Елинор Катън
Светилата (34)

Сатурн в Дева

В която Джордж Шепард не назначава свой заместник, Кю Лон бива взет за друг, а Дик Манъринг слага край.

Сутринта на двайсети март Джордж Шепард беше отишъл на Гледка да надзирава доставката на материали и желязо за бъдещия затвор, който два месеца след началото на строежа с всеки изминал ден изглеждаше все по-внушително. Стените вече бяха издигнати, комините бяха иззидани, а вътре в основното помещение укрепените врати висяха на своите стоманени рамки. Все още имаше много дреболии за доизкусуряване, разбира се, не бяха доставени лампите, в затворническата кухня нямаше печка, прозорците на къщата на тъмничаря зееха без стъкла, ямата под бесилото не беше изкопана, но като цяло работата вървеше доста бързо благодарение на „дарените“ от Харалд Нилсен четиристотин лири и на най-сетне изплатеното допълнително финансиране от Обществената комисия на Уестланд, Съвета на Хокитика и Общинската управа. Шепард смяташе, че ще може да премести затворниците преди края на април, и някои от тях даже вече спяха в недовършената сграда на Гледка, надзиравани лично от него, тъй като сега, щом затворът беше почти готов, тъмничарят предпочиташе да си носи вечеря и да нощува тук.

Когато камбаната на уеслианската църква удари пладне, Шепард копаеше отходната яма на бъдещия приют. Щом звънът на камбаната се издигна откъм града, бригадирът даде почивка на затворниците. Тъмничарят също остави лопатата, обърса с ръкав челото си, изскочи от изкопа и забеляза, че от другата страна на железните порти стои млад мъж с рижа коса, който наднича през решетките.

— Господин Евърард — подвикна Шепард и пое към него.

— Господин Шепард.

— Какво ви води днес на Гледка? Едва ли е любопитството.

— Надявах се да ми позволите да разменим няколко думи, господине.

— Дано не чакате отдавна.

— Не, не.

— Ще влезете ли? Може да заповядам да отворят портите.

Тъмничарят отново отри чело, продължаваше да се поти.

— Няма нужда — отвърна младият мъж. — Идвам само да ви съобщя нещо.

— Слушам ви — кимна Шепард и сложи ръце на кръста си.

— Преди малко видях господин Барнс. От „Брънтън, Соломон и Барнс“.

— Не ги познавам.

— Продават оръжие. Имат нов магазин — обясни Евърард. — На „Лагерна“. Още не са закачили табелата.

— И какво искате да ми съобщите? — попита Шепард все така с ръце на кръста.

— Преди няколко месеца споменахте, че ще сте благодарен, ако държим под око онзи китаец.

Тъмничарят веднага застана нащрек.

— Да.

— И затова сега дойдох да ви кажа, че днес сутринта един китаец е купил пистолет.

— От магазина на господин Барне, така ли?

— Да, господине.

— И къде е сега този китаец?

— Не зная — отвърна Евърард. — Току-що се видях с Барнс и той рече, че е продал револвер кър на един китаец. И аз веднага дойдох при вас. Не съм сигурен дали въпросният китаец е същият, или не… Но реших, че е по-добре да ви предупредя.

Шепард нито му благодари, нито го поздрави за бдителността.

— Кога е станала продажбата?

— Преди най-малко два часа. Може и повече. Барнс каза, че сигурно някой е посъветвал китаеца какво да търси и колко да плати: повтарял, че ще даде за револвера само пет лири и нито пени отгоре. Явно е бил подучен.

— Как е платил?

— С банкнота.

— Нещо друго?

— Да. Револверът е бил зареден в магазина.

— От кого?

— От Барнс. По молба на китаеца.

Тъмничарят кимна.

— Много добре — рече той. — Слушайте сега внимателно. Връщате се незабавно в Хокитика, господин Евърард, и предупреждавате всеки срещнат, че Джордж Шепард издирва китаеца Сук. Ако някой види в града Джони Сук, независимо къде и какво прави, да ме извести начаса.

— Ще има ли възнаграждение за залавянето му?

— Не споменавайте за възнаграждение, но ако някой попита, не отричайте.

Младият мъж вирна брадичка.

— Това означава ли, че ме упълномощавате да действам като ваш заместник?

Тъмничарят помисли малко и каза:

— Означава, че ако откриете Джони Сук и успеете да го задържите, без да предизвикате суматоха, няма да придирям как точно сте го направили. Това е.

— Разбирам, господине.

— И още нещо — обади се Шепард. — Познавате ли Франсис Карвър?

— Онзи с белега на лицето ли?

— Да. Искам да му предадете съобщение от мен. Ще го намерите в „Палас“.

— И какво да му кажа, господине?

