Елинор Катън
Светилата (32)

Меркурий във Водолей

В която Муди споделя важна информация, а Сук Яншън му се отблагодарява с подарък.

Сутринта на двайсети март Уолтър Муди стана по тъмно, позвъни да донесат топла вода и се изми пред прозореца, загледан как тъмносиньото небе над покривите избледнява до сиво и после бързо до лазурно, а когато на изток се обагри в цвета на пресен жълтък, той вече се беше облякъл и слезе да поръча обичайната си закуска от препечен хляб с масло и твърдо сварени яйца. На път към трапезарията спря и долепи ухо до една заключена врата отстрани на стълбището. Ослуша се внимателно и долови хрипливо спокойно дишане, обитателят на стаята още спеше.

Трапезарията на „Короната“ беше празна, като се изключи готвачът, който сподави прозявка, докато оставяше подноса с чая, а после и още една, когато донесе новия брой на „Уест Коуст Таймс“, чиито страници бяха влажни от студената нощ. Докато се хранеше, Муди прегледа вестника. Първата страница беше пълна с обичайните обявления. Банките се съревноваваха с предлаганите лихви и всяка обещаваше „най-добрата цена“ при покупка на злато. Съдържателите хвалеха предимствата на заведенията си. Собствениците на железарии и бакалии изброяваха подробно стоките си, а в рубриката с новини от пристанището се посочваха заминалите и пристигналите. Втората страница беше заета от дълъг и доста хаплив отзив за последното представление в „Уелският принц“ („толкова ниско качество, че не подлежи на критика, тъй като е под нивото й“) и от няколко клюкарски кореспонденции от лагерите на север. След като довърши второто яйце, Муди отгърна на личните обявления и погледът му беше привлечен от две познати имена. Церемонията щяла да бъде скромна. Датата все още не била уточнена. Нямало да има меден месец. Поздравителните картички можело да бъдат изпращани до младоженеца в „Палас“.

Муди сгъна намръщено вестника, обърса устни и стана, но преди да излезе, се качи обратно в стаята да си вземе шапката и палтото, като размишляваше не толкова за годежа и обявяването му, колкото за посочения адрес.

Знаеше много добре, че Франсис Карвър вече не е в „Палас“. Стаята му в „Палас“ си стоеше непокътната, рединготът му висеше в дрешника, пътният сандък и досега беше до леглото, завивките бяха разхвърляни. Сутрин капитанът закусваше там, а вечер пиеше уиски в салона. Продължаваше да плаща наема на собственика, който, доколкото Муди можеше да прецени, изобщо не подозираше, че най-прочутият му гост хвърля по две лири седмично за стая, в която не стъпва. Малцина знаеха за преместването на Карвър и ако не беше случайното съвпадение, Муди също нямаше да разбере, че от сеанса на вдовицата насам капитанът спи в „Короната“, в малка стая до кухнята, от която се виждаше издълбаният от коловози път за Кънери.

Към седем и половина Муди вече крачеше на изток покрай Гибсъновия вълнолом, облечен в тютюнев панталон от молескин, кожени ботуши, сива шевиотена риза и тъмно вълнено палто и със сива мека шапка на главата. Ходеше с тези дрехи шест дни в седмицата и това предизвикваше присмеха на Гаскоан, няколко пъти попитал защо е забравил червения пиратски пояс, който тъй би отивал на „костюма“ му.

Муди беше взел находище близо до Хокитика, тъй че и занапред да нощува в „Короната“. Това се отразяваше зле на седмичните му приходи, но той го предпочиташе пред спането в палатка под открито небе, беше пробвал веднъж и установи, че изобщо не е удобно. Пътят от Хокитика до находището беше час и двайсет минути и преди часовникът да удари девет, Муди беше край потока, пълнеше ведрата с вода и като си подсвиркваше, загребваше с лопата пясък и го хвърляше в коритото.

