Елинор Катън
Светилата (46)

Венера Зорница

В която се появява изкушение, само че прикрито.

Щом „Щастлив вятър“ хвърли котва на пристана в Порт Чалмърс и траповете бяха спуснати, Анна се нареди на опашката на жените за преглед от лекарската комисия. От карантинния навес тя се прехвърли в митническата барака, където прегледаха и подпечатаха документите й. След като формалностите бяха приключени, я насочиха към магазията, за да си прибере пътния сандък (той беше съвсем малък, не по-голям от кутия за шапки, тя можеше да го носи под мишница), и там отново се забави, тъй като по погрешка багажът й беше натоварен на чужда количка. Докато недоразумението се изясни и й върнат сандъка, вече беше минало обяд. Когато най-сетне излезе от магазията, Анна с надежда се огледа за златокосото момче, което толкова й беше харесало сутринта, но не видя нито едно познато лице, спътниците й отдавна се бяха разпилели в оживлението на града. Тя остави сандъка на земята и се спря да оправи ръкавиците си.

— Прощавайте, госпожице — обади се глас и Анна се обърна: заговорила я беше пълничка жена с бакъреноруса коса и гладко лице, добре облечена в хубава зелена рокля от брокат. — Прощавайте, да не би случайно да пристигате сега?

— Да, госпожо — отвърна Анна. — Току-що слизам от кораба.

— От кой кораб?

— „Щастлив вятър“, госпожо.

— Да — кимна жената, — в такъв случай навярно можете да ми помогнете. Чакам една млада дама, Елизабет Макей. На вашата възраст, слаба, облечена като гувернантка, пътува сама…

— Боя се, че не съм я виждала.

— Ще навърши деветнайсет през август — продължи непознатата. — Тя е братовчедка на моя братовчедка, аз лично не я познавам, но съм чувала, че е хубавичка и спретната. Казва се Елизабет Макей. Не сте ли я виждали?

— Съжалявам, госпожо.

— С кой кораб, казахте, сте дошли, „Щастлив вятър“ ли?

— Да.

— Къде се качихте?

— В Порт Джаксън.

— Да, точно така. „Щастлив вятър“, потегля от Сидни.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа, че на борда на „Щастлив вятър“ нямаше млади дами — рече Анна и замислено присви очи. — Бяхме аз, госпожа Патерсън, която пътуваше със съпруга си, госпожа Мейдър, госпожа Юърс и госпожа Кук, но всички те със сигурност са над четирийсетте. Нямаше деветнайсетгодишни.

— О, божичко — измърмори жената и прехапа устна. — Божичко, божичко…

— Случило ли се е нещо, госпожо?

— О — жената я хвана за ръката, — толкова сте мила. Аз имам девически пансион тук, в Дънидин. Преди няколко седмици получих писмо от госпожица Макей, с което тя ми се представи и плати в аванс за настаняването си, трябваше да пристигне днес. Ето. — Тя извади смачкано писмо. — Вижте, съвсем недвусмислено посочва датата.

Анна не посегна да вземе писмото.

— Съжалявам — рече тя и поклати глава. — Сигурна съм, че няма грешка с датата.

— О, извинявайте — отвърна жената. — Не можете да четете.

Анна се изчерви.

— Чета, но не много добре.

— Няма значение, няма значение — успокои я непознатата и прибра писмото в ръкава си. — Страшно съм притеснена за горката госпожица Макей. Страшно съм притеснена! Дали не й се е случило нещо? Увери ме, че пристига днес, с този параход, а въпреки това, както вие твърдите, изобщо не се е качила на кораба! Сигурна ли сте? Абсолютно ли сте сигурна, че не е имало други млади дами?

— Предполагам, че има някакво простичко обяснение — отвърна Анна. — Може да се е почувствала зле в последния момент. Или пък да е изпратила писмо да ви предупреди за промяна в плановете си и то да се е загубило по пътя.

— Толкова сте мила, че ме успокоявате! — Жената отново й стисна ръката. — Да, права сте, трябва да разсъждавам трезво и да не си измислям. Само ще се разтревожа повече, ако си представям какво лошо може да й се е случило.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

— Мило дете… Радвам се да се запозная с толкова мило красиво момиче. Аз съм госпожа Уелс, Лидия Уелс.

