Елинор Катън
Светилата (51)

Меркурий залязва

В която на брега на Хокитика пристига непознат, съкровището бива разпределено и Уолтър Муди най-сетне напуска „Короната“.

Дори и с най-хубавия си костюм, с вчесана и напомадена коса, лъснати обувки и напарфюмирана кърпичка господин Ейдриън Муди беше далеч по-невзрачен от красивия си по-малък син. По лицето му се четяха следи от отколешна склонност към чашката — очите бяха подпухнали, носът беше месест, кожата беше постоянно зачервена, — а движенията му не издаваха нито гъвкавост, нито изящество. Той вървеше тромаво и сковано, погледът му шареше тревожно насам-натам, пожълтелите от тютюна ръце или се криеха в джобовете, или притеснено подръпваха реверите на палтото.

Щом слезе от лодката, която го превози от парахода до брега, старият Муди спря за миг да разкърши снага и да се опита да прогони болките в ставите. Заповяда да отнесат багажа му в една странноприемница на „Лагерна“, здрависа се с митничаря, който стоеше отстрани, благодари с дрезгав глас на гребците и се отправи по „Гуляйджийска“ със сключени на гърба ръце. Изкачи се до края й и после се спусна обратно, като надзърташе намръщено във витрините и внимателно оглеждаше лицата на хората, без да се усмихне на никого. Събралата се пред съда тълпа вече се беше разпръснала и фургонът с тялото на Франсис Карвър се беше върнал на Гледка, вратите на сградата бяха затворени и заключени. Муди едва я удостои с поглед, когато мина оттам.

В крайна сметка се насочи към пощата и щом влезе вътре, се нареди на опашката пред гишето. Докато чакаше, извади от портфейла един лист, разгъна го с ръка и го притисна към гърдите си.

— Искам това да стигне до господин Уолтър Муди — рече той, когато дойде редът му.

— Добре — отвърна пощаджията. — Знаете ли къде е отседнал?

Камбаната на уеслианската църква удари пет часа.

— Знам само, че от няколко месеца е в Хокитика — отвърна Муди.

— В града? Или в кариерата?

— В града.

— В странноприемница? Или на палатка?

— Предполагам, че е в странноприемница, но не съм сигурен. Името е Уолтър Муди.

— Ваш познат?

— Синът ми.

— Ще изпратя момчето да обиколи, ще платите след доставката — отвърна пощаджията и си записа името. — Трябва да оставите един шилинг за залог, но ако го намерим още утре, ще ви върнем шест пенса.

— Добре.

— Плик ли предпочитате, или ще го запечатате с восък?

— Плик — отвърна Муди, — но почакайте малко, искам да го прегледам отново.

— В такъв случай се отдръпнете и елате пак, щом сте готов. Затварям след половин час.

Ейдриън Муди се подчини. Приглади писмото на тезгяха встрани и след това го вдигна с пръст към светлината.

Хокитика, 27 април 1866 година

 

Уолтър, умолявам те да прочетеш писмото ми до края и да не прибързваш да ме съдиш преди това. От пощенското клеймо ще видиш, че аз също съм в Хокитика. Ще отседна във „Въздържателят“ на „Лагерна“ и този адрес със сигурност ще те изненада. Отдавна знаеш, че съм епикуреец по душа. Но вече съм и стоик. Заклех се да не докосна и капчица алкохол до края на живота си и откакто взех това решение, не съм го нарушавал. И в този дух на покаяние сядам да опиша накратко истинските си намерения, замъглени и изкривени от поробеността ми от алкохола през последните години.

