Елинор Катън
Светилата (35)

Венера в Риби

В която капеланът губи самообладание, а вдовицата губи битка.

— Кой ни е дошъл на гости? — попита Лидия Уелс. — Свещеник?

Тя стоеше на прага, подсмихваше се и придърпваше от пръстите си ръкавицата, за да я свали — Анна и Девлин се взираха в нея онемели от ужас, сякаш бяха хванати в позорен акт на съвкупление, макар че уличницата беше до прозореца, все още притиснала длан към гърдите си, а Девлин седеше на канапето. Той скочи рязко и се изчерви до коренчетата на косата си.

— Боже мой — продължи Лидия Уелс и измъкна снежнобялата си ръчица, после пъхна ръкавицата под мишница, за да свали другата. — Какви агънца!

— Добро утро, госпожо Уелс — рече Девлин, най-сетне развързал езика си. — Казвам се Кауъл Девлин. Аз съм капеланът на новия затвор.

— Очарователно представяне — отбеляза вдовицата. — И какво правите в дома ми?

— Ами… водехме богословски спор. И пиехме чай.

— Май сте забравили чая.

— Още се запарва — обади се Анна.

— Добре — кимна Лидия Уелс, без да си прави труда да погледне чайника. — В такъв случай пристигам точно навреме! Анна, иди донеси още една чаша. Ще се присъединя към вас. Обичам богословските спорове.

Анна кимна, хвърли отчаян поглед към капелана и излезе с наведена глава.

— Госпожо Уелс — прошепна Девлин, когато стъпките на Анна заглъхнаха в коридора, — ще ми позволите ли да ви задам един навярно странен въпрос, докато сме сами?

Лидия Уелс се усмихна.

— Изкарвам си прехраната с отговори на странни въпроси, а и точно вие би трябвало да сте напълно наясно, че в никакъв случай не сме сами.

— Да, да — измърмори смутено той. — И все пак… Исках да ви питам, госпожица Уедърел може ли да чете?

Вдовицата вдигна вежди.

— Въпросът ви наистина е странен, макар и отговорът му да е съвсем близо до ума. Чудя се какво ви е накарало да го зададете.

Анна се върна с чашка и чинийка и ги сложи до другите на подноса.

— И какъв е отговорът? — попита тихо Девлин.

— Анна, днес ти ще си домакинята, налей чая — извика звънко Лидия Уелс. — Отче, седнете моля. Заповядайте. Колко е приятно да пиеш чай със свещеник! Човек се чувства тъй благовъзпитан. Да, може и за мен една бисквита, както и захар.

Капеланът я изчака да се настани и също седна.

— Отговорът, доколкото знам, е отрицателен — продължи вдовицата. — Но сега и аз бих искала да ви задам един необичаен въпрос. Когато Божи служител изрече неистина, това не е ли също лъжа?

Той се сепна.

— Не виждам уместността на въпроса.

— Не сте честен, отче. Аз ви отговорих, без да любопитствам защо ме питате, нима не заслужавам същата любезност?

— А какъв беше въпросът? — попита Анна, като местеше поглед от единия към другия, но не получи отговор.

— Не е ли също лъжа, питам — повтори госпожа Уелс, — когато е изречена от един Божи служител?

Девлин въздъхна.

— Би било голям грях, ако той използва положението си, за да причини някому зло. Ако неистината не е свързана с неговата служба, не би имало значение. Всички сме равни пред Бога.

— Аха — кимна вдовицата. — Благодаря. И така. Преди малко казахте, отче, че сте разговаряли по богословски въпроси. Бихте ли ме запознали с естеството на спора си?

Той се изчерви още повече. Отвори уста, ала от нея не излезе звук, свещеникът не си беше подготвил алиби.

Анна му се притече на помощ.

— Когато се свестих в затвора, отец Девлин беше до мен. Днес ми каза, че оттогава не е спирал да ме споменава в молитвите си.

— Значи сте разговаряли за молитви? — вдигна вежди Лидия Уелс.

Капеланът се беше посъвзел.

— Не само — отвърна той. — Обсъждахме и проявленията на височайша милост и неочакваните дарове.

— Изключително интересно — заяви вдовицата. — Нима имате навика, отче, да се отбивате при млади жени, когато техните попечители не са у дома, за да обсъждате насаме богословски въпроси?

Девлин се засегна от обвинението.

— Трудно може да се приеме, че вие сте попечителка на госпожица Уедърел — възрази той. — Тя е живяла тук сама месеци, преди да пристигнете в Хокитика, каква е тази внезапна нужда от попечител?

— Твърде голяма, струва ми се, предвид степента, в която с госпожица Уедърел е било злоупотребявано в този град.

— Използваното от вас минало време ме озадачава, госпожо Уелс. Да не би да намеквате, че с нея вече не се злоупотребява?

Лидия Уелс застина.

— Явно вие не се радвате — рече тя студено, — че днес тази млада жена не продава тялото си, не се излага на неописуеми опасности и не погубва плътта и душата си с отвратителния опиат. Явно ви се иска тя да се върне към предишния си живот.

— Не ми пробутвайте това „явно“! — избухна Девлин. — Евтин похват, чиста грубиянщина! Аз не търпя грубияните, не ги търпя!

— Обвиненията ви ме озадачават. Къде видяхте грубиянщина?

— Момичето е лишено от всякакви свободи, за бога! Било е доведено тук против волята си и вие сте й стъпили на врата!

