Елинор Катън
Светилата (9)

Полунощ в Скорпион

В която аптекарят претърсва за опиум, най-сетне се срещаме с Анна Уедърел, Причард губи търпение и са произведени два изстрела.

След като си тръгна от кантората на Нилсен, Джоузеф Причард не се отправи към лабораторията си на улица „Колингуд“. Насочи се към „Скарата“, една от шейсетте-седемдесетте странноприемници на „Гуляйджийска“, разположена в най-оживения й участък. В нея (благодарение на жълтия си корниз и декоративните капаци на прозорците „Скарата“ имаше ведър вид дори и в дъжда) пребиваваше Анна Уедърел и макар да не й беше в навика да приема посетители в този час на деня, на Причард пък не му беше в навика да съобразява делата си с чуждите предпочитания. Той се качи по стъпалата и нахлу вътре, без дори да кимне на златотърсачите, които седяха в редица на верандата, вдигнали крака на парапета, и дялкаха тресчици, изстъргваха мръсотията под ноктите си и плюеха тютюн в калта. Те го изгледаха насмешливо и щом вратата се затръшна зад гърба му, заваляха шеговити коментари колко ли е загорял аптекарят, че да бърза така.

Причард не беше виждал от седмици Анна. Беше разбрал за опита й за самоубийство от Дик Манъринг, който от своя страна беше преразказал сведенията, дадени му от Ах Сук, китаеца, който държеше пушалнята за опиум в Кънери. Анна често посещаваше китайското селище и затова мнозина я наричаха Анна Китайската — това прозвище накърняваше репутацията й в някои кръгове и подсилваше популярността й в други. Причард не беше нито в единия, нито в другия лагер — той не проявяваше никакъв интерес към частния живот на околните — и затова новината, че уличницата е любимка на Ах Сук и че разминалата й се на косъм смърт е докарала китаеца почти до истерия, не породи у него нито любопитство, нито отвращение. (Манъринг не говореше китайски, но знаеше няколко йероглифа — метал, искам, смърт, — които бяха достатъчни да завърже разговор с помощта на тефтерчето си, пожълтяло от употреба и тъй запълнено с драсканици, че той можеше да отправя дълбокомислени послания само като прелисти назад страниците и посочи с пръст стар спор, сметка или сделка.)

Причард се беше засегнал, че Анна не го е потърсила. Все пак той беше аптекар и южно от река Грей беше единственият доставчик на опиум за западния бряг на Кентърбъри. Точно от такъв специалист имаше нужда тя, трябваше да му се обади, да потърси съвет. Причард не вярваше Анна да е направила опит да посегне на живота си, според него това беше невъзможно. Беше сигурен, че е била принудена да вземе опиата против волята си или че той нарочно е бил примесен с друго, за да й причини вреда. Аптекарят се беше опитал да прибере остатъка от опиума от китайската пушалня, за да го изследва за следи от отрова, но Ах Сук беше твърде ядосан, за да изпълни молбата му, и ясно заяви (отново чрез Манъринг) решимостта си никога повече да не купува от него. Причард не обърна никакво внимание на заплахата — разполагаше с достатъчно голяма клиентела в Хокитика и продажбата на опиум носеше много малка част от приходите му, — но професионалното му любопитство към случилото се все още не бе задоволено. Затова сега се налагаше да разпита самата Анна.

Когато аптекарят влезе, съдържателя на странноприемницата Клинч го нямаше и самата тя изглеждаше празна и запусната. След като очите му свикнаха със сумрака, той различи помощника на Клинч, който се беше облегнал на тезгяха и четеше стар брой на „Лийдър“, като едновременно произнасяше шепнешком думите и ги следеше с пръст по редовете. Движението на ръката му беше излъскало дървото и то сияеше като намазано с олио. Момчето вдигна глава и му кимна. Докато минаваше край него, аптекарят му подхвърли един шилинг, то го хвана във въздуха, захлупи го отгоре на дланта си и извика след него:

— Ези!

Причард, който вече беше поел нагоре по стълбите, се изсмя рязко. Когато се чувстваше обиден, ставаше груб, а в момента беше направо озлобен. Коридорът беше пуст, но въпреки това аптекарят долепи ухо до вратата на Анна Уедърел и се ослуша, преди да почука.

Харалд Нилсен правилно се беше досетил, че отношенията на Причард с блудницата са доста по-сложни от неговите, но заключението му, че аптекарят е влюбен в нея, беше погрешно. Всъщност вкусът на Причард към жените беше съвсем ортодоксален, даже момчешки. Той по-скоро би хлътнал по доячка, отколкото по уличница, колкото и да е грозна доячката и колкото и да е красива уличницата. Аптекарят ценеше чистотата и простотата, скромните рокли, тихия глас, покорността и почти пълната липса на стремеж за себеизява, с други думи, точно обратното на това, което представляваше той. Идеалът му за жена беше негова пълна противоположност: тя трябваше да знае това, което той не знае, и да е спокойна тогава, когато той не е. Спътницата в живота му трябваше да е нещо като котва, гледана отгоре, откъм повърхността, лъч светлина, утеха и благословия. С крайностите и опияненията си Анна Уедърел твърде много приличаше на него. Не че я мразеше заради това, по-скоро я съжаляваше.

Като цяло Причард рядко отваряше дума за нежния пол. Не му беше приятно да разговаря за жени с други мъже, според него този навик издаваше незрялост и склонност към самохвалство. Заради мълчанието му приятелите го смятаха за твърде благовъзпитан, а жените го намираха за загадъчен и непроницаем. Той не беше грозен, имаше солидна професия и можеше да мине за желана партия, ако не беше толкова отнесен в работата си и се появяваше по-често в обществото. Причард обаче ненавиждаше големи смесени групи, в които мъжът е длъжен да действа като представител на своя пол и закачливо да изтъква пред очите на всички събрали се своите предимства. В подобна обстановка ставаше скован и раздразнителен. Предпочиташе по-задушевна компания и имаше малко приятели, на които беше верен до смърт, както беше верен по свой си начин на Анна. Близостта, която изпитваше към нея, се дължеше главно на това, че мъжът не е длъжен да обсъжда блудниците си с другите: уличницата е личен въпрос, пиршество, на което се наслаждаваш сам. Ето това уединение търсеше аптекарят у Анна. За него тя беше самота и дори когато беше с нея, той не я допускаше до себе си.