Напуснах Британските острови заради дългове, не по друга причина. Брат ти Фредерик имаше един познат в златните находища в Лорънс в Отаго, който твърдеше, че изгледите там са добри, и Фредерик беше решил да отиде при него. Аз пък реших да замина тайно с надеждата, че до края на годината ще се върна забогатял. Признавам, че зад това решение се криеха срамни подбуди: исках на всяка цена да избегна няколко души в Лондон, на които дължах пари, както и други в Ливърпул. Преди да тръгна, заделих двайсет лири за жена си — последните ми спестявания. Впоследствие научих, че парите не са стигнали до нея, а са били откраднати от човека, който трябваше да й ги предаде (негодника Пиърс Хоуланд, дано живее в позор и умре в нищета). Разбрах го, когато вече бях в Отаго, на другия край на света, а и не можех да рискувам да се обадя, за да не се впуснат кредиторите по петите ми и да ме изправят пред съда за ненаказани престъпления и неплатени дългове. Затова не направих нищо. Смятах съпругата си за изоставена, молех се на Бога да ми прости и продължих с Фредерик към находищата.

През първата година в Отаго едва свързвахме двата края. Чувал съм да казват, че мъжете от средната класа нямат късмет в търсенето на злато, понеже не могат да понасят лишенията като хората от простолюдието. Тази максима се потвърди в нашия случай. Страдахме много и често бяхме на ръба на отчаянието. Но не се отказахме и преди седем месеца брат ти попадна на къс самородно злато с размерите на табакера, намери го случайно между два камъка в завоя на реката. С него най-сетне можахме да си стъпим на краката.

Сигурно се питаш защо не сме изпратили златото у дома с извинения и благословия, признавам, че този въпрос би бил напълно основателен. Брат ти Фредерик отдавна настояваше да ти пиша. Призоваваше ме да се свържа с изоставената си съпруга и дори да я поканя да дойде тук, но аз не скланях. Отхвърлях и молбите му да се откажа от проклетото пиене и да поема по правия път. Много спорехме за това и накрая се разделихме далече не цивилизовано. За съжаление, сега не зная къде е той.

Уолтър, ти винаги си бил ученият в нашето семейство. Срам ме е от много неща в живота ми, но никога не съм се срамувал от теб. Като положих клетвата за въздържание, аз най-сетне се изправих пред истинското си лице. Видях, че съм човек с множество слабости и твърде страхлив, лесна плячка на пороците и греха. Но ако се гордея с нещо, то е, че синовете ми не са пропаднали като мен. Болезнена радост е един баща да каже за сина си:

„Той е по-добър от мен“. Уверявам те, че аз изпитах на два пъти тази болезнена радост.

Не мога да направя нищо друго, освен да те помоля да ми простиш, както моля и Фредерик, и да обещая, че при следващата ни среща ще бъда „трезв като краставичка“. Желая ти късмет, Уолтър. Знай, че се изправих пред истината за себе си и съм оставил чашката завинаги.

Също така знай, че дори и най-краткият отговор ще стопли сърцето ми.

Твой баща,

Ейдриън Муди

Той прочете писмото два пъти, пъхна го в плика и изписа името на сина си с големи букви отпред. След това с треперещи ръце сложи капачката на писалката.

Φ

— Господин Фрост за господин Стейнс.

— Пуснете го — заповяда Девлин.

Чарли Фрост влезе с лист в ръка.

— Разходите — измърмори той извинително.

— Седнете — покани го капеланът.

— Какви са щетите, господин Фрост? — попита Стейнс, който изглеждаше много уморен.

— Боя се, големи — отвърна банкерът и придърпа един стол. — Съдията Кемп постанови, че трябва да изплатите на Франсис Карвър дължимия дивидент от две хиляди четирийсет и осем лири. Има уловка обаче — от тази сума ще бъдат върнати всички пари, отпуснати от „Гарити Груп“ по застраховката на „На добър час“, останалото ще отиде при госпожа Карвър.

— Как е тя? — попита Девлин.

— Упоена. Доктор Гилис и господин Причард се грижат за нея, придружиха я до „Скитническа слука“. — Фрост се обърна към младежа и приглади листа. — Ще ми позволите ли накратко да изброя разходите?

— Заповядайте.

— Тъй като сте признат за виновен, трябва да поемете всички съдебни разходи, включително заплащането на господин Фелоус и комисионата на господин Нилсен, вложена в строежа на затвора, както сигурно си спомняте, съдията постанови, че той не е длъжен да връща парите, тъй като ги е дарил. Всичко това възлиза на малко повече от петстотин лири.