— Анна — рече Лидия Уелс, без да отмества поглед от капелана, — против волята си ли дойде в „Скитническа слука“?

— Не, госпожо.

— Защо се премести тук?

— Защото вие ми предложихте и аз приех.

— Какво ти предложих?

— Предложихте да платите дълга ми към господин Клинч и казахте, че мога да дойда да живея с вас като ваша компаньонка, стига да ви помагам.

— И спазих ли уговорката?

— Да — промълви нещастно Анна.

— Благодаря — рече вдовицата. Не отместваше очи от Девлин, не беше посегнала и към чая си. — Що се отнася до „стъпването на врата“, чудно ми е, че възразявате срещу един добродетелен и скромен живот, а адвокатствате на, как ги нарекохте, на „свободите“? И какви точно са тези свободи? Свободата да излиза с мъже, които до неотдавна са я позорели и са се възползвали от нея? Свободата да се опива до безсъзнание в пушалнята на един китаец?

Девлин не устоя на изкушението и контраатакува.

— А защо сте й го предложили, госпожо Уелс? Защо сте предложили да платите дълга на госпожица Уедърел?

— От загриженост за нея, естествено.

— Дрън-дрън-ярина!

— Извинете, но аз съм изключително загрижена за доброто на Анна.

— Погледнете я! Тя се е стопила наполовина, не можете да го отречете. Умира от глад. Ще я уморите от глад!

— Анна! — Лидия Уелс произнесе името рязко, недоволно. — Моря ли те от глад?

— Не.

— Смяташ ли, че гладуваш?

— Не — повтори Анна.

— Спестете ми театъра — обади се Девлин ядосано. — Не давате и пет пари за момичето. Загрижена сте за него, колкото и за всички останали, а доколкото съм чувал за вас, това ще рече, че не давате и пет пари.

— Още едно тежко обвинение — рече Лидия Уелс. — И то от капелана на затвора! Навярно трябва да се опитам да изчистя името си. Анна, кажи на отеца какво направи в Дънидин.

Възцари се мълчание. Девлин неуверено стрелна с поглед Анна.

— Хайде, кажи му — настоя вдовицата.

— Бях змията в пазвата ви — измърмори Анна.

— И какво точно означава това? Хайде, признай си какво точно направи.

— Легнах със съпруга ви.

— Да — кимна Лидия Уелс. — Прелъсти мъжа ми, господин Уелс. А сега кажи на отеца какво направих аз в отплата.

— Изпратихте ме да си вървя. И аз заминах за Хокитика.

— В какво състояние?

— Носех дете.

— И чие беше детето?

— На съпруга ви — прошепна Анна. — На Кросби.

Девлин не вярваше на ушите си.

— Изпратих те в Хокитика — кимна вдовицата. — И все още ли твърдя, че съм постъпила правилно?

— Не — отвърна Анна. — Сега съжалявате за стореното. Помолихте ме да ви простя.

— Сигурна ли си? — възкликна с престорена изненада госпожа Уелс. — Според отеца аз не давам и пет пари за добруването на другите, какво остава за теб, дето си съблазнила съпруга ми! Съвсем сигурна ли си, че изобщо съм способна да те помоля за прошка?

— Достатъчно! — вдигна ръка Девлин. — Престанете.

— Вярно е — обади се Анна. — Тя наистина ме помоли за прошка.

— Стига!

— След като хвърлихте сянка върху доброто ми име — рече вдовицата и посегна най-сетне към чашата, — ще ми кажете ли, без да се опитвате да ме заблуждавате и този път, какво правите в дома ми?

— Донесох лично известие за госпожица Уедърел — отговори той.

Лидия Уелс се обърна към Анна.

— И какво е то?

— Не сте длъжна да й казвате — извика Девлин. — Освен ако не искате. Не сте длъжна да й отговаряте.

— Анна — заплашително повиши тон Лидия Уелс, — какво е това съобщение?

— Отецът ми показа документ, според който половината от намереното в дома на Кросби злато ми принадлежи.

— Така — рече вдовицата и макар този път гласът й да прозвуча спокойно, на капелана му се стори, че е доловил в очите й тревожни искрици. — И на кого принадлежи другата половина?

— На господин Емъри Стейнс.

— Къде е този документ?

— Скрих го.

— Иди и го донеси! — заповяда Лидия Уелс.

— Недей! — обади се Девлин.

— Няма — заяви Анна, без да посяга към скрития в пазвата си лист.

— Може поне да проявите добро възпитание и да ми кажете цялата истина — рече Лидия.

— Боя се, че не можем да го направим — отвърна Девлин. — Информацията е свързана с престъпление, чието разследване още не е приключило. Става дума за изнудване срещу господин Алистър Лодърбак.

— Моля?

— Какво? — възкликна изненадано Анна.

— Опасявам се, че нищо повече не мога да разкрия — отговори той и със задоволство отбеляза колко е пребледняла вдовицата. — Госпожице Уедърел, ако желаете да отидете още сега в съда, с радост ще ви придружа.

— Наистина ли?

— Да.

— И какво точно ще търсите в съда? — попита Лидия Уелс.

— Ще поискам съвет от адвокат — отвърна Анна. — Каквото е моето гражданско право.

Вдовицата впи непроницаем поглед в нея.

— Смятам, че това е твърде лош начин да се отплатиш за добрината ми — каза тя тихо.

Анна се приближи към Девлин и го хвана под ръка.

— Госпожо Уелс — рече тя, — за друго имам да ви се отплащам, не за добрината ви.