— Това, което споделихте с мен. И го предупредете да е нащрек.

Евърард го погледна унило.

— Значи той ще е вашият заместник, така ли?

— Нямам заместник — отвърна Шепард. — Вървете. Ще говорим после.

— Добре.

Хванал пречките на портата, тъмничарят го изпрати с поглед. После се провикна:

— Господин Евърард!

Младият мъж спря и се обърна.

— Да?

— Искате ли да служите на закона?

Онзи се поободри.

— Надявам се, че някой ден ще стане и това, господине.

— Добрите служители на закона не се нуждаят от значка, за да го прилагат — рече Шепард, взрян строго в него през решетките. — Не го забравяйте.

Φ

Според съда двата месеца, изминали от изчезването на Емъри Стейнс, бяха напълно достатъчен период, за да се отнеме правото му на собственост върху златните находища. Съгласно решението, влязло в сила миналия петък, всички участъци и находища, притежавани от господин Стейнс, се изземваха в полза на държавата. И тъй като „Аврора“ беше едно от тях, Кю Лон най-сетне беше освободен от задължението да прахосва усилията си за това изчерпано парче земя. Рано сутринта в понеделник той се отправи към Хокитика да разбере къде ще бъде зачислен и при кого.

Ах Кю не обичаше да ходи в кантората на компанията, тъй като там винаги се държаха нелюбезно с него и го караха да чака. Той обаче понасяше стоически подигравките на служителите и се преструваше, че не забелязва как младшите чиновници го обстрелват с топчета от засъхнали сополи и хартия и запушват демонстративно носовете си, когато минават покрай него. След дълго висене отпред го поканиха да влезе и да обясни по каква работа е дошъл. Последва ново, напълно необяснимо за него чакане и когато най-накрая Ах Кю получи бележка за прехвърлянето си на друг участък в Кънери и стана да си върви, рижият господин Евърард вече се беше върнал в Хокитика и беше разгласил на всеослушание заповедта на Джордж Шепард.

Когато Ах Кю излезе от кантората на компанията на „Калайджийска“, стиснал в ръка хартийката с новото си назначение, зад него се разнесе вик. Той се огледа изненадано и разтревожен, установи, че към него са се затичали двама мъже. Ах Кю извика уплашено и вдигна ръце, ала въпреки това те го повалиха на земята.

— Къде е пистолетът, Джони Сук?

— Къде е пистолетът?

— Виж да не е в пояса му.

Опипаха го набързо, като не спираха да го налагат с юмруци. Единият го срита в ребрата и Ах Кю изпъшка.

— Скрил го е някъде.

— Какво държи? Разрешително за работа ли?

Разписката за новото назначение беше изтръгната от ръката му и след кратък оглед бе захвърлена.

— И сега какво?

— Говори, Джони Сук!

— Ах Кю — рече той.

— А, значи си можел да говориш!

— Говори на английски или по-добре не си отваряй устата!

Още един ритник в ребрата. Ах Кю простена и се сви.

— Май не е този — обади се единият.

— Какво значение има? — отвърна другият. — Нали е китаец? И той вони.

— Но няма пистолет — изтъкна първият.

— Ще ни каже къде да намерим Сук. Жълтите са преплетени като черва.

Ах Кю получи нов ритник, този път в задника, върхът на ботуша го уцели в опашката и болката се пренесе през гръбнака му чак до челюстта.

— Познаваш ли Джони Сук?

— Познаваш ли Джони Сук?

— Виждал ли си го?

— Искаме да поговорим с Джони Сук.

Ах Кю изпъшка. Опита да се надигне, подпря се на ръце, но не издържа и се свлече отново.

— Няма да го издаде — отбеляза единият.

— Чакай. Дръпни се малко.

Другият отстъпи няколко крачки и се засили като борец, който иска да смаже противника си. Ах Кю усети приближаването му в последния момент и се претърколи към него, за да смекчи удара. Болката в гърдите му беше нетърпима. Той можеше да диша само с най-горната част на дробовете си. Мъжете се смееха. Гласовете им долитаха до него като неясно бучене.

Изведнъж от другата страна на улицата се обади гръмовен глас:

— Сбъркали сте човека, братлета.

Нападателите се обърнаха. На прага на едно кафене на „Калайджийска“ стоеше Дик Манъринг, който беше скръстил ръце на гърдите си. Едрото му тяло изпълваше вратата. Макар и да не беше въоръжен, магнатът изглеждаше внушително и щом го видяха, двамата веднага се дръпнаха от Кю Лон.

— Има заповед за задържане на китаеца Джони Сук — обади се първият и пъхна като малко момче ръце в джобовете.

— Този тук е Джони Кю — отвърна Манъринг.

