Елинор Катън
Светилата (15)

Съвпади

В която първоначалните лоши впечатления биват поправени, поканите се умножават и миналото се втурва да настигне настоящето.

Преподобният Кауъл Девлин остана в салона на „Палас“ до следобед, когато усети, че му се додрямва, главата му натежава и четенето вече не е пълноценно. Прецени, че се нуждае от малко свеж въздух, допи си кафето, прибра брошурите, плати, вдигна яка заради дъжда и пое на север по брега. Следобедното слънце грееше над облаците ярко, със сребрист отблясък, който изсмукваше цвета на океана и тук-там се отразяваше в бяло по пясъка. Дъждовните капки като че ли сияеха във въздуха, идващият от открито море леден вятър ухаеше приятно на ръжда. Всичко това за миг разпръсна замаяността на Девлин, бузите му поруменяха и той с усмивка хвана широкополата шапка на главата си. Реши да удължи разходката си и да се върне в Хокитика през Гледка, мястото, където щеше да се издигне бъдещият затвор и където самият той щеше да пребивава.

Щом стъпи на билото, се извърна задъхан и изненадано установи, че след него върви някой. По пътеката се изкачваше млад мъж, облечен само в дочена риза и мокър панталон, прилепнали към тялото му. Главата му беше наведена и свещеникът го разпозна чак когато онзи се приближи на десетина метра. Беше маорът от долината Арахура, приятелят на покойния Кросби Уелс.

Кауъл Девлин не беше обучаван за мисионер и не с тая цел беше дошъл в Нова Зеландия. Тук изненадано научи, че Новият завет е бил преведен на маорски преди двайсетина години, а още повече се смая, щом видя в една книжарница на улица „Джордж“ в Дънидин, че преводът се продава свободно, и то на съвсем поносима цена. Воден от учудването си как свещеното послание е било опростено и какво точно е било жертвано при превода, той беше разлистил изданието. Непознатите думи, изписани на някакъв окастрен вариант на английската азбука, му се струваха нелепи, съставени от редуващи се срички, безсмислени като детинско бърборене. Веднага след това обаче Девлин се укори, та нима неговата Библия не беше също преведена от друг език? Не биваше да прибързва, не подобаваше да бъде тъй горделив. В знак на покаяние за породилото се у него съмнение той извади тефтерче и си записа няколко ключови стиха от маорския текст. „Хе ароха те Атуа. Е Ароха ана татоу ки а ио, но те е ако иа куа матуа ароха ки а татоу. Ко Ахау те хуарахи, те поно, те ора. Хоне 14:16“, отбеляза си свещеникът и удивено добави: „Послание на Паора“. Преводачът беше променил и имената!

Маорът вдигна глава, зърна застаналия на билото Девлин и спря, двамата се загледаха мълчаливо от разстояние няколко метра.

Силният порив на вятъра приведе тревата около капелана и развя косата му по слепоочията.

— Добър ден! — извика свещеникът.

— Добър ден — отвърна маорът, присвил леко очи.

— Виждам, че лошото време не е спряло нито мен, нито вас.

— Да.

— Жалко, че днес няма гледка — продължи Девлин и протегна ръка към небето. — С тези надвиснали облаци може да се намираме къде ли не. Ако вятърът ги разпръсне, ще се озовем на съвсем друго място!

Билото, уместно назовано Гледка, предлагаше невероятен изглед към океана, който от тази височина се виждаше гладък като тепсия, широка лента от един-единствен цвят, над която беше простряна втора — на небето, — един нюанс по-светла. Зад стръмния скат брегът оставаше скрит, в края скалата изведнъж се превръщаше в сипей от камъни и глинести буци и празнотата на това триединство на земя, вода и въздух без дървета, които да накъсват равнината, без очертания, които да омекотят формата на сушата, хвърляше сетивата в такъв хаос, че човек се принуждаваше да обърне гръб на водата и да се изправи с лице към планините на изток, които днес бяха скрити от трепкаща пелена бели облаци. Под Гледка сгушените покриви на Хокитика плавно преминаваха в широката кафява ивица на река Хокитика и в сивата извивка на пясъчната коса, от другата страна на реката брегът продължаваше на юг, разкривен и мержелеещ се от разстоянието, и накрая се губеше в мъглата.

— Добро място за наблюдение — отбеляза маорът.

