Елинор Катън
Светилата (22)

Меркурий в Козирог

В която Гаскоан отново излага теориите си, а Муди говори за смъртта.

Уолтър Муди привършваше обяда в „Максуел“, когато му донесоха съобщение, че товарът на „На добър час“ най-после е изваден на брега и сандъкът му е отнесен в стаята в „Короната“.

— Е, това най-сетне решава въпроса с така наречения призрак — рече той, след като подхвърли на пратеника монета от две пени и момчето хукна навън. — Ако Емъри Стейнс е бил на кораба, щяха да намерят трупа му в трюма.

— Съмнявам се, че е толкова просто — отвърна Гаскоан.

— Смяташ, че е възможно да скрият тялото?

— Смятам, че не е задължително да намерят трупа — поясни секретарят на съда. — Дори и ранен човек може да си проправи път към люка, а и корабът не беше потънал изцяло. Според мен е много по-вероятно да са го отнесли вълните.

През изминалите три седмици между Муди и Обер Гаскоан се беше зародило сърдечно приятелство и с всяка следваща среща Муди установяваше, че секретарят на съда му допада все повече. Гаскоан беше изключително умел в приспособяването към различни ситуации в обществото и стига да си го поставеше за цел, лесно можеше да спечели чуждата благосклонност. Ако Муди подозираше с какво настървение французинът се стреми към близост, сигурно — и с основание — щеше да се разтревожи, само че той смяташе новия си познат за изключително изтънчен джентълмен и се радваше, че има на разположение равен на себе си в интелектуално отношение човек, с когото да разговаря с наслада. Двамата обядваха заедно почти всеки ден, а вечер пушеха пури в „Звездата и жартиерата“, където играеха като партньори вист.

— Упорстваш с първоначалната си теория — отбеляза Муди, — че нарочно са го хвърлили в морето.

— Да, или са унищожили останките му — кимна Гаскоан. — Може да е викал за помощ и така да е привлякъл вниманието на убийците си. Колко му е да вържат тежест за краката му и да го хвърлят във водата. Както знаеш, Карвър на няколко пъти ходи с лодка до заседналия кораб и за него не би представлявало никаква трудност да види сметката на Стейнс.

— Възможно е — съгласи се младият мъж, който си играеше да нагъва получената бележка първо на половина, а после на четири, като прокарваше нокът по гънките. — Но не можем да бъдем сигурни нито в едното, нито в другото и дори и да се окажеш прав, че Стейнс наистина се е удавил било случайно или умишлено, никога няма да го разберем. Разполагаме с едно никакво престъпление — без тяло и без убиец!

— Да, така е.

— А и ние сме едни никакви детективи — допълни Муди, като целеше с това да сложи край на разговора, само че събеседникът му посегна към сосиерата, сякаш нямаше намерение да приключва с обяда.

— И накрая ще се почувстваме изключително глупаво — отбеляза французинът, поливайки със сос останалото месо, — когато намерят Стейнс на дъното на някой дол със счупен врат и без никакви следи от насилие.

Муди педантично подравни ножа и вилицата в празната си чиния.

— Боя се, че всички предпочитаме господин Стейнс да се окаже убит, дори и аз и ти, дето изобщо не го познаваме. Счупеният врат не би ни задоволил.

Сакото му висеше на облегалката на стола. Той си даваше сметка, че ще е невъзпитано да го вземе и да го облече, след като приятелят му още се хранеше, но мисълта, че сандъкът му най-сетне е пристигнал, не му даваше мира, той нямаше търпение да си тръгне и да се прибере. Не само че все още не знаеше дали багажът му е оцелял след крушението, но не беше сменял дрехите си от три седмици.

Секретарят на съда цъкна с език.

— Горкият Стейнс — рече той. — Сега госпожа Уелс го използва за забавление! Ако духът ми бъде призован на такъв сеанс с билети по един шилинг, ще бъда страшно възмутен. Едва ли бих приел подобна покана.

— Ако мен ме призоват, ще изпитам облекчение и веднага ще се отзова — отвърна Муди. — Предполагам, че отвъдното е доста мрачно място.

— Защо?