В интерес на истината още не беше усвоил нужните умения, надяваше се да попадне на цели късчета самородно злато и много-много не разчиташе на промиването за златна прах. Твърде често се случваше златните люспици да пропаднат през мрежата на коритото и водата да ги отнесе, понякога Муди не намираше на дъното нито една прашинка. Това, което изкарваше, му стигаше колкото да свързва двата края, с други думи, седмичният му приход се равняваше в общи линии на направените разходи, ала той си даваше сметка, че не може да продължава дълго така. Знаеше, че трябва да послуша съвета, който му даваха всички, и да си намери другар или да се присъедини към някоя група. Работеха ли двама, шансът да забогатеят се удвояваше, а още повече нарастваше в групи от по петима, седмина или деветима. Само че го възпираше гордостта му. Упорстваше сам и през цялото време пред очите му плуваха късчетата самородно злато, които щяха да осигурят бъдещето му. Сънищата му нощем сияеха, на най-невероятни места Муди зърваше проблясъци и често се налагаше да премигва и да затваря очи, за да прогони примамливите видения.

След като прекоси поточето, което минаваше по северния край на неговия участък, Муди изненадано видя в шубраците блед силует на палатка, а пред нея угаснал огън. Той спря. Златотърсачите обикновено прекарваха почивните дни в града и се връщаха на работа чак в понеделник по обед. Защо този не беше с другарите си? И какво правеше на чуждо находище?

— Хей! — извика Муди, за да разбуди обитателя на палатката. — Ей!

Разнесе се сумтене, човекът вътре се размърда.

— Съжалява — обади се глас, — много съжалява.

През отвора надникна сънено лице с издължени очи.

— Нищо лошо не прави — продължи китаецът. — Извинете.

— Господин Сук?

Ах Сук присви очи.

— Аз съм Уолтър Муди — рече Муди, като долепи длан към гърдите си. — Помните ли ме?

— Да, да.

Ах Сук разтърка очи.

— Радвам се — отвърна младият мъж. — Това е моят участък, от тук до жълтите колчета ей там.

— Извинете. Нищо лошо не прави.

— Да, разбира се, няма за какво да се извинявате. Радвам се, че ви виждам, господин Сук. Изчезването ви разтревожи много хора. Включително и мен. Радвам се да ви видя, много се радвам, изобщо не ви се сърдя. Бояхме се, че ви се е случило нещо.

— Нищо лошо не прави — повтори китаецът. — Нищо лошо. Само палатка.

Той се скри обратно вътре.

— Да, виждам, че не сте сторили нищо лошо — продължи Муди.

— Не се тревожете, господин Сук, изобщо не ме притеснява, че сте преспали тук. Изобщо.

Ах Сук изпълзя от палатката, като навличаше дрехите си.

— Аз отива — рече той и разпери пръсти. — Пет минути.

— Спокойно. Може да спите тук, ако желаете, не ми пречите.

— Само тази нощ било.

— Добре, но ако искате да опънете палатката си тук и довечера, нямам нищо против.

Муди говореше със смесица от насилена бодрост и тромаво снизхождение, все едно общуваше с непознато дете.

— Довечера не — отвърна Ах Сук и се захвана да разглобява палатката.

Издърпа още влажното от росата платнище от въжетата, на които беше опънато, и отдолу се показа отъпканото парче земя, на което беше спал: смачкано вълнено одеяло, запазило очертанията на тялото му, пълна с пясък тенджера, кожена кесия, корито за промиване, плетена торбичка с чай, брашно и няколко спаружени картофа. Муди плъзна поглед по тази жалка сбирщина и сърцето му неволно трепна.

— Къде се изгубихте, господин Сук? — попита той. — Цял месец ви няма. Мина цял месец от сеанса и никой не знаеше къде сте.

— Търси злато — отговори Ах Сук, притиснал платнището към гърдите си, за да изглади ръбовете.

— Изчезнахте веднага след сеанса и си помислихме, че сте последвали горкия господин Стейнс!

Ах Сук изведнъж спря с платнището в ръце.

— Господин Стейнс се върна?

— Не, още го няма.

— А Франсис Карвър?

— Карвър е още в Хокитика.

Китаецът кимна.

— В „Палас“.

— Не, всъщност не е там — рече Муди, доволен, че му се предоставя възможност да сподели информацията, която беше научил по стечение на обстоятелствата. — Спи в „Короната“. Тайно. Без никой да знае. Все още се прави, че е отседнал в „Палас“, и продължава да си плаща наема там, но спи в „Короната“. Пристига след полунощ и излиза рано-рано. Разбрах го случайно, тъй като стаята ми се пада над неговата.

Ах Сук се взираше в него напрегнато.

— Къде?

— Кое? Стаята на Карвър или моята?

— На Карвър.

