Дийн Кунц
Отвъдни очи (12)

Дванадесета глава
Незабравим октомври

Лунапаркът се самопострои отново на парцела на Йонтстаунския общински панаир — изскочи от широко разтворените врати на камионите и от изкъртените капаци на сандъците, досущ като изумителен пружинен механизъм, построен от същите хитроумни швейцарски майстори, известни с изумително сложните си часовници по общините и движещи се фигури с реални размери. В седем часа в неделя вечерта вече изглеждаше все едно нощта на разрухата не бе съществувала, сякаш си оставахме цял сезон на едно място, а град след град се редуваха да ни посещават. Лунапарковците казват, че обичат да пътуват и че не могат да живеят без поне веднъж седмично да сменят пейзажа, с което те подхранват — не, направо си отглеждат — философията на скитниците-циганите-прокудените, и да, панаирджиите са сантиментални любители на приказки и легенди за животи, изживени на понякога опасните граници на обществото — но където и да идат, те си носят селото в багажа. Камионите, фургоните, колите, куфарите и джобовете им са добре натъпкани с познатите удобства на битието им и тяхното уважение към традицията е много по-голямо от онова, което ще намерите дори в уединените градчета в Канзас сред заплашителната празна пустош на равнините, поколение след поколение абсолютно непроменливи. Лунапарковците с нетърпение очакват нощта на събарянето, понеже тя е довод за тяхната свобода, в контраст със затворничеството на скучните паричковци, които винаги остават на едно място. Но след един ден на път лунапарковците са нервни и несигурни, защото, макар романсът на пътя да принадлежи на циганския дух, самият път е дело и собственост на обикновеното общество и колите могат да минават само оттам, където обществото е осигурило шосе. В неосъзнатото си разбиране за уязвимостта, която съпровожда подвижността, лунапарковците приветстват пристигането си при всеки нов ангажимент с дори още по-голямо удоволствие, отколкото намират в подреденото разрушение на нощта на разрухата. Лунапаркът винаги бива сглобяван много по-бързо, отколкото се разглобява и няма през седмицата нощ и наполовина толкова сладка като онази първата на новото място, когато едновременно и страстта към скитничество е утолена за нови шест дни, и усещането за единно общество е било възобновено. Щом веднъж издигнат палатките си и приковат един към друг емайлираните дървени части на различните атракциони, щом веднъж развъртят месинговите, хромирани, пластмасови и осветителни укрепления от фантазия, с които да се защитят от всички нападения на реалността, лунапарковците могат да си позволят сладък покой.

В неделя вечер в притежавания от Ърма и Поли Лоръс фургон, където ние с Рия бяхме поканени на готвена вечеря, всички бяха в превъзходно настроение и почти успях да забравя, че нашият график ни е довел не в някакъв обикновен град, а в такъв, управляван от таласъми, в гнездо, където се въдят те. Поли — нисък, но не джудже като гарвановокосата си съпруга — се оказа надарен мим и озари гостуването ни с ужасно смешни въплъщения на кинозвезди и политици, включително няколко много забавни диалога между Джон Кенеди и Никита Хрушчов. Поли беше чернокож и бе изумително как гуменото му лице можеше да се преобразява и незабавно да прожектира в съзнанието всяка известна личност, която си бе наумил да ти покаже — без значение от расата.

Поли беше сръчен в ръцете фокусник и работеше в допълнителното представление на Том Катшенк. За човек с ръста му — пет фута и два инча, ако се надигне докрай — имаше доста едри длани с дълги, тънки пръсти и подчертаваше репликите си с изумителен набор жестове, почти толкова изразителни като думите. Харесах го незабавно.

Рия се поразмрази малко, дори се включи с няколко шеги и макар че не захвърли напълно ледената поза и дистанцираната атмосфера, които й бяха запазена марка (в крайна сметка това беше домът на нейна работничка), определено не охлаждаше вечерта.

След това, докато седяхме във вградената ъглова трапезария и с кафето похапвахме торта „Блек Форест“, Ърма отбеляза:

— Горката Глория Ниймис!

Рия попита:

— Защо? Какво е станало?

Ърма ме погледна:

— Познаваш ли я, Слим?

— Ами, ъъъ, тежката дама — казах.

— Дебела — отвърна Поли, като с ръце очерта сфера във въздуха. — Глория не се обижда да я наричат дебела. Не й харесва да бъде дебела, горката, но не храни илюзии относно външния си вид. Не се смята за Монро или Хепбърн, или нещо такова.

— Е, тя не може с нищо да повлияе на състоянието си, тъй че няма смисъл да се тръшка по въпроса — каза Ърма. Погледна ме пак. — Проблем с жлезите.

Попитах:

— Наистина ли?

— О, знам — отвърна джуджето, — смяташ, че тя яде като прасе и го приписва на проблеми с жлезите, но в случая с Глория това е вярно. Пег Сийтън живее с нея, нали знаеш, един вид се грижи за нея, готви й, вика няколко работници, когато на Глория й потрябва да се премести, и Пег казва, че горката женица надали яде повече от теб или мен, определено не достатъчно да поддържа седемстотин и петдесет паунда. И Пег щеше да знае, ако Глория похапва под масата, понеже ходи да пазарува за домакинството и Глория не прави почти нищо без нейна помощ.