— Ние цял живот мислим за смъртта. Ако не беше тя да отвлича вниманието ни, сигурно щяхме да умираме от скука. Не би имало какво да избягваме, какво да отлагаме, за какво да се чудим. Времето не би имало никакво значение.

— А и ще е забавно да шпионираме живите — добави Гаскоан.

— Напротив, според мен това би ни накарало да се почувстваме страшно самотни. Да гледаме отвисоко този свят, без да можем да го докоснем, да го променим…

Гаскоан посегна към солницата.

— Чувал съм, че в поверията на местните жители след смъртта на човека душата му се превръща в звезда.

— Това е най-добрата причина, която съм чувал досега, да остана да живея тук.

— И ще си татуираш лицето, и ще носиш сламена поличка?

— Може и да го направя.

— Държа да го видя — рече секретарят на съда и отново взе вилицата. — Ще е далеч по-любопитно, отколкото да гледам как нахлупваш широкопола шапка, обуваш високи до коленете ботуши и почваш да промиваш злато! Още не мога да повярвам, че сериозно се каниш да го направиш!

Муди си беше купил походна постелка, корито и златотърсачески дрехи от молескин и шевиот, но като се изключеха няколко неособено въодушевени разходки до Кънери, още не се беше заел с търсенето на злато. Не се чувстваше готов да започне новия си живот и беше решил да изчака да бъде разгадана мистерията около Емъри Стейнс и Кросби Уелс, като си повтаряше, че е принуден на тази стъпка под натиска на обстоятелствата, а всъщност по цял ден нямаше какво да прави, освен да дебне да се появят нови сведения и от вече наличните да си съчинява хипотези като Гаскоан.

Вече на два пъти беше удължавал престоя си в „Короната“ и следобед на осемнайсети февруари щеше да го направи за трети път. Едгар Клинч го беше поканил да се премести в „Скарата“ и дори му беше предложил стаята на Анна Уедърел, която сега стоеше празна. Прекрасната гледка над покривите на Хокитика към заснежените Алпи на изток нямало да бъде оценена от някой прост златотърсач, а Муди, бидейки джентълмен, със сигурност щял да намери наслада в хармонията на природата, която другите вероятно изобщо нямало да забележат. Младият мъж обаче беше отклонил поканата любезно, беше се привързал към „Короната“, колкото и да беше занемарена, а освен това не искаше да се сближава прекалено с Едгар Клинч, тъй като все още беше вероятно да се стигне до съд заради скритото съкровище на Кросби Уелс и в такъв случай съдържателят заедно с Нилсен, Фрост и още десетина мъже щяха да бъдат призовани да дадат показания. Тринайсетимата се бяха заклели да пазят в тайна събранието в „Короната“, но Муди, който не вярваше особено на честността на другите, не обичаше да разчита на чуждите думи, пък и предполагаше, че с времето поне един от останалите дванайсетима ще наруши даденото обещание, и затова беше решил да страни от тях. Междувременно се беше представил на Алистър Лодърбак и двамата бързо установиха, че заради юридическото си образование имат неколцина общи познати, адвокати и съдии в Лондон, някои от които политикът възхваляваше, други хулеше, а трети отхвърляше пренебрежително с категоричност, която не допускаше нито прекъсване, нито отговор. Муди го беше изслушал любезно, но като цяло не беше останал с благоприятно впечатление и си беше тръгнал с намерението да не повтаря срещата. За него беше ясно, че Лодърбак е човек, който не си прави труда да печели благоволението на хора, чиито връзки не би могъл да използва.

Противно на очакванията си Муди беше склонен да симпатизира по-скоро на тъмничаря Джордж Шепард, отколкото на Лодърбак. Той не познаваше Шепард, само го беше зърнал веднъж отдалече на едно обществено събрание на „Гуляйджийска“, но се възхищаваше на сдържаността и безукорната му вежливост, колкото и да беше тя студена и скована. Присъствалите в „Короната“ бяха нарисували твърде неласкав портрет на тъмничаря, като в същото време открито бяха изразили съчувствието си към Лодърбак, и това само показваше, мислеше си Муди, че човек не бива да вярва на чуждите преценки за нечий нрав. Човешкият темперамент беше неустойчива смесица от възприятия и обстоятелства и за младия мъж не подлежеше на съмнение, че не би могъл да зърне истинския Шепард в направеното от Нилсен описание на тъмничаря, нито пък истинския Нилсен в думите на Шепард.

