Дийн Кунц
Отвъдни очи (11)

Единадесета глава
Нощ на събаряне

В осем и трийсет в събота сутрин, след малко повече от два часа сън, се събудих от кошмар, който не приличаше на никой сънуван досега от мен.

В този сън се намирах в огромно гробище, което се спускаше по полегата и очевидно безкрайна поредица хълмове — гробище, претрупано с гранит и мраморни паметници с всевъзможни размери и форми, някои пукнати, много от тях — килнати, в редици без край, в брой отвъд границите на математиката: същото гробище от сънищата, за което ми разказа Рия. Тя самата също беше там, бягаше от мен през снега, под черните клони на оголелите дървета. Преследвах я и странното беше, че едновременно я обичам и я мразя — и не знаех какво точно ще сторя, когато я хвана. Част от мен искаше да покрие лицето й с целувки и да я люби, но друга част искаше да я блъска, докато очите й изпаднат, лицето й почернее и прелестните й сини очи бъдат замъглени от смъртта. До побъркване ме плашеше такава дивашка ярост, насочена към някого, когото обичах, така че спирах неведнъж. Но всеки път, когато спирах, Рия също застиваше на място — изчакваше ме сред надгробните плочи на склона под мен, сякаш искаше да я хвана. Опитах се да я предупредя, че това не е любовна игра, че ми става нещо, че може да изгубя контрол над себе си, когато я догоня, но не бях в състояние да накарам устните и езика си да оформят думите. Всеки път, когато спирах, тя ми махваше да продължа и аз откривах, че отново я преследвам. А след това осъзнах какво най-вероятно се е случило. В мен несъмнено живееше таласъм! Едно от демонските изчадия бе проникнало в тялото ми, бе ме овладяло, разрушавайки съзнанието и душата ми, и бе оставило единствено моята плът, сега вече негова, но Рия не знаеше за това, тя все тъй виждаше само Слим, нейния обожаващ я Слим Маккензи; не осъзнаваше в каква ужасна опасност е, не разбираше, че Слим е мъртъв и изчезнал, че живото му тяло служи вече на нечовешка твар и че когато тази твар я хване, ще изцеди живота от нея, а вече я и догонваше, пък Рия се обърна да ме погледне през рамо, разсмя се — изглеждаше толкова красива, прелестна и обречена — и междувременно звярът в тялото ми се намираше на десет крачки от нея, осем, шест, четири и след това я сграбчи, преметна я и…

… и когато се събудих, все още усещах как гърлото й поддава под желязната ми хватка.

Седнах прав като свещ в леглото, вслушан в трескавото тупкане на сърцето си и в накъсаното си дишане, опитвах се да прочистя съзнанието си от кошмара. Примигнах срещу утринната светлина и отчаяно си пожелах да мога да се уверя, че колкото и ярка и жива да е била разигралата се сцена, въпреки всичко е само сън, не е предчувствие за предстоящи събития.

Не е предчувствие.

Господи, моля те да не е!

 

 

Представлението бе обявено за единадесет, което ми оставяше няколко свободни часа в ръцете, време през което можех да се съсипя да се самосъжалявам за кръвта, която също имах по ръцете си, ако не намерех в името Господне с какво да се захвана. Лунапаркът беше разположен в покрайнините на окръжната столица, градче с около седем или осем хиляди жители, така че отидох пеша до центъра и закусих в кафенето, след това влязох в съседния мъжки магазин и си купих два чифта джинси и няколко ризи. По време на цялото посещение не видях нито един таласъм, а денят бе по августовски съвършен, и започнах постепенно да си мисля, че всичко може и да мине гладко и както му е редът — и връзката ни с Рия, и седмицата гастроли в Йонтсдаун, — стига да успеех да запазя хладнокръвие и да не губя надежда.

Върнах се при лунапарка в десет и половина, оставих новите панталони и ризи във фургона и бях на трасето в единадесет без петнадесет. Още преди да отворят вратите, вече бях приготвил „Якия удар“ за работа и тъкмо седнах на стола до него в очакване на първите паричковци, когато се появи Рия.