— Долу на първия етаж, до кухнята. Гледа на изток. Съвсем близо до пушалнята, където ви видях за първи път.

— Малка стая.

— Много малка — съгласи се Муди, — но гледа към пътя за Кънери. Явно Карвър е нащрек. Чака ви.

Уолтър Муди не знаеше какви точно са били взаимоотношенията на Ах Сук и Франсис Карвър, тъй като на срещата в „Короната“ китаецът не беше получил възможност да се изкаже и оттогава не се беше мяркал в града, като се изключи появата му преди месец в „Скитническа слука“. На младия мъж му се искаше да узнае цялата история, но въпреки старателните си издирвания и подпитвания — беше станал истински майстор в дискретното насочване на разговора към парливи теми — не беше научил нищо повече от това, което беше чул в пушалнята на „Короната“, а именно, че става дума за опиум, убийство и закана за отмъщение. Ах Сук беше разказал миналото си единствено на Ах Кю, а той, за съжаление, не знаеше достатъчно английски, за да го сподели с някого.

— Всяка нощ в „Короната“? — попита Ах Сук. — И довечера?

— Да, и довечера ще е там. Но късно, след като се стъмни.

— Не в „Палас“.

— Не, не в „Палас“. Премести се, както вече казах.

— Добре — кимна мрачно Ах Сук. — Разбира.

Той посегна да развърже въжето от един клон.

— А кого е убил? — попита Муди.

— Мой баща.

— Баща ви… — Той замълча, но не успя да се сдържи за дълго и продължи с въпросите. — А как го е убил? Простете, че питам, но какво точно е станало?

— Било отдавна. Преди войната.

— Опиумната война?

— Да.

Ах Сук не добави нищо повече, залови се да намотава въжето около лакътя си.

— И какво точно е станало? — настоя Муди.

— Облага — обясни равнодушно с една дума Ах Сук.

— Каква облага?

Очевидно въпросът му се стори глупав на китаеца, Муди го забеляза и побърза да зададе друг.

— А баща ви и той ли се занимаваше с опиум като вас?

Ах Сук не отговори. Извади намотаното въже, уви го на осморка и го прибра във вързопа. След това клекна на пети, изгледа младия мъж студено, приведе се и се изплю многозначително в прахта.

Муди се дръпна.

— Простете — измърмори той. — Не биваше да любопитствам.

Уолтър Муди не беше споделил с никого, че Кросби Уелс е незаконороден брат на политика Лодърбак. Беше решил, че не е редно да разтръбява на всеослушание чужда тайна. Зад мълчанието му се криеше силно чувство, което обаче той не можеше да изрази ясно с думи. Никой не биваше да бъде държан отговорен за действията на своите близки. Не беше правилно да се разкрива личната кореспонденция без съгласието на засегнатите лица. Най-малкото Муди не желаеше той да е човекът, който ще го направи. Но дори и взети в своята съвкупност, тези причини не представляваха цялата истина, а именно, че през изминалия месец Муди често се е сравнявал с двамата мъже и чувстваше известно родство с тях, макар и в различни отношения: с копелето заради отчаянието му, с политика — заради неговата гордост. Това двояко сравняване беше станало обичайно занимание в ежедневието му, докато той стоеше в студената вода и разклащаше коритото, пълно с бучки пръст, пясък и камъни.

Ах Сук напъха и последните си вещи във вързопа и накрая седна върху него, за да завърже обувките си.

Муди вече не можеше да се сдържа.

— Ако убиете Карвър, ще ви обесят! Ще ви обесят! Ще ви вземат живота, господин Сук, ако вие вземете неговия, каквото и да се е случило преди това.

— Да — отвърна китаецът, — разбира.

— Няма да можете да се защитите в съда.

— Да — съгласи се Ах Сук.

Тази възможност като че ли изобщо не го притесняваше. Той клекна пред огъня, взе една клечка и разрови влажната пръст, с която снощи беше засипал жарта. Пепелта отдолу беше още топла, въгленчетата се чернееха като съсиреци.

— Как възнамерявате да го направите? — попита Муди. — Ще го застреляте?

— Да.

— Кога?

— Довечера. В „Короната“.

Ах Сук като че ли търсеше нещо под пепелта. Клечката удари в твърд предмет. Той я подпъхна под него и със замах го изкара в тревата: малка тенекиена кутия от чай, почерняла от саждите. Очевидно още беше гореща, тъй като китаецът издърпа ръкава си и я хвана с него.

