Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Luminaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2015 г.)

Издание:

Автор: Елинор Катън

Заглавие: Светилата

Преводач: Владимир Молев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Лабиринт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: новозеландска

Печатница: „Симолини 94“

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Джени Григ; Виктор Паунов

Коректор: Мила Томанова

ISBN: 978-619-7055-19-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3567

История

  1. —Добавяне

Луна в Овен, първа четвърт

В която Теру Тафарей се натъква на смайващо откритие.

Теру Тафарей подскачаше с леко сърце по камъните в плитчините на река Арахура, беше тръгнал към брега на океана. Беше прекарал един месец с група земемери в долината Дисепшън и кесията му беше пълна, на всичкото отгоре сутринта беше попаднал на чуден кахуранги пунаму, от чиято тежест вързопът на гърба му се полюшваше при всяка крачка.

В Маухера вече беше време за беритбата на кумара: Тафарей го знаеше, защото на северното небе, ниско над хоризонта, се беше появила звездата Уануи, която изгряваше след полунощ и залязваше преди разсъмване. Народът му наричаше този месец пу ту те ранги — „пръта, който подпира небето“, тъй като през нощта Те икароа образуваше светла дъга, която минаваше от север на юг по черния свод. Над нея, на север, беше Уануи, отдолу, на юг, оставаше Аутахи, а вътре в нея, високо над главите, грееше червеният бисер на Рехуа, за един кратък миг всяка вечер небето се превръщаше в същински компас с прашната ивица на звездите за стрелка. При изгрева на Уануи се прибираше реколтата, след това идваше пенга уа уа[1], грудките се струпваха на купчини край нивята, за да бъдат прегледани и преброени, после се прибираха в хранилища или се заравяха в ями за настъпващата зима. След пенга уа уа идваше краят на годината или, както казваха тохунга, „годината умираше“.

След големия завой на реката Теру Тафарей обърна гръб на плитчините и излезе на брега. От ден на ден къщата на Кросби Уелс изглеждаше все по-унило. Тенекиеният покрив беше ръждясал и грееше в яркооранжево, посадената от Уелс зеленчукова градина отдавна беше загинала. Тафарей пое по пътеката, отбелязвайки с тъга следите на упадъка, но след няколко крачки изведнъж спря.

Вътре имаше някого.

Маорът се приближи бавно и надникна през отворената врата в сумрачното помещение. На пода лежеше човек — или спеше, или беше мъртъв. Беше обърнат на една страна със свити към гърдите колене и с гръб към вратата. Тафарей направи още няколко крачки. Мъжът беше облечен в панталон и сако, не в обичайните дрехи на златотърсач, тъканта върху гърдите му леко помръдваше, спадаше и се надигаше. Значи човекът спеше.

Тафарей прекрачи прага, като се стараеше сянката му да не пада върху заспалия и да го събуди. Внимателно се прокрадна покрай стената и го заобиколи. Мъжът беше млад. Косата му беше потъмняла от мръсотия, до нея лицето изглеждаше бяло като платно. Красиво лице, опустошено от белезите на лишенията. Клепачите бяха изпъстрени с черни точки, във вдлъбнатините под очите се тъмнееха сенки. Дъхът му беше накъсан и неритмичен. Тафарей плъзна поглед по тялото. Дрехите бяха издрани, личеше си, че не са сваляни от седмици, бяха станали корави от прахта и калта. Виждаше се обаче, че сакото е от хубав плат, а вратовръзката, цялата покрита със засъхнала кал, беше с модна кройка.

— Господин Стейнс? — прошепна той.

Младежът отвори очи.

— Да. Какво?

— Господин Стейнс?

— Да, аз съм — потвърди младият мъж с ясен и силен глас. Вдигна глава. — Извинявайте, извинявайте. В земите на маорите ли съм?

— Не — отвърна Тафарей. — Откога сте тук?

— Тази земя не е ли на маорите?

— Не.

— Трябва да стигна до земите на маорите — измърмори младежът и се надигна, притиснал лявата си ръка към гърдите.

— Защо? — попита Тафарей.

— Скрих нещо. Под едно дърво. Но сега дърветата ми изглеждат еднакви и май съвсем се обърках. Слава богу, че се появихте вие, много съм ви благодарен.

— Вие изчезнахте.

— От три дни, ако се не лъжа — отвърна Стейнс и отново се отпусна на пода. — Поне така смятам, че са минали три дни. Напоследък дните ми се сливат, не мога да се ориентирам. Човек губи представа за времето, когато е сам. Бихте ли хвърлили едно око на това, моля?

Той разтвори ризата си и маорът сепнато осъзна, че тъмната коричка на вратовръзката не е кал, а засъхнала кръв. Точно над ключицата имаше рана и въпреки разстоянието от почти метър Тафарей видя, че тя е твърде дълбока и гноясала. В средата беше черна, а отстрани плътта се червенееше като слънчево сияние. Черните петънца от обгорено по белите гърди подсказваха, че раната е от огнестрелно оръжие. Явно някой беше прострелял Емъри Стейнс от съвсем близко разстояние.

— Трябва ви лекарство — рече маорът.

— Точно така. Абсолютно сте прав. Ще ми донесете ли? Страшно ще съм ви задължен. Боя се обаче, че не знам името ви.

— Името ми е Теру Тафарей.

— Вие сте маор! — възкликна Стейнс и премига, все едно го виждаше за първи път. Погледът му бавно се проясни. — При маврите ли съм?

Тафарей посочи на изток.

— Земята на маорите е натам.

— Натам ли? — Младежът се завъртя в указаната посока. — А вие какво правите тук, щом земята ви е там?