— Ама ние не знаехме — оправда се вторият и също прибра смутено ръце в джобовете.

— Заповедта е от тъмничаря — додаде другият.

— Китаецът Джони Сук да бъде задържан.

— Има револвер.

— Въоръжен е и опасен.

— Сбъркали сте човека — повтори магнатът и се спусна по стъпалата на улицата. — И вече го знаете, защото аз ви го казвам, и повече няма да повтарям. Този тук е Джони Кю.

Магнатът пристъпи заплашително към тях и те отстъпиха.

— Нищо лошо не сме направили — измърмори единият. — Бяхме длъжни да проверим.

— Защитник на жълтурите — измърмори другарят му тихо, тъй че Манъринг да не го чуе.

Манъринг изчака двамата да се отдалечат и чак тогава се обърна към Ах Кю, който се претърколи на една страна, провери дали няма счупено ребро и с усилие се изправи ма крака. Прибра от пътя смачканата разписка и я отупа от прахта. Гърлото му сякаш беше стегнато с примка.

— Благодаря — прошепна той, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

Благодарността му като че ли подразни магната. Той се намръщи, огледа го от главата до петите и попита:

— Какви са тия глупости за Джони Сук и пистолета?

— Не знае — отвърна Ах Кю.

— Той къде е?

— Не знае.

— Виждал ли си го? Тези дни?

Ах Кю не беше виждал Ах Сук от сеанса на вдовицата преди месец: когато късно вечерта се бе прибрал в Кънери, го беше заварил да стяга вързопа си, а след това, още същата нощ Ах Сук беше потеглил с мрачна решителност за някъде.

— Не.

Манъринг въздъхна.

— Предполагам, че са те пратили другаде, след като прибраха „Аврора“ — рече той. — Дай да видя документа. Да проверя къде са те зачислили. Дай го.

Той протегна ръка към разписката. Документът беше съвсем кратък и беше изготвен, без да бъде питан Ах Кю, вътре беше посочена „предполагаемата“ му възраст, а вместо рожденото му място в Кантон беше вписан корабът, с който той беше пристигнал, накрая имаше кратка негова характеристика. Най-отгоре беше изписано едно голямо 5, което сочеше, че договорът му е за срок от пет години, отдолу беше положен печатът на компанията. Магнатът го прегледа набързо. В кутийката за „месторабота“ името „Аврора“ беше задраскано и беше заменено с „Английска мечта“.

— Пак не извади късмет! — възкликна Манъринг. — Този участък е мой! Един от моите. Мой е. — Той се потупа в гърдите. — Пак ще работиш за мен, Джони Кю. Като едно време. Когато ми играеше номера с кюлчетата и източваше Анна Магдалина.

— Ти — измърмори Ах Кю, като разтри бедрата си.

— Пак сме заедно — продължи магнатът и мрачно извика: — „Английска мечта“ друг път! По-скоро „Английски кошмар“.

— Няма късмет — отвърна Ах Кю.

— Ти ли нямаш късмет, или аз нямам късмет?

Ах Кю не отговори, не беше разбрал въпроса. Изведнъж Манъринг се разсмя и поклати глава.

— Какъвто и договор да подпишеш, все се отказваш от късмета си. С подписа си сам обръщаш гръб на късмета. С всички договори е така, без изключение. Договорът трябва да се изпълнява и рано или късно пак се връщаш там, където си бил в началото. Ако питаш мен, късметлия е този, който веднъж е извадил късмет, а след това се е научил да влага парите си. Късметът идва само веднъж, и то случайно. А от договорите няма отърване. Вложения, задължения, бумащини — край няма. Ако човек иска да забогатее, никога не бива да слага подписа си под нещо, дето го е писал друг. Виж ме мен, Джони Кю. Никога не се подписвам под договор, който не съм изготвил аз.

— Много добре.

Магнатът го изгледа кръвнишки.

— Предполагам, че няма да си толкова глупав да се опиташ пак да ми правиш сечено. Вече на два пъти се мъчиш да ме надхитриш, веднъж с „Аврора“ и веднъж с Анна. Чак до толкова мога да броя.

— Много добре — повтори Ах Кю.

Манъринг му подаде разписката.

— С радост ще си тръгнеш от „Аврора“, не се и съмнявам. Не се тревожи за „Английска мечта“, находището е добро.

— Не изчерпано? — попита лукаво Ах Кю.

— Този път не е. Давам честната си дума. Добре ще ти е там. По-големите късчета самородно злато вече са събрани, разбира се, но има достатъчно прашец. Точно като за теб. Няма да забогатееш от работата там, Джони Кю, но кой от вас е забогатял?

Ах Кю кимна.

— Прибирай се в Кънери — заповяда накрая Манъринг и се върна в кафенето.