Дванайсетимата мъже в пушалнята на „Короната“ имаха вид, като да са се събрали съвсем случайно. Многообразието на външността и облеклото им — рединготи, фракове, сюртуци с рогови копчета, жълт молескин, батиста и габардин — навяваше представа за непознати, срещнали се неволно във влака на път към различни части на град, в който речните канали и талазите на мъглата са в нужното изобилие, че да го разделят на отделни райони; дори престорената вглъбеност в делата им — един разлистваше вестник, друг се навеждаше да тръсне пепелта от пурата в камината, трети разперваше длан върху зеленото сукно на билярдната маса и нагласяше щеката срещу топката — подчертаваше същото онова осезаемо мълчание, което цари късно вечер във влаковете, само че тук го заглушаваше не поскърцването и потракването на колелата по релсите, а силното плющене на дъжда.

Такова беше първоначалното впечатление на Уолтър Муди, спрял на прага с ръка върху касата. Съвестта му беше чиста, той не изпитваше вина, че е обезпокоил някакъв личен разговор, тъй като присъстващите бяха замлъкнали, щом чуха стъпките му в коридора — в мига, в който Муди отвори вратата, дванайсетимата бяха потънали в своите занимания (доста рискован ход за играчите на билярд, които бяха забравили кой е на ред и затова заеха позиции около масата както се случи) с такава показна съсредоточеност, че дори не погледнаха новодошлия.

Еднаквото сковано безразличие, с което го посрещнаха, навярно щеше да пробуди любопитството на Уолтър Муди, стига младият мъж да беше на себе си телом и духом. Той обаче беше леко замаян и твърде притеснен. Още преди да се качи на кораба, знаеше, че пътуването до западния бряг на Кентърбъри може да е смъртоносно безконечно подмятане сред белите гребени на разпенените вълни с краен пристан на морското дъно нейде из плитчините край Хокитика, ала не беше подготвен за сполетелите го страховити изпитания, за които все още не беше в състояние да изрече и дума. Нравът му не допускаше прояви на слабост — страхът и болестите го караха да се затваря в себе си — и именно поради тази причина съвсем несвойствено на навика си той не успя да долови духа, който цареше в помещението.

Обичайно изражението на Уолтър Муди издаваше вежлива отзивчивост. Големите му сиви очи рядко премигваха, а сочните момчешки устни бяха извити в израз на любезна загриженост. Косата му беше леко чуплива и в по-младите му години беше стигала до раменете, сега обаче беше подстригана ниско и вчесана на път със сладникаво ухаеща помада, която потъмняваше златистия отблясък до мазно кестеняво. Челото и скулите му бяха изпъкнали, носът — прав, кожата — гладка. Още не беше навършил двайсет и осем и в движенията му се долавяха премерена пъргавина и онази кипяща неопорочена жизненост, която не излъчва нито лекомислие, нито лукавство. С държанието си напомняше на тактичен съобразителен иконом и в резултат на това беше предпочитан и от най-свитите за довереник и често получаваше покана да служи за посредник в отношенията между двама души, с които току-що се е запознал. Накратко казано, външният вид ни най-малко не издаваше характера му и внушаваше доверие у околните.

Муди добре съзнаваше преимуществата, които му носеше загадъчното му изящество. Като повечето хора, надарени с извънмерна красота, беше разучавал внимателно отражението си в огледалото и в известен смисъл познаваше по-добре външността си, отколкото това, което се криеше под нея: във всеки момент в една килийка на мозъка си се наблюдаваше как изглежда отстрани. Беше прекарал многобройни часове пред тоалетната масичка, чиито огледала утрояваха образа му и го показваха в профил, полупрофил и анфас: Чарлс I на Ван Дайк, само че доста по-красив. Правеше го потайно и навярно дори би го отрекъл, тъй като с каква злъч днешните блюстители на морала заклеймяват вглеждането в себе си! Все едно човек няма нищо общо със себе си и се поглежда в огледалото единствено за да затвърди самомнението си, все едно проявата на себелюбие не е също тъй неуловима, неистова и изменчива като всяка връзка между две сродни души. В това си увлечение Муди целеше не толкова да величае красотата си, а по-скоро да я овладее. Разбира се, зърнеше ли отражението си в прозорец или стъкло след падането на нощта, по тялото му пробягваше тръпка на задоволство, само че задоволството на инженера, който случайно попада на измислен от самия него механизъм и с радост установява колко е прекрасен, лъснат, добре смазан и движещ се точно така, както създателят му го е сътворил.

И сега, докато стоеше на прага на пушалнята, Муди пак се виждаше отстрани и си мислеше, че на външен вид изглежда съвършено спокоен. А всъщност едва се държеше на крака от умора, в гърдите си усещаше оловната тежест на преживяния ужас, изпълваше го боязън, струваше му се, че нещо го преследва, връхлита го. Въпреки това се огледа почтително, с възпитана сдържаност. Помещението приличаше на възстановка, направена години след унищожаването на оригинала, като през тези години повечето детайли са били забравени (пиростията за огнището, завесите, полицата над камината), но тук-там някои дреболии са устояли на хода на времето: снимката на покойния съпруг на кралицата например, изрязана от списание и забодена с обущарски кабари на стената към двора, билярдната маса с шев през средата, където е била срязана на две на пристанището в Сидни, за да бъде пренесена тук, купчините стари вестници с омазнени и изтънели от докосването на множество ръце страници. През тесните прозорци от двете страни на камината се разкриваше гледка към задния двор на странноприемницата, кално парче земя със захвърлени щайги и ръждясали варели, отделено от съседните парцели само с ивица закърнели храсталаци и папрат, а в горния край с редица кокошарници, чиито вратички бяха омотани с вериги като предпазна мярка срещу крадци. Отвъд тези неясни граници се простираха провиснали над улицата въжета с пране зад къщите на една пресечка в източна посока, камари сурови дъски, подредени да съхнат, кочини, купчини боклуци и ламарини, счупени корита за промиване на злато и прокопани канали, като всичко изглеждаше изоставено и в различна степен негодно за употреба. Часовникът беше ударил онзи късен час по залез-слънце, когато цветовете изведнъж загубват наситеността си, валеше като из ведро и през мътното стъкло дворът се сивееше и чезнеше. Вътре газените лампи все още не бяха изместили морската светлина на гаснещия ден и със своята бледност подчертаваха цялостното мрачно униние на обстановката.

Тази гледка бе твърде печална за човек, свикнал с клуба си в Единбург, където всичко грее в отсенки на златисто и бургундско и удобните кресла лъщят в тон с мазните телеса на господата, седнали на тях, където на влизане получаваш мека наметка с приятен дъх на анасон или на мента, а след това е достатъчно само да вдигнеш пръст към шнура на звънеца, за да ти поднесат бутилка бордо на сребърен поднос. Ала Муди не беше от хората, които смятат суровите условия за основателна причина за роптаене, недодяланата простоватост го накара просто да се дръпне в себе си, както някой богаташ би отскочил с безизразно лице встрани при сблъсъка с просяк на улицата. Докато се оглеждаше, приветливото му изражение не трепна, ала всяка забелязана подробност — купчинката мръсен восък под някоя свещ, пелената прах около чашите — го подтикваше да се затваря все по-надълбоко и надълбоко в себе си и да се стяга, тъй че да не допусне външната среда да му повлияе.

Това отдръпване, макар и несъзнателно, се дължеше не толкова на често срещаните у галениците на съдбата предразсъдъци — всъщност Муди разполагаше със скромен доход и често даваше по монета на бедняците, въпреки че, не може да се отрече, винаги изпитваше лека тръпка на задоволство от щедростта си, — колкото на вътрешния смут, който в момента го беше завладял и с който скришом се мъчеше да се пребори. Все пак това беше град на златотърсачи, току-що построен между океана и джунглата в най-южната точка на цивилизования свят, и Муди не беше очаквал разкош.

Истината беше, че преди по-малко от шест часа на борда на тримачтовия платноход, докарал го от Порт Чалмърс до това диво късче на крайбрежието, младият мъж беше станал свидетел на събитие, толкова невероятно и въздействащо, че поставяше под съмнение реалността, която той познаваше. Видяното не го напускаше, все едно в ъгълчето на съзнанието му се беше открехнала врата и през пролуката се беше процедил лъч мъждива светлина и сега Муди нямаше как да привика обратно мрака. Усилието да не позволи на тази врата да се отвори по-широко му костваше много. В това крехко състояние всяка странност и всяко неудобство се възприемаха като лична обида. Муди имаше чувството, че унилата картина пред очите му е събран накуп отглас от изпитанията, на които беше подложен в последно време, и той се отдръпваше от нея, за да не позволи на съзнанието си да тръгне по този път и да се върне в миналото. Отвращението беше полезно. Даваше му определена устойчива мяра за здравомислие, за правота, на която може да се позове и да се почувства в безопасност.

След като произнесе наум присъдата си за пушалнята — недодялана, жалка и под всякаква критика — и така подсили вътрешната си съпротива срещу обстановката, той се обърна към дванайсетимата й обитатели. Преобърнат пантеон, помисли си Муди и тази духовитост го поободри.

Мъжете бяха загорели и обветрени като всички заселници, устните им бяха изпръхнали и побелели, осанката им издаваше живот сред лишения и несгоди. Двамина бяха китайци, облечени еднакво с платнени обувки и сиви памучни роби, зад тях стоеше абориген с татуирано със синьо-зелени завъртулки лице. Произходът на другите не беше толкова ясен. Муди още не знаеше как промиването на злато може да те състари за месеци и след като обиколи с поглед помещението, реши, че е най-младият сред присъстващите, а всъщност неколцина бяха колкото него, а двама-трима бяха дори по-малки. Блясъкът на младостта беше отмит от тях. До края на живота си щяха да изглеждат все тъй сприхави, неспокойни, резки, с белязани от годините тела и да кашлят прахоляк в покафенелите си мазолести длани. На него му се сториха лишени от изтънченост, дори някак старомодни, той ги сметна за незначителни и изобщо не се запита защо са толкова мълчаливи. Копнееше за глътка бренди, да поседне и да затвори очи.

Спря се за миг на прага, очакваше някакво приветствие, но след като не последва нито поздрав, нито пък опит за отпращане, Муди пристъпи вътре и тихо затвори вратата. Направи лек поклон към прозореца, още един към огнището и след като реши, че така е изпълнил задълженията на доброто възпитание, се приближи до масата край стената да си налее питие от подредените за тази цел гарафи. Избра си пура, отряза крайчето й, пъхна я между зъбите си, обърна се и отново се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Това го устройваше. Настани се на единственото свободно кресло, запали пурата и се облегна с тихата въздишка на човек, напълно заслужил своите дребни наслади.

Задоволството му обаче се оказа преждевременно. Едва беше изпънал крака и беше кръстосал глезени (солта по крачолите му беше засъхнала в набиващи се на очи бели ивици), и седналият вдясно мъж се приведе към него, размаха във въздуха почти изпушената пура и рече:

— Ааа, да ме прощавате, ама вие по някаква работа ли сте днес вечерта в „Короната“?