Златно момиче. Голи, загорели крака. Жълти шорти. Четири различни оттенъка на жълтото в хоризонталното райе на тениската й. Навън на алеята носеше сутиен, понеже все пак бяхме 1963-та и да се показва публично без него щеше да шокира паричковците, без значение колко е приемливо в града от фургони, сред лунапарковците. Косата й беше прибрана назад от лицето с вързана жълта бандана. Сияеше.

Изправих се, опитах да положа ръце на раменете й и да я целуна по бузата, но Рия опря длан в гърдите ми, възпря ме и заяви:

— Не искам да оставям погрешно впечатление!

— За кое?

— За снощи.

— Че какво погрешно може да се разбере за снощи?

— Смисълът на случилото се.

— И какъв точно е той?

Тя се намръщи:

— Ами например, че те харесвам…

— Хубаво!

— … и също така, че можем да си доставяме взаимно удоволствие…

— Забелязала си го значи!

— … но не означава, че съм твоето момиче или нещо от този род.

— На мен определено ми изглеждаш като момиче — възразих.

— На алеята все още съм ти шефка.

— Аха?

— А ти си ми служител.

— Аха — заключих аз.

Исусе, помислих си.

Рия додаде:

— И не искам необичайна… фамилиарност на алеята.

— Боже опази! Но все пак можем да сме необичайно фамилиарни извън алеята, а?

Шефката ми изобщо не осъзнаваше колко обидни са подходът и тонът й и не разбираше какво унижение нанася с думите си; следователно не можеше да знае и какво подсказва сарказмът ми, но рискува да се усмихне. Каза:

— Точно така. Извън алеята очаквам да фамилиарничиш необичайно точно толкова, колкото ти се ще!

— Тъй ми се струва, че сега имам две работни места, както го обясняваш. Дали си ме наела заради способностите ми на глашатай — или също така и заради тялото ми?

Усмивката й се пречупи.

— За уменията ти, разбира се.

— Понеже, шефке, не ми се ще да си мисля, че се възползваш от този беден, нисшестоящ наемен работник.

— Сериозна съм, Слим!

— Забелязах.

— Тогава защо се шегуваш?

— Това е обществено приемлива алтернатива.

— А? На какво?

— На викането, крещенето и грубите обиди.

— Да не си ми сърдит?

— А, шефке, толкоз си възприемчива, колкото си и хубава!

— Не виждам причини да се ядосваш.

— Не. Предполагам, че просто съм си гневлив.

— Само се опитвам да изясня нещата помежду ни.

— Много делово. Възхищавам се на това!

— Виж, Слим, казвам само, че онова, което се случва помежду ни насаме, е едно нещо, а какво става тук на алеята е съвсем друго.

— Свети небеса, никога не бих предложил да го направим тук, насред трасето!

— Държиш се глупаво.

— Ти, от друга страна, се държиш като шампионка по дипломация!

— Виж, някои мъже решават, че ако са се пъхнали в гащите на шефката, вече не е нужно да си вършат своя дял от работата.

— Да ти приличам на такъв тип? — поинтересувах се.

— Надявам се, че не.

— Това не ми прозвуча точно като вот на доверие.

— Не искам да си ми ядосан — каза Рия.

— Не съм — отвърнах, макар че бях.

Знаех, че й е трудно да осъществява връзка с хората лице в лице. Поради екстрасензорната си сетивност добивах специално прозрение за тъгата, самотата и несигурността — и произтичащото от тях защитно поведение, — които оформяха характера на Рия и я съжалявах толкова, колкото и се ядосвах.

— Напротив — възрази тя. — Сърдиш ми се.

— Няма нищо — отвърнах. — А сега да се хващаме за работа! — посочих към другия край на лунапарка. — Задават се паричковците.

— Всичко наред ли е? — попита Рия.

— Аха.

— Сигурен ли си?

— Аха.

— Ще се видим после — заключи тя.

Гледах я как се отдалечава — и я обичах и мразех, но повече я обичах, тази сърцераздирателно крехка амазонка. Нямаше смисъл да й се ядосвам, тя беше като неизбежна елементарна стихия; все едно да се ядосваш на вятъра, на зимния студ или на лятната жега, защото нито те, нито тя можеха да бъдат променени с гняв.