— Половината на половината — измърмори Стейнс.

— Да, за съжаление, се случва често при съдебните разходи. И това не е всичко. Срещу вас има искове за нанесени вреди от множество златотърсачи в Кънери и в кариерата на Хокитика. Още не съм пресметнал цялата сума, но се боя, че ще е на стойност десетки, ако не и стотици лири.

— Друго?

— По отношение на официалните разходи — не. Но има няколко неофициални въпроса, които трябва да обсъдим. Имаме ли време?

— Имаме ли време? — обърна се Стейнс към Девлин.

— Докато не дойде колата — отвърна капеланът.

— Ще бъда бърз — рече Фрост. — Както сигурно знаете, златото, извадено от оранжевата рокля на Анна, все още е под леглото на господин Гаскоан. Анна дължи към сто и двайсет лири на господин Манъринг и искаше да се разплати с това злато. На мен обаче ми мина през ума, че може вие да покриете дълга й към господин Манъринг от дела си от съкровището. По този начин Анна ще има с какво да живее, докато вие сте в затвора.

— Добре — кимна Стейнс. — Направете го.

Банкерът си го отбеляза.

— Вторият въпрос е допълнителното възнаграждение на господин Кю. Не бива да поставяме под съмнение историята, че съкровището идва от „Аврора“, а ако някой служител открие голямо количество злато, заслужава премия.

— Естествено — отвърна Стейнс. — Премия…

— Доколкото разбирам — продължи Фрост, — господин Кю желае да се завърне в Китай, след като изтече договорът му с компанията, като си е поставил за цел да се прибере с точно седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба. Според господин Манъринг той отдавна се е спрял на тази сума. За него тя била важна от лична или пък от духовна гледна точка, не ми стана съвсем ясно.

При други обстоятелства тази странност веднага щеше да възбуди любопитството на Емъри Стейнс, но сега той не се усмихна. За сметка на това Девлин възкликна:

— Седемстотин шейсет и осем шилинга!

— Да — потвърди Фрост.

— Каква придирчивост — отбеляза капеланът. — И защо точно тази сума, знаете ли?

— Боя се, че не — отвърна банкерът и се обърна отново към Стейнс. — Ако ми позволите, бих ви посъветвал отпуснатата от вас премия за господин Кю да е достатъчна той да осъществи тази своя цел.

— На колко лири възлиза сумата?

— Трийсет и осем лири и осем шилинга. Около един процент от четирите хиляди, което не е зле за премия, особено ако отчетем, че господин Кю е китаец. Като проява на добра воля може също така да го откупите от договора с компанията и да му помогнете да се прибере у дома.

Младежът поклати глава.

— Изобщо не помислих за него…

— За кого?

— За господин Кю. Изобщо не се замислих за него.

— Днес следобед той ни направи голяма услуга, като запази тайната, и сега ние имаме възможност да му се отблагодарим. Вече говорих с господин Манъринг. Няма нищо против да приеме предварително прекратяване на договора с господин Кю и посочи колко ще му струва това. Ако отделите за допълнително възнаграждение на господин Кю общо шейсет и четири лири, те ще са достатъчни да покрият всички разходи.

Стейнс вдигна рамене и въздъхна.

— Добре, съгласен съм.

— И третият финансов въпрос. — Фрост се покашля. — Когато през януари беше намерено съкровището, господин Клинч ми направи подарък от трийсет лири. Боя се, че ги похарчих и в момента не мога да възстановя и пени. И затова се питам дали не мога да разчитам на вашата щедрост и да включа тази сума като банкови разходи. — Банкерът изрече всичко това на един дъх и после добави: — Като заем, разбира се. Ще ви ги върна, когато излезете на свобода.

— Колата идва — обади се Девлин и стана.

— Добре — кимна Стейнс. — Включете ги. Няма значение.

Фрост въздъхна облекчено.