Причард беше обичал истински веднъж като млад, ала вече бяха минали шестнайсет години, откакто Мери Мингис стана Мери Фъркин и замина за Джорджия да живее сред червената пръст на памучните поля (както си го представяше той) — невероятна скука, дължаща се на богатството и безоблачните небеса. Дали е жива, дали господин Фъркин все още е на този свят, дали е родила деца, дали е губила рожби, дали е запазила красотата си, или не, той не знаеше. За него тя си оставаше Мери Мингис. За последно я беше видял като двайсет и пет годишна девойка, облечена в скромна муселинена рокля на цветчета и със сплетени на венец къдрици, без никакви накити по пръстите и китките — тя го прие седнала под прозореца, когато той отиде да се сбогуват.

„Джоузеф — беше му казала на раздяла Мери и после той си го записа в тефтерчето, за да не го забрави, — Джоузеф, ти никога не си бил в мир с доброто. Хубаво, че не легнах с теб. Така ще си спомняш с обич за мен.“

Той чу от другата страна на вратата забързани стъпки.

— А, ти ли си? — рече вместо поздрав Анна.

Беше разочарована, явно очакваше друг. Причард влезе безмълвно и затвори вратата. Анна се дръпна и пристъпи в светлото очертание пред прозореца.

Носеше траур, но от старомодната кройка на роклята (извити на камбана поли и повдигната талия) и от избелелия цвят на плата Причард се досети, че дрехата не е била шита за нея, сигурно й я бяха дали или по-вероятно е била намерена изхвърлена на брега след някое корабокрушение. Подгъвът беше отпуснат и като лентичка над пода минаваше три пръста по-тъмна ивица. Странно беше да видиш уличница в траур, все едно гледаш издокарал се пастор или дете с мустаци, помисли си Причард.

Мина му през ума, че до този миг е виждал Анна само в светлината на лампата или на луната. Сега кожата й изглеждаше прозрачна, дори синкава, а под очите потъмняваше до лилаво като рисунка с акварел на тънка хартия, върху която боите са се разтекли. На външен вид тя беше, както би се изразила майката на Причард, ръбата. Челото й беше високо, брадичката — остра. Носът беше тесен, геометричен, някой скулптор би го пресъздал с четири движения: едно плъзване на длетото от лявата страна, едно от дясната, едно отгоре и едно отдолу. Устните бяха тънки и макар че очите й бяха с нормална големина, Анна гледаше на света подозрително и в тях твърде рядко се мяркаше кокетство. Бузите й бяха хлътнали, отдолу се показваха костите като ръб на барабан под здраво опънатата мембрана на кожата.

Предишната година тя беше заченала, това състояние беше сгряло восъчните й бузи и беше изпълнило с плът костеливите ръце и тогава Причард я харесваше повече: закръгленият корем, налетите гърди, скрити под метри тюл и тънък лен, тези тъкани я омекотяваха, придаваха й лекота. Само че малко след пролетното равноденствие, когато вечерите се удължаваха и дните ставаха по-светли, а слънцето с часове висеше, алено и ниско, над Тасманово море, преди да се гмурне в червените води, Анна пометна. Малкото телце на детето беше увито в парче басма и погребано в плитък гроб на Гледка. Аптекарят не се бе осмелил да отвори дума пред нея за починалото дете. Не я посещаваше редовно и когато отидеше при нея, не й задаваше въпроси. Но се беше разплакал скришом, когато научи за случилото се. В Хокитика имаше толкова малко деца, брояха се на пръстите на едната ръка. Човек закопняваше за детска глъч така, както копнее да чуе позната реч, напомняща за дома, или да зърне на хоризонта обичан кораб.

Той я чакаше да заговори.

— Не можеш да останеш — рече тя. — Имам среща.

— Няма да се бавя. Исках да попитам дали си добре.

— О — избухна Анна, — от разпити ми е дошло до гуша! Буйният й отклик го изненада.

— Отдавна не съм идвал при теб.

— Така е.

— Но те видях на улицата веднъж, малко след Нова година.

— Градът е малък.

Причард пристъпи към нея.

— Ухаеш на море.

— Глупости. Не съм се къпала в морето от седмици.

— На буря тогава. Както когато някой се прибере при снежна виелица и от него лъха на студ.

— Какво ти става?

— Какво да ми става?

— Защо говориш така? Поетично!

— Поетично ли?

(Причард имаше лошия навик в разговорите си с представителки на другия пол да отговаря на въпросите им с въпрос. Веднъж преди години Мери Мингис се беше оплакала от това.)

— Сантиментално. Надуто. Както и да е, няма значение. — Анна придърпваше нервно маншета си. — Вече съм здрава. И няма смисъл да задаваш следващия си въпрос. Не съм имала никакво намерение да си навредя. Исках просто да изпуша една лула, както винаги, след това заспах и се събудих в затвора.

Той се подпря на тоалетката.

— И оттогава не те оставят на мира.

— Нито за миг.

— Горката.

— Съжалението е още по-неприятно.

— Е, в такъв случай няма да те съжалявам. Ще бъда жесток.

— Както искаш.

Струваше му се, че тя говори вяло и насилено, и това го ядоса, той се почуди дали да го покаже, но в крайна сметка си напомни, че е дошъл с определена цел. За да подразни Анна, попита:

— И кой е клиентът?