— Тя не може да ходи сама ли? — попитах.

— О, може, разбира се — отвърна Поли, — но не й е лесно и ужасно се страхува да не падне. Всеки би се боял, щом мине границата на петстотин или шестстотин паунда. Ако Глория рухне, не може да се изправи сама.

— Всъщност — обади се Ърма — тя като цяло изобщо не може да се изправя. О, да, от стол, където може да се подпре — да, ще стане, но не и ако падне на пода или пък се капичне по гръб на земята. Последния път, когато падна, всичките работници не стигнаха да я вдигнат.

— Седемстотин и петдесет паунда са си бая товар — каза Поли и отпусна внезапно ръце покрай хълбоците си, сякаш ги бе смазала внезапна тежест. — Глория е твърде добре подплатена, че да си счупи кости, но унижението е ужасно дори когато е просто сред нас, собствения й род.

— Ужасно — съгласи се Ърма, клатейки тъжно глава.

Рия каза:

— Последния път накрая се наложи да докарат камион до мястото, където беше паднала, и да я закачат с макара. Дори тогава не беше лесно да я изправят във вертикално положение и да остане на крака.

— Може да звучи смешно, но въобще не е така! — увери ме Ърма.

— Не ме виждаш да се усмихвам — казах, смутен от разкритията за онова, което се налагаше да понася дебелата дама.

Към умствения си списък с подигравки, които Господ си прави за наша сметка, добавих още нещо: рак, земетресения, цунами, мозъчни тумори, светкавици… проблеми с жлезите.

— Е, това не е нещо ново — отвърна Рия — освен може би за Сам, та защо все пак каза „Горката Глория“ и ни накара да се разговорим за нея?

— Тази вечер е наистина разстроена — съобщи Ърма.

— Съставиха й акт за превишена скорост — додаде Поли.

— Това надали е голяма трагедия — замисли се Рия.

— Не актът я е разстроил — уточни фокусникът.

— Всичко идва от начина, по който ченгето се отнесло с нея — уточни Ърма. За да ми обясни, додаде: — Глория има поръчков кадилак, специално приспособен за нея. Повече стомана в шасито. Задните седалки са извадени и предната е изнесена по-далеч назад. Ръчни спирачки, ръчна газ. Широки врати, така че да може да се качва и да слиза достатъчно лесно. Тя си е взела най-хубавото радио за кола, което може да се купи с пари, и дори има малък хладилник под таблото, та да може да си носи студени питиета, има газова печка и тоалетни удобства — направо вътре, в колата. Тя обожава тази кола!

— Звучи ми скъпо — казах.

— Е, така е, но Глория изкарва добри пари — обясни Поли. — Трябва да имаш предвид, че в добра седмица, при голям ангажимент, като примерно общинския панаир в щата Ню Йорк в края на този месец, можеш да си докараш седем– до осемстотин хиляди платени пропуска на лунапарка за само шест дни, а от тях… може би около сто и петдесет хиляди паричковци ще платят също и да минат през Шоквил.

Изумен, аз казах:

— По два долара на глава…

— Триста хиляди за седмица — кимна Рия, вдигна кафеника и си наля още кафе в чашата. — Джоъл Тък разделя печалбата, половината е за него — от което плаща сериозна концесионна такса на „Сомбра Брадърс“ и по-нагоре — и другата половина разделя сред останалите си единайсет експоната.

— Което означава над тринайсет хиляди за Глория само за тази една седмица — уточни Поли, а изразителните му ръце брояха невидими пачки с доларови банкноти, — което ще стигне да се купят два поръчкови кадилака. Не всяка седмица е толкова добра, разбира се. Някой път тя взима едва по две хиляди, но като цяло средно печели около пет хиляди на седмица от средата на април до средата на октомври.

Ърма додаде:

— Важното в случая е не колко струва кадилакът на Глория, а колко свобода й дава. Нали разбираш, тя се сдобива с подвижност единствено когато се настани в тази кола. В крайна сметка лунапарковка е, а за лунапарковците е ужасно важно да са свободни и подвижни.

— Не — възрази Рия, — важното не е свободата, която колата й осигурява. Важното е тази история за превишената скорост, ако изобщо успееш да стигнеш до нея.

— Е — каза Ърма, — Глория пътуваше тази сутрин, нали се сещаш, след като Пег беше докарала пикапа и фургона й, и не била минала и на половин миля от окръжната линия, когато я спрял за превишена скорост някакъв заместник-шериф. Но трябва да се знае, че Глория е шофьор от двайсет и две години и никога не е имала катастрофа или акт.

Поли направи изразителен жест с една ръка и каза:

— Тя е добър шофьор и внимава много, понеже знае какъв кошмар ще бъде, ако преживее катастрофа в тази кола. Парамедиците от линейката никога няма да успеят да я извадят отвътре. Така че си отваря очите на четири и не превишава скоростта.

— Та когато този заместник-шериф от Йонтсдаун я спрял — продължи Ърма, — тя преценила, че или има някаква грешка, или става дума за капан за превишена скорост, в който да примамват външни хора, а когато има такива съмнения, тя просто казва на ченгето, че ще си плати глобата. Но това не го умилостивило. Той взел да я обижда, да й налита и искал да я извади от колата, но понеже Глория се страхува да не падне, полицаят настоял, че се налага да го придружи до полицейския участък в централен Йонтсдаун, и щом стигнали целта, я принудил да излезе от колата си, завел я вътре и я прекарали през същински ад, като заплашвали да я арестуват за неподчинение на служител на закона или някаква подобна тъпотия.