— Това е домът на мой приятел. На Кросби Уелс.

— Кросби, Кросби… — Стейнс затвори очи. — Горкият, как са го изиграли. Но как пие, боже мой! Смуче като смок. А той къде е? Злато ли е отишъл да търси?

— Той умря.

— О, съжалявам. Какъв тежък удар! А вие сте били негов приятел, сигурно много добър приятел! И Анна… Приемете съболезнованията ми, уважаеми… Пак забравих името ви.

— Теру.

— Да, така беше. Така беше… — Той замря за миг от изтощение, сетне попита настойчиво: — Нали няма да имате нищо против да ме заведете там, приятелю? Нали?

— Къде?

— При маорите — отвърна Стейнс. — Закопах немалко злато в земята на маорите и ако ми помогнете, с радост ще ви дам част от него. Колкото поискате. Помня мястото съвсем точно, имаше голямо дърво. И златото е точно под дървото.

Клепачите му трепнаха, той изгледа Тафарей с умоляващ замъглен поглед.

— Къде бяхте толкова време, господин Стейнс?

— Търсех съкровището си. Знам, че е в земята на маорите… Само че как да позная къде започва тя? Няма ограда да я бележи. Всички казват, че тук човек не може да се загуби, тъй като от едната страна са планините, а от другата — океанът… Но аз май се изгубих, Теру. Теру беше, нали? Да, да… Изгубих се.

Тафарей коленичи до него. Отблизо раната изглеждаше още по-страшна. В средата на чернотата имаше дебела коричка, над която беше избила мазна жълта гной. Той посегна да пипне лицето му.

— Тресе ви — рече маорът. — Раната е сериозна.

— Изобщо не подозирах — продължи Стейнс, впил поглед в него. — Току-що бях слязъл от кораба, неопитен младок. А си личи отдалече, когато си неопитен. Изобщо не подозирах… Но колко се радвам да ви видя! Ужасно съжалявам за тази каша. Съжалявам и за другаря ви, за Кросби. Наистина. Какво лекарство казахте, че имате?

— Ще ви донеса лекарство. Вие чакайте тук.

Нямаше голяма надежда. Младежът бълнуваше, беше твърде зле, за да стигне до Хокитика, трябваше да го закарат с кола, а и Тафарей беше виждал болницата в града и знаеше, че там хората отиват не за да бъдат излекувани, а да умрат. Нямаше покрив, а само навес от опънато платнище, стените бяха от тънки дъски, през които фучеше силният тасманийски вятър и всеки полъх предизвикваше нов изблик на кашлица и хриптене. Вонеше на мръсно и на болест. Нямаше прясна вода, нито чисти чаршафи. Отделението беше само едно, пациентите спяха съвсем близо един до друг, а понякога дори слагаха по двама на легло.

— Половината — прошепна Стейнс. — Според мен така е справедливо. Половината за вас, половината за мен. Какво ще кажеш, пита ме, да станем съдружници.

Тафарей се помъчи да пресметне разстоянието. Да слезе в Хокитика, да предупреди доктор Гилис, да наеме каруца или двуколка… В най-добрия случай щеше да се върне след три часа… Но дали щеше да пристигне навреме? Дали младежът щеше да издържи дотогава? Сестрата на Тафарей, която си беше отишла от треска, в последните си дни беше точно като Стейнс — с блеснали очи, едновременно отпусната и бодра, бълнуваше несвързано. Ако го оставеше, младежът можеше да умре. Но иначе с какво можеше да му помогне? Взел решение, маорът сведе глава да каже каракия за оздравяването му.

Тутакина и те иви, тутакина и те тото. Тутакина и те ико. Тутакина и те уауа. Тутакина киа у. Тутакина киа мау. Теней те ранги ка тутаки. Теней те ранги ка руруку. Теней те папа ка уеука. Е ранги е, аухита. Е папа е, аухита. Нау ка аухи, ка аухи.

Той вдигна глава.

— Това някакво стихотворение ли е? — попита Стейнс. — Какво означава?

— Помолих се раната ви да заздравее — отвърна Тафарей. — Сега ще отида за лекарство.

Той свали от гърба си вързопа, извади манерка и я тикна в ръката му.

— Опиум ли е това? — Младежът потрепери. — Не съм пробвал никога, но как само се впива в човека… като трънче в пръста, като примка около сърцето… Не те пуска, винаги го усещаш. Човърка те, човърка те… Ще ми донесете опиум. Вярвам ви. Вие сте благороден мъж.

Маорът свали вълненото си палто и го метна върху нозете му.

— Само да намеря дървото в земята на маорите — продължи Стейнс. — Ще ви дам колкото поискате. Аз искам другото. При аптекаря ли отивате? Имам сметка при Причард. Той е добър човек. Помолете го. Досега не съм пушил опиум.

— Това е вода — посочи Тафарей манерката. — Пийте.

— Много мило — измърмори младежът и отново затвори очи.

— Не мърдайте оттук — рече строго маорът и се изправи. — Аз отивам до Хокитика да известя за вас. Няма да се бавя.

— Донесете малко опиум — извика след него Стейнс, без да отваря очи. — И като се върнете, ще отидем да потърсим златото. Или първо ще изпушим една лула. О, да. Ще го направим както трябва. Каква несподелена любов е този копнеж! Но любов ли е, ако е несподелена? О, Боже Господи! Отивам за лекарство, вика. На всичкото отгоре и маор!

Бележки

[1] Единайсетият лунен месец в календара на маорите, време за беритба, съответства на нашите април-май. — Б.пр.