Въпросът беше доста рязък, но лицето на Муди не трепна. Той кимна любезно и обясни, че току-що е пристигнал и е наел стая горе в странноприемницата.

— Сега слизате от кораба, тъй ли?

Муди кимна отново и потвърди, че точно това е имал предвид. И за да не го помисли събеседникът му за необщителен, добави, че пристига от Порт Чалмърс с намерението да си пробва късмета в търсенето на злато.

— Хубаво — заяви онзи, — много хубаво! Нагоре по брега са открили нови находища, били пълни със злато. „Черен пясък — ще ги чуете как крещят по улиците, — черен пясък нагоре по пътя за Чарлстън!“ Защото Чарлстън се пада на север оттук, нали така? А и в кариерата в Хокитика все ще изкарат нещо. Имате ли си другар, или сте единак?

— Сам съм — отвърна Муди.

— Без никакви връзки! — възкликна непознатият.

— Хм — измънка младият мъж, отново изненадан от думите му, — възнамерявам сам да си проправя път.

— Без връзки — повтори другият — и без другар. И нямате никаква работа тук в „Короната“, така ли?

Това вече беше безочие — да задава един и същи въпрос два пъти, — но мъжът изглеждаше дружелюбен, дори някак си добродушно разсеян, ако се съдеше как барабанеше с пръсти по реверите на жилетката си. Навярно, помисли си Муди, не е бил достатъчно ясен.

— Работата ми тук, в странноприемницата, е просто да си почина. През идните няколко дни ще направя проучване, ще поразпитам в кои реки се намира злато и в кои няма нищо и тъй да се каже, ще опозная живота на златотърсача. Възнамерявам да остана тук, в „Короната“, една седмица, а след това да продължа навътре в сушата.

— Значи досега не сте промивали злато?

— Не съм, господине.

— И никога не сте го зървали?

— Само при бижутерите — в часовник, в катарама, никога в чист вид.

— Но сте го сънували, нали? Сънували сте как сте нагазили до колене във водата и промивате златния прашец от калта?

— Ами, предполагам… Не, всъщност не съм — отвърна Муди. Сърдечният тон на събеседника му го озадачаваше: макар да изглеждаше разсеян, онзи говореше настойчиво и с настървение, граничещо с натрапничество. Муди се огледа, надяваше се да улови някой състрадателен поглед от останалите, ала те не му обръщаха внимание. Той се покашля и добави: — Може да се каже, че съм сънувал това, което идва после, тоест това, до което води златото, това, в което се превръща.

Този отговор като че ли се хареса на непознатия.

— Обратна алхимия, така го наричам аз — рече той. — Цялата тая треска за злато е обратна алхимия. Схващате ли: да превърнеш не нещо в злато, а златото в нещо друго…

— Добре казано, господине — кимна Муди и едва впоследствие си даде сметка, че тази представа е в съзвучие с неотдавнашната му духовитост за преобърнатия пантеон.

— А вашето проучване — прекъсна го мъжът, като кимна отсечено, — предполагам, ще се върти около въпросите какви лопати, какви корита и сита, какви карти и провизии ще са ви необходими.

— Да, точно така. Искам да се подготвя както трябва.

Нескрито развеселен, събеседникът му се облегна в креслото.

— Една седмица в „Короната“ само за да си направите проучването! — изсмя се силно той. — А след това ще се бъхтите две седмици в калта, за да си върнете парите за нея!

Муди кръстоса крака. Не беше в настроение да откликне подобаващо на този изблик, ала строгото възпитание не му позволяваше да прояви неуважение. Можеше да се извини, че не се чувства добре, и да се оправдае с някакво неразположение — мъжът с барабанящите пръсти и избухващия гъргорещ смях изглеждаше състрадателен, — ала Муди нямаше навика да говори искрено пред непознати, още по-малко да признае пред другиго своя слабост. Стегна се и се обади по-бодро:

— А вие, господине? Вие вече сте добре устроен тук, струва ми се?

— О, да. „Превозни услуги Балфор“, сигурно сте ни видели, точно до ограденото място за добитъка на крайбрежната, чудесно разположение на първа линия, сещате ли се? Балфор съм аз. Томас е малкото ми име. И на вас ще ви трябва в лагера, в кариерата никой не се обръща към останалите с „господине“.

— В такъв случай е добре да свикна да го използвам. Името ми е Уолтър. Уолтър Муди.

— Само дето никой няма да ви вика и Уолтър! — извика Балфор, като стовари пестник върху коляното си. — По-скоро ще е Уолт Шотландеца или Двуръкия Уолт. Или пък Златния Уолт, а?

— Това ще трябва да си го заслужа.

Балфор се разсмя.

— Няма да ви е трудно. Виждал съм буци колкото дамски пистолет. Колкото дамски пистолет, но, уверявам ви, много по-лесно е да стигнете до тях!

Томас Балфор беше на петдесетина години, със здраво закръглено тяло. Косата му беше почти изцяло побеляла, сресана назад, за да не пада на челото, и оставена по-дълга над ушите. Балфор носеше широка брада и имаше навика да я гали, когато е в добро настроение — направи го и сега, зарадван на шегата си. Благосъстоянието му отива, помисли си Муди, разпознал у събеседника си онази спокойна самоувереност, която настъпва, щом успехът потвърди вродения оптимизъм. Балфор беше свалил палтото си и вратовръзката му, макар да беше копринена и добре вързана, беше изпъстрена с мазни лекета и висеше хлабаво около врата. Муди от пръв поглед го причисли към лагера на либертарианците — безвреден, ренегат по душа, с весел нрав и склонен към излияния.

— Задължен съм ви, господине — рече той. — Това явно е един от многото тукашни обичаи, за които не знам нищо. Със сигурност щях да допусна грешката да се представя в кариерата с фамилно име.

Беше вярно, че представата му за добива на злато в Нова Зеландия бе изключително неточна и се дължеше главно на популярните картини от треската за злато в Калифорния — дървени колиби, равни долини, пълни със златен прашец каруци — и на смътното усещане (което той не знаеше от какво е породено), че колонията е нещо като тъмна сянка на Британските острови, все още неоформена дива противоположност на седалището и сърцето ма империята. Затова се беше изненадал, когато преди около половин месец заобиколи края на полуостров Отаго и видя на хълма големи къщи, кейове, улици и добре поддържани градини, изненада се и сега, щом зърна как един добре облечен джентълмен поднася огънче на застаналия до креслото му китаец, след което посяга покрай него да си вземе чашата.

Муди беше възпитаник на Кеймбриджкия университет и бе родом от Единбург, семейството му разполагаше със скромно състояние и в домакинството имаше трима прислужници. Обществените кръгове, където напоследък се беше движил в „Тринити“ и след това в „Инър Темпъл“, бяха далече по-разкрепостени от аристократичните, в които родовата история и положението на отделните представители почти не се различават, ала въпреки това образованието му го беше направило малко тесногръд, тъй като го беше научило, че най-добрият начин да вникнеш в обществения строй е да го гледаш отгоре. Пред приятелите си от колежа (облечени в тоги и със замаяни от ризлинга глави) той защитаваше премахването на класите с пламенността и крайността на младостта, но се сепваше всеки път, щом се сблъскаше с това явление в реалността. Още не знаеше, че златните находища са пълни с тиня и опасности и там, всеки е чужд не само на околните, но и на земята, по която върви, че коритото на бакалина може да се окаже пълно със златна прах, а на адвоката да остане празно, че там класово разделение не съществува. Муди беше двайсетина години по-млад от Балфор и затова се обръщаше към него почтително, макар да си даваше сметка, че по-възрастният мъж стои по-ниско от него в обществото, като в същото време не изпускаше от ума си и странната сбирщина от персонажи наоколо, чието положение и произход нямаше как да определи. Затова в любезността му се долавяше известна скованост, сковаността на мъж, който не разговаря често с деца, не знае как да се държи с тях и по тази причина е сдържан и студен, колкото и да му се иска да е мил.

Томас Балфор усещаше снизхождението му и то пробуждаше у него насмешка. Той изпитваше отвращение към хора, които, както сам се изразяваше, „говорят твърде префърцунено“, и обичаше да ги предизвиква, ала не с цел да ги разгневи — гневът им му беше досаден, — а за да заприказват по-простичко. За него сковаността на Муди беше като модерна яка, ушита по подражание на някой аристократичен стил, която непоносимо пристяга шията и те задушава, той гледаше на общоприетите условности на доброто общество като на безполезна украса и му беше смешно, че заради стремежа си към изтънченост човек може да се чувства толкова притеснен.

Балфор наистина беше със скромен произход, както беше предположил Муди. Баща му работеше в сарачница в Кент и Балфор можеше и да наследи занаята му, ако един пожар не беше отнесъл не само работилницата, а и бащата, когато малкият беше на единайсет години. Той обаче беше немирно момче с оръфани ръкави и с вътрешен плам, неотговарящ на отнесеното, замечтано изражение, с което Балфор обикновено обикаляше по цял ден, и еднообразната работа нямаше да му е по вкуса. Така или иначе, както често повтаряше, конят не може да издържи на темпа на влака и затова сарачеството нямаше как да издържи на устрема на промяната. Балфор обичаше да усеща, че е в челните редици на прогреса. За миналото говореше така, сякаш годините преди това десетилетие са били нещо като зле изработени свещи, отдавна изгорели и забравени. Не изпитваше тъга от спомените за момчешкия си живот — тъмния разтвор в коритата за щавене, камарата с кожи, кесията от телешка кожа, в която баща му държеше иглите и шилото — и рядко се връщаше към тях, и то само за да ги сравни с новите индустрии. Днес богатството се криеше в рудата, в находищата на въглища, стомана и злато.

Балфор започна със стъкларство. След няколко години чиракуване отвори собствена работилница, скромна фабричка, която впоследствие размени за дял във въглищна мина, не след дълго я разшири с мрежа от дълбоки галерии и накрая я продаде на инвеститори от Лондон срещу голяма сума. Не се ожени. На трийсетия си рожден ден си взе еднопосочен билет за клипер за Веракрус, първата спирка от деветмесечно пътуване, което в крайна сметка го отведе до златните находища в Калифорния. Блясъкът на златотърсаческия живот бързо избледня, но треската в лагера и кипящата там надежда така и не загубиха очарованието си, с първото промито злато Балфор купи акции в банка, за четири години построи три странноприемници и забогатя. Когато залежите в Калифорния се изчерпиха, той продаде всичко и замина за Виктория — нов удар, нови неразработени находища, — а после отново нададе ухо на призива, който слабият ветрец разнасяше през океана като мелодия на вълшебна флейта, и се прехвърли в Нова Зеландия.

През шестнайсетте години сред златотърсачите Томас Балфор беше срещал мнозина като Уолтър Муди и му правеше чест, че беше запазил уважението и привързаността си към онова целомъдрено състояние на все още недоказалите се, неподложени на изпитания мъже. Гледаше със симпатия на чуждите амбиции и като човек, който сам си е пробил път в живота, беше необичайно великодушен. Предприемчивостта и стремежът към успех му допадаха. Балфор беше склонен да хареса Муди само поради обстоятелството, че младият мъж се е решил да се захване с начинание, за което не знае почти нищо, но от което може да очаква голяма отплата.