— Да, така е. Но съм длъжен да добавя, че тук още не съм намерил гледка, която да не ми допадне. — Капеланът се спусна няколко крачки и протегна ръка. — Аз съм Кауъл Девлин. Боя се, че не помня вашето име.

— Теру Тафарей.

— Теру Тафарей — повтори тържествено Девлин. — Как сте?

Тафарей явно не беше запознат с този израз и се замисли озадачен, а през това време свещеникът продължи:

— Вие сте били близък приятел на Кросби Уелс, доколкото помня.

— Единственият му приятел.

— Дори и един верен приятел да има човек, пак е късметлия.

Тафарей не отговори на тази забележка и след кратко мълчание подхвърли:

— Учех го на кореро маори.

Капеланът кимна.

— Споделили сте с него езика си. Разказите на своя народ. Добро е приятелството, което е издигнато на такива основи.

— Да.

— Нарекохте Кросби Уелс свой брат, не съм забравил: точно така го нарекохте онази вечер в лагера, преди да го погребем.

— Това е просто израз, така се казва.

— Да, прав сте, но чувството, което се крие зад този израз, е добро. Изразили сте се така, защото харесвате Кросби и го обичате като свой близък, нали? За мен братство и любов са едно и също, те са взаимозаменяеми. Любовта, която даряваме с радост и по свой избор.

Тафарей се замисли и рече:

— Някои братя не се избират.

— А, и това е така. Не избираме роднините си, нали? Не избираме семейството си. Да, изтъквате важна разлика. Много важна.

— Дори и в едно семейство — продължи маорът, окуражен от похвалата — двама братя може да са съвсем различни един от друг.

Девлин се засмя.

— Отново сте прав. Братята може изобщо да не си приличат. Аз имам само сестри. Четири сестри, всичките по-големи от мен. Все ме глезеха.

Той замълча, за да даде възможност на събеседника си да сподели за своето семейство, но Тафарей само повтори думите си за братята, доволен от своята прозорливост.

— Чудя се, Теру, дали не бих могъл да ви задам няколко въпроса за Кросби Уелс — попита изведнъж Девлин.

Той не беше забравил дочутия сутринта в салона на „Палас“ разказ. Политикът Алистър Лодърбак изглеждаше убеден, макар и да не беше станало ясно по каква причина, че покойният Кросби Уелс и изнудвачът Франсис Карвър са братя, ако и да носят различно име. Лодърбак не беше посочил на какво почива това убеждение. Но като близък приятел на Уелс Тафарей може би знаеше нещо.

Маорът се намръщи.

— Не ме питайте за златото. Не знам нищо. Вече ме разпитаха и приставът, и съдията, и тъмничарят. Не желая пак да повтарям.

— О, не, мен златото не ме интересува — отвърна капеланът. — Исках да ви питам за един мъж, Карвър. Франсис Карвър.

Тафарей застина.

— Защо?

— Чух, че е бил стар познат на господин Уелс. Доколкото разбрах, между тях е имало някаква кавга. Били са скарани.

Присвил подозрително очи, маорът не отговори.

— Знаете ли нещо за това? — притисна го Девлин.

Когато сутринта на четиринайсети януари Теру Тафарей бе казал — срещу два шилинга — на Франсис Карвър къде живее Кросби Уелс, той изобщо не бе подозирал, че излага приятеля си на опасност. Не бяха необичайни и предложението, и начинът, по който то беше отправено. Немалко хора предлагаха възнаграждение за новини за свои познати, изчезнали сред находищата, издирваха братя, бащи, чичовци, синове, длъжници, съдружници и приятели. Разбира се, във вестника имаше цяла страница с лични обявления, само че не всички златотърсачи можеха да четат, а още по-малко имаха склонност да държат под око случващото се по света. В повечето случаи беше по-евтино и по-уместно да се заложи на мълвата и предаването на сведения от уста на уста. Тафарей прибра доволен двата шилинга и не се разтревожи, когато вечерта видя, че Карвър се приближава към дома на Уелс, че почуква на вратата и влиза. Реши да пренощува в гората недалеч от заложените капани, така че двамата да могат да поговорят необезпокоявано. Предполагаше, че Карвър е стар познайник на Уелс от Дънидин, и не се задълбочи повече в размислите си.

