходжис, чийто ум е трениран да приема всичко с подозрение, предполага, че Мистър Мерцедес се е постарал да не остави визитка на Оливия. Но и тази версия издиша. Нима клиентът няма да поиска картичката на техника, ако е доволен от работата му, за да му е подръка за всеки случай? Освен ако…

Моли Джером да набере номера на Холи.

— Ало? — Гласът й е толкова слаб, че едва се чува.

— Холи, Оливия има ли адресен бележник в компютъра си?

— Един момент. — Чува се потракването на клавишите. Тя отново взема телефона и гласът й е озадачен: — Не, няма.

— Не ти ли се струва странно?

— Май да.

— Възможно ли е човекът, който е качил програмата с призраците, да е изтрил адресите?

— О, да, много е лесно… Пия си редовно лекарството, господин Ходжис.

— Браво на теб. Можеш ли да разбереш дали Оливия е използвала компютъра си често?

— Да. Ей-сега.

— Дай ми пак Джером, докато проверяваш.

Младежът започва да се извинява, че не са открили повече.

— Напротив, много съм доволен. Докато рови в чекмеджетата на бюрото, не видя ли истинско, хартиено тефтерче с адреси?

— Не. Повечето хора не си правят труда да пишат на хартия; държат данните за всичките си контакти в компютъра си и в телефона си. Знаеш го, нали?

Ходжис предполага, че би трябвало да го знае, но напоследък светът се движи твърде бързо и му е трудно да го следва. Дори не знае как да настрои своя видеорекордер.

— Не затваряй, Холи иска да ти каже нещо.

— С нея се разбирате добре, нали?

— Пасваме си. Давам я.

— Оливия има на компютъра си най-различни програми и много сайтове, отбелязани като любими — рапортува Холи. — Посещавала е много често „Хулу“ и „Хъфингтън Поуст“. Историята на сърфирането показва, че е висяла в интернет дори повече от мен. А аз прекарвам много време онлайн.

— Защо жена, която не може без компютъра си, не пази визитката на компютърния техник?

— Защото след смъртта й той тайно се е промъкнал в къщата и е взел картичката — отговаря тя, без да се замисли нито за миг.

— Може би, но помисли за риска, особено в квартал, който се охранява от частна фирма. Този човек би трябвало да знае кода за външната желязна порта и за алармената система… А дори и да ги знае, ще му трябва ключ… — Той млъква.

— Господин Ходжис? Там ли сте?

— Да. И виж какво, казвай ми Бил.

Но тя продължава да му говори официално. Сигурно не може иначе.

— Господин Ходжис? Той изпечен престъпник ли е? Като Джеймс Бонд?

— Според мен е психопат. И тъкмо затова не му пука от нищо. Виж какъв огромен риск пое, когато се вряза в хората пред Общинския център — отговаря той, но и сам не си вярва. — Моля те, дай ми пак Джером.

Тя връчва телефона на младежа и Ходжис го подканва да си тръгне, преди леля Шарлот и чичо Хенри да са го спипали как си гука с Холи пред компютъра.

— А ти какво ще правиш, Бил?

Ходжис поглежда през прозореца: здрачът вече е започнал да размива цветовете на деня. Наближава седем.

— Ще се наспя, пък утре ще му мисля.