Тя се извърна изненадано.

— Моля?

— Каза, че имаш среща. С кого?

— Не е с клиент. Ще ходя с една дама за шапки.

Аптекарят изсумтя.

— Чувал съм за кодекса на честта на уличниците. Няма нужда да лъжеш.

Анна го оглеждаше все едно от голямо разстояние, сякаш той беше точица на хоризонта, далечен обект, който постоянно се смалява. След това рече бавно, като да говореше на дете:

— А, значи не си чул. Сложих край на това.

Причард вдигна вежди и за да прикрие изненадата си, се изсмя.

— И вече си почтена жена, така ли? Шапки и цветя по первазите, а? Ръкавици на улицата?

— Поне докато съм в траур.

Отговорът й, изречен тихо, с достойнство, го накара да се засрами за смеха си и в гърдите му се надигна гняв.

— А какво ще каже Дик? — попита той, имаше предвид работодателя й Дик Манъринг.

Анна му обърна гръб.

— Не е доволен.

— Не се и съмнявам!

— Не желая да го обсъждам с теб, Джо.

Той настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Нищо особено. Просто не желая да мисля за него.

— Зле ли се държи с теб?

— Не — отвърна тя. — Не особено.

Причард имаше богат опит с уличниците. Познаваше префърцунените, които се преструваха на изненадани и говореха с пискливи надменни гласчета, пълничките, които бяха отзивчиви, по всяко време на годината носеха рокли с ръкави до лактите и се обръщаха към всеки с „момко“, пияниците, алчни, мърморещи, с ожулени червени кокалчета и воднисти очи, Анна обаче принадлежеше към друга категория, категорията на неразгадаемите, които бяха ту вяли и отпуснати, ту възхитително очарователни, тяхното държание говореше за такова върховно нещастие, за такова съвършено и абсолютно страдание, че то се проявяваше като достойнство, като спокойствие. Анна Уедърел не беше просто тъмна Индия, тя беше самата тъмнина, булото й. Тя е безмълвен оракул, помисли си Причард, не познава нито мъдростта, нито покварата, каквото и зло да е сторил, изрекъл или видял човек, то не може да я трогне, тъй като не надминава онова, което е изпитала на гърба си.

— Защо не ме потърси? — попита той, искаше му се поне в нещо да я обвини.

— Кога?

— Когато не ти беше добре.

— Бях в затвора.

— А след това?

— Какъв смисъл имаше?

— Можеше да ти спести куп неприятности — отвърна аптекарят кисело. — Ако ме беше повикала да дам показания в съда, щях да докажа, че опиумът е бил примесен с нещо друго.

— Знаеш, че е бил примесен?

— Подозирам. Как иначе, Ан? Освен ако…

Анна отново се дръпна от него, този път направи крачка към леглото и стисна металната топка на таблата. При движението й той отново усети уханието на море. Беше изненадващо силен. Причард едва овладя подтика да пристъпи към нея, да я последва, да вдиша пак мириса. Усещаше солта, желязото, тежкия металически вкус на буря… на надвиснали облаци, на дъжд. И не само на море, а и на кораб. Миризма на катран и въжета, на уталожен прахоляк от измитата палуба, на насмоления брезент на платната, на восък от свещите. Устата му се изпълни със слюнка.

— Примесен — повтори Анна, приковала поглед в него. — Кой би го направил?

(Може би беше просто спомен от подобно усещане, случаен отглас, който изведнъж изпълва тялото и след това също толкова бързо отминава. Той го прогони от ума си.)

— Не вярвам, че не ти е хрумвало — рече той, намръщен озадачено.

— Е, да. Но не помня нищо.

— Абсолютно нищо?

— Освен как седнах с лулата. Запалих я. После нищо.

— Бях убеден, че не си имала намерение да се самоубиеш. Ти не си от хората, които биха посегнали на живота си.

— Кой знае — въздъхна тя, — понякога на човек му минават какви ли не мисли.

— Да, понякога — съгласи се прекалено бързо Причард.

Чувстваше се победен, направи крачка назад.

— Нямам представа дали опиумът е бил примесен с друго.

— Ако изследвам остатъка, ще мога да ти кажа дали е така. Заради това дойдох. Искам да откупя от теб това, което е останало, за да го проверя. Ах Сук отказва да говори с мен.

Тя присви очи.

— Искаш да го изследваш или да го подмениш?

— Какво намекваш?

— Може да се опитваш да заметеш следите си.

Причард пламна от възмущение.

— Какви следи?

Анна не отговори и той повтори:

— Какви следи?

— Ах Сук смята, че може ти да си сложил вътре отровата — рече тя и го погледна предпазливо.

— Така ли? Има много по-лесни начини да те пратя на оня свят, ако искам да те видя мъртва.

— А ако си искал да видиш мъртъв него?

— И да го изгубя като клиент? — Причард сниши глас. — Виж, не твърдя, че изпитвам братски чувства, но не деля нищо с жълтите. Чуваш ли ме? Няма причина да им желая злото. Абсолютно никаква.

— Миналия месец някой пак е срязал въжетата на палатката му. Всичките му вещи са подгизнали.

— Какво, да не мислиш, че съм го направил аз?

— Не.

— Какво тогава? Хайде, говори, Анна! Какво?

— Според него си замислил нещо.

— Какво, да убивам китайци ли? — изсумтя аптекарят.

— Да — кимна Анна. — И не е толкова нелепо, колкото го изкарваш.

— Така ли? Успял е да те спечели на своя страна, а?

— Не, не. Аз смятам…

— Ти ме смяташ за сприхав старец — прекъсна я Причард. — Да, знам. И аз наистина съм сприхав старец, Анна. Но не съм убиец.