Но на сутринта Уелс бе намерен мъртъв, в деня на погребението под одъра му беше открита стъкленица с лауданум, няколко дни след това се оказа, че корабът на Карвър „На добър час“ изненадващо и под прикритието на мрака е вдигнал котва в нощта на четиринайсети януари. Тафарей се уплаши. Доказателствата като че ли сочеха, че Франсис Карвър има пръст в смъртта на саможивеца, и ако това наистина беше така, то маорът му беше помогнал, понеже го беше уведомил къде точно може да намери Уелс. И на всичкото отгоре беше получил възнаграждение за предателството си.

Присъщото на Тафарей самообладание, съществена част от представата му за самия него, не допускаше несъзнателни действия. Мисълта, че е предал приятеля си за пари, пораждаше у него срам, който се проявяваше като изпълнен с отвращение гняв, насочен едновременно навътре и навън. След погребението на Уелс маорът изпадна в мрачно раздразнение, скърцаше със зъби, скубеше си косите и проклинаше на всяка крачка Франсис Карвър.

И сега въпросът на Девлин го жегна и подлюти раната му. Очите на Тафарей заискряха, той вирна брадичка.

— Дори и да е имало кавга между тях — заяви маорът ядосано, — с нея вече е приключено.

— Разбира се — кимна капеланът и вдигна умиротворително ръка, — чух обаче, че двамата били братя. Кросби Уелс и Карвър. Може да е само израз, както вие посочихте преди малко, но исках да съм сигурен.

Новината озадачи Тафарей и за да скрие объркването си, той се намръщи още повече.

— Знаете ли нещо за това?

— Не! — отсече троснато маорът.

— Уелс не е ли споменавал за този Карвър?

— Нито дума.

Девлин забеляза, че от въпросите събеседникът му се вкисва, и реши да пробва нов подход.

— А как се справяше Кросби Уелс с ученето на маорски?

— Не толкова добре, колкото аз с английския.

— Не се и съмнявам! Говорите английски отлично.

Тафарей вирна брадичка.

— Пътувал съм със земемери. Много хора съм прекарал през планините.

Свещеникът се усмихна.

— Знаете ли, струва ми се, че усещам у вас сродна душа, Теру. Като че ли изобщо не сме толкова различни. Обичаме да споделяме историите си, езика, откриваме братя у другите. Да, убеден съм, че изобщо не сме толкова различни.

Думите на Девлин изразяваха не толкова възприятията, колкото надеждите му. Опитът го беше научил, че винаги е добре в началото на някоя връзка да установи нещо общо и ако то не съществува, да го създаде. Това не беше лъжа в буквалния смисъл на думата, ала ако го притиснеха, той нямаше да може да посочи по-точно предполагаемото сходство, а щеше да отвърне с мъгляви общи приказки.

— Аз не съм кръстен — възрази намръщено Тафарей.

— И въпреки това Бог е във вас. Вижда ми се, че у вас е заложена инстинктивна склонност към молитвата, Теру, иначе днес нямаше да сте тук. Нямаше да дойдете да поднесете почитта си на гроба на своя приятел, да се помолите за него.

Маорът поклати глава.

— Аз не се моля за Кросби. Помня го.

— Няма лошо. И това хич не е малко. Да помниш, е добро начало. — Капеланът се усмихна леко, долепи върховете на пръстите си и ги сведе надолу, както обикновено правеше пред олтара. — Молитвата често започва като възпоминание. Когато споменаваме близките си и тъгуваме за тях, ние се надяваме, че където и да се намират в момента, те са в безопасност и са добре. Надеждата ни всъщност е пожелание и изговорим ли го дори наум, без думи, то се превръща в смирена молитва. Възможно е да не знаем към кого се обръщаме, възможно е да отправяме молбата си, без да сме сигурни кой ни слуша и даже преди да сме повярвали, че има кой да ни чуе. Но според мен споменаването на близките ни е едно много добро начало. Когато си спомняме за тях с обич, ние им желаем здраве, радост и всичко добро. Ето такива са молитвите на християните. Християнинът гледа навън, Теру, той първо обича другия, а чак след това себе си. Ето защо християните имат много братя. Както такива, на които приличат, така и други, с които се различават. Като цяло никой от нас не е чак толкова различен от околните, нали?

(В този смисъл няма как да не видим, че като цяло Теру Тафарей и Кауъл Девлин наистина си приличаха в много отношения, но на най-значимите им сходства им беше писано да минат незабелязани и неизговорени. Никой от тях не притежаваше достатъчно любопитство, че да наруши горделивото спокойствие на събеседника си и да го изкара от хралупата му, двамата бяха обречени завинаги да кръжат един около друг, единият самата себеизява, а другият — доказателство за нея.)