— Знаеш ли — рече той и почука с показалец по нагънатата бележка, — до днес като че ли бях склонен да вярвам, че Стейнс е все още жив. Сигурно е глупаво, но бях напълно убеден, че именно той беше на кораба и че ще го намерят в трюма.

— Да — кимна Гаскоан.

— Но сега излиза, че няма как да е жив. — Той пак почука замислено. — И че е изчезнал завинаги. Непоносимо е да не знаеш какво точно е станало! Какво ли не бих дал, за да присъствам на сеанса на вдовицата довечера!

— Вдовицата няма да е сама. Не забравяй за помощничката й.

Муди поклати глава.

— Не ми се вярва това да е работа на госпожица Уедърел.

— Името й беше във вестника — изтъкна французинът. — И не само името, беше упомената и ролята й в сеанса. Тя ще помага на госпожа Уелс.

— Твърде бързо се е изучила — подхвърли язвително Муди. — Човек няма как да не се усъмни в качеството на обучението или пък в качествата на ученика.

Гаскоан се усмихна.

— Нима занятието на уличницата не е мистерията на мистериите? Току-виж се оказало, че тя се е обучавала цял живот.

Подобни разговори притесняваха Муди.

— Да, може да се каже, че досегашното й занятие е мистерия, доколкото е било скрито под булото на нощта — отвърна той и се поизправи, — но изкуството на жената е родено от природата и не може да бъде сравнявано с призоваване на мъртвите.

— А, сигурен съм, че номерата на двата занаята са в общи линии едни и същи — рече французинът. — Уличницата е майсторка на убеждаването, а гадателката също трябва да е убедителна, за да й повярват. Красотата и самоувереността винаги покоряват околните, независимо при какви обстоятелства се проявяват. Ако помислиш, ще видиш, че ролята на Анна не се е променила кой знае колко, и сега може да я наричаме Магдалина!

— Мария Магдалина не е била гадателка — възрази сковано Муди.

— Да — кимна все тъй усмихнат Гаскоан, — но първа е видяла отворения гроб. И се е заклела, че камъкът е бил отместен. Струва си да се отбележи, че вестта за възнесението е била донесена от жена и че в началото никой не е повярвал на клетвата й.

— Е, довечера Анна Уедърел ще се закълне пред гроба на друг мъж, а ние няма да сме там да не й повярваме.

Той подравни ножа и вилицата да са в една линия, нямаше търпение келнерът да дойде да отнесе празната чиния.

— Поне може да разчитаме на празненството преди това — отвърна секретарят на съда, макар и вече с невесел тон.

Той също беше изключително разочарован, че няма да вземе участие в предстоящото общуване на вдовицата с мъртвите. Изключването му от кръга на посветените беше много по-болезнено за него, отколкото за Муди, понеже Гаскоан смяташе, че като първи приятел на Лидия Уелс в Хокитика му се полага запазено място на сеанса. Само че след следобеда на двайсет и седми януари вдовицата не го беше потърсила нито веднъж и дори отказваше да го приеме в „Скитническа слука“.

Муди все още не беше официално представен на двете жени. Беше ги зърнал да окачват завесите на предните прозорци в бившата странноприемница, тъмните им силуети на фона на стъклото му бяха заприличали на кукли и докато ги гледаше, го прободе необясним копнеж, което беше необичайно за него, понеже той нямаше навика да завижда на жените за тяхната близост, а и истината беше, че не изпитваше кой знае какъв интерес към тях. Но докато минаваше край сенчестата фасада на „Скитническа слука“ и гледаше как телата им мърдат зад изкривяващите ги прозорци, изведнъж съжали, че не може да чуе за какво си говорят. Искаше да разбере защо Анна поаленя, прехапа устни и вдиша длан към бузата си, сякаш да провери дали няма температура, искаше да узнае защо Лидия се усмихва, отупва ръце и излиза, оставяйки Анна да държи накамарените завеси и с набодена с карфици предница на роклята.

