Дийн Кунц
Отвъдни очи (4)

Четвърта глава
Таласъмски сънища

На повечето провинциални панаири има и надбягвания с коне в допълнение към изложенията на добитък, лунапарковете и полуразсъблечените танцьорки, тъй че на повечето панаирджийски парцели под трибуните ще откриете съблекални и душове, построени за удобство на жокеите и коларите. Този тук не правеше изключение. Вратата беше заключена, но това не можеше да ме спре. Вече не бях просто орегонско фермерче, все едно с каква страст се молех да си възвърна тази изгубена невинност; бях се превърнал наместо това в младеж с познания от пътя. Носех си в портфейла тънка, твърда ивица пластмаса и сега я използвах да отворя за под минута паянтовия катинар. Влязох вътре, включих лампите и заключих вратата зад гърба си.

Зелените метални тоалетни боксове бяха подредени отляво, овехтелите мивки и пожълтели от годините огледала се намираха отдясно, а душовете — в дъното. През средата на голямата зала минаваше двойна редица опрели гръб в гръб издраскани и очукани шкафчета, пред тях стояха надрани пейки. Гол циментов под. Стени от циментови блокчета. Голи флуоресцентни лампи на тавана. Смътно неприятни миризми — пот, урина, развалено мазило, мухъл — и натрапчива, всепоглъщаща смрад на боров дезинфектант, придаваща на въздуха непоносима тежест, от която почти се намръщих и която не беше достатъчно — почти, но не съвсем — отвратителна да ми се догади от нея. Съблекалнята под трибуните не беше луксозно кътче. Нито пък място, където имаш шанс да срещнеш някой от клана Кенеди например или Кари Грант. Но тук нямаше прозорци, което означаваше, че спокойно мога да оставя лампите светнати, а и беше много по-прохладно — макар и не по-малко влажно, — отколкото прашния лунапарк отвън.

Първото, което направих, беше да изплакна металния вкус на кръв от устата си и да си изчистя зъбите. В замъгленото огледало над мивката погледът ми изглеждаше толкова див и зловещ, че бързо отклоних очи встрани.

Тениската ми беше скъсана. И тя, и джинсите бяха окървавени. След като се изкъпах, измих смрадта на таласъма от косата си и се обърсах с наръч салфетки от кутията над мивката, извадих от раницата си и облякох друга тениска и чифт джинси. В една от мивките отмих част от кръвта от съсипаната горница, накиснах добре и панталоните, изцедих ги и след това ги зарових в почти пълния варел с боклук до вратата, понеже не ми се щеше да ме спипат с доказателство — окървавени дрехи в раницата ми. Остатъкът от гардероба ми се състоеше изцяло от току-що обутите нови джинси, тениската, която бях надянал, и още една резервна, чифт боксерки, чорапи и тънко джинсово яке.

Когато го издирват за убийство, човек пътува с малко багаж. Единствените тежки вещи, които носи, са спомените, страхът и самотата.

Реших, че най-безопасното място да прекарам последния час от нощта е тук, в съблекалните, под трибуната. Разгънах спалния си чувал на пода пред вратата и се изтегнах на него. Никой не би могъл да влезе вътре, без да ме вдигне по тревога в момента, когато се заеме с ключалката, а тялото ми щеше да послужи за спирачка на вратата, така че нашествениците да останат отвън.

Оставих лампите светнати.

Не се страхувах от тъмното. Просто предпочитах да не се подлагам на мрака.

Затворих очи и се замислих за Орегон…

Изпитвах носталгия по фермата, по буйните ливади, където си бях играл като дете, и по сенките на могъщите планини Сискию, пред които хребетите от Изтока изглеждаха древни, износени и патинирани. В спомени, които се разгъваха сега като невероятно сложни скулптури оригами, видях издигащите се върхове на Сискию, обрасли от край до край с огромни ситкински смърчове, разпръснати тук-там плачещи смърчове (най-прекрасните от всички иглолистни), лавзонови лъжекипариси, дъгласови ели, бяла ела с ухание на мандарина, с която по аромат можеше да си съперничи само качулатият тамянов кедър, дрян без мирис, но с бляскави листа, едролистен клен, провиснал западен клен, спретнати редици от тъмнозелени еленови дъбове и дори в избелялата светлина на спомена тази сцена ми спря дъха.

Братовчед ми Кери Харкънфийлд, завареният син на чичо Дентън, бе сполетян от особено ужасна смърт насред цялата тази красота. Убиха го. Той беше любимият ми братовчед и мой най-добър приятел. Дори месеци след смъртта му, та чак и по времето, когато се озовах в лунапарка на „Сомбра Брадърс“, все още усещах загубата му. Остро.