— Общението с Бога не е задължително да се проявява единствено като смирена просба — добави капеланът. — Някои молитви са израз на радост, други — на благодарност. Но във всички добри чувства има надежда, Теру, дори и в тези, които припомнят миналото. Молещият се човек, добрият човек, винаги се надява, той е оптимист. Молитвата носи надежда на човека.

Тафарей изслуша тази проповед с нескрито недоверие и нарастваща жал към свещеника и кимна.

— Мъдри думи.

Представата му за общението с Бога се изчерпваше с показния ритуал. Задължителният поклон при уайкореро, а и всички церемониални речи и обреди пробуждаха у него усещане за покой и хармония, каквото, дори и да искаше, не можеше да постигне сам. То нямаше нищо общо с любовта, която той изпитваше към семейството си и която разтуптяваше сърцето му, различаваше се и от гордостта, която се проявяваше като силна възбуда, като главозамайваща увереност, че е единствен по рода си и никой не би дръзнал да мери сили с него. То беше заложено по-дълбоко от благостта, която изпитваше, докато гледаше майка си да чисти миди и да пуска лъскавите парчета месо в широкогърла сламена кошница на брега — тогава знаеше, че любовта му е напълно чиста и добра, — беше заложено по-дълбоко и от приятното изтощение, което го връхлиташе след цял ден пълнене на руа кумара, събиране на дърва или плетене на харакеке, докато върховете на пръстите му се разранят и изтръпнат. За Теру Тафарей любовта беше истинската религия и на олтара й нямаше място за идоли.

— Да отидем ли заедно на гроба? — предложи Девлин.

Крайбрежните стихии вече бяха оставили отпечатъка си върху дървения кръст, който отбелязваше гроба на Кросби Уелс. Само половин месец след смъртта на саможивеца дъските се бяха изкорубили и покрили с черна плесен. Вдлъбнатините на направения от бъчваря надпис се бяха позагубили, тънкият слой бяла боя беше станал жълто-сивкав и оставяше впечатлението — което изписаната година на смъртта не успяваше напълно да прогони, — че мъжът е починал отдавна. Гробът още не беше обрасъл с трева и мъх и изглеждаше запуснат, въпреки дъжда приличаше на отъпкано парче земя, което няма да бъде прекопавано отново.

Предпочитаните епитафии тук бяха главно от евангелските блаженства и от най-цитираните стихове в Псалтира. Обещанията за вечен сън и покой обаче не вдъхваха такава утеха, както в оградените с жив плет и опасани с калдъръм църковни гробища на шестнайсет хиляди километра през океана. Кросби Уелс беше положен във вечния си дом в компанията на удавници и безследно изчезнали, на Гледка имаше само дузина кръстове и повечето бяха в памет на заседнали в плитчините или погълнати от морето кораби — „Глазгоу“, „Дънидин“, „Нова Зеландия“, чиито имена сякаш говореха, че цели градове, цели държави са били потеглили към този бряг само за да се разбият в него, да потънат и да изчезнат. Вдясно от гроба на саможивеца се издигаше паметник на бригантината „Дъб“, първия кораб, потънал в устието на Хокитика, което беше отбелязано като зловещо предупреждение върху зеленикавия камък, вляво пък беше забит малък дървен кръст, на който нямаше име, а само надпис: ДНИТЕ МИ СА В ТВОЯ РЪКА^[1]. Недалеч от гробището беше парцелът за бъдещия затвор на Джордж Шепард, основите му вече бяха измерени и очертани с бяла оловна боя върху пръстта.

Теру Тафарей за първи път дръзваше да се качи на Гледка след погребението, събрало само няколко души в проливния дъжд. В това отношение, както и по отношение на бързината, с която беше извършено, то беше едно твърде печално събитие и сякаш подсказваше, че е възприемано от присъстващите само като досадно главоболие. Съвсем естествено, маорът не беше сред поканените на опелото, всъщност Джордж Шепард му беше заповядал, размахвайки заплашително едрия си пръст, да мълчи и да не се обажда, докато капеланът не рече: „Амин“, едва тогава можел да повтори благословията заедно с останалите, но в крайна сметка Тафарей не се включи в хора, тъй като пороят поглъщаше думите на Девлин и никой не ги чуваше. Позволиха му обаче да помогне при спускането на ковчега в калната дупка и да хвърли отгоре му трийсет, четирийсет, петдесет лопати пръст. Той предпочиташе да го бяха оставили да зарови сам другаря си, защото групата за нищо време запълни гроба и на него му се стори, че всичко е приключило твърде бързо. Мъжете вдигнаха яките, закопчаха палтата, прибраха калните инструменти и се спуснаха в индийска нишка по лъкатушещата по хълма пътека към топлината и светлината на Хокитика, където отърсиха връхните си дрехи, избърсаха лица и свалиха подгизналите ботуши.