— Според мен си прав да се съмняваш, че Анна е замесена в цялата тази работа — продължи Гаскоан. — Когато отворих дума пред нея за Стейнс, останах с впечатлението, че тя го цени изключително високо, дори ми се стори, че малко си е загубила ума по него. А сега по всичко изглежда, че се опитва да изкара пари от смъртта му!

— Няма как да бъдем сигурни до каква степен е замесена госпожица Уедърел. Зависи дали е знаела за скритото в роклите злато и съответно за изнудването на господин Лодърбак.

— Още никой не е потърсил оранжевата рокля — рече секретарят на съда. — Ако Анна е споменала пред вдовицата, че тя е под моето легло, логично е да се допусне, че госпожа Уелс би направила някакъв опит да си я върне.

— Вероятно госпожица Уедърел смята, че златото е платено на господин Манъринг.

— Да, но не мислиш ли, че в такъв случай госпожа Уелс не би отишла да си я поиска от него? Двамата не е като да не се познават, те са стари приятели от едно време. Не, според мен е много по-вероятно госпожа Уелс изобщо да не подозира за роклите.

— Хмм…

— Манъринг не желае да я вземе — продължи Гаскоан, — тъй като се опасява от евентуални последствия, а аз определено нямам намерение да я нося в банката. Затова тя още си стои под леглото ми.

— Ясна ли е вече стойността на златото?

— Да, помолих за неофициална оценка и господин Фрост мина да го погледне. Според него стойността е от порядъка на сто и двайсет лири.

— Е, надявам се за доброто на госпожица Уедърел, че тя не се е доверила на госпожа Уелс. Страх ме е да си помисля какво би сторила госпожа Уелс, ако разбере за това. Сигурен съм, че ще обвини Анна за загубата на съкровището.

Французинът рязко остави вилицата.

— Хрумна ми нещо — рече той. — Нали златото от роклите е същото, което после се е появило в дома на Уелс? В такъв случай, ако искът на вдовицата бъде признат за основателен и тя получи съкровището като наследство, ще си върне всичко, като се изключи златото от оранжевата рокля. Няма да е на загуба.

— Опитът ми показва, че хората рядко са доволни да приключат без загуба — отвърна Муди. — Ако съм отгатнал правилно характера на Лидия Уелс, тя ще е бясна, че роклите са били у Анна, независимо какви са били намеренията на Анна и независимо какъв е крайният резултат.

— Но ние можем да бъдем почти напълно сигурни, че Анна не е знаела за златото в роклите.

— Ах, Гаскоан, въпреки младостта си притежавам известни познания за нежния пол и мога да ви уверя категорично, че жените не обичат някой друг да носи роклите им без позволение.

Секретарят на съда се засмя и развеселен от шегата, се зае да довърши обяда си в добро настроение.

Без да оспорваме истинността на наблюдението на Муди, редно е да поясним, че неговите „познания“, както той се изрази, може да се нарекат емпирични само доколкото се дължаха на внимателни наблюдения на поведението на покойната му майка, мащехата му и двете лели по майчина линия, казано по-просто, адвокатът никога не бе имал любовница и не знаеше почти нищо за жените, освен как да се държи с тях любезно и да засвидетелства синовната си почит. В разрез с естествените пориви на младостта пределите на опита му бяха с големината на ключалката, през която беше зървал, метафорично казано, здрачните покои на зрелостта. В интерес на истината той се беше сблъсквал с достатъчно възможности да разшири кръгозора си, да отключи вратата и да пристъпи в тази забранена за чужди вмешателства обител, ала ги беше отхвърлял със същото притеснение и сковано придържане към доброто възпитание, с които сега отблъскваше закачките на Гаскоан.