— Благодаря ви много, господин Стейнс. — Той гледаше как Девлин съпровожда младежа навън. Щом стигнаха прага, банкерът извиси леко глас и извика след тях: — Утре ще ви изпратя подробна разбивка по пера за всички плащания.

Φ

Когато църковната камбана удари седем, Уолтър Муди тъкмо приключваше с прибирането на дрехите си в сандъка — затвори капака, залости резето и се изправи. Провери копчелъка на тютюневия си панталон от молескин, затегна колана, нагласи червеното шалче на врата си и накрая посегна да вземе палтото и шапката, то беше съвсем обикновено, вълнено, дълго почти до коленете, а тя — с широка периферия, намазана с восък, за да не пропуска дъжд. Сложи си ги, метна вързопа на рамо и излезе от стаята, като взе ключа със себе си.

По време на отсъствието му сандъкът щеше да го чака в склада на Кларк на Гибсъновия вълнолом, където щяха да бъдат препращани и писмата, които пристигнеха в „Короната“. Заедно с ключа Муди остави на тезгяха и три шилинга, за да покрие тези разходи. След това пъхна още един в ръката на прислужницата, стисна жълтата й длан между своите и й благодари топло за трите месеца грижи и гостоприемство. Излезе от „Короната“, зави по тясната пътека, която водеше към брега, и пое на север, вързопът се подмяташе на гърба му, събраната палатка се удряше в бедрата му при всяка крачка.

Не беше изминал и три километра от Хокитика, когато видя, че на десетина метра зад него върви друг мъж в обичайните златотърсачески одежди. Муди се спря да го изчака и двамата си кимнаха.

— Здрасти — обади се непознатият. — На север ли отиваш?

— Да.

— Към брега? Към Чарлстън?

— Надявам се да стигна до там. В една посока ли сме?

— Така изглежда. Нещо против да вървим заедно?

— Ни най-малко — отвърна той. — Ще се радвам да имам компания. Казвам се Уолтър Муди. Уолтър.

— Пади Райън — представи се другият. — Звучиш ми като шотландец, Уолтър Муди.

— Не мога да го отрека.

— Никога не съм имал неприятности с шотландци.

— И аз не съм се карал с ирландци.

— Май си останал единствен — усмихна се Пади Райън. — Но наистина не мога да се оплача от шотландците.

— Радвам се.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Май и двамата сме далече от дома — рече Пади Райън.

— За себе си бих казал, че съм далече от родното си място — отвърна Муди, присвил очи към вълните в морето, — но за дома не съм толкова сигурен.

— Щом домът не е мястото, от което идваш — подхвърли ирландецът, — то значи е там, където отиваш.

— Добре казано — отбеляза Муди.

Пади Райън кимна доволно.

— Значи мислиш да останеш тук, Уолтър, така ли? След като поработиш по находищата и натрупаш пари?

— Предполагам, че късметът ще ми даде отговор на този въпрос.

— Кое ще е по-голям късмет, да останеш или да заминеш?

— Най-големият късмет ще е да мога да избирам — отвърна Муди за своя изненада, тъй като преди три месеца не би отговорил така.

Пади Райън го изгледа преценяващо.

— Имаш ли нещо против да си разкажем историите? Да скъсим пътя.

— Историите? Имаш предвид живота си?

— Да, или пък някакви истории, които сме чули от други, или каквото ни дойде наум.

— Добре — отвърна леко сковано Муди. — Ти ли почваш, или аз?

— Давай ти — подкани го ирландецът. — Измисли една дълга и засукана, тъй че да забравим за нозете си и за пътя.

Муди мълча дълго, чудеше се откъде да започне.

— Двоумя се кое да избера, цялата истина или нищо друго освен истината — рече той. — Историята ми е такава, че не може да съвмести и двете.

— А, че за какво ти е истината? — попита Пади Райън. — Кой казва, че историите трябва да са верни? Ти си свободен човек, Уолтър. Каквато и небивалица да си съчиниш, ако успееш да я разтегнеш чак до разклона за Кумара, ще я броя за много хубава история.