Тафарей застана мълчаливо пред гроба на приятеля си, а Девлин се спря зад него със скръстени ръце и благодушен вид. Маорът беше на метър и половина-два от дървения кръст, все едно стоеше на прага в стаята на болник и го беше страх да пристъпи вътре.

Беше виждал Кросби единствено в Арахура. Доколкото знаеше, саможивецът нито веднъж не беше идвал тук, на този самотен хълм, захлупен от небето. Колко пъти беше повтарял, че иска да изживее дните си в долината? Какъв беше смисълът да го слагат да почива тук, сред мъже, които не му бяха братя, в земя, която не беше обработвал и не обичаше, а скъпият му дом да стои празен и изоставен само на двайсетина километра? Ето там трябваше да го заровят. В тамошната пръст от смъртта му щеше да се роди живот, който да даде плодове. Трябваше да го погребат в Арахура, в края на поляната, край малката му градинка или на някое слънчево място от северната страна на къщата.

Теру Тафарей се приближи, пристъпи във въображаемата стая, към въображаемия смъртен одър. Гризеше го вина. Дали да не си признае на капелана, че смъртта на Кросби тежи на съвестта му? Да, щеше да се изповяда и Девлин щеше да се помоли за него, както се молеше за събратята си християни. Маорът клекна, внимателно положи длан на мократа пръст, скрила сърцето на Кросби, и я задържа там.

— Вечер настъпва плач, а сутрин — радост^[2] — обади се Девлин.

— Уату нгаронгаро хе тангата, тойту хе уена.

— Господ да бди над него и над нас, които се молим да намери покой.

Дланта на Тафарей беше потънала леко в калта, той я вдигна и с върховете на пръстите заличи отпечатъка.

Φ

В редакцията на „Уест Коуст Таймс“ на „Калайджийска“ празничният ден вече беше към края си и Чарли Фрост завари Бенямин Льовентал да довършва вечерята си.

Вестникарят го приветства доста по-студено, отколкото по-рано същия следобед беше приел Томас Балфор, тъй като правилно се досети, че посетителят е дошъл да разговарят за имуществото на Кросби Уелс, а тази тема отдавна му беше досадила. Все пак го покани любезно в кухнята и му предложи да седне.

Фрост, който притежаваше съвсем скромен опит с чуждите религии, изобщо не забеляза, че е обезпокоил ритуала на домакина, и не се извини за натрапничеството си. Единствено му се видя странно, че Льовентал е сам, а си е приготвил толкова изискана вечеря. Свещта взе за проява на чудатост и спря погледа си на нея само веднъж.

— Дошъл съм заради имуществото — рече той и седна на окапаната с мастило маса.

Вестникарят въздъхна.

— Лоши новини, значи. Така и предполагах.

Банкерът разказа накратко какво се е случило следобед в китайското селище и се спря по-обстойно на причините Манъринг да има зъб на Ах Кю.

— И къде са лошите новини? — попита Льовентал.

— Боя се, че името ви беше замесено — отвърна мъгляво Фрост.

— В какво?

— Изказа се предположение — продължи младият мъж още по-увъртяно, — че навярно онзи политик, Лодърбак, ви е използвал като пионка вечерта на четиринайсети. Когато ви е посетил след смъртта на саможивеца и ви е уведомил за нея. Възможно е — просто е възможно, не друго — да е дошъл при вас нарочно.

— Абсурд! Как би могъл Лодърбак да знае, че ще отида направо при Едгар Клинч? Изобщо не съм споменавал името на Едгар пред него… А и той се държеше съвсем естествено.

Фрост разпери ръце.

— Просто правим списък на заподозрените лица и господин Лодърбак попада в него.

— И кой друг е в този списък?

— Франсис Карвър.

— А! Друг?

— Вдовицата, разбира се.

— Разбира се. И кой още?

— Госпожица Уедърел и господин Стейнс.

Изражението на вестникаря беше неразгадаемо.

— Доста широк набор — отбеляза той. — Продължавайте, слушам ви.

