Дийн Кунц
Отвъдни очи (3)

Трета глава
Залуталият се мъртвец

Понякога имам чувството, че всички елементи в живота ни са субективни, че нищо във вселената не може да бъде обективно измерено-оценено-дефинирано, че и физиците, и дърводелците са наедно водени за носа от вярата си, че могат да претеглят и премерят инструментите и материалите, с които работят, и така да достигнат до истински цифри, които имат някакъв смисъл. Естествено, когато ме обземат такива мисли, обикновено се намирам в мрачно настроение, което изключва рационалното мислене, и не ставам за нищо друго, освен да се напоркам или да си легна. И все пак, като несигурно доказателство на тази концепция, нека споделя моите впечатления от лунапарка онази нощ, докато бягах от павилиона с блъскащи колички, през обсипания с оборудване и оплетен от кабели център на увеселителното трасе и се опитвах да изпреваря пазачите на „Сомбра Брадърс“ до виенското колело.

Преди да започне надпреварата, нощта изглеждаше само смътно осветена от луната. Сега лунната светлина не беше мека, а рязка, не пепелно-перлена, а бяла и наситена. Преди минути пустинната централна алея бе обгърната от мрак и като цяло необитаема, а сега беше като затворнически двор, окъпан в безмилостното сияние на дузина гигантски панорамни лампи, които стопяваха всичката тъма и изпаряваха всеки годен за убежище джоб от мрак. С всяка паникьосана крачка бях все по-сигурен, че ще ме забележат, и проклинах луната. По същия начин, макар че, докато преследвах таласъма към блъскащите колички, широкият център на парцела ми се струваше претрупан с камиони и оборудване, които осигуряваха стотици удобни убежища, сега изглеждаше гол и открит, негостоприемен като споменатия по-горе затворнически двор. Чувствах се разкрит, разсъблечен, подозрителен, гол. Помежду камионите и генераторите, увеселителните съоръжения и будките мярках тук-там и патрулната кола, която напредваше бавно към долния край на парцела и бях сигурен, че и пазачите ме съзират по време на дивия ми бяг, въпреки че местоположението ми не беше белязано от бръмчащ двигател и ярки фарове.

Учудващо, но стигнах до виенското колело преди охраната. Пазачите караха по протежението на първия дълъг атракцион и бяха завили надясно, в по-късата извита променада от задната страна на парцела, отредена за представленията с пички. Напредваха към следващия си завой, където отново щяха да обърнат надясно и да влязат на втората дълга алея. Виенското колело беше само на десет ярда от този пореден завой и пътниците в колата щяха да ме забележат в момента, когато го вземат. Прекатерих се през металната ограда, която обкръжаваше гигантското колело, препънах се в един кабел, тупнах в прахоляка достатъчно силно да си изкарам въздуха и с цялата грациозност на осакатен рак трескаво запълзях към раницата и спалния чувал.

Събрах си екипировката за две секунди по секундомера и направих три крачки към ниската ограда, но от отворената ми раница изпаднаха част от вещите и се наложи да се върна за тях. Забелязах, че фордът навлиза в завоя към втората алея и както се въртеше около оста си, фаровете му заметоха земята към мен, разсейвайки всякакви мисли за оттегляне към центъра на парцела. Охраната щеше да ме забележи, докато се прехвърлях над металната ограда, и щяха да ме подгонят. Изпаднал в нерешителност, се заковах на място като най-големия раждал се някога малоумник, обездвижен от веригите на вината.

След това криволичнах-скочих-гмурнах се към будката за билети за виенското колело. Беше по-близо от оградата, много по-близо от съмнителното прикритие, което се намираше зад парапета, но, Исусе, беше мъничка! Просто кутийка за един човек, едва имаше и четири фута дължина на страницата, покривът бе оформен като пагода. Приклекнах зад едната стена на будката за билети, притиснал към себе си раницата и спалния чувал, прикован от прожектора на луната и убеден напълно, че все някое коляно или бедро ще да са останали на открито.

Докато фордът обикаляше виенското колело, аз пък обикалях будката, държейки я между мен и пазачите. Прожекторът им шареше около и покрай мен… и после те си тръгнаха, без да вдигнат тревога! Присвих се в хвърляната от единия ръб на заострения покрив лунна сянка и проследих как колата продължава нататък по маршрута си. Караше кротко и спря три пъти, за да светнат пазачите над едно или друго нещо с прожектора; отне им пет минути да стигнат края на променадата. Притеснявах се да не завият към предния край на парцела, което щеше да означава, че се насочват към първите атракциони и ще направят втора обиколка. Но вместо това завиха наляво, към трибуната и дългата една миля състезателна писта, водеща на свой ред до хамбари и конюшни, където се провеждаха изложбите и състезанията със селскостопански добитък.