 

 

В един следобед Марко ме освободи за трийсет минути, а считано от пет — за тричасова почивка. И в двата случая се канех да се разходя до Шоквил и да си поговоря със загадъчния Джоъл Тък, но и двата пъти се отказах от прибързани действия. Това беше най-големият ден на ангажимента ни и тълпите бяха три до четири пъти по-многобройни, отколкото през седмицата, а онова, което щях да кажа на Джоъл, нямаше как да бъде споделено пред паричковци. Освен това се страхувах — всъщност убеден бях, — че той ще се затвори в себе си, ако го притискам прекалено силно или прибързвам. Можеше да отрече всякакви връзки с таласъмите и тайни погребения в късни нощни часове и след това нямаше да знам какво да предприема. Вярвах, че в лицето на урода съм намерил ценен потенциален съдружник — а също и приятел и, странно или не, бащинска фигура — и се притеснявах, че прибързана конфронтация може да го отблъсне от мен. Усещах, че е по-разумно да оставя на триокия да ме опознае по-добре, да му дам повече време да си състави мнение за мен. Вероятно бях първият човек, който той на свой ред среща, способен да вижда таласъмите също като него, както и Джоъл бе за мен първият, притежаващ подобна неблагодарна способност, тъй че рано или късно любопитството му щеше да надмогне над неувереността. А дотогава трябваше да съм търпелив.

С тези мотиви наум след вечеря слязох долу на поляната при фургона, където държах стая, и се опънах за два часа. Този път не сънувах кошмари. Бях прекалено уморен да сънувам.

Върнах се при „Якия удар“ преди осем часа. Последните пет часа от ангажимента преминаха бързо и печелившо в сух дъжд от многоцветни светлини, които танцуваха и се лееха върху всичко, включително тътнещите увеселителни влакчета, и бяха подчертани от изблици на бурен смях. Паричковците се лееха около „Якия удар“, като сочеха, дърдореха, зяпаха и бяха досущ като водата от прелял уличен канал, а в това наводнение се носеха заедно с мръсна пяна от хартиени пари и монети, някои от които успявах да докопам и прибера за Рия Рейнс. Най-накрая, към един след полунощ, лунапаркът започна да затваря.

За лунапарковците последната нощ на представлението е „нощ за събаряне“ и те я очакваха с нетърпение, понеже във всички тях има непокорни цигански дух. Лунапаркът сменя града си досущ като змия, която се измъква от старата си кожа и също както змията се подмладява от самия акт на промяна, така и лунапарковците и лунапаркът се прераждат чрез предвкусването на нови места и нови джобове, които да облекчаваме от паричния товар.