Тази вечер обаче любезността на Балфор не беше лишена от умисъл. Появата на Муди беше изненадала дванайсетимата мъже, които уж бяха взели мерки да не бъдат безпокоени. Онази вечер салонът на „Короната“ беше затворен за частно събиране, а под навеса отпред седеше момче с ясни указания да държи улицата под око, в случай че някой реши да се отбие да пийне нещо в пушалнята, макар че вероятността за това беше нищожна, тъй като тя не се славеше нито с кръг от постоянни посетители, нито с удобствата си и в интерес на истината често беше празна дори и през почивните дни, когато златотърсачите се спускаха на ята от хълмовете, за да пръснат в пивниците в града изработеното. Манъринг, който беше довел момчето, му беше дал дебела пачка билети с нареждането да ги раздава безплатно на всеки, който се приближи към вратата на странноприемницата. Представлението „Чувствени картини от Изтока“ беше съвсем ново и обещаваше „невиждани наслади“, а във фоайето на театралния салон бяха струпани няколко каси с шампанско, доставени в чест на премиерата от самия Манъринг. Заради тези мерки за отклоняване на вниманието и твърдото убеждение, че никой кораб няма да рискува да навлезе в пристанището в мрачната вечер на този бурен ден (към този час вече бяха пристигнали всички кораби, обявени в разписанието на „Уест Коуст Таймс“), на членовете на групата дори не им беше минало през ума, че някой случаен непознат може да е наел стая в странноприемницата половин час преди мръкнало и да е вътре в сградата, когато момчето на Манъринг заеме поста си под капещия навес с изглед към улицата.

Ала въпреки кроткия си вид и любезната сдържаност, която проявяваше, Уолтър Муди си оставаше натрапник. Събралите се мъже не се сещаха как да го отпратят, без това да стане ясно и по този начин да излезе на бял свят тайното естество на срещата им. Томас Балфор се беше нагърбил със задачата да го разпита само защото по волята на случая седеше точно до него и това беше щастливо съвпадение, тъй като въпреки гръмогласното си самохвалство той преследваше упорито целите си и беше свикнал да обръща всяко стечение на обстоятелствата в своя изгода.

— Е, порядките се научават бързо — рече Балфор — и всеки трябва да започва оттам, където сте вие сега, от мястото на чирака, без да знае нищо. Но какво подпали искрата, ако ми позволите да попитам? Изпитвам силен интерес към въпроса какво води хората насам, накрай света, какво им пали фитила, тъй да се рече.

Муди си дръпна от пурата, преди да отговори.

— Моят случай е доста сложен — рече. — Семеен спор, който е твърде болезнен, за да се разпростирам върху него, но той обяснява защо прекосих океана сам.

— О, в това отношение обаче изобщо не сте сам — отвърна весело Балфор. — Всеки момък тук е избягал от нещо, в това можете да бъдете сигурен.

— Така ли? — измърмори Муди, доста обезпокоен от подобно твърдение.

— Всеки е дошъл отнякъде другаде. Всички сме пришълци. А що се отнася до семейството, в кариерата ще намерите достатъчно братя и бащи.

— Много мило от ваша страна, че ми вдъхвате утеха.

Балфор се ухили широко.

— Това се казва приказка! — извика той и размаха пурата тъй, че по жилетката му се посипаха прашинки пепел. — Утеха, а! Ако това се брои за утеха, явно сте истински пуритан, момчето ми.

Муди не успя да измисли подходящ отговор на тази забележка и затова само се поклони отново, а сетне, сякаш за да отхвърли всяко съмнение в пуританство, отпи голяма глътка от чашата си. Вятърът отвън внезапно се усили, накъса равномерното шуртене на дъжда и запрати водната пелена в западните прозорци. Балфор огледа крайчеца на пурата си все така усмихнат, Муди пъхна своята в устата си, извърна се настрани и дръпна леко.

В този момент един от останалите, които досега си бяха мълчали, стана, като сгъна вестника на четири, и отиде до писалището да вземе нов. Беше облечен в черна връхна дреха и имаше бяла пасторска якичка, забеляза с известна изненада Муди. Какво би накарало един свещенослужител да дойде да се осведоми за новините в пушалнята на странноприемница късно в събота вечерта? Отчето заровичка в купчината вестници, отхвърли няколко броя на „Колонист“, стигна до „Грей Ривър Аргъс“ и го извади с доволно мърморене, а после го разтвори с изпънати напред ръце и се завъртя към светлината. И все пак, спореше сам със себе си Муди, може би в това нямаше нищо странно, вечерта беше дъждовна, а салоните и пивниците в града сигурно бяха препълнени. Навярно свещеникът се беше видял принуден да потърси временно подслон от дъжда.

— Значи сте се скарали — подметна Балфор, все едно другият му беше обещал интересна история, а сега е забравил да я разкаже.

— Въвлякоха ме в караница — поправи го Муди. — Не я започнах аз.

— С баща ви, предполагам.

— За мен е твърде болезнено да се впускам в подробности, господине.

Той го изгледа строго, надяваше се, че ще го смути и ще го принуди да замълчи, но в отговор Балфор се приведе още повече към него, сякаш строгото изражение на младия мъж му подсказваше, че историята си заслужава да бъде чута.

— О, хайде! — подкани го. — Свалете товара от плещите си.

— Този товар няма как да бъде свален, господин Балфор.

— Не съществува товар, който не може да бъде свален, приятелю.

— Простете, че сменям темата…

— Но вие разпалихте любопитството ми! Привлякохте вниманието ми! — извика усмихнат Балфор.

— Принуден съм да ви откажа — рече Муди, който се стараеше да говори тихо, тъй че думите им да не достигнат до ушите на останалите в стаята. — Умолявам ви да ми позволите да запазя личните си дела за себе си. И причината за това е не друга, а нежеланието ми да оставя лошо впечатление у вас.

— Но нали вие сте пострадалият? Казахте, че не сте започнали вие, нали?

— Точно така.

— Е, тогава? Какво има да пазите в тайна? — възкликна Балфор. — Прав съм, нали? Защо да пазите в тайна чужди прегрешения? Нима човек следва да се срамува от това, което е сторил друг?

— Вие говорите за личния срам — отвърна тихо Муди. — Аз имах предвид срама, който пада върху цялото семейство. Не желая да петня името на баща си, та нали го нося и аз.

— Баща ви! Не ме ли слушате, като ви говоря? В кариерата ще откриете предостатъчно бащи! И това не са просто думи, такива са порядките, това е необходимост, така правят всички! Позволете да ви кажа кое се смята за срамно сред златотърсачите. Да излъжете за находище — ето това се брои за срамно. Да оспорите границите на чуждо находище — също. Да откраднете, да измамите, да убиете. А семейният позор… Това ще е новина дори и за глашатаите, които разнасят вестите по улиците на Хокитика! Какво е позорът за семейството, щом тук нямаш семейство?

В края на тази разпалена тирада Балфор стовари празната си чаша на подлакътника на креслото. Усмихна се лъчезарно на Муди и протегна към него разтворена длан, сякаш за да покаже, че след като толкова убедително е защитил позицията си, едва ли има нужда от допълнителни спорове, ала би приветствал някаква похвала. Муди отново кимна машинално и с глас, издаващ едва сега за първи път изопнатите му нерви, отвърна:

— Напълно убедителен сте, господине.

Все тъй усмихнат, Балфор отхвърли с пренебрежително махване на ръката този комплимент.

— Убедителни са номерата и хитрините на шарлатаните. Аз говоря просто.

— За което съм ви благодарен.

— Да, да — кимна превозвачът, който очевидно се наслаждаваше на разговора. — Сега обаче сте длъжен да ми разкажете за семейната си свада, господин Муди, тъй че да преценя дали името ви е опетнено, или не.

— Прощавайте — измърмори Муди.

Вдигна поглед и видя, че свещеникът се е върнал на креслото си и се е зачел във вестника. Мъжът до него — привличащ вниманието тип с императорски мустаци и рижа коса — като че ли дремеше.

Томас Балфор обаче не приемаше отказ.

— Свобода и сигурност! — извика той и размаха отново ръка. — В крайна сметка винаги до това опира, нали? Да, вече знам за какво е бил спорът! Знам как е протекъл! Свобода или сигурност, сигурност или свобода… обезпечаване от бащата, свобода за сина. Разбира се, бащата може да е твърде властен, случва се, а синът да е прахосник, нехранимайко… Но спорът винаги е този. И в любовта е същото — добави той, след като събеседникът му не се обади. — И в любовта е същото, в дъното винаги е все тоя спор.

Муди обаче не го слушаше. За миг напълно беше забравил за нарастващата пепел на върха на пурата и топлото бренди в чашата. Беше забравил къде се намира — в пушалнята на странноприемница в град, изникнал преди няма и пет години на края на света. Съзнанието му се бе хлъзнало обратно към ужаса: кървавата вратовръзка, извитите сивкави пръсти, прошепнатото в мрака име: „Магдалина, Магдалина, Магдалина…“. Тази сцена изведнъж се беше съживила и бе изплувала неканена в паметта му като студена сянка, затулила лика на слънцето.

Муди бе отплавал от Порт Чалмърс с тримачтовия платноход „На добър час“, здрава малка барка с добре скосена предна част и с изрисувана дъбова фигурка на орел върху носа в чест на свети Йоан. На картата маршрутът му приличаше на фиба за коса: корабът потегли на север, прекоси тесния пролив между двете морета и след това зави обратно на юг към златните находища. Билетът осигуряваше тясно кътче в трюма, но то беше толкова близо до смрадливия товар, че Муди се принуди да прекара по-голямата част от времето на палубата, приклекнал до планшира с вдигната яка, за да се предпази от пръските, и притиснал мократа кожена торба към гърдите си. Присвит с гръб към гледката, той не видя почти нищо от крайбрежието: жълтите равнини на изток, които постепенно се издигаха и преминаваха в злачни възвишения, а в далечината зад тях се синееха върховете на планините, смълчаната спокойна вода на зелените фиорди, на север плетеницата от потоци, чиито бистри води потъмняваха, щом стигнеха брега, и изравяха дълбоки канали в пясъка на запад.

След като „На добър час“ заобиколи северния ръкав и се отправи на юг, барометърът започна да пада. Ако на горкия Муди не му беше толкова зле, той сигурно щеше да се изплаши и да се предаде в ръцете на Господа, тъй като още на пристанището моряците го бяха предупредили, че крушението е бич за западния бряг на Кентърбъри и че ще стане ясно дали е късметлия още преди да стигне до златните находища и да потопи коритото си във водата. Колкото стигали до сушата, толкова се и удавяли по пътя, довериха му те с приглушен глас и ококорени очи, а собственикът на кораба капитан Карвър се бил нагледал от мястото си на мостика на отнесени от вълните клетници и целият кораб с основание можело да бъде наречен плаващо гробище.