Самоувереността, която за миг й беше вдъхнала живец, угасна също толкова бързо, колкото и се беше появила. Анна се отдръпна отново и отстъпи встрани към прозореца, ръката й се вдигна към плетената на една кука дантела на яката и я заподръпва разсеяно. Аптекарят се поуспокои. Жестът й му беше познат, не беше неин, можеше да принадлежи на всяка жена.

— Както и да е — рече помирително той. — Както и да е.

— Не си толкова стар.

Искаше му се да я докосне.

— А и това с лауданума, внезапната смърт на Кросби Уелс — въздъхна Причард. — Още една загадка, която не ми дава мира.

— Какъв лауданум?

— Под леглото му е била намерена стъкленица с лауданум. Моя.

— Запушена или отворена?

— Запушена. Но пълна наполовина.

Тя като че ли се заинтригува.

— Твоя ли? Какво имаш предвид, че е била лично твоя или че е била купена от теб?

— И двете — отвърна Причард. — Но не от Кросби. На него не съм му продавал и драм.

Анна се почеса замислено по бузата.

— Странно.

— Горкият Кросби Уелс — подхвърли той в опит да разведри обстановката. — Приживе никой не му обръщаше внимание, а сега…

— Кросби… — поде Анна и изведнъж се разплака.

Причард не пристъпи към нея, не я притисна в обятията си да я утеши. Гледаше я как търси в ръкава кърпичка и чакаше, скръстил ръце зад гърба. Тя не плачеше за Кросби Уелс. Дори не го познаваше. Плачеше за себе си.

Разбира се, помисли си той, сигурно е неприятно да те съдят за опит за самоубийство, да те разпитват и да пишат за теб във вестника като куриоз, да те одумват по време на закуска и докато играят билярд, все едно душата ти е обща собственост, някакво общо дело. Причард я гледаше как си бърше носа и прибира с тънки пръсти кърпичката. Не, не беше само изтощение, беше съвсем друго страдание. Тя изглеждаше не просто измъчена, сякаш се беше стопила наполовина.

— Не обръщай внимание — рече Анна, като се овладя. — Не ми обръщай внимание.

— Ако можех да хвърля поглед на едно късче… — рече Причард.

— От кое?

— От опиума. Ще ти го платя. Няма да го подменя, искам само малко парченце, не е задължително да ми даваш всичкото.

Тя поклати глава и в това рязко движение Причард най-сетне долови кое е различно у нея. Пристъпи напред, прекоси с три бързи крачки разстоянието и я сграбчи за ръкава.

— Къде е? — попита той. — Къде е опиумът?

Анна се дръпна.

— Изпуших го. Снощи изпуших последното късче.

— Не си!

Причард се втурна след нея, хвана я за рамото и я обърна. Забучи палец под брадичката и повдигна главата й нагоре, за да надзърне в очите й.

— Лъжеш! Очите ти са бистри.

— Изпуших го — повтори Анна и бутна ръката му.

— На Сук ли го върна? Той ли го прибра?

— Изпуших го. Както винаги.

— Стига, Ан! Не лъжи.

— Не лъжа.

— Изпушила си примесен с отрова опиум и очите ти са бистри като вода?

Тя го изгледа подозрително.

— Откъде знаеш, че е бил примесен с отрова?

— Дори и да не е бил…

— Сигурен ли си, че е бил примесен? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен и не знам абсолютно нищо за тази проклетия! И освен това не ми харесва тонът ти! — извика Причард. — Искам просто да получа остатъка, за да го изследвам, по дяволите!

Анна отново се беше съживила.

— И кой е сложил отровата вътре, Джо? Кой се е опитал да ме убие? Кой според теб?

Аптекарят махна с ръка.

— Може да е бил Ах Сук.

— Обвиняваш мъжа, който обвинява теб? — Тя се засмя. — Гузен негонен бяга!

— Опитвам се да ти помогна! — заяви ядосано Причард. — Опитвам се да ти помогна!

— Нямам нужда от помощта ти! Не желая да ми помагаш! За последен път ти казвам: не съм искала да се самоубивам, Джо, и в опиума не е имало никаква отрова!

— Тогава как ще обясниш, че се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?

— Не мога да го обясня!

Едва сега на лицето й, безизразно до този момент, се изписа някакво чувство: страх, гняв.

— Онази нощ си изпушила една лула, както винаги, така ли?

— И всеки ден, откакто ме пуснаха от затвора.

— И днес ли?

— Не. Снощи беше за последно. Казах ти вече.

— По кое време снощи?

— Късно беше, към полунощ.

Причард едва се сдържа да не се изплюе в краката й.

— Не ме прави на глупак! Виждал съм те под въздействието на опиума, виждал съм те и да се съвземаш. В момента си трезва като монахиня.

Лицето й се отпусна като дрипа.

— Щом не ми вярваш, отивай си.

— Няма да си тръгна. Няма!

— Върви по дяволите, Джо Причард!

— Ти върви по дяволите!

Тя отново се разплака. Причард й обърна гръб. Къде ли го криеше? Отправи се към гардероба, отвори го и затършува вътре. По закачалката висяха рокли. Фусти. Кюлоти, оръфани и захабени. Кърпички, шалове, корсети, чорапи, обувки. Нищо. Прехвърли се към тоалетката, там върху пукната порцеланова чиния беше поставена газена лампа, на чийто пламък уличницата навярно загряваше опиума, до нея имаше подплатени ръкавици, гребен, игленик, отворен пакет сапун, бурканчета с крем и пудра. Той ги взимаше едно по едно и после грубо ги връщаше по местата им, идеше му да обърне цялата стая наопаки.

— Какво правиш? — попита Анна.

— Криеш го и не искаш да ми кажеш защо!

— Не ми пипай нещата.

Той се изсмя.

— Твоите скъпоценности, а? Спомени от едно време?