Фрост обясни, че по залез-слънце ще се съберат в „Короната“ да обменят сведения и да обсъдят случилото се. Групата включвала всички присъствали онзи следобед в колибата на Кю Лон, Едгар Клинч, който беше закупил имуществото на Уелс, и Джоузеф Причард, чийто лауданум бе открит в дома на саможивеца след смъртта му. Харалд Нилсен бил гарантирал за Причард, а Фрост гарантирал за Клинч.

— Гарантирали сте за Клинч? — вдигна вежди Льовентал.

Фрост потвърди и добави, че с радост ще гарантира и за него, стига той да желае да отиде на срещата.

Вестникарят отблъсна назад стола.

— Ще присъствам — рече той, после стана и направи няколко крачки към лавицата до вратата, за да вземе кутия кибрит. — Но има още един човек, който също не е зле да участва.

Фрост вдигна уплашено поглед.

— Кой?

Льовентал извади клечка и я драсна на вратата.

— Томас Балфор. — Вестникарят наклони клечката и загледа как пламъчето се изкачва към пръстите му. — Смятам, че информацията, с която той разполага, ще е от значение за обсъждането, стига да реши да я сподели, разбира се.

Внимателно поднесе клечката към газената лампа над масата.

— Томас Балфор… — повтори замислено Фрост.

— Томас Балфор, превозвачът — кимна Льовентал. Завъртя колелцето да вдигне фитила и оранжевочервеният пламък запращя по-ярко. — Сутринта е минал през вас, нали? Ако не се лъжа, спомена, че ви е видял в банката.

Младият мъж се намръщи.

— Да, беше при мен. Зададе няколко дяволски странни въпроса и честно казано, така и не разбрах какво иска.

— Точно така — отвърна Льовентал и духна клечката. — Цялата тази история има и друга страна и Том я знае. Днес следобед той сподели, че Алистър Лодърбак пази някаква тайна, нещо важно. Може и да не пожелае да наруши дадената пред него дума, разбира се — на мен нищо не ми каза, — но ако поставим въпроса в светлината на това събиране… е, той има глава на раменете си. Сам ще реши как да постъпи. След като изслуша другите, може и да проговори.

— Хубаво, че ще проговори пред нас, но може ли да му се има доверие, че после няма да разгласи това, което ще чуе?

Вестникарят стисна с два пръста обгорялата клечка и го погледна студено.

— Поправете ме, ако греша, ала от поканата ви останах с впечатлението, че става дума за среща на невинни мъже, не на заговорници, съзаклятници или някакви престъпници.

— Точно така. Но все пак…

— Но все пак ме питате дали може да се има доверие на Том. Надявам се, че не криете информация, която би могла да ви злепостави. Че не знаете нищо, което не бихте искали да споделите на глас, свободно, пред група невинни мъже, обединени от общо дело?

— Разбира се — измънка изчервен Фрост. — Все пак трябва да сме предпазливи…

— Предпазливи ли? — Льовентал хвърли клечката върху купчината дърва пред огнището и потри пръсти. — Започвам да се съмнявам в намеренията ви, господин Фрост. И да се питам дали все пак това не е някакъв заговор.

Двамата приковаха погледи един в друг, но тъй като младият мъж беше с много по-слаба воля, бързо сведе глава и кимна.

— Добре, поканете господин Балфор — рече той. — Задължително го поканете.

Вестникарят цъкна доволно. Когато нещо противоречеше на етичните му принципи, той заприличваше на училищен директор, укорите му винаги бяха строги и също така винаги даваха плодове. Льовентал изгледа натъжено младия мъж и това накара Фрост да се изчерви още по-силно като ученик, хванат да драска в учебника си.

И в стремежа си да заличи лошото впечатление, той съвсем необмислено добави:

— И все пак има някои подробности около продажбата на имуществото, които още не са публично достояние, и господин Клинч едва ли би желал да се разчуе за тях.

Погледът на Льовентал беше изпепеляващ.

— Ще бъда съвсем ясен — рече вестникарят. — Вярвам във вашата дискретност, както и вие в моята, и двамата вярваме в дискретността на господин Клинч. Но дискретността е твърде далеч от премълчаването на истината, господин Фрост. Не мисля, че някой от нас прикрива важни сведения в юридическия смисъл на думата. Нали така?

Банкерът отвърна с насилено нехайство:

— Мога само да се надявам, че и господин Клинч споделя вашето мнение.