Бурята връхлетя на крилете на свирепи ветрове. В началото се усещаше като вкус на бакър в устата, като тъпа болка, която се усилваше с потъмняването и приближаването на облаците, и накрая се отприщи със сляпата ярост на стоварен пестник. Палубата се люлееше под нозете, плющящите платна хвърляха чудати сенки, трепкащи като размахани камшици, моряците се мъчеха да задържат курса на кораба, без да скриват животинския си страх, с една дума, беше истински кошмар и докато платноходът напредваше към богатия на злато бряг, Муди не можеше да се отърве от също толкова кошмарната мисъл, че „На добър час“ е предизвикал с нещо адската буря.

Уолтър Муди не беше суеверен и се надсмиваше на чуждите суеверия, а и трудно се оставяше привидното да го заблуди, макар да отделяше голямо внимание на своя външен вид. Това обаче се дължеше не толкова на ума, колкото на опита му, който до заминаването за Нова Зеландия едва ли можеше да бъде наречен богат и разнообразен. В досегашното си битие младият мъж беше срещал само онова съмнение, което е пресметнато и не представлява опасност. Познаваше подозрението, цинизма, вероятността, но не и страховития разпад, който те сполита, когато изгубиш вяра в способността си да се уповаваш, нито пък ужасяващата паника, която настъпва след този разпад, още по-малко смазващата бездна, която идва накрая. Съвсем доскоро Муди беше живял в щастливо неведение за тези видове съмнения. Въображението му нямаше естествена склонност към нереалното и той рядко се отдаваше на размисли без конкретна практическа цел. В идеята за смъртта съзираше единствено известно интелектуално очарование, сух блясък и тъй като не беше религиозен, не вярваше и в духове.

Цялостният разказ за случилото се в последния етап от пътуването по право принадлежи на Муди и не бива да му го отнемаме. Засега е достатъчно да отбележим, че „На добър час“ потегли от пристанището на Дънидин с осмина пасажери на борда, а когато корабът хвърли котва край западния бряг на Кентърбъри, те бяха деветима. Деветият не беше пеленаче, родено в открито море, нито скрил се в трюма нелегален пътник, нито пък корабокрушенец, подмятан от вълните и зърнат от юнгата на вахта. Но да продължим, би означавало да ограбим Уолтър Муди, да го лишим от собствения му разказ, а това не би било справедливо, тъй като той и досега не беше в състояние да си припомни ясно видяното, още по-малко да го опише с думи.

В Хокитика не беше спирало да вали от три седмици. При първия взор към селището младият мъж различи само неясно петно, което ту се появяваше, ту се скриваше в разнасяната от вятъра мъгла. Между брега и внезапно издигащите се планини имаше съвсем тясна ивица равна земя, разяждана от непрестанните вълни, които се разбиваха в порой от ситни капчици над пясъка — заради облака, който отрязваше върховете на планините и беше надвиснал като сив саван над сгушените покриви, това късче земя изглеждаше някак си смачкано и захлупено. Заливът беше на юг, край устието на златоносната река, чиито води се пенеха при досега със соленото море. Тук, на брега, тя беше мътна и лишена от живот, но нагоре по течението беше студена и бистра, говореше се дори, че искри. Спокойното като езеро устие беше пълно с мачти и широки комини на параходи, чакащи по-ясен ден, капитаните им не желаеха да рискуват да прекосят пясъчната коса, която лежеше скрита под водата и сменяше местоположението си при всеки прилив. Много кораби се бяха разбили тук и техните останки още стърчаха като злощастни свидетелства за невидимата опасност. Някои бяха съвсем скорошни, а общият им брой надхвърляше трийсет. Продънените корпуси изграждаха нещо като барикада, която сякаш бранеше града от попълзновенията на откритото море.

Капитанът не смееше да вкара кораба в пристанището, докато времето не се оправи, и затова даде знак да изпратят лодка, която да свали пътниците на брега. Екипажът й се състоеше от шестима гребци, същински мрачни хароновци, които не пророниха нито дума, докато моряците от „На добър час“ спускаха пътниците един по един — вързани на стол — покрай полюшващия се корпус. Беше ужасно да гледаш свит в малката лодка нагоре към невероятната плетеница на такелажа на платнохода, който хвърляше тежка, трептяща от полюшването на вълните сянка, и когато най-сетне въжето беше отвързано и лодката се отдалечи, Муди усети как на сърцето му олеква. Другите пътници бяха в добро разположение на духа. На висок глас обсъждаха времето и колко хубаво било, че бурята е отминала. Намираха какво да подхвърлят за всеки заседнал кораб, край който минеха, изчитаха имената, говореха за златните находища и как ще забогатеят там. Веселото им настроение още повече потисна Муди. Една жена побутна стъкленица с ароматни соли към хълбока му с думите: „Вземете, но внимавайте да не ви видят другите, иначе и те ще поискат“, но той отблъсна ръката й. Тя нямаше откъде да знае какво е зърнал в трюма на кораба.

При приближаването към брега пороят като че ли се усили. Пръските от вълните прескачаха борда и се наложи Муди да помага за изтребването на водата с кожено ведро, подхвърлено му безмълвно от един мъж, в чиято уста бяха останали само няколко зъба. Муди нямаше сили дори да се погнуси. Преминаха пясъчната коса, повдигнати от огромна белогрива вълна. Той не затвори очи. Навлязоха в спокойното речно устие и щом стигнаха кея, подгизналият до кости Муди скочи пръв, но беше толкова замаян, че се подхлъзна на стълбата и без да иска, оттласна лодката от брега и за малко да падне във водата. После се запрепъва по кея към сушата, все едно го гонеха по петите.

Щом стъпи на твърда земя, спря и се обърна: едва успя да различи крехката лодка, поклащаща се в края на пристана. Платноходът отдавна беше изчезнал в мъглата, която беше надвиснала като похлупак от мътно стъкло и скриваше заседналите в плитчините кораби, хвърлилите на безопасно разстояние котва параходи и откритото море. Муди се завъртя на пети. Като в сън гледаше как гребците свалят куфари и сандъци, другите пътници се суетяха наоколо, носачи и докери крещяха в дъжда. Виждаше го като през платно, силуетите бяха размазани, сякаш пътуването и всичко свързано с него вече е обгърнато в помътеното му съзнание от сива пелена, а паметта е отскочила назад в рикошет, стигнала е до своята противоположност — пълната забрава, и е създала мъглата и плющящия дъжд като нетленна завеса, за да го заслони от образите, които го преследваха.

Муди не се бави. Пое забързано по брега, мина покрай кланиците, примитивните нужници, издигнатите на пясъка плетени колиби и палатките, провиснали от сивата тежест на неспирния дъжд. Вървеше с наведена глава, сграбчил здраво кожената си торба, и не видя нищо: нито кошарите за добитъка, нито високите чела на складовете, нито прозорците с решетки на канторите по крайбрежната улица, зад които в осветените стаи се движеха неясни силуети. Крачеше неотклонно напред, газеше до колене в калта и когато пред него се появи прилъгващата фасада на „Короната“, се втурна към странноприемницата и на прага хвърли торбата на земята, за да стисне с две ръце дръжката на вратата.

„Короната“ беше удобно и непретенциозно заведение, което можеше да се гордее единствено с близостта си до вълнолома. Макар и това да представляваше определено предимство, в същото време едва ли можеше да се нарече достойнство, тъй като тук, досами кошарите за добитъка, миризмата на кръв от кланиците се смесваше със силния солен лъх на морето и резултатът напомняше за забравен в килера неосолен джолан, който е започнал да се разваля. Поради тази причина Муди навярно щеше да подмине на мига „Короната“ и да продължи на север към „Гуляйджийска“, където фасадите на странноприемниците бяха по-високи и в по-ярки цветове, перчеха се с навеси пред входа и с големите си прозорци и ажурната дърворезба излъчваха всички онези уверения за разкош и комфорт, с които той като човек със средства беше свикнал… ала способността за трезв размисъл го беше напуснала още в непрогледно тъмния трюм на „На добър час“. Единственото, което диреше той сега, беше подслон и усамотение.

Царящото в празното фоайе спокойствие, в което се озова, след като затвори вратата зад гърба си и така приглуши плющенето на дъжда, възпроизведе върху него мигновен ефект. Както вече отбелязахме, Муди черпеше значителни ползи от благовидната си външност и чудесно съзнаваше този факт, тъй че за нищо на света не би се представил пред първите срещнати обитатели на чуждия град в този вид, все едно е зърнал призрак. Изтръска водата от цилиндъра, приглади косата си, стъпи здраво, за да накара нозете си да престанат да треперят, и размърда челюсти насам-натам, сякаш за да провери гъвкавостта им. Тези движения бяха извършени набързо и без капчица свян. Когато се появи прислужницата, лицето му вече беше надянало обичайното си изражение на добродушно безразличие и погледът му беше насочен към сглобката на тезгяха в ъгъла.

Прислужницата беше глуповато на вид девойче с невзрачна коса и жълтеникави зъби и кожа. Тя оповести цената за нощувка с включена храна, прибра от госта десет шилинга (пусна ги с приглушен звънтеж в едно чекмедже под тезгяха и после го заключи) и уморено го поведе по стълбището. Щом видя мокрите следи, които оставяше след себе си, и немалката локвичка, образувала се от стоенето му във фоайето, той й пъхна в шепата дребна монета. Прислужницата я прибра недоволно и се обърна към вратата, но после изведнъж като че ли реши да прояви любезност. Изчерви се и смънка, че навярно господинът би искал да му донесат вечерята в стаята, „за да се подсушите и отвътре“, и разтегли устни в жълтеникава усмивка.

„Короната“ беше построена наскоро и дъските още лепнеха, като да бяха току-що избичени, по стените бяха избили бисерни капчици смола, огнищата не бяха почернели. Стаята на Муди беше оскъдно обзаведена като в пантомима, в която голямо и богато домакинство се представлява от един-единствен стол. Тънката постеля, метната върху дюшека, изглежда, беше напълнена с парцали, завивката беше твърде широка и провисваше към пода, заради което леглото изглеждаше тясно и ниско, сбутано под грубия скосен таван. Оскъдността придаваше усещане за призрачност, за недовършеност, което навярно можеше да породи недоволство, ако разкрилата се през прозореца гледка показваше друга улица и друга епоха, но за Муди празнотата беше балсам за душата. Той остави подгизналата торба на шкафчето до леглото, доколкото можеше, изцеди и подсуши дрехите си, изпи няколко чаши чай, изяде четири резена черен хляб с шунка и след като надникна през прозореца към водната завеса на улицата, реши да отложи за сутринта работата си в града.

Прислужницата беше пъхнала под чайника вчерашния вестник — колко беше тънък за вестник от шест пенса! Муди го взе с усмивка. Имаше слабост към клюките и развеселено отбеляза, че „най-привлекателната танцьорка в града“ рекламира услугите си и като „най-дискретната акушерка“. Цяла колонка беше отделена на безследно изчезнали златотърсачи („Ако това известие стигне до ЕМЪРИ СТЕЙНС или до някого, който знае къде се намира той…“), а една страница беше запълнена с обяви за набиране на кръчмарски прислужници. Муди го прочете два пъти, включително обявленията за доставки и за стаи под наем с включена храна и няколкото изключително скучни политически речи, отпечатани без съкращения. Като цяло беше разочарован, „Уест Коуст Таймс“ приличаше на енорийско издание. Но какво беше очаквал? Че находищата ще са екзотично бляскаво видение? Че златотърсачите ще са лукави и безскрупулни, че всеки срещнат ще е убиец и крадец?