Измъкна рязко чекмеджето на тоалетката и го обърна. На пода се посипа водопад от дрънкулки. Монети, ибришимчета на дървени макари, панделки, облечени копчета, шивашки ножици. Три коркови тапи от шампанско. Мъжка четка за бръснене, отмъкната от някого. Кибрит, банели. Билетът от пътуването й до Нова Зеландия. Парчета плат. Огледало със сребърно покритие на гърба. Причард разбута купчината. Намери лулата на Анна, с нея трябваше да има и малка кутийка или пък кесийка, в която, увито във восъчна хартия, да е пъхнато парчето опиум като бонбон, купен от магазин. Той изруга.

— Звяр! — подхвърли Анна. — Отвратителен си.

Причард не й обърна внимание, взе лулата.

Беше китайска направа, издълбана от бамбук и дълга колкото ръката му от лакътя до китката. Чашката беше на пет-шест сантиметра от края, издадена като топка на дръжка на врата, и беше прикрепена с метално седло към дървото. Причард я претегли в ръка, държеше я, както флейтист държи флейта. Подуши я. По ръба на чашката имаше черни наслагвания, значи някой я беше използвал, и то неотдавна.

— Доволен ли си? — попита Анна.

— Дръж си езика зад зъбите. Къде е иглата?

— Ето там.

Анна посочи в жалката купчина разпилени вещи на пода парче плат, през което беше забодена дълга игла за коса със зацапан с черно връх. Аптекарят подуши и нея. След това пъхна иглата в отвора на чашката и зачовърка.

— Ще я счупиш.

— И така ще ти направя услуга.

(Причард презираше страстта на Анна към опиата — но защо ли? Самият той беше пушил опиум много пъти. Включително в схлупената колиба на Ах Сук в Кънери, по чиито стени китаецът беше окачил източни тъкани, за да укроти полъха на течението, тъй че скъпоценните му лампи да не примигват от вятъра.)

Той хвърли лулата настрани, направи го нехайно, тъй че чашката се удари в пода и издрънча.

— Звяр! — повтори Анна.

— Аз съм звяр, така ли?

Посегна към нея, всъщност не искаше да я удари, а само да я сграбчи за раменете и да я разтърси, докато не му каже истината. Само че се забави, тя се отскубна и за трети път този следобед ноздрите му се изпълниха с плътния солен мирис на океана — необичайно съчетан с металния вкус на студ, — все едно през лицето го беше зашлевил порив на вятъра, все едно над главата му се беше раздрало платно, все едно се задаваше буря. Той спря нерешително.

— Дръпни се! — извика Анна. Беше вдигнала ръце пред лицето си, пръстите й бяха свити в хлабави юмручета. — Сериозно говоря, Джоузеф. Няма да търпя да ме наричаш лъжкиня. Остави ме на мира и си върви.

— Щом ме лъжеш, значи си лъжкиня.

— Дръпни се!

— Кажи ми къде си го скрила.

— Дръпни се!

— Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш къде е! — кресна той. — Кажи ми, празноглава пачавро!

В отчаянието си отново посегна към нея, очите й заблестяха гневно, тя бръкна в пазвата си и извади малък пистолет от онези с един патрон. Изглеждаше миниатюрен, едва ли беше по-дълъг от показалеца на Причард, но от две крачки разстояние можеше да пробие гърдите му. Той инстинктивно вдигна ръце. Пистолетът беше обърнат наопаки, дулото му сочеше нагоре, към брадичката на Анна, и тя трябваше да го завърти, за да го хване хубаво, само че не беше на себе си и в този миг едновременно се случиха три неща. Аптекарят отстъпи и се спъна в края на ратановата черга, вратата се отвори рязко и някой извика, Анна се поизвърна натам, направи крачка и се простреля в гърдите.

Изстрелът от малкия пистолет прозвуча глухо, не стряскащо, а като плющене на платно високо над палубата. Като ехо, сякаш истинският изстрел е бил произведен някъде далече и този слаб звук е само негов отклик. Причард се завъртя глупаво на пети, застана с гръб към Анна и с лице към новодошлия. В ума му като че ли се беше спуснала мъгла и през нейното було той видя, че току-що влезлият мъж е Обер Гаскоан, секретарят на съда. Причард не го познаваше добре. Преди три седмици секретарят беше дошъл в лабораторията му с оплаквания от лошо храносмилане и сега, колкото и да беше нелепо, аптекарят се сети за онзи случай и се зачуди дали тинктурата му е помогнала, както беше обещал.

За част от секундата — или пък изобщо не беше изминало никакво време — не помръдна никой. След това Гаскоан изруга гръмогласно, втурна се напред и се надвеси над тялото на блудницата. Завъртя главата й настрани и пистолетът падна на пода. По бялата й шия нямаше и драскотина, нямаше кръв, Анна дишаше. Тя вдигна ръце към гърлото си.

— Глупачка! Ах, каква глупачка! — извика Гаскоан. В гласа му се долавяше хрип, сякаш той едва сдържа сълзите си. Сграбчи дантелената й яка с двете си ръце и я раздра. — Не е имало куршум, нали? Напълнила си фишека с парченца восък, така ли? Искаш да ни изкараш ангелите! Какво, по дяволите, разиграваш?

Анна опипваше гърдите си, пръстите й объркано обикаляха по кожата. Очите й бяха ококорени.

— Халосен патрон, така ли? — обади се Причард.

Наведе се и взе пистолета.

Той беше топъл, във въздуха се усещаше мирис на барут. Само че не се виждаше нито празна гилза, нито дупка. Боядисаната стена зад Анна беше гладка и съвсем същата, нямаше и драскотина. Двамата мъже се огледаха — взряха се в стената, в пода, в Анна. Уличницата сведе очи към гърдите си. Причард поднесе пистолета към нея, като го остави да провисне глупаво на показалеца му, и Гаскоан го взе. Умело го отвори и надникна в цевта. След това се обърна към Анна.