С това изказване той целеше донейде глуповато да си изпроси благоволението на събеседника, като похвали разумната му позиция. Льовентал обаче поклати глава.

— Господин Фрост, проявявате недискретност. Не бих ви съветвал да продължавате в тази посока.

Бенямин Льовентал беше роден в Хановер, който след заминаването му беше попаднал под властта на Прусия. (С буйните си мустаци и олисялото теме вестникарят напомняше на Ото фон Бисмарк, но приликата не беше плод на подражание, на Льовентал и през ум не би му минало да подражава на някого.) Той беше първороден син на търговец на платове, посветил живота си на стремежа да изучи двамата си синове. За своя неизмерима радост старецът беше видял мечтата си сбъдната, ала малко след като двамата младежи завършиха образованието си, родителите се разболяха от инфлуенца и починаха в деня, в който Хановер беше оповестил даването на пълни граждански права на еврейското население.

Това беше преломен момент за младия Льовентал. Макар да не беше суеверен и да не придаваше особен смисъл на съвпадението, двете събития оставаха свързани в ума му и поради факта, че бяха настъпили в един и същи ден, той се чувстваше дълбоко отчужден от тях. По същото време получи предложение да постъпи чирак в „Ди Хене“ в Илменау — родителите му без съмнение биха го окуражили да се възползва от тази възможност, — но тъй като Тюрингия все още не беше признала евреите за равноправни граждани, Льовентал смяташе, че ако приеме, ще прояви неуважение към паметта на майка си и баща си. Раздираше се от колебания. Страх го беше да не сгреши, а и по природа беше склонен към прекомерни анализи и самонаблюдения, винаги обмисляше до крайност подбудите за всяко свое действие. Тук няма да се разпростираме в подробни описания на причините и само ще отбележим, че в крайна сметка той реши да не заминава за Илменау, но и да не остава в Хановер. Веднага след смъртта на родителите си загърби Европа с намерение никога повече да не се завърне. Брат му Хайнрих пое търговията на баща им в Хановер, а Бенямин Льовентал прекоси с диплома в ръка Атлантика до Америка, където в следващите месеци, години и десетилетия си разказваше сам на себе си тази история по един и същи начин, без да променя и дума.

Нищо друго не притежава такава укрепваща сила, както повторението. С годините представата на Льовентал за миналото му се беше втвърдила и бе станала непоклатима като скала. Той вече не можеше да опише живота си другояче освен с категориите, които сам си беше наложил: че е морален човек, изправен пред парадокс, човек, който е постъпил правилно и винаги ще постъпва правилно. В ума му всеки избор беше морален. Вестникарят вече не правеше разлика между лични предпочитания и нравствен императив и дори не приемаше съществуването на подобна разлика. Именно заради това беше скастрил толкова строго Чарли Фрост.

Банкерът беше свел очи.

— Мога да бъда дискретен — рече той тихо. — Не се безпокойте.

— Ще отида да поговоря с Том — каза Льовентал, после прекоси с две крачки стаята и отвори вратата да го изпроводи. — Благодаря за поканата. Ще се видим довечера в „Короната“.

Φ

След като се върна от Кънери, Дик Манъринг отиде право в „Скарата“, където намери Едгар Клинч седнал зад бюрото в кабинета си. Без да чака покана, магнатът се разположи срещу него, разказва за случилото се следобед и образно описа насрочената за вечерта среща. Бяха решили за всеки случай да се съберат на неутрална територия и пушалнята на „Короната“, най-непривлекателният салон на най-нехаресваната странноприемница в Хокитика, се беше видяла на всички изключително разумен избор. Манъринг говореше твърде въодушевено, тъй като идеята за тайно събрание му допадаше много, той отдавна копнееше за членство в някаква гилдия, в стара и достъпна за малцина организация със средновековна йерархия и скришни правила. Постепенно обаче осъзна, че съдържателят не го слуша внимателно. Клинч беше положил длани на бюрото, сякаш се държеше за него — да не го отнесе вятърът, — и по време на дългата тирада на госта си не беше помръднал нито веднъж, само погледът му се стрелкаше притеснено из стаята. Лицето му, което обикновено беше румено, сега беше бяло като платно и мустаците потръпваха.

— Май нещо те яде, като те гледам — рече накрая Манъринг с нескрито недоволство, беше сигурен, че каквото и да безпокои съдържателя, то едва ли е по-вълнуващо от събитията в китайското селище и насрочената тайна среща, на която щяха да обсъдят изчезването на един от най-богатите хора в Хокитика.