Отворих очи, втренчих се в петносаните от водата и покрити с прах плочки на окачения таван на съблекалните и се насилих да блокирам втрисащия спомен за смазаното тяло на Кери. Имах и по-хубави спомени от Орегон…

В двора пред къщата ни се издигаше голям плачещ смърч, чиито извити клони бяха обвити в елегантни воали от зеленикавочерна дантела. През лятото бляскавият листак служеше за дисплей за слънчевата светлина горе-долу по същия начин както кадифената подложка на бижутера помага на скъпоценните камъни да изпъкнат с най-добрите си черти; клоните често бяха обвити с безплътни, но главозамайващи вериги и нанизи перли, и бляскави огърлици, и блещукащи дъги от бижута, съставени изцяло от слънчева светлина. През зимата снегът оковаваше плачещия смърч, подчертавайки странната му форма; ако денят биваше ясен, дървото приличаше на празнуващ коледар — но ако бе мрачен, то представляваше оплаквач в гробищен двор, самото въплъщение на нещастие и мъка.

Този смърч беше надянал оплакваческите си дрехи в деня, когато убих чичо Дентън. Аз имах брадва. Той разполагаше с голите си ръце. Въпреки това не беше лесно да се отърва от него.

Още един лош спомен. Размърдах се и затворих отново очи. Ако се надявах в крайна сметка да заспя, то трябваше да си мисля само за хубавите времена, за мама, татко и за сестрите ми.

Бях роден в бялата фермерска къща, издигаща се зад плачещия смърч, бях силно желано бебе и многообичано дете, първи и единствен син на Синтия и Кърт Станфиъс. Всяка от двете ми сестри притежаваше точната доза мъжкаранство, че да представляват те добри другарки в игрите на единствения си брат, и точната доза женска грация и чувствителност, за да ми налеят маниери, изисканост и елегантност, които инак можеше и да не придобия в простичкия свят на провинциалните долини в Сискию.

Сара Луиза, руса и светла като нашия баща, беше две години по-голяма от мен. От ранни години тя чертаеше и рисуваше с такава вещина, че ще речеш, дето в предишния си живот е била прословут художник, а мечтата й беше да си вади хляба с четки и палитра. Имаше особен подход към животните. Можеше да се справи с лекота и без усилие с всеки кон, да очарова зла котка, да успокои пълен с изнервени квачки кокошарник само като мине между пилетата, и бързо можеше да предизвика умилителна усмивка и размахана опашка дори у най-злобното куче.

Дженифър Рут, брюнетка и мургавелка като майка ни, беше три години по-голяма от мен. Ненаситна читателка на фантастични и приключенски книги също като Сара, Джени обаче не притежаваше достоен за отбелязване артистичен талант, макар че бе превърнала в изкуство уменията си с числата. Способността й да борави с тях във всички форми и математически дисциплини беше постоянен източник на изумление за всички останали в домакинството на Станфиъс, защото за нас, останалите, ако ни дадяха избор между събиране на дълга колонка с числа и надяване на нашийник на бодливо свинче, всеки божи път бихме избирали свинчето.

Джени имаше също и фотографска памет. Можеше да цитира дума по дума книги, прочетени преди години и двамата със Сара много завиждахме за лекотата, с която сестра ни трупаше бележник след бележник, изпълнени само с отлични оценки.

Биологичната магия и изумително рядък шанс прозираха в съчетанието на гените на майка ми и баща ми, защото нито едно от децата им не бе избегнало товара на изумителен талант. Не че беше много трудно да се разбере как са успели да ни създадат. Те също бяха надарени по свой собствен начин.

Баща ми беше музикален гений и в случая използвам думата „гений“ в оригиналния смисъл — не като показател за IQ, а за да изразя факта, че той притежаваше невероятни вродени способности, в дадения случай — музикален талант. Нямаше инструмент, на който, след като го вземе, да не засвири добре за не повече от ден, а за седмица можеше да изпълнява най-сложните и тежки номера с лекота, достигането на която при другите хора изисква години усилия. В дневната ни стоеше пиано и татко често свиреше — наизуст — мелодии, които е чул същата сутрин по радиото, докато е карал пикапа из града.

В течение на няколкото месеца след смъртта му цялата музика избяга от дома ни както образно казано, така и в буквалния смисъл.

Бях на петнадесет, когато почина баща ми и по онова време вярвах, че смъртта му е случайна — нещо, в което вярваха и всички останали. Повечето хора и досега си мислят така. Аз обаче вече знам, че го е убил чичо Дентън.

Да, но аз бях премахнал Дентън, тогава защо не можех да спя? Бях отмъстил, бях донесъл сурова справедливост, тъй че защо не успявах да намеря покой поне за час или два? Защо всяка нощ бе изпитание за мен? Можех да спя само когато безсънието ме доведеше до толкова крайна степен на изтощение, че изборът ми се свеждаше до унес или лудост.

Въртях се. Обръщах се.