Марко дойде да прибере от мен дневните приходи, така че да мога да започна да разглобявам „Якия удар“ без забавяне. Докато се занимавах с тази дейност, няколкостотин други лунапарковци — концесионери, готвачи, акционери, треньори на животни, каскадьори, шофьори, викачи, джуджета, дребосъци, стриптийзьорки, готвачи от бързите закуски, черноработници, — всички с изключение на децата (които бяха по леглата) и онези, които гледаха бебешорите, също работеха, разглобяваха и опаковаха атракционите, бараките, шатрите и закусвалните, и останалите будки, осветени от огромни захранвани от генератор панаирни прожектори. Малкото влакче, рядкост в пътуващите лунапаркове, конструирано изцяло от стоманени тръби, се разпадаше под неспирно чук-прас-щрак-дрън!, което отначало дразнеше, но скоро започна да звучи като странна атонална музика — не напълно неприятна, и накрая се превърна до голяма степен в част от фоновите звуци, които преставаш да забелязваш. В къщата на смеха клоунското лице бе разглобено и се разпадна на четири части, четвъртата — големият жълт нос, който повися известно време самотен в нощта, досущ като отражение на гаргантюански, подигравателно настроен Чеширски котарак, обладаващ странни способности за изчезване досущ като братовчед си, който се бе подигравал на Алиса. Звяр с динозавърски пропорции и с не по-малък апетит бе отхапал парче от виенското колело. В Шоквил сваляха петнадесетфутовите брезенти, изобразяващи изкривените форми и лица на човешките „странности“; и когато тези издуващи се и огъващи се платна под съпровода на скърцането на макари се спускаха по опъващите ги колци, боядисаните двуизмерни портрети добиваха илюзия за триизмерен живот, смигаха, хилеха, злобееха, зъбеха, смееха се срещу напъващите отдолу лунапарковци, след това се сгъваха с целувка на брезентовите устни върху нарисуваните чела, лишените им от дълбини очи се взираха само и единствено в собствените им носове, двуизмерната реалност бързо изместваше кратката имитация на живот. Две хапки липсваха от виенското колело. Когато свърших с „Якия удар“, помогнах да опаковат другите концесии на Рия Рейнс, след това обикалях по колабиращия лунапарк, подлагайки рамо там, където имаше нужда. Сваляхме винтовете от дървени стенни панели, сгъвахме шатрите в парашутни вързопи за скок в Йонтсдаун, разглобявахме подпорни колони и скоби, шегувахме се, докато работехме, жулейки кокалчетата си, напъвайки мускулите, порязвайки се, заковавайки капаците на сандъците, мъкнейки ги по камионите, наръфахме дъсчения под на „Блъскащите колички“, пъшкахме, потяхме се, ругаехме, смеехме се, пиехме сода, наливахме се със студена бира, шмугвахме се между двата слона, които търкаляха по-големите греди към камионите, изпяхме няколко песни (включително такива, написани от Бъди Холи, вече мъртъв от четири и половина години, тялото му споено в едно с това на самолетчето „Бичкрафт Бонанза“ в самотните замразени поля на ферма между Клиър Лейк, Айова и Фарго, Северна Дакота) и развивахме гайки, разковавахме гвоздеи, развързвахме въжета, навихме няколко мили електрически кабели и следващия път, когато погледнах към виенското колело, открих, че е било погълнато напълно, от него не бе останала дори и мъничка костица.

Руди Мортън-Ред, главният механик на „Сомбра Брадърс“ с когото се бях срещнал при „Камшика“ първата си сутрин в парка, управляваше взвод мъже и на свой ред бе командван от Гордън Алуейн, който беше нашият плешив и брадат надзирател по транспортирането. Горди отговаряше за окончателното натоварване на огромния лунапарк и тъй като „Сомбра Брадърс“ пътуваха с четирийсет и шест железопътни вагона и деветдесет големи камиона, работата му беше много напрегната.

Постепенно лунапаркът бе угасен, досущ огромна лампа с множество фитили.

Изтощен, но с изключително приятно усещане от братския дух, аз се върнах в градчето от фургони на поляната. Голяма част вече бяха заминали за Йонтсдаун; други щяха да тръгнат чак утре.

Не отидох при собствения си фургон.

Вместо това се запътих към „Еърстрийма“ на Рия.

Тя ме чакаше.

— Надявах се да дойдеш — каза.

— Знаела си, че ще дойда.

— Исках да кажа, че…

— Няма нужда.

— … съжалявам.

— Мръсен съм.

— Искаш ли да се изкъпеш?

Исках и се изкъпах.

Когато излязох от банята, Рия ми беше приготвила бира.

В леглото и, където смятах, че ще съм способен единствено да спя, двамата се любихме извънредно приятно, бавно и с лекота — изпълнихме мрака с въздишки и шепоти, с нежни ласки, с плавно тласкане на бедра на забавен кадър, с шепот на кожа в кожа, дъхът й — като сладко лятно карамфилче. След известно време се спуснахме в някакво сумрачно, но незаплашително място, сливайки се, докато се хлъзгахме, съединявайки се по-пълноценно с всяка следваща секунда от схода ни, и усетих, че се движим към перфектно и постоянно обединение, идентичност, различна от нашите две отделни личности, което бе състояние, за което копнеех силно — начин да премахна всички лоши спомени и отговорностите, и болезнената загуба на Орегон. Именно такова блажено себеотдаване ми се струваше на една ръка разстояние, стига да успеех да синхронизирам ритъма на акта ни с биенето на сърцето й, а след това, миг по-късно, синхронът бе постигнат и чрез посредничеството на спермата си предадох собственото си сърцебиене в Рия, двете ни сърца вече биеха като едно и с разкошна тръпка и заглъхваща въздишка спрях да съществувам.