Поли си дояде тортата и жестикулирайки с вилицата си, додаде:

— Накарали горката Глория да се мъкне напред-назад от единия край на общината до другия и не й давали възможност да седне, така че по протежение на пътя се налагало да се опира на стените и да се държи за плотове, бюра и перила, и въобще за всичко, на което може да се облегне, и казва, че било съвсем ясно, че ченгетата много искали тя да падне, понеже знаели какъв кошмар ще е за нея да се изправи отново на крака. Те до един й се смеели. Не искали да я пуснат да иде и до тоалетната; казали, че щяла да счупи гърнето. Както осъзнавате, сърцето й не е в добро състояние и тя казва, че биело толкова силно, че цялата се тресяла. Преди да позволят на бедната Глория да се обади по телефона, ченгетата я били довели до сълзи и, повярвайте ми, тя изобщо не е от онези, дето изпадат в самосъжаление или се разплакват лесно.

— След това — каза Ърма — тя се обадила в щаба на лунапарка, оттам звъннали на Желето по телефона и той отишъл в града и я измъкнал, но дотогава Глория била прекарала в общината три часа.

Рия се обади:

— Винаги съм смятала, че Желето е добър уредник. Как е допуснал да се случи подобно нещо?

Разказах им малко за пътуването ни до Йонтсдаун в петък.

— Желето си върши работата наистина добре. Всички са включени в уредбата. Жената от общинския съвет — Мари Ваналето — е разпределителката за всичките общински подкупи. Желето й даде кеш и безплатни билети за всички общински съветници и за шерифа и хората му.

— Ами може би тя си прибира цялата пачка и казва на останалите, че няма да платим тази година — отвърна Рия, — а сега сме загазили с департамента на шерифа.

— Не мисля — възразих. — Според мен… по някаква причина… те си търсят да предизвикат сблъсък…

— Защо? — поинтересува се красавицата ми.

— Ами… не знам точно… но с такова усещане останах в петък — казах уклончиво.

Ърма кимна, а Поли додаде:

— Желето вече пусна слуха. Трябва да сме наистина много, ама много добрички тази седмица, понеже той мисли, че ще си търсят всякакви поводи да ни правят проблеми, да ни затворят и да ни насилят да пуснем още малко медец.

Аз обаче знаех, че йонтсдаунските власти не се интересуват от нашите пари; за тях бяха по-ценни кръвта и болката. Но не можех да споделя за таласъмите с Ърма, Поли и Рия. Дори лунапарковците, най-толерантните хора на света, щяха да сметнат моите истории за не просто ексцентрични, а за налудничави. И макар че лунапарковците почитат ексцентричността, към психопатите убийци те не са по-добре.

Въпреки това си знаех, че унижението на Глория Ниймис е само първият изстрел във войната. Предстояха ни по-лоши неща. По-лоши от това да ни затворят ченгетата. По-лоши от всичко, което новите ми приятели можеха да си представят. От този момент нататък вече не беше възможно да изхвърля таласъмите от мислите си и останалата част от вечерта се получи доста по-малко забавна от преди. Усмихвах се и се смеех, и продължих да участвам в разговора, но човек, застанал насред гнездо на кобри, не е в състояние да се отпуска много-много.

 

 

Излязохме от фургона на Лоръсови малко след единайсет вечерта и Рия каза:

— Спи ли ти се?

— Не.

— И на мен също.

— Искаш ли да се поразходим? — попитах.

— Не. Има нещо друго, което ми се прави.

— О, да — казах. — На мен също ми се прави.

— Не това — възрази тя и се засмя тихо.

— Е-е!

— По-късно.

— Това ми звучи много обещаващо!

Рия ме поведе из лунапарка.

По-рано този ден солидни капаци от стоманеносиви облаци се бяха търколили по небето и все още бяха здраво закрепени за него. Луната и звездите се губеха отвъд преградата им. Лунапаркът бе изграден от сенки: колони и плочи от мрак; наклонени покриви от тъмнина; завеси от чернота, окачени на релси от сумрак над мастилени форми, припокрити от пластове нощ в едва различимите й отсенки: абанос, въгленово, саждено, сярно черно, анилиново черно, ализарин-цианиново^[1], японско, въглищно, графитно, гарваново, самурено; тъмни врати в още потъмни стени.

Следвахме алеята, докато Рия не спря при виенското колело. То се виждаше само като поредица свързани, геометрични черни форми на фона на малко по-малко черно, безлунно небе.

Можех да усетя лошите психични вибрации, леещи се от гигантското колело. Също като сряда през нощта на предишния панаир, не получавах подробни изображения, не и очертания на конкретната трагедия, която щеше да се разиграе тук. Въпреки това, както и преди, остро осъзнавах, че в тази машина се таи бъдна катастрофа по същия начин, по който електрическият ток се събира в клетките на акумулатор.

За моя изненада Рия отвори вратата на оградата от железни пръчки и тръгна към виенското колело. Обърна се и ме подкани:

— Хайде!

— Къде?

— Горе.

— Там?

