Елинор Катън
Светилата (41)

Равноденствие

В която влюбените проспиват суматохата.

Джордж Шепард нареди тялото на Сук Яншън да бъде откарано в лагера и положено на пода в кабинета му. Заради почернената брадичка и гърло трупът изглеждаше още по-зловещо и при внасянето му госпожа Шепард си пое дълбоко дъх, сякаш вътрешно се стягаше да посрещне вихър. Кауъл Девлин, който току-що беше дошъл от затвора, смаяно се взираше в мъртвеца. Китаецът му напомняше на саможивеца Кросби Уелс, който преди два месеца беше лежал тук, даже на същия муселинов чаршаф, устните бяха леко отворени, едното око се белееше, тъй като клепачът не се беше спуснал до долу. Първоначално капеланът дори не го позна.

— Аз го убих — рече спокойно Шепард. — Беше се прицелил в Карвър. Канеше се да го застреля в гръб през прозореца. Хванах го в последния момент.

Девлин най-сетне си възвърна дар словото.

— Нямаше ли как… да го обезоръжите?

— Не — отвърна тъмничарят. — Беше въпрос на миг. Неговият живот или животът на Карвър.

Маргарет Шепард изхлипа.

— Не разбирам — измърмори Девлин и погледна жената на тъмничаря, след това отново се обърна към него. — Защо е искал да убие Карвър?

— Защо не просветиш капелана, Маргарет? — подхвърли Джордж Шепард и тя отново изхлипа. — Отче, налага се пак да ви помоля да изкопаете гроба.

— Не е ли редно да изпратим тялото на семейството му у дома? — попита намръщено Девлин.

— Той няма семейство.

— Откъде знаете?

— И този въпрос е по-добре да отправите към съпругата ми.

Капеланът нерешително се обърна към нея.

— Госпожо Шепард?

Маргарет Шепард се разрида и покри лице.

— Стегни се — обади се съпругът й. — Не си дете.

Госпожа Шепард веднага свали ръце.

— Прощавайте, отче — смотолеви едва чуто тя, без да го поглежда.

Беше бяла като платно.

— Няма нищо — отвърна озадаченият Девлин. — Вие сте в шок, разбираемо е. Дали да не полегнете малко?

— Джордж… — прошепна тя.

— Смятам, че днес постъпи правилно — заяви тежко тъмничарят, впил поглед в нея. — Поздравявам те.

При тези думи лицето й се разкриви. Тя проплака отново и изтича навън.

— Приемете извиненията ми — рече Шепард, когато останаха сами. — Съпругата ми е с неуравновесен нрав, както виждате.

— Разбирам я — отвърна Девлин. Отношенията между тъмничаря и жена му го безпокояха, но той знаеше, че не бива да изрича на глас притесненията си. — Съвсем естествено е човек да бъде сломен в присъствието на смъртта. Още повече, ако е бил свързан с покойния.

Шепард се взираше в трупа на Сук Яншън. След миг вдигна поглед и рече:

— Девлин, ще изпиете ли едно питие с мен?

Капеланът се сепна, за първи път тъмничарят отправяше подобна покана към него.

— За мен ще е чест — отвърна той предпазливо. — Но дали да не отидем в салона… Или да излезем на верандата, за да не безпокоим госпожа Шепард.

— Да. — Тъмничарят се насочи към шкафа. — Какво предпочитате, уиски или бренди? Имам и двете.

— Амиии — проточи изненадано Девлин, — отдавна не съм пил уиски. Една глътка ще ми дойде добре.

— Имам „Кърклистън“ — каза Шепард и след като извади бутилката, я вдигна пред очите си. — Не е лошо.

Той хвана в грамадната си шепа две чаши и кимна на капелана да отвори вратата.

Дворът беше пуст, вечерта беше захладняло. Капаците на прозорците отсреща бяха затворени, хората вътре спяха, по залез вятърът беше стихнал и цареше почти гробна тишина, тишина като езерна повърхност. Единственият шум беше пърхането на нощните пеперуди, които се скупчваха около стъкленото шише на лампата, закачена на една кука до вратата. Щом пламъкът уловеше някоя пеперуда, за миг проблясваше по-ярко и след това се разнасяше остра неприятна миризма.

Шепард остави чашите на парапета и наля.

— Маргарет беше съпруга на брат ми Джереми — рече той и подаде едната чаша на капелана, а после пресуши на един дъх другата. — Той беше по-голям от мен. След смъртта му аз се ожених за нея.

— Благодаря — измърмори Девлин, после взе чашата и я вдигна към носа си да вдъхне аромата.

Тъмничарят беше твърде скромен, уискито беше много добро. В Хокитика бутилка „Кърклистън“ вървеше по осемнайсет шилинга, а когато запасите се поизчерпеха, цената се удвояваше.