Той сгъна бавно вестника. Потокът на мисълта му го беше отвел отново към окървавения ковчег в трюма на „На добър час“ и сърцето му се разтуптя.

— Стига толкова! — заповяда си на глас и веднага се почувства неловко.

Стана и хвърли вестника настрани. Така или иначе, навън вече се стъмваше, а той не обичаше да чете в сумрак.

Излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Намери прислужницата да лъска с вакса ботуши за езда в нишата под стълбите и я попита дали в странноприемницата има салон, където да прекара вечерта. Пътуването беше изопнало нервите му и той имаше силна нужда от чаша бренди и спокойно място, където да отмори очи.

Девойчето беше станало по-внимателно, явно рядко получаваше бакшиши, Муди си го отбеляза наум, това можеше да му свърши работа занапред, ако имаше нужда от нещо. Прислужницата обясни, че днес вечерта в салона на „Короната“ ще има частно празненство на „Католическото дружество“, след което се усмихна и добави, че ако господинът желае, можела да му покаже пушалнята.

Муди се сепна и се върна в настоящето, Томас Балфор все още се взираше в него с изражение на заинтригувано очакване.

— Простете — измърмори объркано младият мъж. — За миг се отнесох в мисли…

— И за какво си мислехте?

За какво си мислеше ли? Само едно беше в главата му: окървавената вратовръзка, пепелявата ръка, прошепнатото в мрака име. Тази сцена беше като един малък свят със свои измерения. Нямаше как Муди да прецени колко време е изминало в реалността, докато умът му се носеше там. От едната страна беше големият свят с непрестанно бягащото време и променящото се пространство, а от другата — този малък застинал свят на ужас и страх, и те се вместваха един в друг като сфера в сфера. Колко странно, че Балфор го беше наблюдавал, че реалното време беше текло край него, докато…

— Не мислех за нищо конкретно — рече той. — Пътуването не беше леко и съм много уморен.

Зад него един от играчите на билярд се раздвижи, чуха се два удара и топката тупна тихо в джоба, разнесе се одобрително сумтене. Свещеникът разтърси шумно вестника, друг се покашля, трети изтупа ръкава си и се размърда на креслото.

— Питах ви за скарването — подсказа Балфор.

— Скарването… — поде Муди, но пак замълча.

Изведнъж почувства, че няма сили да си отвори устата.

— Спора между вас и баща ви — додаде превозвачът.

— Простете, въпросът е твърде деликатен.

— Значи става дума за пари! Познах ли?

— Не, не.

Муди прокара ръка по лицето си.

— Щом не е било за пари, значи е за любов! Вие сте влюбен, а баща ви не одобрява момичето…

— Не, господине, не съм влюбен.

— Жалко — подхвърли Балфор. — Добре, това налага извода, че вече сте женен, така ли е?

— Не съм женен.

— Може би сте млад вдовец?

— Никога не съм се женил, господине.

По-възрастният отново избухна в смях и вдигна ръце, сякаш да покаже, че смята потайността му за нелепа и вбесяваща, но не и обидна.

Докато Балфор се смееше, Муди се понадигна и надзърна над високата облегалка на креслото към дъното на стаята. Искаше му се да въвлече още някого в разговора и по този начин да отклони събеседника си от целта, която си беше поставил. Само че никой не срещна погледа му, като че ли нарочно го избягваха. Това беше странно. Ала позата му беше неудобна и държанието му беше нелюбезно и затова той се отпусна без желание обратно на креслото и кръстоса крака.

— Не желая да ви разочаровам — рече Муди, след като смехът утихна.

— Да ме разочаровате ли? В никакъв случай! — извика Балфор. — Не, не, запазете си тайните!

— Грешите, целта ми е не да прикрия някакви тайни, просто темата е твърде неприятна.

— А, винаги е така, господин Муди. Когато човек е млад, ненавижда миналото, иска му се да го загърби, да не го споделя, да не го разгласява пред други хора.

— Мъдри думи.

— Мъдри! И нищо повече?

— Не ви разбирам, господин Балфор.

— Явно сте решили да не задоволите любопитството ми.

— Признавам си, че то малко ме притеснява.

— Намирате се в град на златотърсачи, господине! Човек трябва да е сигурен в другарите си, трябва да им има доверие!

Това беше още по-странно. Едва сега, навярно заради нарастващото раздразнение, което накара Муди да заостри вниманието си към случващото се наоколо, любопитството му се пробуди. Необичайното мълчание в стаята едва ли можеше да мине за доказателство за онова братство, при което всичко се споделя с лекота… Още повече че Балфор не беше твърде словоохотлив за себе си и за общественото си положение, тъй че гостът да се почувства по-сигурен в него! Погледът му литна настрани към дебелия мъж до камината, чиито клепачи трепкаха от усилието да се престори на заспал, а след това към русокосия зад него, който прехвърляше билярдната щека от ръка в ръка, но май беше загубил всякакъв интерес към играта.

Нещо не беше както трябва, в това нямаше съмнение. Балфор явно действаше от името на останалите, опитваше се да му вземе мярката, да го види що за птица е. Но с каква цел? Зад канонадата от въпроси със сигурност се криеше нещо, някакъв умисъл, добре прикрит от шумното държание на превозвача, от щедро предлаганото съчувствие и очарование. Другите ги слушаха, колкото и нехайно да прелистваха вестници или да се преструваха на заспали. Щом Муди си даде сметка за това, изведнъж картината сякаш му се изясни, както когато случайно разпилени звезди се подредят пред нечий поглед в съзвездие. Балфор вече не приличаше на невъздържан веселяк, по-скоро изглеждаше напрегнат, прекалено възбуден, дори отчаян. И сега Муди се запита дали, ако откликне на желанието му, няма да спечели повече, отколкото ако продължи да упорства.

Уолтър Муди имаше немалък опит в изкуството на споделянето. Знаеше, че щом човек се довери, получава коварното право на свой ред да стане довереник на другия. Тайната заслужава тайна, разказът заслужава разказ, а кроткото очакване на взаимност можеше да бъде лост, който той знаеше как да използва. Дадеше ли си вид, че се доверява на превозвача, щеше да научи повече, отколкото ако открито изразеше съмнение в него, защото, ако приемеше да сподели историята си свободно и по своя воля, след това Балфор щеше да е длъжен да разкаже в замяна своята. Нямаше причина да скрива семейната история — колкото и да му беше неприятно да си я припомня, — а по този начин щеше да спечели близостта на превозвача. Не възнамеряваше, разбира се, да разкрива случилото се на борда на „На добър час“, но това не означаваше, че ще преиначи истината, тъй като то нямаше нищо общо с историята, която Томас Балфор искаше да чуе.

След тези размисли Муди взе решение да смени посоката.

— Давам си сметка, че тепърва трябва да спечеля доверието ви, господине — рече той. — Няма какво да крия. Ще ви разкажа своята история.

Превозвачът се отпусна с неприкрито задоволство в креслото.

— История, а? — възкликна той и се усмихна отново. — Изненадан съм, господин Муди, че в нея не става дума за любов, нито за пари!

— Опасявам се, само за тяхната липса.

— Да, за тяхната липса, да — повтори по-възрастният мъж, все така усмихнат, и му направи знак да продължи.

— Първо трябва да ви запозная с някои обстоятелства около положението на моето семейство — рече Муди и за миг замълча, присвил очи и стиснал устни.

Креслото, на което седеше, беше обърнато към огъня и затова почти половината от присъстващите в стаята бяха зад гърба му, като се преструваха на вглъбени в своите занимания. В краткия промеждутък от няколко секунди, в който уж събираше мислите си, той плъзна очи наляво и надясно, за да огледа слушателите пред камината.

Точно пред огъня седеше дебелият мъж, който се правеше на заспал. Облеклото му беше крещящо: на гърдите, между джоба на кадифената жилетка и батистената риза, висеше тежък златен ланец, дебел колкото показалеца му, към него на определено разстояние бяха прикрепени късчета самородно злато с големината на лешник. Мъжът до него, от другата страна на Балфор, беше полускрит от облегалката на креслото, така че Муди виждаше единствено лъскавото чело и бляскавия връх на носа му. Сюртукът му беше от дебел вълнен плат с десен на рибена кост и навярно на мъжа му беше горещо с него, тъй като избилата по челото пот противоречеше на привидно нехайната поза, в която се беше изтегнал. Той не пушеше, но подмяташе в ръцете си сребърна табакера. Вляво от Муди имаше друго кресло, придърпано толкова близо до неговото, че той чуваше хрипливото носово дишане на съседа си. Той беше тъмнокос, слаб и висок, изглеждаше сгънат на две, както седеше с долепени колене и стъпил с цяло стъпало на пода. Четеше вестник и общо взето, се справяше най-сполучливо с опита да си придаде незаинтересован вид, макар че очите му бяха леко забулени и си личеше, че не са фокусирани върху думите, а и от доста време той не беше отгръщал страницата.

— Аз съм по-малкият син в семейството — поде най-сетне Муди. — Брат ми Фредерик е с пет години по-голям от мен. Майка ми почина малко преди да завърша училище, прибрах се у дома за кратко, колкото да я погреба, и не след дълго баща ми се ожени отново. Преди това не познавах втората му съпруга. Тя беше и още е кротка нежна жена, плашлива и с разклатено здраве. По своята деликатност е пълна противоположност на баща ми, който е доста груб и обича да си пийва. Двамата изобщо не си подхождаха и според мен бързо осъзнаха, че бракът им е грешка, ала колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че баща ми не се държеше добре със съпругата си. Преди три години изчезна и я изостави в Единбург без никакви средства за препитание. Изведнъж тя се озова в такава нищета, че трябваше да тръгне да проси по улиците или да си изкарва хляба по начин, който дори не ми се ще да назова. Обърна се към мен с молба за помощ, написа ми писмо, тъй като тогава бях в чужбина, и аз незабавно се върнах у дома. Така да се каже, взех я под крилото си, доколкото ми беше по силите. Направих каквото можах и тя прие грижите ми, макар и с огорчение, тъй като съдбата й нямаше нищо общо с това, с което бе свикнала до този момент. — Той се прокашля смутено. — Осигурих й прехраната, уредих я на работа. След това заминах за Лондон да открия баща си. Какво ли не пробвах, похарчих за тази цел немалко пари, ала без успех. Накрая не ми оставаше друг изход, освен да се опитам да превърна образованието си в някакъв източник на доходи, тъй като си давах сметка, че не мога да приемам наследството си за даденост, а и вече не можех да разчитам на още и още заеми. Брат ми не знаеше, че мащехата ни е изоставена, понеже няколко седмици преди изчезването на баща ни беше заминал да си търси късмета като златотърсач в Отаго. Беше склонен към такива внезапни решения, едва ли ще сгреша, ако го нарека авантюрист по душа, въпреки че никога не сме били близки, и няма да скрия, че всъщност не го познавам добре. Минаха месеци, години, без да получа вест от него. Не отговаряше на писмата ми. Всъщност и до ден-днешен не знам дали са стигнали до него. Така или иначе, в крайна сметка и аз си купих билет за кораб, потеглящ към Нова Зеландия, с намерението да известя брат си за промяната в семейното ни положение и — стига да е жив, разбира се — да се присъединя към него в търсенето на злато. Състоянието ми се беше стопило, бях похарчил дохода от пожизнената рента за години напред и бях натрупал немалко дългове. Завършил съм право. Навярно трябваше да остана в Лондон да упражнявам професията си, само че в мен няма любов към правото. Адвокатурата не ми допада. Затова отплавах за Нова Зеландия. Когато преди няма и половин месец слязох в Дънидин, узнах, че новите находища тук, на западния бряг на Кентърбъри, вече надминават по добиви тези в Отаго. Останах там няколко дни, чудех се накъде да се отправя и нерешителността ми беше възнаградена по неочакван начин: срещнах баща си.