— Да.

— Как?

— Казват, че сме произлезли от маймуните.

— Не и аз.

— Всички ние.

— Аз съм произлязъл от… мармотите.

— Ще ти хареса.

— Твърде е опасно.

— Наистина е лесно — заяви тя, сграбчи колелото и започна да се катери по него.

Гледах я — голямо хлапе върху възрастната версия на катерушка и хич не ми стана забавно.

Сетих се за видението на Рия, облята в кръв. Бях сигурен, че вероятната й смърт не е в непосредствена близост; усещах нощта като безопасна, макар и не толкова, че да забави препускането на сърцето ми.

— Върни се — повиках Рия. — Недей!

Тя се поспря на петнайсет фута над земята и извърна към мен вече невидимото си лице:

— Хайде!

— Това е лудост.

— Ще ти хареса!

— Но…

— Моля те, Слим!

— Исусе!

— Не ме разочаровай! — нареди Рия, след това ми обърна гръб и продължи да се катери.

Нямах ясновидско впечатление, че за нас тази вечер виенското колело ще бъде опасно. Заплахата от голямата машина все още отстоеше на няколко дни в бъдещето; засега тя представляваше само дърво и стомана, и стотици незапалени крушки.

Колебливо се захванах да се катеря и открих, че многобройните скоби и спици осигуряват повече дръжки и стъпки за краката, отколкото бях очаквал. Колелото беше заключено и не мърдаше, като изключим лекото люлеене на някои от двуместните кабинки под поривите на вятъра — или в миговете, когато движенията ни с Рия се предаваха по рамката и в гнездата, в които кабинките бяха окачени на дебели стоманени оси. Въпреки онова, което бях казал за произхода си от мармотите, пъргаво доказах, че предците ми са били маймуни.

За щастие Рия не се покатери до най-горната кабинка, а спря на две от нея. Настани се там и остави напречника отворен, за да ми позволи да вляза, и ми се хилеше в мрака, когато пристигнах запотен и разтреперен. Преметнах се от рамката на металната седалка до нея и реших, че катеренето, кажи-речи, си струваше, дори и само защото предизвика тази рядка усмивка.

Прехвърлянето ми в кабинката я накара да се залюлее на осите си и за спиращ сърцето миг си помислих, че ще се катурнем назад, ще се плъзнем през замръзналия водопад от метал и дърво, ще се ударим в кабинките под нас по ред, докато накрая не се стоварим на земята с разбиваща костите сила. Но стиснах здраво орнаментираната страница на кабинката с една ръка, с другата сграбчих извитата облегалка на седалката и я яхнах. С увереност, която ми се стори глупава, докато люлеенето беше най-лошо, Рия се държеше само с една ръка, наведе се напред, опипа за неспуснатия предпазен напречник, сграбчи го и го издърпа, като го плъзна в щифта му с издрънчаване и тракване.

— Ето — каза ми, — удобно и приятно! — и се сгуши до мен. — Казах ти, че ще бъде чудесно! Няма нищо по-хубаво от возене на тъмно виенско колено със спрян двигател и всичко наоколо да е тъмно и тихо!

— Често ли се качваш тук горе?

— Да.

— Сама?

— Да.

В течение на няколко дълги минути не казах нищо повече, просто седях и се люлеех леко на припукващите оси, изучавайки от този тъмен трон лишения от слънце свят. Когато заговорихме, бе за неща, за които досега не беше ставало дума помежду ни — книги, поезия, филми, любими цветя, музика, — и осъзнах колко мрачни са били предишните ни разговори. Все едно, за да успее да се покатери на високото, Рия бе оставила зад гърба си някаква безименна тежест и сега се показа освободена изпод маската, обзета от неочаквано лековата веселост и избухваща в досега нечуван момичешки кикот. Откакто се бях запознал с Рия Рейнс, това бе един от малкото пъти, когато не долавях таящата се в нея тъга.

Но по-късно, след известно време, все пак я усетих, макар че не мога да назова с точност момента, когато тази зловеща вълна от меланхолия започна да се излива обратно в моето момиче. Сред другите теми споменахме също и Бъди Холи, чиито песни бяхме пели, докато разглобявахме лунапарка в нощта на разрухата, и в поредица насмешливи дуети превърнахме в акапелен хаос нашите любими моменти от мелодиите му. Определено и двамата се замислихме за ненавременната смърт на певеца и това сигурно е била първата крачка надолу по стълбите към мазето на мрака, в който обикновено витаеше Рия, понеже малко след това се заговорихме за Джеймс Дийн, мъртъв от вече над седем години, чийто живот бе прекъснат заедно с този на автомобила му на самотен участък на калифорнийската магистрала. След това Рия започна да размишлява за несправедливостта да умреш млад, безконечно предъвкваше, човъркаше и повтаряше тази мисъл, и тогава отново усетих, че тъгата се завръща в нея. Опитах се да сменя темата, но постигнах слаб успех, защото внезапно Рия упорито искаше да говори само за зловещи неща, но същевременно изпитваше особено задоволство от това.

Накрая, след като веселостта напълно се бе оттекла от гласа й, тя се отдръпна от мен и каза:

— Как се чувстваше ти миналия октомври? Как го преживя?

В началото не разбрах какво точно има предвид.