Замислих се за майка ми, която беше също толкова специална, колкото и татко. Мама имаше подход към зелените растящи неща; растенията цъфтяха за нея така, както животните се подчиняваха на по-малката й дъщеря и както математическите задачи се решаваха сами пред по-голямата. Един бърз поглед към което и да е растение, кратко докосване по листо или стебло — и мама знаеше точно какви хранителни вещества или специални грижи изисква нейният зелен приятел. Зеленчуковата й градина винаги произвеждаше най-големите и най-вкусни домати, които някой някога е хапвал, най-сочната царевица, най-сладкия лук. Мама беше също и лечител. О, не знахарка или шашмаджийка; тя не твърдеше, че има парапсихични сили, нито пък лекуваше с полагане на ръце. Беше билкарка, замесваше свои собствени отвари, мехлеми и мазила, бъркаше вкусни лечебни чайове. В семейство Станфиъс никога не хващахме лоша настинка, нито пък болест, по-тежка от еднодневни кихавици. Не страдахме нито от настинка, нито от инфлуенца, бронхит, розово око, нито пък други болести, които децата носят от училище и предават на родителите си. Съседи и роднини идваха често да се възползват от билковите отвари на майка и макар че често й предлагаха пари, тя никога не приемаше и пени в замяна; беше убедена, че ще е светотатство да получи компенсация за дара си, различна от удоволствието да го използва за благото на семейството си и другите хора.

И, разбира се, аз също съм надарен, макар че специалните ми умения са много по-различни от по-рационалните таланти на роднините и родителите ми. В мен генетичната лотария на Синтия и Кърт Станфиъс не бе създала просто магия, а, кажи-речи, вълшебство.

Според баба ми Станфиъс, която притежаваше съкровище от мистериозна народна мъдрост, аз имах отвъдни очи. Моите бяха точно с цвета на здрач, странна отсянка, по-скоро лилави, отколкото сиви, с необичайна прозрачност и така пречупваха светлината, че изглеждаха, сякаш леко сияят, и са странни и (както са ми казвали) необичайно красиви. Баба твърдеше, че няма и един човек на милион да притежава такива очи, и трябва да призная, че никога не съм виждал други като мен. Когато за първи път ме зърнала, увит в одеялото в ръцете на мама, баба заявила на родителите ми, че отвъдните очи у новородените са вестител на психични способности; ако не си променят цвета до втория рожден ден на детето (моите не го сториха), то — според баба — народните поверия твърдят, че парапсихичните способности на отрочето ще са необичайно силни и ще се проявяват по най-разнообразен начин.

Баба се оказа права.

И когато се сетих за плавния овал на милото й лице, когато си представих нейните топли и любящи очи (морскосини), намерих не покой, но поне примирение. Сънят ме отнесе през настъпилото спокойствие все едно военна сестра, която разнася обезболяващи по временно стихнало бойно поле.

Сънищата ми бяха за таласъми. Често са такива.

В последния сън от няколко чичо ми Дентън крещеше срещу мен, докато въртях брадвата: „Не, аз не съм таласъм! Като теб съм, Карл! Какви ги дрънкаш? Да не си луд? Няма таласъми! Няма такова нещо! Ти си побъркан, Карл. О, мили Боже! Боже мили! Побъркан! Побъркан си! Луд!“

В реалността не беше викал нищо, не отрече обвиненията ми. В реалността битката ни беше мрачна и горчиво предопределена. Но три часа след като сънят ме отнесе, аз се пробудих с все още отекващия в ушите ми писък на Дентън: „Побъркан! Побъркан си, Карл! О, мили Боже, полудял си!“ — и треперех, плувнал в пот, объркан и трескав от съмнения.

Изпрепъвах се до най-близката мивка, гълтайки въздух и скимтейки, пуснах студената вода и си наплисках лицето. Витаещите образи от съня отслабнаха, избледняха и изчезнаха.

Колебливо вдигнах глава и погледнах в огледалото. Понякога ми е трудно да се изправя пред отражението на странните си очи, понеже се страхувам, че наистина ще видя в тях лудост. И този път беше същото.

Не можех да изключа подобна възможност, колкото и да бе невероятна, таласъмите да са само фантоми на измъченото ми въображение. Бог ми е свидетел, че бих искал да я отрека, да остана непоклатим в убежденията си, но вероятността за халюцинации и лудост си оставаше, периодично ме лишаваше от воля и цел със същата настойчивост, с която пиявицата краде топла кръв.

Сега се взирах в подплашените си очи и те бяха толкова необичайни, че отражението им не изглеждаше плоско и двуизмерно, каквото би било при някой друг човек; то сякаш имаше толкова дълбочина и реалистичност, и сила, както истински очи. Изучавах погледа си откровено и неуморно, но не виждах нито следа от налудничавост.

Казах си, че способността ми да прозирам през маскарада на таласъмите не подлежи на съмнение, също като другите ми парапсихични дарования. Знаех, че другите ми способности са реални и достоверни, защото много хора бяха извлекли полза от ясновидството ми и са били изумени от него. Баба ми Станфиъс ме наричаше „малкия оракул“, понеже понякога успявах да видя бъдещето и понякога — мигове от миналото на другите хора. И, дявол го взел, можех да виждам също така и таласъмите и това, че бях единственият, който ги забелязваше, не се явяваше основателна причина да не се доверявам на зрението си.

Но съмнението ме глождеше.

— Някой ден — казах на мрачното си отражение в пожълтялото огледало — това съмнение ще изплува в лош момент. Ще те обземе, когато се сражаваш за живота си с таласъм. Тогава то ще те убие!