— Покажете ми оръжието си — нареди Муди.

Ах Сук вдигна глава.

— Хайде, покажете ми оръжието си! — извика възбудено младият мъж. — Има пистолети и пистолети, господин Сук, човек трябва да познава барута си, както казваше баща ми.

Той рядко цитираше баща си пред чужди хора, обичайните изрази на Ейдриън Муди не бяха подходящи за възпитаното общество, а и като цяло синът не обичаше да си спомня за него.

— Купи пистолет — рече Ах Сук.

— Добре. Дайте да го видя.

— Още не.

— Още не сте го купили?

— Днес.

Ах Сук отвори кутията и изсипа златен прашец в шепата си. Навярно беше заровил златото под огъня като предпазна мярка, ако през нощта го нападнат крадци.

— И какъв пистолет възнамерявате да купите?

— От Тайгрийн.

Със свободната ръка Ах Сук посегна към кесията си.

— От кой производител? Коя марка?

— Тайгрийн — повтори китаецът и с една ръка развърза кесията, за да прехвърли златото в нея.

— Добре, разбрах от кого. Но какъв пистолет искате? Изобщо разбирате ли нещо от оръжия?

— Да убие Франсис Карвър.

— Тайгрийн няма да ви свърши работа — поклати глава Муди. — Там може да намерите ловджийска пушка или карабина, но не и пистолет. На вас ви трябва боен пистолет. Не всеки куршум може да убие човек, а вие не искате само да го раните, нали? За бога, господин Сук! Пистолетът не е само парче желязо, също както конят не е… — Той замълча, не му идваше наум как да завърши сравнението си. — Не е превозно средство.

Ах Сук не отговори. Беше избрал железарията на Тайгрийн по две причини: първо, защото магазинът беше разположен до „Палас“ и второ, защото собственикът се държеше добре с китайците. Първото обстоятелство вече не беше от значение, разбира се, но второто все още беше важно, Ах Сук възнамеряваше да помоли господин Тайгрийн да зареди пистолета, така че да свърши работата още същия ден. Досега не беше стрелял с пистолет, но познаваше основните принципи на огнестрелните оръжия и подозираше, че не е необходимо човек да се упражнява много, за да овладее това умение.

— Идете в оръжейната на „Лагерна“ — рече Муди. — Точно до Немската гостилница. Сградата с острия покрив. Още не са окачили табелата, но собственици са Брънтън, Соломон и Барнс, би трябвало да е отворено. Като влезете вътре, поискайте револвер кър. Не им позволявайте да ви пробутат друго, това е английски боен револвер, много добър, точно за вашата задача. Цената му е пет лири. Ако поискат повече, значи се опитват да ви преметнат.

— Пет лири? — Ах Сук сведе поглед към златото в кесията си. Не беше подозирал, че може да се сдобие с оръжие на толкова ниска цена! Бяха му казали двойно по-голяма сума. Повтори указанията, за да ги запомни: — Револвер кър, на „Лагерна“. Благодаря, господин Муди.

— А какво ще правите после? След като убиете Карвър? Ще се предадете? Ще се опитате да избягате?

Муди сам не можеше да си обясни защо е толкова развълнуван.

Китаецът поклати глава. Завърза кесията и я уви в парче плат. Стана, метна вързопа на рамо и прибра грижливо кесията в джоба си.

— Този участък — той направи полукръг с ръка — само кал. Много малко злато.

Младият мъж кимна.

— Да, знам.

— Няма богатство.

— Да, няма богатство. Не е нужно да ми го казвате, господин Сук, знам го.

Ах Сук го погледна.

— Идете на север. Черни пясъци. Много късмет на север. Тук няма злато. Твърде близо до града.

— Да, в Чарлстън човек може да забогатее.

Ах Сук кимна и повтори:

— Черни пясъци.

Пристъпи към него и му поднесе с две ръце почернялата от сажди кутия. Муди изненадано я пое. Китаецът не я пусна веднага, поклони се ниско над нея и в отговор Муди също се поклони.

— Дзъ ней ху въ — рече Ах Сук.

Той не преведе думите си и младият мъж не го помоли да го направи, само мълчаливо го изпрати с поглед, стиснал кутията в ръката си.