Рия уточни:

— Куба. Октомври. Блокадата, ракетите, играта на силите. Бяхме на ръба, както казваха. На ядрена война. Армагедон. Как се чувстваше?

Онзи октомври бе повратна точка за мен и, подозирам, за всички ни, които сме били на достатъчна възраст да осъзнаваме какво точно означава кризата. За мен тя разкри факта, че човечеството вече е способно да се изтрие от лицето на земята. А и започнах да разбирам, че таласъмите — които дори тогава вече изучавах от няколко години — сигурно ще да са адски доволни от вихреното технологично усъвършенстване и усложняването на обществото ни, защото то им осигуряваше все по-впечатляващи начини да измъчват човечеството. Какво щеше да се случи, ако таласъм се издигне на положение с политическа власт, достатъчна да му даде контрол над копчето или в САЩ, или в СССР? И тяхната раса сигурно осъзнаваше, че видът им ще бъде изтребен редом с нашия; апокалипсис, който ще ги лиши от удоволствието бавно да ни измъчват, което пък, изглежда, много ги радваше. Подобен изход вероятно възпираше таласъмите да пуснат ракетите от силозите им. Но, о, какъв богат пир от страдание щяха да са за тях онези последни дни и часове! Изтриващите цели градове взривове, пожарищата, дъждът от радиоактивни отпадъци; ако таласъмите ни мразеха толкова силно и маниакално, колкото долавях аз, то това бе сценарият, който евентуално биха пожелали, без значение за пораженията върху собствената им раса. Именно благодарение на кубинската криза започнах да осъзнавам, че рано или късно ще бъда принуден да взема мерки срещу таласъмите, без значение колко патетично неадекватна е моята самотна война.

Кризата. Повратната точка. През август 1962 г. Съветският съюз бе започнал тайно да инсталира скъпа батарея ядрени ракети в Куба с намерението да се сдобие с възможността за изненадващ първи удар срещу Съединените щати. На 22 октомври, след като Сенатът настоя руснаците да демонтират тези провокативни изстрелващи устройства, получи отказ на искането си и след като се появиха допълнителни доказателства, свидетелстващи за трескавото ускоряване на проекта, президентът Кенеди нареди блокада на Куба, която щеше да доведе до потапянето на всеки кораб, опитал се да си проправи път през карантинната линия. След това, в събота, 27 октомври, един от нашите самолети U-2 бе свален от съветска ракета земя-въздух и нахлуването на САЩ в Куба бе планирано за (както научихме по-късно) 29 октомври. Третата световна война, изглежда, отстоеше на броени часове. Но Съветите отстъпиха. По време на седмицата блокада децата от американските училища преминаха през няколко учебни въздушни тревоги; продажбите на бомбоубежища достигнаха пика си, съществуващите убежища бяха заредени с допълнителни запаси; всички военни части бяха поставени в състояние на тревога; отрядите на Националната гвардия бяха свикани на активна служба и поставени на разположение на президента; в църквите се състояха специални проповеди и бе съобщено за драматично увеличение на посещаемостта им. И ако таласъмите още не се били сетили как да предизвикат тотално разрушение на цивилизацията, то по време на кубинската криза несъмнено са започнали да обмислят подобна стратегия, защото в онези дни са се насладили на богат бульон от нашата тревога, сварен на огъня на простото очакване на подобен холокост.

— Как се чувстваше? — попита ме отново Рия, докато седяхме на неподвижното виенско колело над тъмния лунапарк в един все още неразрушен свят.

Щяха да минат още няколко дни, преди да осъзная значението на нашия разговор. Тази нощ ми се струваше, че по чиста случайност сме стигнали до подобна зловеща тема. Дори чрез парапсихичната ми възприемчивост не бях в състояние да забележа точно колко дълбоко й влияе темата — и защо.

Как съм се чувствал?

— Изплашен — казах.

— Къде беше през онази седмица?

— В Орегон. В гимназията.

— Мислеше ли си, че ще се случи?

— Не знам.

— Смяташе ли, че ще умреш?

— Ние не бяхме точно в някоя от зоните мишени.

— Но радиоактивността би се разнесла практически навсякъде, нали?

— Така мисля.

— Значи си смятал, че ще умреш?

— Може би. Мислил съм за това.

— А как се чувстваше по въпроса? — попита Рия.

— Не беше добре.

— Това ли е всичко?

— Притеснявах се за мама и сестрите ми, за онова, което ще им се случи. Баща ми беше мъртъв от някое време, така че аз бях мъжът в къщата и ми се струваше, че трябва да мога да направя нещо да ги защитя, да осигуря оцеляването им, нали разбираш, но не се сещах за нищо и това ме караше да се чувствам толкова безпомощен… направо се поболях от безсилие.

Рия ми се стори разочарована, сякаш се бе надявала на друг вид отговор от мен, нещо по-драматично… или по-зловещо.

— А ти къде беше онази седмица? — попитах.

— В Гибтаун. Недалеч оттам има някакви военни инсталации, идеална мишена.

— Значи си очаквала да умреш?

— Да.

— И как се чувстваше?

Рия замълча.

— Е? — притиснах я. — Как се чувстваше по повод края на света?

— Заинтригувана — каза тя.

Това беше притеснителен и неадекватен отговор, но преди да смогна да поискам обяснение, вниманието ми отвлече далечна светкавица, проблеснала някъде на запад. Казах:

— Най-добре да слизаме!