— Кой го е заредил? — попита строго той.

— Аз — отвърна смаяно тя. — Мога да ви покажа другите патрони.

— Покажи ги. Дай да ги видим.

Тя се надигна, отиде при шкафчето до леглото и след миг се върна с тенекиена кутия, в която върху парче амбалажна хартия се търкаляха седем патрона. Гаскоан ги докосна с върха на пръста си. След това й подаде пистолета.

— Покажи ни как си го заредила. Направи го точно по същия начин.

Анна кимна сковано. Отвори оръжието и пъхна патрона в цевта. След това щракна да се затвори, запъна петлето и подаде на Гаскоан заредения пистолет. Изглеждаше уплашена до смърт, смаяна, отнесена. Секретарят на съда взе пистолета, отстъпи няколко крачки, вдигна го и стреля в леглото. Изстрелът прозвуча точно като предишния — този път отдолу се чуха уплашени викове и забързани стъпки — и тримата се вгледаха в постелята. Във възглавницата се виждаше кръгла дупка с тъмнеещи краища, където топлината беше прогорила плата, отвътре се бяха разлетели перушинки, които сега се спускаха обратно на прозирен покров, Гаскоан пристъпи и дръпна възглавницата. Опипа дюшека, както Анна беше опипала шията си за рана, и след миг изсумтя доволно.

— Там ли е? — попита Причард.

— Само драскотина — отвърна Гаскоан, докато проверяваше с върха на пръста си дълбочината на дупката. — Тия дамски пистолетчета не струват особено.

— Но къде е…

Аптекарят още не можеше да се окопити. Имаше чувството, че езикът му се е удебелил.

— Какво е станало с първия? — подсказа секретарят.

Всички се взряха във втората гилза, която лежеше разкривена в ръката му. След това Гаскоан се обърна към Анна и на Причард му се стори, че двамата като че ли обменят мисли безмълвно, с очи.

О, колко тежко е да наблюдаваш как твоята блудница се споглежда с друг мъж! На аптекаря му се искаше да я презре, но не можеше, чувстваше се объркан, замаян. Ушите му звънтяха.

Анна се обърна към него.

— Ще слезеш ли да кажеш на Едгар, че съм си играла с пистолета или съм го почиствала и без да искам, съм натиснала спусъка?

— Него го няма — отвърна Причард.

— Кажи на помощника му тогава. И на всеки, когото срещнеш. Иначе ще се качат да разпитват, а не желая шумотевица. Моля те.

— Добре, отивам — отвърна той. — А после…

— После си върви — рече твърдо тя.

— Дай ми това, за което дойдох — помоли тихо той, като хвърли поглед към Гаскоан, който беше свел тактично глава.

— Не мога да го направя, Джоузеф. Не мога да ти дам това, което искаш. Моля те, върви си.

Той отново се вгледа в очите й. Бяха зелени, с плътен тъмен кръг около ириса и с обсипани със сияйни сиви петънца зеници. От месеци не беше виждал очите й бистри, от месеци не беше виждал зениците й свити, а не размазани черни петна, все едно забулени от сън. Тя не беше под въздействието на опиума, в това нямаше и капчица съмнение. Значи беше лъжкиня и може би дори крадла. А и срещата с този Гаскоан. Поредната тайна. Поредната лъжа. Щяла да ходи на пазар за шапки, друг път!

Ала Причард установи, че не може да разпали наново гнева си. Чувстваше се посрамен. Все едно той беше натрапникът, нахлул в стаята и прекъснал задушевна сцена между Анна и Гаскоан. Срамът му беше силен и детински, усещаше се като пареща горчилка в гърлото. Той се завъртя на пети и излезе. На прага посегна към дръжката на вратата и бавно затвори, като ги наблюдаваше през стесняващата се пролука.

Гаскоан се раздвижи още преди бравата да щракне. Обърна се към Анна, разпери ръце и тя падна в обятията му, бледата й страна се облегна на извивката на шията му. Той я прегърна здраво през кръста и тялото й се отпусна, секретарят я повдигна леко, тъй че пръстите на краката й едва докосваха пода, а той сведе глава и отпусна буза на косата й. Челюстта му беше стисната, очите му бяха отворени, дишаше шумно през носа. Гледащият ги от прага Причард се чувстваше невероятно самотен. Струваше му се, че никога не е обичал и никой никога не го е обичал. Затвори вратата колкото се може по-тихо и пое надолу по стълбите.

Φ

— Ще позволите ли да ви прекъсна с един въпрос?

— Разбира се, заповядайте.

— Бихте ли ми показали как точно госпожица Уедърел е държала пистолета?

— Веднага. Ето така, ръката й лежеше ето тук. Аз стоях встрани от нея, долу-горе на това разстояние, на което сега е господин Манъринг, а тялото й беше извърнато ето така.

— И ако изстрелът е бил произведен съгласно очакванията ви, какво нараняване би получила госпожица Уедърел?

— Ако извади късмет, в рамото. В противен случай малко по-долу. Може би право в сърцето. В лявата половина на гърдите… Странното обаче е, че дори и патронът да е бил халосен, тя пак трябваше да е обгорена от барута или най-малкото роклята й трябваше да е почерняла. Изобщо не можахме да разберем какво е станало.

— Благодаря ви. Извинявайте, че ви прекъснах.

— Искате ли да споделите нещо с нас, господин Муди?

— Да, ще го направя, но след като чуя края на разказа.

— Прощавайте, ала изглеждате някак не на себе си.

— Добре съм. Моля ви, продължете.

