Елинор Катън
Светилата (60)

Калай

В която Карвър се представя под чуждо име и Лодърбак поставя подписа си.

— Уелс… — промълви Лодърбак и се закова намясто.

— Добър вечер — поздрави Франсис Карвър.

Седеше на стол с лице към трапа. В ръката си държеше пистолет.

— Какво става тук?

— Заповядайте, влезте.

— Какво става? — повтори Лодърбак.

— Каня ви на разговор.

— За какво?

— Горещо ви препоръчвам да влезете в каютата, господин Лодърбак.

— Защо?

Карвър не отговори, но дулото на пистолета леко трепна.

— Не съм я виждал, откакто говорихме — рече политикът. — Честна дума. Казахте ми да я оставя и аз я оставих, господин Уелс. От девет месеца не съм излизал от Акароа. Пристигнах едва днес вечерта, току-що. Не съм я доближавал, точно както ме помолихте.

— Това вие го казвате — отбеляза Карвър.

— Да, аз го казвам! Нима се съмнявате в думата ми?

— Не.

— Тогава какво означава това „вие го казвате“?

— Че доказателствата сочат друго.

Лодърбак премига.

— Не знам за какви доказателства говорите — рече той след миг, — но предполагам, че става дума за квитанциите на Данфорт.

— Точно така — потвърди Карвър.

Лодърбак хвърли поглед през рамо, пристъпи в каютата и затвори вратата.

— Добре — рече той. — Явно нещо се готви. Или вече сте го приготвили.

— Да.

— С Кросби ли е свързано? За него ли става дума?

— Както знаете, много се безпокоя за стария Кросби — отвърна Карвър.

Той замълча. Политикът притеснено попита:

— Така ли?

— Да, безпокоя се за него — повтори Карвър. — Горкият ще хвърли топа от пиене.

Лодърбак беше почнал да се поти.

— Къде е Раксуърти? — попита той.

— Гуляе на „Къмбърланд“, ако се не лъжа.

— А Данфорт?

— Също.

— Взели сте им мярката, така ли?

— Не — отвърна Карвър, — на вас съм ви взел мярката.