Въпреки августовската жега зъбите ми тракаха. Сърцето ми блъскаше толкова яростно и силно, че бях изненадан, че пазачите не са го чули при все вдигания от двигателя на седана им шум. Дишането ми беше шумно като ковашки мях. Бях досущ човека оркестър, специализиращ в ритъм, неподкрепен от мелодия.

Облегнах се смазан на будката, докато премине треперенето ми и докато си повярвам достатъчно, че да се захвана с трупа, който бях оставил в павилиона с блъскащите колички. Да се отървеш от мъртвец изисква стабилни нерви, спокойствие и предпазливостта на мишка на изложба на котки.

В крайна сметка, когато отново се взех в ръце, навих спалния си чувал, овързах го в плътен вързоп и го занесох заедно с раницата в плътния мрак до „Клати-върти“. Оставих всичко там, където можех да го намеря отново, но нямаше да се вижда от алеята.

Върнах се при блъскащите колички.

Цареше пълен покой.

Портичката изскърца леко, когато я бутнах да се отвори.

Всяка стъпка, която правех, отекваше под дървения под.

Не ми пукаше. Този път не се опитвах да се промъкна към някого.

Лунната светлина блещукаше отвъд откритите страници на павилиона.

Лъскавата боя на балюстрадата сякаш сияеше.

Тук, под покрива, се гъчкаха гъсти сенки.

Сенки и влажна горещина.

Миниатюрните колички се гушеха като овце на тъмно пасище.

Трупът беше изчезнал.

Първата ми мисъл беше, че съм забравил къде точно го бях оставил: може би се намираше отвъд онази другата двойка блъскащи колички или пък ей там, в онзи другия басейн здрач отвъд досега на лунната светлина.

След това си помислих, че когато го оставих, таласъмът може да не е бил напълно мъртъв. Умиращ — да, определено беше смъртоносно ранен, но може би не и същински мъртвец, и дали не бе съумял да се извлачи до друг ъгъл на сградата, преди да предаде Богу дух? Започнах да претърсвам насам-натам, около и между количките, като нетърпеливо надничах във всяко езерце и локва чернота — без успех, като изключим нарастващото ми вълнение.

Спрях се. Заслушах се.

Цареше тишина.

Разкрих се за психичните вибрации.

Нищо.

Смятах, че помня под коя кола се е търкулнало фенерчето, когато го съборихме от бронята. Порових и го намерих — и това ме успокои, че не съм сънувал цялата битка с таласъма. Когато щракнах копчето, евъредито се включи. Прикривайки с длан лъча, окъпах пода в светлина и видях други доказателства, че зловещият сблъсък, който си спомнях, не е бил част от кошмар. Кръв. Предостатъчно кръв. Започваше да се съсирва и да попива в дървенията, да добива оттенък между пурпур и кафеникаво, а по краищата да става ръждивокафява, да изсъхва, но беше без съмнение кръв и по пръските, ивиците и пролетите локви можех да пресъздам схватката, каквато я помня.

Намерих си и ножа, и той също бе покрит със съхнеща кръв. Понечих да го върна в канията вътре в ботуша ми, но след това се огледах предпазливо в нощта около мен и реших да държа оръжието под ръка.

Кръвта, ножът… но трупът бе изчезнал.

Липсваше и кесията с инструменти.

Искаше ми се да побягна, да си обирам крушите оттук, без дори да отлагам за времето, нужно ми да се върна до „Клати-върти“ да си взема нещата; просто да се втурна по алеята, вдигайки облаци стружки, да изтърча до предната порта на щатския увеселителен парцел, да се покатеря по нея и да тичам още по-нататък, Исусе, да тичам, без да спирам часове наред, право към утрото, през пенсилванските планини, към пустошта, докато не намеря поток, където мога да отмия кръвта и смрадта на противника си, където ще намеря постеля от мъх и ще се отпусна в скривалището на плевелите, където мога да спя в мир, без да се боя, че може да съм бил забелязан от някой — или от нещо. Бях просто хлапе на седемнайсет години.

Но през изминалите няколко месеца фантастичните ми и ужасяващи преживявания ме бяха закоравили и накарали бързо да порасна. Оцеляването изискваше от това момче да се държи като мъж и не просто като какъвто и да е мъж, а такъв с нерви от стомана и воля от желязо.

Вместо да побягна, излязох навън и обиколих сградата, изучавайки прашната почва под лъча на фенерчето. Не намерих следи от кръв, каквито определено трябваше да са останали, ако таласъмът бе възстановил достатъчно сили да изпълзи нанякъде. Знаех от опит, че тези твари не са по-добре защитени от смъртта, отколкото бях аз; не можеха да се лекуват по магически начин, да станат и да се върнат от гроба. Чичо Дентън не беше неуязвим; веднъж мъртъв, си остана мъртвец. И за този важеше същото — той беше паднал мъртъв на пода на павилиона, безспорно труп; все още беше мъртъв, незнайно къде, но труп. Което оставяше само едно възможно обяснение за изчезването му — някой беше намерил тялото и го беше отнесъл.