— „Белият кон“ — продължи Шепард. — Така се казваше заведението. Кръчма на кея в пристанище Дарлинг. Беше застрелян в слепоочието.

Капеланът отпи. Вкусът беше плътен и отлежал, с нотка на пушено месо, мирис на нови книги, сено и карамфил.

— И аз прибрах жена му. — Шепард си наля отново. — Така беше редно. Не съм като брат си, отче, нито по нрав, нито по вкус. Той беше развейпрах. Не искам да възхвалявам себе си, като го очерня, но разликата между нас беше голяма. Още от деца. Не знаех нищо за брака му с Маргарет. Тя беше прислужница в кръчмата. Не беше красавица, както се вижда. Но аз се ожених за нея. Постъпих, както ми повеляваше дългът. Взех я при себе си, погрижих се за нея, докато мине траурът, заедно чакахме процеса.

Девлин кимна безмълвно, взираше се в уискито и въртеше чашката в ръката си. Мислеше си за Сук Яншън, който лежеше на пода вътре с почернена брадичка и гърло и очертани като на клоун вежди.

— Горкият грубиян Джереми. Никога не съм му се възхищавал и доколкото знам, чувствата ни бяха взаимни. Беше страшен побойник. Предполагах, че рано или късно ще си намери белята и някое от стълкновенията му ще се окаже фатално. Затова не се изненадах особено, когато научих за убийството му.

Тъмничарят отново изгълта уискито и пак напълни чашата. Девлин го чакаше да продължи.

— Убиецът се оказа китаец. Джереми го бил изхвърлил на улицата, най-вероятно го е направил за смях. И китаецът се върнал да си отмъсти. Намерил брат ми заспал пиян в стаичката му над кръчмата. Грабнал пистолета на Маргарет от нощното шкафче, опрял дулото в слепоочието му и… толкоз. След това се опитал да избяга, разбира се, но и това не успял да направи като хората. Не стигнал и до края на пристана. Заловили го и още същата вечер го хвърлили в затвора. Процесът беше насрочен за след месец и половина.

Шепард гаврътна уискито. Капеланът го гледаше изненадано, до този момент го беше виждал да пие само на трапеза или за лекарство. Навярно смъртта на Ах Сук беше разтърсила тъмничаря.

— Предполагаше се, че резултатът ще е ясен от самото начало — продължи той и отново си наля. Лицето му се беше зачервило. — Първо, заподозреният беше китаец. Второ, той разполагаше с достатъчно мотиви да желае смъртта на брат ми. Трето, не знаеше и дума английски и нямаше как да се защити. Нямаше и капчица съмнение, че китаецът е виновен. Бяха чули изстрела. Бяха го видели да бяга. И тогава на свидетелската скамейка се изправи Маргарет Шепард. Моята нова съпруга, не го забравяйте. Бяхме женени по-малко от месец. Закле се и заяви, че брат ми не бил убит. Сам бил отнел живота си и тя била сигурна в това, тъй като го била видяла с очите си.

Девлин се зачуди дали Маргарет Шепард не ги слуша отвътре.

— И една вярна дума нямаше в показанията й — рече тъмничарят. — Бяха пълна измислица. Тя излъга. И то под клетва. Поруга паметта на покойния си съпруг — паметта на брат ми, — обяви го за самоубиец… само и само да отърве долния китаец от наказанието, което заслужаваше. Щяха да го обесят. Щеше да увисне на въжето. Той беше виновен, а му се размина без наказание.

— Откъде сте толкова сигурен, че жена ви не е казала истината? — попита капеланът.

— Откъде съм толкова сигурен ли? — Шепард отново хвана бутилката. — Брат ми не беше от хората, които биха посегнали на живота си. Ето затова съм толкова сигурен. Искате ли още една глътчица?

— Моля! — Девлин протегна чаша.

Рядко му се предлагаше възможност да пийне уиски.

— Виждам, че не ми вярвате, отче — рече тъмничарят, докато наливаше, — но няма как да го обясня по друг начин. Джереми за нищо на света не би се самоубил. Все едно аз да се самоубия!

— Какво е накарало госпожа Шепард да излъже? И то под клетва.

— Харесваше го — отвърна кисело Шепард.

— Китаеца?

— Да. Покойния господин Сук. Познавали са се. Можете да бъдете сигурен, че това ми дойде като гръм от ясно небе. Но когато разбрах, тя вече ми беше съпруга.

Капеланът отпи. Помълчаха известно време, взрени в тъмните очертания на постройките отсреща.

— Не казахте нищо за Франсис Карвър — отбеляза накрая Девлин.

— А, да, Карвър… — измърмори Шепард и разклати уискито в чашата.

— Каква е връзката му с господин Сук? — притисна го капеланът.