Балфор измърмори нещо под нос, но не го прекъсна. Взираше се в огъня, стиснал здраво пурата в устата си, ръката му държеше хлабаво чашата. Останалите единайсетима също бяха притихнали. Явно играта на билярдната маса беше преустановена, тъй като Муди вече не чуваше трополенето на топките отзад. В тишината се усещаше някакво напрежение, сякаш слушателите очакваха с боязън той да разкрие нещо, за което вече се досещат.

— Срещата ни не беше радостна — продължи младият мъж. Говореше силно, за да надвика барабаненето на дъжда, тъй че да го чуват всички в стаята, но без да си проличи, че е забелязал вниманието им. — Той беше пиян и страшно се ядоса, като ме видя. Разбрах, че е станал невероятно богат и се е оженил отново, без съмнение новата му съпруга не знае нищо за миналото му, нито пък че пред закона е обвързан с друга. Признавам с тъга, че не бях изненадан. Отношенията с баща ми никога не са били сърдечни и не за първи път го хващах в съмнителни обстоятелства… Макар да трябва да добавя, че досега никога не е престъпвал закона. Голямата изненада дойде, когато попитах за брат ми и научих, че той е помагал на баща ни още от самото начало, двамата заедно са замислили бягството си и са заминали на юг като съдружници. Не изчаках да се появи и Фредерик — не бих понесъл да ги видя един до друг — и заявих, че си тръгвам. Баща ми скочи и се опита да ме спре. Изплъзнах му се и веднага реших да дойда тук. Имах достатъчно пари да се върна в Лондон, но мъката ми… — Муди замълча и щракна безпомощно с пръсти. — Не знам. Сметнах, че за известно време тежкият труд ще ми се отрази добре. А и не искам да ставам адвокат. — Възцари се тишина. Той поклати глава, поприведе се леко напред и добави по-бодро: — Тъжна история. Срам ме е от семейството ми, господин Балфор, но нямам намерение да размишлявам надълго и нашироко върху миналото. Смятам да започна начисто.

— Да, наистина е тъжна! — извика превозвачът, след като най-сетне извади пурата от устата си и я размаха във въздуха. — Жал ми е за вас, господин Муди, и в същото време ви поздравявам. Правилно сте поели по пътя на златотърсача. Ново начало! Дори бих казал — революция! Да започнеш начисто, да изградиш живота си от нищото, ето това е истината!

— Окуражителни слова — отбеляза Муди.

— Баща ви е със същата фамилия, предполагам?

— Да — кимна той. — Малкото му име е Ейдриън, да не би да го познавате?

— Не — отвърна Балфор и след като видя разочарованието му, добави: — Но това не означава нищо. Аз се занимавам с превоз и доставки на стоки, както споменах, вече не се движа толкова в средите на златотърсачите. Бях в Дънидин. Почти три години прекарах там. Но щом вашият старец е ударил кьоравото, явно е бил навътре в сушата, не по крайбрежието. Горе в планините. Кой го знае къде е бил, в Туапека, в Клайд? Но да се върнем към настоящето, господин Муди. Не ви ли е страх, че може да ви е проследил?

— Не — отвърна простичко младият мъж. — Направих си труда да създам впечатлението, че още същия ден заминавам за Англия. На пристанището намерих един мъж, който се канеше да отпътува за Ливърпул. Обясних му в какво положение съм изпаднал и след кратки преговори разменихме документите си. Той си купи билет на мое име, а аз — на негово. Ако баща ми отиде да разпитва, служителите ще му дадат доказателство, че вече съм напуснал островите и съм на път към дома.

— Но все пак е възможно той и брат ви да дойдат тук. Заради находищата.

— Един господ знае дали ще го направят. Доколкото разбрах, те вече са изкарали достатъчно злато в Отаго.

— Достатъчно злато, а!

Превозвачът понечи да се засмее отново. Муди вдигна рамене и рече хладно:

— Е, ще се подготвя за възможността да пристигнат тук, разбира се. Но не очаквам да се случи.

— Да, да, разбира се — закима Балфор и го потупа тежко по рамото. — Да поговорим за по-приятни неща. Кажете ми какво възнамерявате да направите с парите си, щом забогатеете? Ще се върнете да ги харчите в Шотландия ли?

— На това се надявам. Чувал съм, че човек може да изкара солидна сума за не повече от четири месеца, така че смятам да си тръгна, преди да е дошла зимата. Според вас възможно ли е?

— Напълно — отвърна по-възрастният мъж, усмихнат към въглените, — да, напълно е възможно и човек следва да се надява на подобен развой. И нямате приятели в града, така ли? Няма кой да ви посрещне на вълнолома, нито при кого да отседнете, другари от едно време?

— Не, господине — увери го за трети път Муди. — Пътувах сам и както вече ви казах, възнамерявам да натрупам състояние сам, без чужда помощ.

— А, да, сам да натрупате състояние… сам да постигнете нещо, както сега е модерно. Но другарят на златотърсача е като негова сянка — ето това също си го отбележете, — като негова сянка или като вярна съпруга.

При тези думи в стаята настъпи оживление, не открит смях, а по-скоро сдържано поемане на дъх от няколко места едновременно. Муди се огледа. Долови спадане на напрежението във въздуха, известно общо облекчение. Мъжете явно се страхуваха от нещо, но неговият разказ беше прогонил боязънта им. Сега обаче той се зачуди дали тяхното притеснение не е свързано по някакъв начин с ужаса, който беше зърнал на борда на „На добър час“. Тази мисъл незнайно защо му беше неприятна. Не му се искаше да приеме, че личният му спомен може да бъде понятен другиму, още по-малко че някой непознат може да го споделя. (Страданията, мислеше си той впоследствие, могат да лишат човек от съчувствие, да го превърнат в себичен, да го накарат да омаловажава чуждите несгоди. И тази истина, когато я осъзна, го изненада.)

Балфор се беше ухилил широко.

— Да, негова сянка или негова вярна съпруга — повтори той, като кимна доволно към Муди, все едно шегата е била произнесена от младия мъж, не от него самия.

Поглади няколко пъти брада и се засмя.

Наистина се беше успокоил. Тези предателства — загубено наследство, измяна в брака, жена от добро потекло, принудена да изкарва прехраната си с труд — принадлежаха на съвсем различен свят, свят на матинета и соарета, визитни картички и официални рокли. Ставаше му мило, като си помислеше, че подобни промени в благосъстоянието може да се възприемат като трагедии, че този млад мъж ги споделя с напрегнато овладяно смущение на човек, на когото от рождение му е втълпено да вярва, че положението му никога няма да се промени. Да говори така тук, в този аванпост на цивилизацията! Ако можеше да се вярва на вестника, Хокитика растеше по-бързо от Сан Франциско, и то насред нищото, насред древната гниеща джунгла, насред блатата и постоянно променящите се корита на потоците, насред мъглата и богатите на злато потайни води. Мъжете тук не си бяха проправили сами път в живота, правеха го сега, нагазили до кръста в калта с корита за промиване на злато. Балфор вдигна ръка към ревера си. Историята на Муди беше събудила у него жал и бащинско великодушие, тъй като превозвачът обичаше да му бъде напомняно, че самият той е модерен мъж — предприемчив, необременен от връзки, — докато другите все още кретат под ярема на отминалата епоха.

Разбира се, тази присъда говореше не толкова за подсъдимия, колкото за съдещия. Силната воля на Балфор отхвърляше всяка философия, която не почива на най-здравомислеща емпирична основа, либералните му възгледи не намираха смисъл в отчаянието, което за него беше бездънна яма, потулена заради изолираността си, през която може да се премине само опипом и която не буди никакво любопитство. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към душата, разбираше я единствено като предлог за по-славните, по-вълнуващи загадки на темперамента и приключенията, а за нейните черни глъбини нямаше никакво мнение. Често повтаряше, че единствената вътрешна празнота, на която обръща внимание, е гладът, и макар да го казваше със смях и задоволство, наистина рядко проявяваше състрадание, когато другите го очакваха. Беше снизходителен към необятните простори на чуждото бъдеще, но не понасяше тесните килии на чуждото минало.

— Тъй или иначе — продължи той, — отбележете си втория съвет за тази вечер, господин Муди: намерете си другар. В кариерите има достатъчно групи, които с радост биха приели още две ръце. Така се прави, намирате си другар, после образувате група. Досега не съм чувал някой да е успял сам. Разполагате с нужното, нали?

— Боя се, че в това отношение съм принуден да разчитам на милостта на времето — отвърна Муди. — Пътният ми сандък е все още на кораба, морето беше твърде бурно и капитанът не искаше да рискува през плитчините. Казаха ми, че ще мога да прибера вещите си от митницата утре следобед. Мен ме докараха с лодка, малък екипаж от гребци смело се притече да свали пътниците.

— А, да — кимна мрачно превозвачът, — последния месец тук се разбиха три кораба. Страшна работа. Но и от това може да се изкара някоя пара. Хората не обръщат голямо внимание на пристигащите кораби, но на заминаващите… Там е друго, на борда има злато.

— Чувал съм, че хвърлянето на котва в пристанището на Хокитика е изключително опасно.

— Да, да, така е. И нищо не може да се направи, ако корабът е по-дълъг от стотина стъпки. Дори и да задвижи витлото с пълна пара, пак може и да не успее да прескочи пясъчната коса. Невероятно огнено представление, когато гледаш отстрани как от комина изскачат пламъци. Но това се отнася не само за параходите. И не само за големите кораби. Всеки може да загази тук, Уолтър. Пясъчната коса може да прати на дъното и шхуна, ако приливът е по-слаб.

— Вярвам ви. Нашият платноход беше тримачтов, не много голям, подвижен, не от най-устойчивите по време на буря, но въпреки това капитанът не посмя да рискува. Предпочете да хвърли котва в открито море и да изчака до сутринта.

— „Ватерлоо“, нали? Редовен курс до Чалмърс и обратно.

— Не, не е от тези, които се движат по разписание. Името му е „На добър час“.

Думите му произведоха такъв отклик, все едно беше извадил пистолет от джоба си. Муди плъзна из стаята поглед — с все така любезно изражение — и видя, че сега присъстващите изцяло и открито са насочили вниманието си към него. Тези, които четяха, бяха оставили вестниците, уж задрямалите отвориха очи, а един от играчите на билярд пристъпи към него и спря в светлината на лампата.