Сънувах гробището. Очукани от времето варовикови плочи. Наръбени мраморни паметници. Износени гранитни обелиски и правоъгълници и кълба, на които бяха кацнали черни птици със зловещо изкривени човки. Рия тичаше. Аз я преследвах. Канех се да я убия. Не исках да я убивам, но по някаква причина, която не разбирах, нямах друг избор, освен да сваля и да откъсна живота от нея. Сега тя оставяше не просто отпечатъци по снега, а отпечатъци, пълни с кръв. Не беше ранена и не кървеше, така че предполагам кървищата бяха просто знак, знамение за предстоящата касапница, доказателство за неизбежността на ролите ни, жертва и убиец, плячка и ловец. Догонвах Рия и косата й се стелеше по вятъра, сграбчих я и тя изгуби равновесие, и двамата се търкулнахме сред надгробните плочи, а след това се озовах върху нея, посягах с ръмжене към гърлото й, сякаш бях животно наместо човек, с щракащи зъби се опитвах да докопам югуларната й вена, плисна кръв, силни топли струи от гъст рубинен серум… Събудих се.

Седнах.

Вкусих кръв.

Разтърсих глава, примигнах и се събудих напълно.

Все още долавях вкуса на кръв.

О, Исусе!

Трябваше да е плод на въображението ми. Остатъчен послевкус от съня.

Но не искаше да се махне.

Затутках се с нощната лампа, щракнах я и светлината ми се стори жестока и обвинителна.

Сенките избягаха към ъглите на малката стая.

Вдигнах ръка към лицето си. Притиснах треперещи пръсти към устните си. Погледнах към пръстите си. Видях кръв.

До мен Рия се бе сгушила под тънкия чаршаф като тяло, дискретно покрито от умен полицай на сцена на убийство. Бе наполовина обърната странешком. Виждах само сияйната й коса, разпиляна по възглавницата. Не помръдваше. Ако изобщо дишаше, то вдишваше и издишваше толкова плитко, че беше трудно забележимо.

Преглътнах с усилие.

Този вкус на кръв. Като метална мед. Като да посмучеш старо пени.

Не. Не можеше наистина да съм разкъсал гърлото на Рия, докато сънувах. О, Боже. Невъзможно. Не бях луд. Не бях убиец маниак! Не бях способен да убия човек, когото обичам.

При все това, въпреки отчаяното ми отрицание, див и вихрен ужас пърхаше лудо в мен като трескава птица и не можех да намеря сили да дръпна чаршафа и да погледна Рия. Облегнах се на дъската на леглото и скрих лицето си в ръце.

През изминалите няколко часа бях получил първото си твърдо доказателство, че таласъмите са истински, а не химери на налудничавото ми въображение. В сърцето си винаги съм знаел, че са реални и не убивам невинни хора под влиянието на откачената си халюцинация, че в тях се крие таласъм. Но… това, което знаех със сърцето си, никога не е могло да служи като доказателство срещу съмнението, а страховете от лудост ме бяха преследвали отдавна. Сега знаех, че Джоъл Тък също вижда таласъмския род. А и се бях сражавал с труп, възкресен от малка искрица таласъмска жизнена сила и ако това бе тяло на обикновен човек, невинна жертва на моята лудост, никога нямаше да се надигне от гроба, както стори. Тези факти определено се явяваха адекватна защита срещу обвинението в лудост, което често премервах на себе си.

Въпреки това седях със скрито в дланите лице, превърнал шепи и пръсти в маска и колебаещ се да посегна и да докосна Рия, страхувайки се какво би могло да съм й сторил.

Вкусът на кръв ме задавяше. Потреперих и си поех дълбоко дъх, а с него надуших и кръв.