— Още не.

— Задава се буря.

— Имаме предостатъчно време!

Рия се залюля в двуместната ни кабинка, сякаш бяхме на люлка на веранда, и осите изскърцаха.

С глас, от който се смръзнах, тя добави:

— Когато войната не се състоя, отидох в библиотеката и прегледах всички налични книги за ядреното оръжие. Исках да знам какво е щяло да ни сполети, ако се беше случила, и я изучавах цялата минала зима в Гибтаун. Не можех да се наситя. Изумително беше, Слим!

Нова светкавица изпулсира там, на края на света.

Лицето на Рия се озари и ми се струваше, че хаотичният проблясък светлина дойде изотвътре, че тя беше като грейнала крушка.

Гръмотевица изпрепуска по назъбената линия на далечния хоризонт, сякаш небето се бе сблъскало с върховете на планините. Екотът от този сблъсък отекна звучно през облаците над лунапарка.

— По-добре да слезем — казах.

Без да ми обръща внимание, с нисък, но ясен глас, напоен с изумление, всяка дума, мека като крачка по плюшения килим на погребален дом. Рия каза:

— Ядреният холокост щеше да притежава странна красота, нали знаеш, ужасяваща красота. Разрухата и мръсотията на градовете щяха да бъдат превърнати в пепел и кипнати в гладки, разтварящи се облаци гъби, точно както истинските гъби израстват от гнилоча и всмукват силата си от него. И си представи небето! Пурпурно и оранжево, зелено от киселинна мъгла, жълто от сяра, горящо, кипящо, нашарено с цветове, които никога преди не сме виждали в небето, накъсвано от странна светлина…

Като бунтовен ангел, изхвърлен от небесата, светкавица избухна ярка над нас, запрепъва се надолу по небесните стълби, отслабваше със спускането си от висините, изчезвайки в мрака отдолу. Беше много по-близо от предишната. Тътенът на гръмотевицата бе по-силен от преди. Въздухът замириса на озон.

— Тук горе е опасно — казах, посягайки към щифта, който придържаше на място предпазния напречник.

Рия ме хвана за ръката и каза:

— Месеците след войната щяхме да имаме най-прекрасните залези заради всичкото онова замърсяване и пепел, носещи се високо в атмосферата. А когато пепелта започнеше да уляга, също щеше да е невероятно красиво, почти като тежка снежна зима, понеже това щеше да е най-дългата виелица, виждана някога, продължаваща месеци и месеци, и дори джунглите, където никога не вали сняг, биха замръзнали, засипани от тази буря…

Въздухът бе влажен и гъст.

Масивни военни машини от буря тътнеха по бойното поле над нас.

Сложих длан върху ръката на Рия, но тя стискаше здраво щифта. Каза:

— А накрая, след няколко години, радиоактивността би спаднала до точка, в която вече да не представлява опасност за живота. Небето би било отново чисто и синьо, а богатата пепел ще осигури постеля и храна за треви, по-зелени и гъсти от всичко, което някога сме виждали, и въздухът ще бъде по-чист, отколкото преди ядрената зима. А насекомите биха царствали по земята и в шествието им също ще има специална красота…

На по-малко от миля от нас камшикът на светкавица изплющя в мрака и за миг беляза кожата на нощта.

— Какво ти става? — попитах, а сърцето ми внезапно се разтуптя по-бързо, сякаш върхът на този електрически камшик ме бе ударил леко, бе запалил рязко машината на страха.

Рия попита:

— Не мислиш ли, че в света на насекомите се таи красота?

— Рия, Бога ми, тази седалка е метална. Цялото колело в по-голямата си част е метално!

— Ярките цветове на пеперудите, бляскавото зелено на бръмбарските криле…

— Ние сме най-високото проклето нещо наоколо. Височините привличат светкавиците…

— … оранжевото и черното на черупката на божата кравичка…

— Рия, ако ни удари светкавица, ще се опържим живи!

— Няма проблем.

— Трябва да слезем долу!

— Не сега, не още — прошепна тя.

И не искаше да пусне щифта.

Каза:

— Само насекоми и може би няколко дребни животни, колко по-чисто би било отново всичко, колко свежо и ново! Без хората наоколо да цапат, би…

Прекъсна я яростна и гневна светкавица. Право над нас бяла ярост изплющя през черния купол на небето като зигзаг на пукнатина в керамична глазура. Съпътстващата експлозия на гръмотевицата бе толкова яростна, че накара виенското колело да вибрира. А изтрещя и още една гръмотевица, и костите ми сякаш задрънчаха заедно въпреки подплатата си от плът, досущ като любимия чифт зарове на покерджията в приглушаващото ги калъфче на топлата филцова торбичка.

— Рия, веднага, дявол го взел! — настоях.

— Добре — съгласи се тя точно когато върху ни паднаха първите няколко дебели капки топъл дъжд. В стробоскопичната светлина усмивката й трепкаше между детинска възбуда и зловеща злобна радост. Рия отвори щифта, който стискаше, и вдигна предпазния напречник високо нагоре.

— Сега! Давай! Да видим кой печели — ние или бурята!