Балфор също се беше сепнал, но сивите му очи бяха все така спокойно впити в него.

— Тъй — рече той и сякаш за миг се отърси от добродушието, което до този миг характеризираше държанието му. — Признавам, че името на кораба не ми е непознато, господин Муди, напротив, но бих искал да потвърдите и самоличността на капитана, ако не възразявате.

Младият мъж огледа лицето му, търсеше да долови следи от нещо, което, ако трябваше да назове на глас, би го направил с неудобство: мъчеше се да види дали превозвачът не е уплашен. Беше сигурен, че ако съзнанието на Балфор успее да си представи — или да си спомни — свръхестествения ужас, с който самият Муди се беше сблъскал на борда на „На добър час“, то въздействието ще е неизличимо. Но превозвачът изглеждаше просто нащрек, като човек, научил неочаквано за завръщането на някой, който му е дал пари назаем, и принуден да започне да си съчинява наум оправдания и да пресмята как да се измъкне, видът му не беше нито уплашен, нито изтерзан. Муди беше сигурен, че всеки, станал свидетел на онова, което той беше зърнал, би носил отпечатъка от този сблъсък. И все пак у Балфор беше настъпила промяна, сега в погледа му се долавяха прозорливост, острота. И тази промяна някак си пробуди Муди. С внезапно оживление той си даде сметка, че е подценил събеседника си.

— Стига да не се лъжа, името на капитана е Карвър — рече той бавно. — Франсис Карвър, ако съм запомнил правилно, силен мъж, мрачен на вид, с голям бял белег на лицето. Това описание отговаря ли на човека, когото познавате?

— Да, отговаря. — На свой ред Балфор го огледа изпитателно и след това добави: — Много ми е интересно да науча как сте се запознали с господин Карвър. Стига да простите нахалството ми, разбира се.

— Ще си позволя да ви поправя, не се познавам с господин Карвър. Сигурен съм, че ако ме види отново, не би се сетил кой съм.

В съответствие със стратегията си Муди беше решил да отговаря любезно на въпросите, без да скрива нищо, тъй като впоследствие това щеше да му даде право на свой ред да настоява да получи желаните отговори. Той притежаваше немалки умения в изкуството на дипломацията. Още като дете интуитивно беше разбрал, че е по-добре доброволно да поднесе някаква достоверна версия на случилото се, отколкото да оповести цялата истина отбранително, все едно се чувства виновен за нещо. Привидното сътрудничество носеше голяма полза най-малкото защото предизвикаше съответната отплата, на честността се отговаряше с честност. Младият мъж не плъзна отново поглед настрани — взираше се в събеседника си с открито лице и се обръщаше единствено към него, все едно изобщо не забелязваше единайсетимата мъже, които го наблюдаваха отстрани.

— В такъв случай — рече Балфор — ще рискувам с предположението, че сте купили билета си от заместника му.

— И той прибра парите в собствения си джоб.

— Значи с него сте се разбрали?

— Схемата е била измислена от екипажа със съгласието на капитана — отвърна Муди. — Намерили са лесен начин да си докарат допълнително по някой шилинг. Нямаше никакви койки, само тясно място в трюма и на пътниците им се казваше да стоят настрани и да внимават да не пречат. Условията бяха на ръба на приемливото, ала, както вече знаете, обстоятелствата ме принуждаваха да напусна веднага Дънидин, а „На добър час“ беше единственият кораб, който потегляше същия ден. Преди това не познавах нито заместника, нито някой от моряците, нито другите пътници.

— И колко души пътуваха при тези условия?

Той срещна погледа му спокойно.

— Осем — рече и пъхна пурата в устата си.

Балфор веднага го притисна с нов въпрос:

— Значи вие и още седмина? Общо осем, така ли?

Муди не отговори направо.

— В понеделник списъкът с пътниците ще бъде публикуван във вестника и ще можете сам да го прегледате — рече той, като си придаде оскърбен вид, сякаш искаше да покаже, че търсеното от Балфор пояснение е не само ненужно, но и неподобаващо. След това добави: — Разбира се, там няма да се появи истинското ми име. Пътувах под името Филип Делейси, така се казваше мъжът, с когото си разменихме документите в Дънидин. Ако питате властите, Уолтър Муди в момента е някъде в южния край на Тихия океан и плава на изток, бих казал, към Кейп Хорн.

Лицето на превозвача не трепна.

— Позволете ми, моля, да задам още един въпрос. Интересува ме какво е мнението ви за него. За капитан Карвър де.

— Не съм сигурен дали мога да отговоря — отвърна Муди. — Разполагам единствено с повърхностни впечатления и с подозренията си. Струва ми се, че е бил принуден да потегли от Дънидин непредвидено, понеже държеше да вдигне котва въпреки прогнозите за приближаваща се буря, но не зная нищо за причината за това бързане. Не сме се запознавали официално, а по време на пътуването го мярках отдалече, и то рядко, понеже той като цяло не излизаше от каютата си. Така че, сам виждате, мнението ми не почива на кой знае какви факти. И все пак…

— И все пак? — повтори очаквателно Балфор, след като младият мъж замълча.

— Ще бъда честен с вас, господине — каза Муди и се извърна да го погледне в очите, — неволно открих сред товара на кораба някои неща, които ме карат да се съмнявам в почтеността на собственика му. Доколкото мога да бъда сигурен в едно, то е, че стига да е по силите ми да го избегна, за нищо на света не бих застанал на пътя на господин Карвър.

Тъмнокосият мъж вляво от него изведнъж се наведе притеснен напред и се намеси:

— Намерили сте нещо в товара ли, казахте?

„Аха! — възкликна наум Муди и след това си помисли: — Сега е моментът да се възползвам от преимуществото си.“ Обърна се към непознатия, който се беше обадил, и рече:

— Надявам се да простите нежеланието ми да се впускам в подробности. Не искам да ви обидя, господине, ала с вас не се познаваме или по-точно, аз не ви познавам, докато вие, тъй да се каже, сте в течение на моята история, защото разговорът ми с господин Балфор достигна не само до неговите уши. В това отношение аз се поставих в неблагоприятно положение, но не спрямо себе си, тъй като предадох разказа си истинно, а спрямо вас, защото вие ме опознахте, без да бъдем представени, и изслушахте разказа ми без покана и без отговор. Нямам какво да крия за това пътуване — той се завъртя отново към Балфор, — но, признавам си, е твърде неприятно да бъдеш подложен на толкова настойчив разпит, и то от човек, който умишлено не разкрива нищо за себе си.

Думите бяха доста по-резки, отколкото Муди обикновено си позволяваше, ала той ги изрече спокойно и с достойнство, убеден, че е в правото си. Взираше се в събеседника си с широко отворени кротки очи, очакваше отговора му. Погледът на Балфор литна настрани към чернокосия мъж, който се беше намесил, след това се обърна отново към Муди. Превозвачът въздъхна тежко. Надигна се от креслото, хвърли угарката от пурата в огъня и протегна ръка.

— Чашата ви е празна, господин Муди — рече тихо. — Моля ви, позволете да я напълня отново.

Отправи се мълчаливо към страничната маса, следван от тъмнокосия мъж, който разгъна снагата си в цял ръст и почти опря в ниския таван. Той се надвеси над превозвача и зашепна настойчиво в ухото му. Балфор кимна и отвърна нещо. Явно даде указание, тъй като високият се насочи към масата за билярд, махна на русокосия да се приближи и му прошепна някакво съобщение. Русокосият веднага закима отсечено. Докато ги наблюдаваше, Муди усети как се завръща обичайната пъргавина на ума му. Беше се посъживил от брендито, беше на сухо и топло, а нищо не можеше да повдигне духа му така, както обещанието за интересна история.

Често става тъй, че когато някой, подложен на тежко изпитание, се сблъска с нова трудност, която ни най-малко не го засяга, тя е като мехлем за първата. И сега Муди се убеди в това. За първи път, откакто беше слязъл от лодката, беше в състояние да разсъждава трезво за премеждията си. Изправена пред тази нова загадка, паметта му като че ли се беше отприщила. Сега той можеше да си припомни ясно сцената, която не му даваше мира — надигналия се мъртвец, окървавеното му гърло, вика му, — и тя му се струваше баснословна, невероятна, все тъй ужасяваща, но някак си по-приемлива. Случилото се беше придобило определена стойност, той можеше да го размени и така да извлече изгода от него.

Пред очите му прошепнатото послание се предаваше от човек на човек. Муди не долавяше цели думи — не го позволяваше ромолящият, непривичен за ухото му акцент, — но беше очевидно, че обсъжданият въпрос засяга всички в помещението. Муди пришпори ума си да направи внимателна и разумна преценка на положението. Днес вечерта невниманието го беше подвело да допусне една грешка, не биваше да се стига до втора. Сигурно ставаше дума за някакво престъпление, навярно грабеж, или пък мъжете тук се бяха съюзили срещу някого, може би капитан Карвър. На брой бяха дванайсетима и това подсещаше за състав от съдебни заседатели, само че присъствието на китайците и на маора категорично отхвърляше подобна възможност. Дали Муди не беше прекъснал заседание на някакво тайно съзаклятие? Но що за общност би могла да обедини такова разнообразие от раси, доходи и обществено положение?

Едва ли е нужно да изтъкваме, че външният вид на Уолтър Муди не издаваше размислите му. Той се беше постарал върху лицето му да се изпишат сериозна озадаченост и известно съжаление, сякаш искаше да покаже, че съзнава причинените от него неудобства, макар да няма никаква представа какво точно е тяхното естество, тъй че по отношение на бъдещите действия е готов да следва всяка насока освен тази на собственото си мнение.

Навън вятърът се усили и изпрати в комина вихър капчици, въглените поаленяха и за миг Муди усети мириса на морето. Разгорелият се пламък като че ли събуди дебелия мъж, който седеше най-близо до огъня. Той се надигна със сумтене от креслото и се отправи към останалите, скупчени около масата. Муди се озова сам пред камината с мъжа със сюртука с десен на рибена кост, който се приведе към него и се обади:

— Бих искал да ви се представя, ако не възразявате. — Чак сега за първи път отвори сребърната си табакера и извади цигара. Акцентът му беше френски, той се държеше хладно и любезно. — Казвам се Обер Гаскоан. Надявам се да ми простите, че вече знам името ви.

— Е, в интерес на истината — отвърна леко изненадан Муди, — струва ми се, че и аз знам вашето.

— Значи всичко е наред — отвърна Обер Гаскоан. Той опипваше дрехата си явно в търсене на кибрит, за миг ръката му се спря върху джобчето на гърдите и това му придаде вид на суетен полковник, позиращ за портрет. — Това обаче не може да не събуди любопитството ми. Откъде ме познавате, господин Муди?

— Прочетох един ваш текст в петъчния брой на „Уест Коуст Таймс“. Вие сте авторът, нали? Ако не се лъжа, сте написали материала от името на Мировия съд.

Гаскоан се усмихна и извади кибрита.

— Ясно. Излиза, че съм стара новина от вчерашния вестник.

Той измъкна една клечка, вдигна ботуша върху коляното си и драсна клечката в подметката.