Защо? Защо да не извика полиция? Който и да беше намерил жертвата ми, не можеше да знае, че доскоро е била марионетка на демонична твар с физиономия, достойна за галериите на Ада. Незнайният ми заговорник би видял просто мъртвец, нищо повече. Защо щеше да помага на някой непознат да скрие убийство?

Заподозрях, че съм бил следен.

Тръпките се върнаха. Отървах се от тях с усилие.

Имах работа за вършене.

Влязох отново в павилиона и се върнах при блъскащата количка, с която се бе занимавал таласъмът, когато го изненадах. В задната й част капакът беше вдигнат, оголвайки двигателя и електрическата връзка между края на докосващия мрежата прът и алтернатора. Вглеждах се близо минута в тези механични вътрешности, но не виждах какво е направено там, нито пък можех да позная къде е човъркал противникът ми, преди да го прекъсна.

Будката за билети към този павилион не беше заключена, а в единия ъгъл на малкото помещение намерих метла, лопатка и кофа, в която имаше няколко омазнени парцала. С парцалите обърсах колкото кръв не беше засъхнала още по дървения под. Донесох в павилиона пълни шепи ситен, избелен от слънцето прах, посипах го по влажните и червеникави петна, където можах да ги намеря, отъпках го с ботушите си, после пометох. Кървавите петна останаха, но същността им вече бе променена, сега не изглеждаха по-пресни — или по-различни — от безбройните мазни и маслени лекета, които се припокриваха едно друго по цялото протежение на платформата. Върнах метлата и лопатката в будката, но кървавите парцали изхвърлих в кофата за боклук чак на алеята, като ги зарових под кутии от пуканки и смачкани чашки от скрежина и всякакви други отпадъци, там изхвърлих също и фенерчето на мъртвеца.

Все още имах чувството, че ме наблюдават. Побиваха ме тръпки.

Застанах на средата на алеята и бавно се завъртях в кръг, изучавайки лунапарка около мен, където знаменцата все така висяха като спящи прилепи, където защорените будки и барачки бяха черни като ковчези и тихи като такива — и не долових признаци на живот. Залязващата луна, сега закрепена на наръбения от планини хоризонт, очертаваше далечното виенско колело и „Гмуркача бомбардировач“, и „Тип-топ“, което кой знае защо ме наведе на мисълта за колосалните футуристични марсиански бойни машини във „Войната на световете“ на Х. Г. Уелс.

Не бях сам. Вече нямах съмнения. Усещах някого наблизо, но не можех да доловя самоличността му, да разгадая намеренията му или да прикова местоположението му.

Наблюдаваха ме неизвестни очи.

Слушаха ме неизвестни уши.

И внезапно алеята отново стана по-различна от онова, което представляваше досега, вече не беше гол затворнически двор, където стоях безпомощен и безнадеждно разголен в обвинителния блясък на прожекторните лампи. Всъщност нощта внезапно се оказа недостатъчно ярка, дори наполовина не толкова, колкото ми се искаше, и ставаше все по-тъмна, потъваше в дълбинен сумрак и страховитост, каквито никога досега не бях виждал или усещал. Проклех предателството, извършено от залязващата луна. Усещането за разголеност не намаля заедно с луната, напротив — утежни го засилващата се клаустрофобия. Алеята се превърна в сборище на неосветени и чужди силуети, също тъй ужасно притеснителни, както и колекция странно оформени надгробни камъни, гравирани и изправени от неизвестна раса от друг свят. Всичко познато изчезна; всяка постройка, всяка машина и всеки елемент ми изглеждаха чудновати. Чувствах се притиснат, обграден, в капан и за момент се боях дори да помръдна, убеден, че, без значение накъде се обърна, ще тръгна към зейнала паст, към хватката на враждебна твар.

— Кой е тук? — попитах.

Не получих отговор.

— Къде занесохте тялото?

Тъмният лунапарк беше идеална гъба за звуци; абсорбираше гласа ми и тишината остана ненарушена, сякаш никога не съм заговорил.

— Какво искате от мен? — поисках да науча от неизвестния наблюдател. — Приятел или враг сте?

Може би и той не знаеше какъв е точно, защото не отговори, макар да усетих, че ще дойде време, когато ще се разкрие и ще изясни намеренията си.

Точно в този момент осъзнах с ясновидска убеденост, че дори ако се опитам, не мога да избягам от алеята на „Сомбра Брадърс“. Не ставаше дума нито за прищявка, нито за отчаянието на беглеца, което ме беше довело тук първоначално. Нещо важно бе наречено да ми се случи в този лунапарк. Съдбата щеше да бъде мой водач и когато изпълнех предопределената за мен роля, едва тогава и само тогава ще ме освободи за бъдеще по мой собствен избор.