Φ

Следобедът още не беше превалил, когато Причард се върна в дома си на „Колингуд“, а на него му се струваше, че е много по-късно, даже вечер, тъй като само това би обяснило умората, която изпитваше. Влезе през аптеката отпред и известно време се занимава да подравнява ремъците за точене на бръсначи с ъглите на лавиците и да подрежда различните шишенца тъй, че да са успоредни на ръба на витрината, но в един момент усети, че вече не го свърта на едно място, закачи на вратата бележка, подканваща клиентите да дойдат отново в понеделник, заключи и се скри в лабораторията.

На тезгяха лежаха няколко рецепти за приготвяне, но невиждащият поглед на аптекаря ги подмина, без да ги забележи. Той свали сакото си, окачи го на кука до печката и по навик си върза престилката на кръста. След това дълго стоя, зареял очи в нищото.

Думите на Мери Мингис го бяха омагьосали, те бяха неговото пророчество, неговото проклятие. „Ти никога не си бил в мир с доброто“, беше казала тя, той го беше записал и с това беше направил тъй, че да се сбъдне. Превърна се в отхвърлен мъж, защото тя го отхвърли, защото го изостави. Вече беше на трийсет и осем, а повече нито веднъж не се влюби, докато другите мъже имаха любовници и съпруги. Причард прокара дългия си показалец по гърлото на едно шишенце с хапчета на тезгяха. Тя беше на деветнайсет. За него тя беше Мери Мингис.

В ума му изплува една фраза на баща му: „Избереш ли лошо име за кучето си, и то ще бъде лошо“. („Запомни го, Джоузеф“ — беше казал той, сложил ръка на рамото на сина си, докато с другата притискаше новородено кутре към гърдите си, на следващия ден Причард кръсти палето Кромуел и баща му кимна одобрително.) И като си припомни думите му, аптекарят си помисли: това ли направих със себе си, със съдбата си? Аз ли съм кучето от пословицата на баща ми? Ала това не беше въпрос.

Той седна и разпери длан върху тезгяха. Мислите му се върнаха пак към Анна. Тя твърдеше, че не е имала намерение да се самоубива, и за това Причард напълно й вярваше. Животът й беше труден, ала Анна си имаше своите радости и не беше склонна към прояви на насилие. Аптекарят смяташе, че я познава добре. Не можеше да си представи тя да посегне на живота си. И все пак какво му беше отговорила? Че понякога на човек му минават какви ли не мисли. Да, въздъхна тежко той, понякога на човек му минават какви ли не мисли.

Анна употребяваше опиум отдавна. Правеше го почти всеки ден и беше свикнала с въздействието му върху тялото и съзнанието. Причард не знаеше друг път да е губила съзнание толкова дълго, че да дойде на себе си чак след дванайсет часа. Съмняваше се това да е станало случайно. И ако, както твърдеше, тя наистина не бе смятала да отнема живота си, то оставаха само две възможности: или е била упоена от друг и е била използвана за някаква нечестива цел, а след това е била захвърлена на пътя за Крайстчърч, или (кимна замислено той) блъфираше. Да. Беше излъгала за опиума, спокойно можеше да лъже и за свръхдозата. Но с каква цел? Кого прикриваше? И защо?

Лекарят в Хокитика беше потвърдил, че в нощта на четиринайсети януари Анна наистина е взела голямо количество опиум, неговите показания бяха публикувани в „Уест Коуст Таймс“ ден след процеса. Възможно ли бе тя да е успяла да го заблуди или по някакъв начин да го убеди да сложи фалшива диагноза? Причард се замисли. Анна беше останала повече от дванайсет часа в затвора и през това време всякакви хора се бяха опитвали да я свестят, а десетки други я бяха наблюдавали. Нямаше как да ги заблуди всички. Човек не може да се преструва, че е в безсъзнание. Дори и една уличница не може да е толкова добра актриса.

Добре, може би все пак опиатът е бил отровен. Аптекарят обърна длани и се загледа в завъртулките по меките възглавнички на пръстите си — едната ръка беше като огледален образ на другата. Допреше ли пръсти, ръцете му бяха като съвършено отражение една на друга, както когато човек докосне с чело огледало. Причард се приведе да погледне отблизо завъртулките. Той самият със сигурност не беше прибавял никакви примеси към опиата, а и не вярваше да го е направил Сук. Сук харесваше Анна. Не, беше изключено Сук да е искал да й навреди. А това означаваше, че опиатът е бил отровен или преди Причард да закупи цялата пратка, или след като Анна е взела своята доза от Ах Сук.

Аптекарят доставяше всичките си опиати от един източник, Франсис Карвър. Сега насочи мислите си към него. Капитанът беше лежал в затвора и затова му се носеше лоша слава, ала с Причард винаги се беше държал любезно и почтено и аптекарят не виждаше основания Карвър да му желае — на него и на търговията му — злото. Не знаеше дали капитанът питае лоши чувства към китайците, но със сигурност не работеше с тях. Доставяше единствено на него.

Двамата се бяха запознали преди седем месеца в един игрален дом на „Гуляйджийска“. Причард беше запален комарджия и една вечер, докато се подкрепяше между игрите на покер с халба бира и пресмяташе наум загубите си, срещу него се настани мъж с белег на лицето. В проява на любезност аптекарят го попита дали обича картите и какво го води в Хокитика. Двамата се разговориха и не след дълго Причард посочи занаята си. Карвър наостри уши, остави чашата и обясни, че имал отдавнашна връзка с бивш служител на Източноиндийската компания, който притежавал в Бенгал плантация с опиумен мак. Ако аптекарят се нуждаел от опиум, Карвър можел да му гарантира доставки с ненадминато качество и в неограничено количество. Към този момент Причард не разполагаше с никакви запаси от опиум с изключение на няколко слаби тинктури лауданум, които беше закупил от един пътуващ шарлатанин, затова без колебание благодари, стисна ръката на капитана и се съгласи да се видят на сутринта, за да уточнят условията на сделката.