— Прощавайте — извини се Муди, боеше се да не го е обидил.

Секретарят на съда поклати глава.

— Не съм се засегнал — рече той, след като запали цигарата. — Значи така. Пристигате в непознат град и какво правите? Намирате вчерашния вестник и изчитате съдебните новини. Научавате имената на престъпниците, от една страна, и на служителите на реда, от друга. Нелоша стратегия.

— Не го направих съзнателно — отвърна скромно Муди.

Името на Гаскоан беше отпечатано на трета страница под кратка проповед от един абзац за безчестието на престъпността. Преди нея беше поместен списък с всички задържани през последния месец. (Муди не беше запомнил нито едно име освен това на Гаскоан, и то само защото учителят му по латински се беше казвал Гаскоайен и сходството беше привлякло погледа му.)

— Дори и да е така — отвърна секретарят на съда, — пак сте улучили същината на нашите тревоги, темата, която от половин месец е в устата на всички.

Муди се намръщи.

— Дребната престъпност?

— И по-точно едно престъпление.

— Да позная ли? — подхвърли Муди игриво, след като събеседникът му замълча.

Гаскоан сви рамене.

— Едва ли ще успеете. Става дума за блудницата.

Муди вдигна вежди. Опита се да извика в паметта си списъка със задържаните, да, май че едно от имената беше женско. Зачуди се какво толкова имат да кажат жителите на Хокитика за ареста на една уличница. Трябваше му малко време да намери подходящ отговор, но за негова изненада Гаскоан се разсмя.

— Шегувам се — рече той. — Не бива да се оставяте да си правя шеги с вас. Престъплението й не беше упоменато, естествено, но ако четете с малко въображение, ще се досетите. Анна Уедърел е името, под което жената се подвизава.

— Не съм сигурен, че знам как да чета с въображение.

Другият се разсмя отново и издуха облак дим.

— Нали сте адвокат?

— Само по образование — отвърна сковано Муди. — Никога не съм практикувал.

— Добре, вижте, в съобщенията на съда винаги има скрити намеци — заобяснява Гаскоан. — Първият е обръщението „към господата от Уестланд“. „Упадъчни деяния и простъпки срещу добрите нрави“ пък е вторият.

— Разбирам — кимна Муди, макар че хич не му беше ясно. Погледът му литна над рамото на събеседника, дебелият мъж се беше приближил към двамата китайци и драскаше нещо в бележника си, после го вдигна към тях. — Сигурно жената е била погрешно обвинена? Това ли е привлякло вниманието на цялата общественост?

— А, тя не беше задържана заради занаята си. Приставът не дава пукната пара за това. Стига човек да проявява дискретност, той с радост си затваря очите.

Муди мълчеше очаквателно. Тонът на Гаскоан го притесняваше, беше едновременно предпазлив и доверителен. Муди усещаше, че не може да му има вяра. Секретарят на съда беше някъде на трийсет и пет-шест. Светлата му коса беше започнала да посребрява по слепоочията, русолявите мустачки бяха сресани настрани. Сюртукът му с десен на рибена кост беше с тясна кройка по тялото.

— Ха! — възкликна Гаскоан. — Та самият пристав отиде при нея направо след произнасянето на присъдата!

— Присъдата ли? — повтори Муди глупаво.

Искаше му се събеседникът да говори по-ясно и по-обстойно. Гаскоан имаше вид на образован мъж (в сравнение с него Томас Балфор изглеждаше простоват като галош), но сякаш знанието му беше донесло само тъга. Гаскоан говореше като разочарован човек, за когото съвършенството съществува единствено в спомените и предизвиква печал, тъй като е завинаги изгубено.

— Беше изправена пред съда за опит за самоубийство — поясни секретарят. — Как звучи само: „Изправена пред съда за опит за самоубийство“! Нелепо, нали?

На Муди му се стори непристойно да изрази съгласие, пък и нямаше желание да задълбава в тази посока. И за да смени темата, рече:

— А капитанът на моя кораб, господин Карвър? Да разбирам ли, че е свързан по някакъв начин с тази жена?

— О, да, свързан е, и още как! — Гаскоан погледна цигарата в ръката си, изведнъж като че ли се изпълни с отвращение към нея и я хвърли в огъня. — Той уби собственото си дете.

Муди се дръпна ужасен.

— Моля?

— Няма как да се докаже, разбира се — продължи мрачно другият. — Но този мъж е истински звяр. Съвсем прав сте да го избягвате.

Муди се взираше в него занемял, отново не намираше думи за отговор.

— Всеки си има слабост — добави след малко Гаскоан. — За някои е златото, за други — жените. Анна Уедърел съчетаваше и двете.

В този момент дебелият се върна с пълна чаша и след като седна на мястото си, погледна първо секретаря на съда, после Муди и май с известно недоволство си даде сметка, че обществените порядки го задължават да се представи. Приведе се към него и протегна ръка.

— Дик Манъринг.

— За мен е чест — отвърна механично Муди.

Чувстваше се напълно объркан. Съжаляваше, че са прекъснали Гаскоан точно в този момент, искаше му се да го беше притиснал по въпроса за блудницата. Не беше възпитано да върне разговора към тази тема, пък и Гаскоан вече се беше облегнал в креслото и с помръкнало лице отново премяташе табакерата в ръцете си.

— Аз съм собственикът на „Уелският принц“ — добави дебелият, като се намести удобно.

— Превъзходно — рече Муди.

— Единственото вариете в града — уточни Манъринг и започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по подлакътника, явно не се сещаше как да продължи разговора.

Муди хвърли поглед към Гаскоан, но той се взираше начумерено в скута си. Личеше, че повторната поява на собственика на вариетето му е неприятна, но явно не виждаше причина да прикрие недоволството си от дебелия, чието лице, забеляза смутено Муди, беше станало тъмночервено.

— Ланецът на часовника ви привлече вниманието ми и нямаше как да не му се възхитя — рече Муди на Манъринг. — Златото е от Хокитика, предполагам?

— Хубав е, нали? — отвърна Манъринг, без да поглежда надолу и без да вдига ръка, за да докосне предизвикалата възхищение вещ. Отново потропа по креслото. — В интерес на истината е от Клюта. Бил съм и в Кауоро, в Дънстан, после в Клюта.

— Признавам си, че тези имена не ми говорят нищо — каза любезно Муди. — Предполагам, че това са находища в Отаго?

Манъринг потвърди и заговори за възможностите за промишлен добив на злато и необходимостта от рудници.

— Всички тук ли сте златотърсачи? — попита Муди, след като онзи приключи с дългата си тирада, после завъртя във въздуха пръст, за да покаже, че има предвид цялото помещение.

— Не. С изключение на китайците, разбира се — отговори дебелият. — Ние сме, тъй да се каже, обозът на златотърсачите, макар че повечето сме започнали по кариерите. Къде има най-много злато по лагерите? В пивниците. В бордеите. Момчетата харчат всичко, което изкарат. Ако питате мен, вместо да се пилеете в пущинака, захванете се с търговия. Изкарайте си разрешително и започнете да продавате грог.

— Мъдър съвет, още повече че вие сам сте го последвали — рече Муди.

Манъринг се отпусна в креслото, доволен от комплимента. Да, бил загърбил промиването на злато, бил преотстъпил участъка си на други — срещу процент от намереното злато, — бил родом от Съсекс, Хокитика не бил лош град, само дето жените били твърде малко, обичал музиката и бил построил вариетето си като копие на „Аделфи“ в Уест Енд, бил твърдо убеден, че нищо не може да бие това съчетание хапване-пийване-песни, не понасял гостилниците, от слабата, разредена бира му ставало лошо, наводненията в Дънстан били ужасяващи, наистина ужасяващи, дъждът в Хокитика бил неприятен, пак щял да се повтори, ала по-хубаво от музиката нямало, по цял ден можел да слуша как гласовете се преплитат като нишки в копринен плат.

— Прекрасно — измърмори Муди.

По време на този монолог Гаскоан изобщо не помръдна, ако се изключат нервните движения на дългите му бледи пръсти, подхвърлящи сребърната табакера в скута му. Манъринг също не обръщаше никакво внимание на секретаря на съда и всъщност беше насочил излиянието си към някаква точка на метър над главата на Муди, сякаш и неговото присъствие изобщо не го засягаше.

Разиграващата се с напрегнат шепот драма зад гърба им като че ли най-сетне стигна до някакво решение и устременият поток от слова от страна на дебелия мъж утихна. Тъмнокосият се върна и седна на предишното си място вляво от Муди, след него дойде и Балфор, понесъл две пълни почти догоре чаши с бренди. Подаде едната на Муди, отклони благодарностите му с махване на ръка и се настани в креслото.

— Дължа ви обяснение — рече той — за грубостта, с която ви подложих на разпит, господин Муди. Не, не отричайте, така си е. Но истината е… Истината, господине, изисква дълъг разказ, макар че аз ще се постарая да бъда колкото се може по-кратък.

— Стига да бъдете така любезен да ни изслушате — обади се Гаскоан в изблик на лицемерна любезност.

В този миг тъмнокосият мъж изведнъж се надигна и попита:

— Има ли някой от присъстващите, който да не е съгласен?

Муди се огледа, премигвайки, но никой не се обади.

Балфор кимна, изчака още няколко секунди, сякаш за да даде още малко време за възражения, след това заговори:

— Длъжен съм още в самото начало да ви предупредя, че става дума за убийство. Убиецът е онзи мерзавец Карвър — не бих го нарекъл капитан за нищо на света, — ала проклет да съм, ако мога да ви кажа как и защо го е направил. Но съм сигурен в това, както съм сигурен, че виждам чашата в ръката ви. И ако ми окажете честта да изслушате историята на този негодник, то после може… да, може да проявите желание да ни помогнете предвид положението, в което се намирате.

— Простете, господине — прекъсна го Муди. При споменаването на думата „убийство“ сърцето му беше забило оглушително, навярно все пак всичко това беше свързано по някакъв начин с привидението в трюма на „На добър час“. — Какво точно е положението ми?

— Има предвид това, че сандъкът ви все още е на борда на кораба — рече тъмнокосият. — И утре следобед трябва да отидете да го приберете от митницата.

Балфор размаха подразнено ръка.

— За това ще говорим след малко — рече той. — Първо ви умолявам да изслушате историята ми.

— Ще ви изслушам — отвърна натъртено Муди, сякаш за да го предупреди да не очаква нищо повече.

Стори му се, че мярка върху бледото лице на Гаскоан подигравателна усмивка, но след миг изражението на секретаря на съда отново стана кисело.

— Разбира се, разбира се — кимна превозвачът, беше разбрал ясно предупреждението му. Остави чашата с бренди, преплете пръсти и изпука шумно с тях. — Така. Ще се постарая да ви запозная, господин Муди, с причината за нашето събрание тук.

Към следващата част или към съдържанието

Елинор Катън Светилата (5)

Метаданни

Данни

Светилата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Меркурий в Стрелец

В която в Хокитика пристига един непознат, прекъснал тайна среща, Уолтър Муди премълчава за случилото се по време на пътуването и Томас Балфор започва разказа си.

Елинор Катън
Светилата (5)