Понеже бях влязъл последен в кабинката, трябваше да изляза първи, първи да заложа в играта. Преметнах се от седалката, сграбчих една от опорните греди, които съставяха рамката на голямото колело, увих крака около най-близкия прът, който представляваше друга дебела опора, и се плъзнах надолу може би четири фута, под ъгъл към земята. Спря ме един от напречните прътове, които служеха за скоби между гигантските спици. За момент, поразен от див световъртеж, останах прилепен към кръстачката от стоманени греди, все още на смъртоносна височина. Няколко от гигантските дъждовни капки прорязаха въздуха пред лицето ми, други се блъснаха в мен със силата на подметнати леко камъчета, някои пък удариха виенското колело с шумно кап-кап-кап. Световъртежът не ми мина изцяло, но Рия се спусна по рамката над мен, като ме изчакваше да продължа надолу и да се махна от пътя й, така че се насилих да сляза от спицата и да се спусна към следващата под нея. Задъхан се плъзнах по този прът до по-следващата и доста бързо стана ясно, че спускането е много по-трудно от изкачването, понеже този път се движехме заднешком. Дъждът се усилваше и вятърът също, и да се хванеш добре за мократа стомана ставаше все по-трудно с всяка секунда. Няколко пъти се подхлъзвах, отчаяно се улавях за здраво опънати кабели или стоманени въжета, или тънки пръчки и всичко останало, до което можех да се докопам, без значение дали изглежда достатъчно стабилно да ме удържи, и си изтръгнах нокът и си ожулих от триене ръката. На моменти колелото ми се струваше като гигантска паяжина, през която всеки момент щеше да се юрне многокракият паяк на светкавиците, лаком да ме погълне. Но на моменти колелото можеше да бъде видяно и като огромна рулетка; сипещият се дъжд, острият вятър и хаотичната буреносна светлина — която се съчетаваше с продължаващия ми световъртеж — създаваха илюзия за движение, за измамно въртене и когато погледнах нагоре през примигващите спици на колелото, стори ми се, че двамата с Рия сме като две безцелни топчета от слонова кост, които се въртят към различна съдба. Дъждът сресваше подгизналата ми коса право в очите. Подгизналите ми джинси скоро се превърнаха в тежка броня, която ме влачеше надолу. На може би десетина фута от земята се подхлъзнах и този път не намерих нищо, за което да се хвана. Изсипах се в дъжда с ръце, разперени като безполезна имитация на криле, издавайки треперлив птичи вик от страх. Сигурен бях, че ще ударя нещо заострено и ще се нанижа на него. Вместо това се проснах в калта, изкарах си въздуха и останах жив и здрав.

Претърколих се по гръб, вдигнах поглед и видях Рия все още на колелото, шибана от дъжда, с мокра и оплетена коса, която въпреки всичко се ветрееше като сноп панделки. На три етажа по-нагоре краката й се изплъзнаха от гредата и изведнъж тя увисна, цялата й тежест падаше на тези тънки ръце, докато подритваше и се мъчеше да напипа под себе си невидима опора.

Подхлъзвайки се в калта, аз се изправих на крака, застанах с отметната назад глава и вдигнато нагоре към дъжда лице, замаян и останал без дъх.

Сигурно съм бил луд да позволя на Рия да се качи там горе!

Това в крайна сметка бе начинът, по който ще умре.

Това беше нещото, за което ме е предупреждавало видението. Трябвало е да й кажа. Трябвало е да я спра!

Въпреки опасното си положение и въпреки факта, че ръцете й сигурно горяха от болка на косъм от това раменете да се извадят от ставите, стори ми се, че чувам Рия да се смее там горе. След това осъзнах, че сигурно е било писъкът на вятъра през металните опори, спици и кабели. Трябва да беше вятърът.

Нова светкавица бе запратена към земята. Около мен лунапаркът за момент засия, а над главата ми виенското колело се очерта в ярки подробности. За миг бях сигурен, че светкавицата го е ударила и че милиард волта изпичат плътта на Рия върху костите, но в по-малко катаклизмичната остатъчна светлина, последвала големия проблясък, видях, че тя не само се е разминала с електрическата екзекуция, но и е успяла да намери опора за краката си. Отново се спускаше стабилно.

Какъвто съм си глупак, свих ръце на фуния около устата си и извиках:

— Побързай!

От спица към напречна опора към спица към опора и отново от спица към опора, Рия се спускаше, но галопиращото ми сърце не овладя препускането си дори когато тя слезе достатъчно ниско, та поне да отпадне опасността от убийствено падане. Докато моето момиче се държеше за някаква част от колелото, имаше опасност да получи от бурята нажежена до бяло целувка.

Най-сетне Рия стигна на едва осем фута от земята. Обърна се с лице нагоре, хвана се за опората с една ръка, приготви се да скочи надолу и точно тогава копие от светкавица прониза нощта, удряйки земята точно до лунапарка, на няма и петдесет ярда разстояние, а тътенът сякаш изхвърли Рия от колелото. Тя се приземи на крака, олюля се, но аз се озовах до нея да я подкрепя и да й попреча да падне в калта, а тя ме прегърна през врата и аз също я прегърнах. И двамата треперехме, вкопчени здраво един в друг, неспособни да помръднем, изгубили дар слово, едва успявахме да дишаме.