— Познавали са се — отвърна тъмничарят. — Имали са стара вражда. Някаква делова разправия.

Това Девлин вече го знаеше.

— И?

— Отдавна държа под око Сук. Сутринта разбрах, че е купил от оръжейната на „Лагерна“ револвер, и веднага издадох заповед за задържането му.

— Готов сте да задържите човек само защото е купил оръжие?

— Да, стига да съм сигурен за какво възнамерява да го използва. Сук се е заклел да убие Карвър. Заклел се е. Знаех, че намери ли Карвър, ще се стигне до убийство. И щом разбрах за револвера, вдигнах тревога. Поставих „Палас“ под наблюдение. Предупредих Карвър. Заповядах на глашатая да разгласи заповедта за задържането на Сук. До самия край бях една крачка пред него.

— И какво стана накрая? — попита след малко Девлин.

Шепард го изгледа студено.

— Казах ви вече.

— Било е или той, или Карвър, така ли?

— Постъпих както повелява законът — изръмжа тъмничарят.

— Не се и съмнявам.

— Има заповед за задържането му.

— Да, сигурно.

— Отмъщението — заяви твърдо Шепард — е проява на ревност, не на справедливост. То е себично извращение на закона.

— Отмъщението определено е себично — съгласи се Девлин, — но не ми се вярва да има нещо общо със закона.

Той допи уискито и след миг мълчание Шепард последва примера му.

— Съжалявам за брат ви, господин Шепард — рече капеланът и остави чашата на парапета.

— Отдавна беше — отговори тъмничарят и запуши бутилката. — Вече е минало.

— Някои неща никога не отминават — отвърна Девлин. — Не забравяме хората, които сме обичали. Не можем да ги забравим.

Шепард го стрелна с поглед.

— Говорите сякаш от личен опит.

Девлин не каза нищо. След кратко мълчание рече:

— Ако опитът ми ме е научил на нещо, то е да не подценявам колко неимоверно трудно е човек да погледне света през чужди очи.

Тъмничарят изсумтя и не отговори. Девлин слезе по стъпалата и пое в тъмния двор. Край коневръза спря и се обърна.

— Утре сутринта ще се кача на Гледка да изкопая гроба.

Шепард не помръдна.

— Лека нощ, Кауъл.

— Лека нощ, господин Шепард.

Тъмничарят го изпрати с поглед, докато капеланът не се скри зад затвора, после подхвана чашите между палеца и показалеца, взе бутилката и се прибра.

Φ

Вратата на помещението за затворниците беше открехната, дежурният седеше на прага с пушка на коленете. Той вдигна въпросително вежди към капелана и рече тихо:

— Боя се, че всички спят.

— Нищо — отвърна Девлин с приглушен глас, — само ще надникна.

Куршумът беше изваден от рамото на Стейнс и раната беше зашита. Мръсните дрехи бяха срязани и свалени от тялото му, лицето и косата му бяха измити и сега той беше облечен с панталон от молескин и широка риза от сукно, взети от магазина на Тайгрийн с обещанието, че ще бъдат платени на другия ден. По време на тези грижи младежът ту се унасяше, ту идваше в съзнание и шепнеше името на Анна, но когато чу, че лекарят възнамерява да го настани в „Критериън“ отсреща, веднага отвори очи. Нямало да остави Анна. Нямало да отиде никъде без нея. Той толкова се развълнува, че в крайна сметка доктор Гилис отстъпи, за да го успокои. Направиха му постеля до Аннината и решиха, че и Стейнс трябва да е окован като останалите, за да не избухнат пререкания. Младежът се съгласи без възражения и щом му сложиха веригите, протегна ръка да погали Анна по бузата. След това затвори очи и заспа.

Оттогава не се беше будил. Двамата с Анна лежаха един срещу друг, Стейнс на лявата страна, тя — на дясната, коленете им бяха свити и вдигнати към гърдите, той беше пъхнал ръка под превързаното рамо, а Анна — под бузата си. Явно по някое време през нощта тя се беше обърнала към него, лявата й ръка беше протегната с разперени пръсти, сякаш да го докосне.

Девлин пристъпи към тях. Беше го обзело някакво силно чувство, което обаче той не можеше да определи. Уискито на Джордж Шепард беше затоплило гърдите и стомаха му — главата му беше замаяна, очите му пареха, — но от историята на тъмничаря му беше призляло, струваше му се, че тялото му е сковано от студ. Плачеше му се. Нямаше да е зле да си поплаче. Толкова неща се бяха случили днес. Сърцето му тежеше, крайниците му бяха уморени. Капеланът сведе поглед към Анна и Емъри, обърнатите им едно към друго тела бяха като огледално отражение. Двамата дишаха в унисон.

Значи наистина са влюбени, помисли си той. Наистина са влюбени. Начинът, по който спяха, го издаваше.