— Госпожица Анна Уедърел — представи се Анна и направи реверанс.

— Но бива ли такова нещо, да се тревожа за едно момиче, което пътува само, пред друго в същото положение — усмихна се госпожа Уелс. — А вие как така пътувате сама, госпожице Уедърел? Сигурно сте сгодена за някой златотърсач!

— Не, нямам годеник.

— В такъв случай навярно някой ви очаква тук. Баща ви или друг роднина ви е повикал да…

Анна поклати глава.

— Дойдох да започна живота си отначало.

— Е, намерили сте най-доброто място за това — отвърна госпожа Уелс. — Тук всеки започва отначало, защото просто няма друг начин! Значи сте съвсем сама?

— Да, сама съм.

— Много смело от ваша страна, госпожице Уедърел, изключително смело! Добре е, че по време на пътуването сте имали някаква женска компания, но кажете ми, има ли къде да отседнете тук, в Дънидин? В града е пълно със странноприемници с лоша слава. Красива госпожица като вас определено се нуждае от доброжелателен съвет.

— Благодаря ви за загрижеността — рече Анна. — Мислех да се настаня при госпожа Пенистън, за там се бях запътила.

Жената се ококори.

— При госпожа Пенистън?

— Чух ласкави отзиви за пансиона й — отвърна Анна неуверено. — Вие не бихте ли го препоръчали?

— Уви, не — отсече госпожа Уелс. — Точно пансиона на госпожа Пенистън ли намерихте от всички заведения в града… Тя е пропаднала жена, госпожице Уедърел. Развалена жена. Трябва да се държите далеч от хора като нея.

— О! — възкликна Анна.

— Кажете ми пак какво точно очаквате да намерите в Дънидин? — попита сърдечно госпожа Уелс.

— Дойдох заради златната треска. Всички разправят, че в лагерите има повече злато, отколкото в земята. Мислех да започна някаква работа.

— Като прислужница в заведение навярно?

— Да, мога да поднасям питиета. Работила съм в странноприемници. Ръцете ми са здрави и съм честна.

— Имате ли препоръки?

— Много добри, госпожо. От „Емпайър“ в Сидни.

— Прекрасно!

Госпожа Уелс усмихнато я огледа от главата до петите.

— Щом не препоръчвате госпожа Пенистън… — поде Анна, но новата й позната я прекъсна.

— О! — възкликна тя. — Хрумна ми идеалното решение! То ще реши дилемите и на двете ни, и вашите, и моите! Госпожица Макей предплати за една седмица, но не е тук и стаята й е празна. Вземете я вие! Елате, ще я използвате, все едно сте госпожица Макей, докато ви намерим някаква работа и се установите.

— Много сте мила, госпожо Уелс — отвърна Анна, като отстъпи крачка, — но не бих могла да приема толкова щедра… Не бих се натрапила на гостоприемството ви.

— О, замълчете! — скара й се госпожа Уелс и я хвана за лакътя. — Когато станем добри приятелки, госпожице Уедърел, ще поглеждаме назад към днешния ден и ще се дивим на щастливата случайност да попаднем една на друга. Аз вярвам в късмета! И в други неща, разбира се. Но стига съм бърборила, сигурно умирате от глад и копнеете за топла баня. Елате, ще се погрижа за вас и щом си починете, ще ви намерим някаква работа.

— Не желая да прося милостиня — рече Анна. — Не приемам подаяния.

— Какви подаяния, и дума не може да става — възрази Лидия Уелс. — Какво мило дете. Хей, носач!

Към тях изтича чипоносо момче.

— Занесете сандъка на госпожица Уедърел на „Къмбърланд“ №35 — заповяда госпожа Уелс.

Чипоносото момче се ухили, обърна се към Анна, огледа я внимателно и наместо поздрав игриво отметна падналия над очите си кичур коса. Лидия Уелс се направи, че не забелязва нахалството му, и строго тикна в ръката му монета. След това прегърна през рамо Анна и усмихната я поведе по улицата.