Ново чудовище от светлина протегна език от огън от небето към земята и този път успя най-сетне да близне виенското колело, което засия по протежение на всяка греда и спица, кабелите се превърнаха в огнени сухожилия и за миг ми се стори, че огромната машина е покрита със скъпоценни камъни, пред които препускаха трепкащи отражения от пламъци. След това убийствената енергия се източи в земята през опорната рамка на колелото и през опънатите кабели и котвените вериги — те всички играеха ролята на заземяващи точки.

Бурята рязко се влоши, превърна се в порой, в потоп. Дъждът трополеше по земята, тътнеше и туптеше по стените на шатрите, възпроизвеждаше към дузина различни тона по разнообразни метални повърхности, а вятърът пищеше.

С Рия се затичахме през лунапарка, джапахме в калта, вдишвайки въздух, напоен с озон и с миризмата на мокри стружки и с не напълно неприятната миризма на слонове, слязохме от алеята до поляната, влязохме в лагера от фургони. Чудовището ни преследваше на множество паешки-бързи, рачешки-изкривени крачета от електричество и винаги беше по петите ни. Не се почувствахме в безопасност, докато не се качихме в „Еърстрийма“ на Рия и не затворихме вратата зад нас.

— Това е лудост! — казах.

— Тихо — прошепна тя.

— Защо ни държа там горе, когато видя, че идва буря?

— Тихо! — настоя Рия.

— Да не мислиш, че беше забавно?

Тя беше извадила две чаши и бутилка бренди от едно шкафче в кухнята. Капеща и ухилена се насочи към спалнята.

Вървейки след нея, казах:

— Забавно ти е било, Боже мили!

В спалнята Рия плисна бренди и в двете чаши и ми връчи едната.

Стъклото тракаше в зъбите ми. Брендито беше топло в устата, горещо в гърлото и пареше в стомаха.

Рия смъкна прогизналите си тенис обувки и чорапи, след това отлепи от себе си мократа тениска. Перли от вода блестяха и трептяха по голите й ръце, рамене и гърди.

— Можеше да умреш! — казах.

Тя се измъкна от шортите и гащичките си, пийна отново от брендито и се приближи до мен.

— Боже мили, надявала си се да умреш!

— Тихо! — повтори Рия.

Треперех неконтролируемо.

Тя ми се стори спокойна. И да се е страхувала по време на спускането, страхът я бе напуснал в мига, в който отново докосна земята.

— Ама какво ти има? — попитах.

Вместо да отговори, тя започна да ме съблича.

— Не сега — казах. — Не му е моментът…

— Моментът е идеален — настоя Рия.

— Не съм в настроение…

— Чудесно настроение!

— Не мога…

— Можеш.

— Не.

— Да.

— Не.

— Виждаш ли?

 

 

По-късно полежахме известно време в заситена тишина, върху влажните чаршафи, телата ни блестяха в златно на кехлибарената светлина на нощната лампа. Прелестно успокоителен бе звукът на дъжда, който тупаше по заобления покрив и прокарваше нокти по металната кожа на нашата какавида.

Но не бях забравил колелото и ужасяващото спускане през шибаните от бурята опорни греди, така че след малко казах:

— Направо изглеждаше, че искаш да те порази светкавица, докато висиш там горе!

Рия не продума.

С кокалчетата на свития си юмрук леко проследих линията на челюстта й, след това разтворих пръсти да погаля гладкото й, нежно гърло и хълмовете на гърдите й.

— Прекрасна си, умна си и имаш успех. Защо рискуваш по такъв начин?

Не получих отговор.

— Имаш всичко, за което си струва да живееш!

Тя остана мълчалива.

Правилата за опазване на личната тайна на лунапарковците ме спираха да я хвана на къс пас и да я питам защо толкова иска да умре. Но не ми забраняваха да коментирам или просто да отбелязвам събития и факти, а ми се струваше, че самоубийственият й импулс бе далеч от таен. Така че попитах: „Защо?“, а също и „Наистина ли мислиш, че има нещо… привлекателно в смъртта?“ и без да се стресна от продължилото й мълчание, добавих: „Мисля, че те обичам!“ И когато дори това не предизвика отговор, споделих също и: „Не искам да ти се случва нищо. Няма да допусна да ти се случи нищо!“

Рия се обърна на една страна, притисна се съм мен, зарови лице в шията ми и каза:

— Прегърни ме! — което беше възможно най-добрият отговор при тези обстоятелства, на който можех да се надявам.

 

 

В понеделник продължаваше да вали силен дъжд. Небето бе тъмно, мрачно, задръстено и толкова ниско, че имах чувството, че мога да го пипна с помощта само на ниска стълба. Според прогнозата за времето небето нямаше да се изчисти до някое време в четвъртък. В девет сутринта отмениха представлението и началото на Йонтсдаунския окръжен панаир бе отложено с двайсет и четири часа. В девет и половина навсякъде из Гибтаун-на-колела запляскаха карти, кръжоците по плетене наизвадиха куките и мърморещите страдалци се сбраха по фургоните. В десет без четвърт изгубените за сметка на дъжда печалби нараснаха дотолкова, че (съдейки по оплакванията) всеки концесионер и глашатай е щял да стане милионер, ако вместо това предателското време не им беше навлякло фалит. А малко преди десет заранта Желето Джордан бе открит мъртъв на въртележката.