През изминалите няколко години бях страдал от мрачни, тъмни пристъпи, по време на които бях завладян от впечатлението, че светът не е нищо друго освен крипта, създадена и пусната да се върти в бездната с единствената цел да осигури сцена за космически театър „Гран Гиньол“^[1] — и това бе един от тези мигове. В хватката на депресията винаги ми се струваше, че човечеството е създадено само за клане; че или ще се избием един друг, ще паднем плячка на таласъмите, или ще станем жертви на капризите на съдбата — рак, земетресения, цунами, мозъчен тумор, светкавици, — които съставяха живописния принос на Господ към този план. Понякога даже ми изглеждаше, че животите ни са дефинирани и описани с кръв. Но винаги съм успявал да се измъкна от подобна яма, вкопчен здраво във вярата, че кръстоносният ми поход срещу таласъмите ще убеди други мъже и жени за съществуването на чудовищата, които под прикритие скитат сред нас. След това в моя сценарий на надеждата хората щяха да спрат да се бият и нараняват едни други и да насочат вниманието си към истинската война. Но ако бях нападнал Рия в делириум и бях унищожил живота в нея, ако бях способен да убия някой, когото обичах, тогава значи бях луд и всякаква надежда за мен и бъдещето на расата ми бе патетична…

… и тогава Рия простена насън.

Зинах изумен.

Тя се замята в отговор на случващото се в нейния собствен кошмар, въртеше глава, сбори се за момент с чаршафа, докато лицето и гърлото й не се разкриха, след това затихна до по-малко активен, но все още неспокоен сън. Лицето й бе прекрасно като спомена ми за него — нераздрано, неухапано, ненасинено, — макар че веждата й бе вдигната и устата й разтегната в разголваща зъбите гримаса, породена от събитията, участващи в нейния кошмар. Гърлото на Рия бе непокътнато. Не се забелязваше и кръв.

Омекнах от облекчение и от все сърце благодарих Богу. Тихо се измъкнах от леглото, отидох в банята, затворих вратата и светнах крушката. Първо погледнах към ръката си, с която бях докоснал устни — по пръстите все още имах червено. След това вдигнах очи към огледалото и видях, че по брадичката ми се стича кръв, каквато блестеше и по устните ми и покриваше зъбите.

Измих си ръцете, изтърках си лицето, изплакнах си устата, намерих малко „Лаворис“ в шкафчето за лекарства и се отървах от медния вкус. Предположих, че може да съм си прехапал насън езика, но водата за уста не щипеше и при внимателен оглед не успях да намеря рана, която да обвиня за пълната си с кръв уста.

Някак си кръвта от съня бе добила реална плътност и бе дошла с мен, когато се събудих, бе излязла от земята на кошмарите и се беше прехвърлила в света на живите — което не бе възможно.

Погледнах към отражението на отвъдните си очи.

— Какво означава това? — запитах се.

Огледалният образ не ми отговори.

Поисках да знам:

— Какво точно, да му се не види, се случва?

Спътникът ми от огледалото или не знаеше нищо, или пазеше тайните си зад заключени с катанец устни.

Върнах се в спалнята.

Рия не бе избягала от кошмара си. Лежеше в река от бял лен, наполовина разголена и наполовина завита, и краката й шаваха като остриета на ножица все едно тичаше, и каза: „Моля, моля!“ възкликна също и „О!“ и сграбчи с шепи чаршафите, отмятайки глава за миг, след това постепенно се поотпусна и се съпротивляваше на съня само с приглушени думи и от време на време — слаби викове.

Върнах се в леглото.

Докторите, които специализират в нарушения на съня, твърдят, че сънищата ни са изненадващо краткотрайни. Без значение колко изглежда, че продължава кошмарът, докладват изследователите, той всъщност се изпълнява от начало до край за не повече от няколко минути, обикновено само двайсет до шейсет секунди. Очевидно Рия Рейнс не беше чела какво имат да кажат експертите, понеже прекара втората половина от нощта, доказвайки, че те грешат. Сънят й бе измъчван от серия фантомни врагове, въображаеми битки и призрачни преследвания.

Около половин час я съзерцавах в кехлибареното сияние на нощната лампа. След това изключих лампата и поседях в тъмното още половин час, вслушан в издаваните от Рия звуци и наясно, че сънят й представлява същата несъвършена почивка за нея, както и за мен. След време се опънах по гръб и през матрака усещах всяко трепване и спазъм на ужас, който моята красавица предаваше от света на сънищата.

Чудех се дали се намира в някое от нейните гробища.

Чудех се дали е в онова на хълма.

Чудех се какво я преследва сред надгробните камъни.

Чудех се дали не съм аз.