Оттогава Карвър му беше продал общо към килограм и половина опиум. Отказваше да му доставя повече от половин килограм на курс, тъй като (съвсем откровено беше обяснил) предпочитал да държи аптекаря „на къса каишка“, за да не му дава възможност да препродава големи количества и да трупа печалба от посредническата си дейност. (Като продаваше опиум на Ах Сук, Причард всъщност правеше точно това, но Карвър не беше в течение на споразумението му с китаеца, тъй като рядко се задържаше в Хокитика и аптекарят не си беше направил труда да го осведоми.) Опиумът пристигаше във вид на смола, опакована в хартия и прибрана в тенекиена кутия като тези, в които се съхраняваше чай.

Причард взе от тезгяха едно парцалче и захвана да чисти мръсотията под ноктите си, като разсеяно отбеляза, че са станали за изрязване.

Дали Карвър би посмял да примеси опиума с отрова, преди да му го достави? Причард можеше да стрие смолата и да я направи на лауданум, можеше да я продаде на малки дози на различни клиенти или пък да я използва за собствена употреба. Вярно, че Карвър и Анна бяха в обтегнати отношения, той веднъж я беше пребил от бой. Но дори и да искаше да я убие с опиума, нямаше как да е сигурен, че част от него ще стигне в нейните ръце. Причард въртеше между пръстите си топченце кал. Не, абсурдно беше да приеме, че някой би разчитал на план с толкова много неясноти. Карвър може и да беше негодник, но не беше глупак.

След като отхвърли това предположение, аптекарят се насочи към второто: опиатът да е бил примесен с отрова, след като Ах Сук го е дал на Анна Уедърел. Не беше невъзможно някой да проникне в стаята й в „Скарата“ и да пъхне нещо в опиума. Но въпросът отново беше защо. Защо му е било да слага отрова в опиума? Защо не е убил уличницата по друг, по-лесен начин, като я удуши, да речем, или й счупи врата, или я пребие до смърт?

Признал поражението си, Причард насочи мислите си към нещата, които интуитивно знаеше, че са верни. Беше сигурен, че Анна Уедърел не е разкрила цялата истина за събитията от четиринайсети януари. Беше сигурен, че някой е използвал наскоро лулата, която тя криеше в стаята си. Беше сигурен също така, че тя самата е престанала да употребява опиум, очите и движенията й показваха извън всякакво съмнение, че е трезва като монахиня. И тези непоклатими според него предпоставки налагаха само един възможен извод.

— По дяволите! — прошепна той. — Тя лъже… прикрива някого.

И така продължи целия следобед.

По някое време взе рецептите и поради липсата на друго занимание, което да отвлече мислите му, се залови за работа. Не държеше сметка за отминаващите часове, докато към настоящето не го върна тихо почукване на вратата в лабораторията. Той се обърна — с изненада отбеляза, че светлината е помръкнала и се спуска здрач — и видя на прага Албърт, служителя на Нилсен, задъхан и със смутено лице. В ръката си държеше писмо.

— А, бележка от Нилсен — рече Причард и се приближи.

Беше забравил за разговора си с търговеца и задачата, която му беше възложил: да намери златаря Кю и да го разпита за откритото в дома на Кросби Уелс злато. Саможивецът напълно му беше изхвръкнал от ума заедно с богатството, вдовицата и изчезналия Стейнс. Колко незабележимо се въртеше светът, когато човек потънеше сам в мислите си.

Аптекарят бръкна в джоба на престилката за монета, но Албърт се изчерви и като вдигна длани, за да покаже, че честта да донесе писмото е напълно достатъчна за него, извика:

— Не, господине, не!

Албърт беше сигурен, че това е най-вълнуващият ден в живота му. Преди няколко часа работодателят му се беше върнал от китайското селище в Кънери тъй превъзбуден, че на влизане едва не изтръгна вратата от пантите. Написа бележката, която чиновникът носеше, със страстта на симфоничен композитор, посетен от музата му. Запечата я лошо, покапа се с восък, изруга, връчи сгънатия дебел лист на Албърт и каза дрезгаво: „Причард. Занеси го колкото се може по-бързо“. В преддверието на лабораторията Албърт сви писмото на фуния и като напрегна очи, успя да различи няколко думи, които според него говореха за някакъв небивал заговор. И сега не беше на себе си от мисълта, че работодателят му е съучастник в престъпление.

— Добре, благодаря — рече Причард, като пое писмото. — Каза ли да изчакаш за отговор?

— Не държи на отговор, господине — отвърна той. — Но ми поръча да остана и да видя с очите си как ще го изгорите, след като го прочетете.

Аптекарят се изсмя. Това беше съвсем типично за Нилсен: първо увърта, после се оплаква, разтакава се, мъчи се да отхвърли всякаква отговорност, но щом се захване, щом почувства, че е важен участник и внушителна фигура, всичко се превръща в театрално представление, в мелодраматична пиеска, в която той тържествуващо се нагърбва с главната роля.

Причард се дръпна няколко крачки настрани (Албърт го изгледа разочаровано), разкъса печата и приглади листа на тезгяха. Бележката гласеше:

Джо,

Видях се с Кю, както ме помоли. Прав си за златото, негова работа е, макар той да се кълне, че няма представа как е попаднало при Уелс. И блудницата е забъркана, както сигурно вече си се досетил, но още не можем да стигнем до този, който стои в дъното, както ти се изрази. Доказателствата сочат, че всички са замесени по някакъв начин. Не мога да разкажа всичко тук. Предложих да свикаме съвет. И китайците ще участват. Ще се съберем по залез в „Короната“. Ще се погрижим по време на срещата да не ни безпокоят. Не казвай на никого, дори и на хора, на които вярваш, но които са свързани със случилото се и някой ден може да бъдат изправени до нас на подсъдимата скамейка. Моля те, унищожи писмото.

Х. Н.