Когато беше на двайсет и една години, една гуляйджийска обиколка из Лондон го беше отвела — по обичайните пътища и канали — до осветен с газови фенери двор недалече от пазара Смитфийлд. Там според състудентите му се събираха най-търсените уличници, които носеха червени жакети с месингови копчета — последния писък на парижката мода по това време — и с облеклото си хвърляха в смут английските дами. Военната кройка на жакетите им придаваше решителен и смел вид, ала въпреки това те се преструваха на свенливи, срамежливо извръщаха глави, мятаха погледи през закръглените си рамене, правеха се на скромни, кикотеха се и въртяха крачета насам-натам. Оглеждайки ги, Муди изведнъж изпита тъга. Сети се за баща си — колко пъти още от дете го беше заварвал из скритите кътчета на къщата с някоя непозната в скута? В спомените му тези жени неизменно охкаха и пъшкаха, грухтяха като прасета или крещяха с неестествено писклив глас и винаги оставяха след себе си силна лепкава миризма, миризмата на театър. Докато другарите на Муди вадеха суверени и теглеха жребий кой ще е първи, той тихомълком се изсули от двора, спря файтон и се прибра да си легне. От този миг нататък за него беше въпрос на чест да не постъпва като баща си, да не падне в ноктите на бащините пороци, да бъде по-добър човек. И все пак колко лесно беше — да извади своя суверен, да издърпа сламка от жребия, да избере някое момиче с червен жакет и да го последва по калдъръма до задната стена на църквата! Приятелите му в колежа подозираха, че си е поставил за цел да стане свещеник, и много се изненадаха, когато след няколко години той избра попрището на адвокат.

Затова, щом станеше дума за Анна и някой, било то Гаскоан, Клинч, Манъринг или Причард, изразеше възхищението си от нея като уличница, Муди се стараеше да прикрие невежеството си. Навременно подхвърляните от него вмятания „разбира се“, „естествено“ и „несъмнено“, съчетани със скованото му отношение при всяко споменаване на името на Анна, само подсказваха на другите, че той се притеснява от оголените истини на човешката природа и че предпочита като повечето мъже с по-високо обществено положение да не разгласява плътските си дела. Няма как да не отбележим: една от големите положителни страни на дискретността е, че тя може да прикрива непознаването и на най-елементарните неща от действителността, а Уолтър Муди беше изключително дискретен. Истината бе, че той не беше разменил и дума с жена със занаята и опита на Анна Уедърел и дори не знаеше как да заговори някоя уличница, ако му се отдадеше случай.

— Също така — обади се той — трябва да отбележим като положителен и факта, че сандъкът на госпожица Уедърел не я последва в „Скитническа слука“.

— Така ли? — попита изненадано Гаскоан.

— Да. Пълните с оловни тежести рокли са в „Скарата“ заедно с лулата й, лампата и всички други дреболии, тя още не е изпратила човек да ги прибере.

— И господин Клинч не е повдигнал въпроса пред нея?

— Не е — потвърди Муди. — Това е ободрително според мен. Каквато и роля да е играла госпожица Уедърел в изчезването на господин Стейнс и каквато и роля да играе в нелепия сеанс довечера, поне можем да сме сигурни, че тя не се доверява напълно на госпожа Уелс. И това ми вдъхва надежда.

Той се огледа за келнера, тъй като Гаскоан най-сетне беше приключил с обяда, а Муди искаше да плати колкото се може по-бързо и да се върне в „Короната“ да отвори сандъка си.

— Нямаш търпение да тръгнеш — отбеляза секретарят на съда, като бършеше устни със салфетката.

— Прощавай, не исках да те обидя. Не ми е дотегнала компанията ти, но нямам търпение да си видя вещите. Не съм сменял сакото си от седмици и все още не знам до каква степен водата е повредила сандъка. Възможно е всичките ми дрехи и документи да се окажат унищожени.

— Какво чакаме тогава? Да вървим! — възкликна Гаскоан, за когото това обяснение беше напълно разбираемо, а и пропъждаше опасенията му.

Дълбоко в себе си той все се боеше, че другите го намират за отегчителен, и страшно се притесняваше, ако някой от събеседниците му проявеше нетърпение. Настоя да плати сметката и отхвърли възраженията на Муди като гувернантка, решила да поглези любимия си питомец, а след това излязоха на оживената и шумна улица, по която тъкмо минаваха група развеселени златотърсачи. Зад тях се разнесе вик, един земемер се приближаваше устремено на кон и крещеше да му направят път, самотната камбана на уеслианската църква удари два следобед. Извисили глас над шума — проскърцваща каруца, плющене на платна, смях, чукане, писклив женски глас, — двамата си пожелаха приятен следобед, стиснаха си сърдечно ръцете и се разделиха.