— Дойде вдовицата — отвърна глухо Едгар Клинч. — Искала да поговори с Анна. Качи се и след няма и половин час слезе с нея.

— Лидия Уелс?

— Лидия Уелс — повтори съдържателят троснато.

— Кога?

— Току-що. Излязоха тъкмо преди да дойдеш.

Той замълча отново. Манъринг нетърпеливо изсумтя.

— Хайде, с ченгел ли да ти вадя думите от устата, по дяволите!

— Познавали се! — избухна Клинч. — Лидия и Анна се познавали! Били първи приятелки!

Това откритие не беше новина за Манъринг, който беше чест посетител на „Дома на желанията“ в Дънидин и беше виждал двете жени там, всъщност точно от „Дома на желанията“ беше взел Анна. Магнатът сви рамене.

— И какво те притеснява?

— Сдушили са се като разбойници — отвърна тъжно Клинч. — Като крадци, Дик, като крадци!

— Какви крадци?

— Заедно са го замислили!

Каква досада, помисли си магнатът, когато Клинч не е на себе си, нищо не му се разбира. На глас рече:

— За иска на вдовицата ли говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря — отвърна сърдито съдържателят.

— За какво? За златото ли?

— Не за златото на Уелс. За другото злато.

— Какво друго злато?

— Много добре знаеш!

— Напротив, и представа си нямам.

— За роклите на Анна говоря!

За първи път Клинч се осмеляваше да отвори дума за златото, което беше открил през зимата, когато отнесе уличницата на ръце по стълбите и я пъхна във ваната, а след това, щом взе роклята, усети колко е тежка, разши подгъва и извади блестяща щипка златна прах. Бремето на дълго пазената тайна придаде налудничавост на изблика му, а и съдържателят все още беше убеден, че магнатът е замесен в някаква машинация, макар да не беше успял да разгадае каква всъщност е тя.

Манъринг обаче го гледаше объркано.

— Какво? Какви рокли?

Клинч се намръщи.

— Не се прави на дръж ми шапката.

— Извинявай, на нищо подобно не се правя — възрази Манъринг. — За какво говориш, Едгар? Какво общо имат роклите на уличницата с всичко останало?

Едгар Клинч се взря в него и усети как трепетът на съмнението разколебава увереността му. Магнатът наистина изглеждаше озадачен. Не приличаше на човек, чиито тайни са били разкрити. Дали това означаваше, че не знае за скритото в роклите на Анна злато? Дали Анна не заговорничеше с някой друг зад гърба на сводника си? Съдържателят също се обърка и реши да смени темата.

— Имах предвид траура — отвърна той тромаво. — Онази черна рокля с идиотската яка, дето я носи от половин месец.

Манъринг махна с ръка.

— Преструва се. Само си придава вид. Ще й мине.

— Не съм сигурен. Миналата седмица й казах, че трябва да изчисти дълга си към мен, преди да се откаже да излиза на улицата. Спречкахме се и на мен ми прекипя, заплаших да я изхвърля.

— Какво общо има това с Лидия Уелс? — попита нетърпеливо магнатът. — Хубаво, ядосал си се. Какво значение има?

— Лидия Уелс плати дълга на Анна. — Клинч най-сетне отлепи длани от бюрото и под тях, поизпотен от натиска на ръцете му, лежеше току-що издаден чек на стойност шест лири. — Анна се изнесе в „Скитникът“. Завинаги. Отказвала се от занаята. Вече нямало да бъде уличница.

Манъринг се взря в чека, за миг загубил ума и дума.

— Но това е дългът й към теб — рече той, след като се посъвзе. — За стаята. На мен ми дължи сто лири, ако не и повече! Затънала е до шия! Дължи тези пари не на теб, не на проклетата Лидия Уелс, а на мен! Как така вече няма да е уличница?

— Така каза — отвърна съдържателят. — Била приключила.

Лицето на Манъринг беше почервеняло.

— Не можеш ей така да се откажеш от работата си. Не ме интересува дали си уличница, касапин или хлебар! Не можеш ей така да се откажеш, без да си платиш дълговете!

— Точно това…

— В траур съм, вика! За известно време било! Подадеш й пръст и ти лапа ръката до рамото! Не, този номер няма да мине! Тая няма да стане, докато не ми плати стоте лири! Кълна се!

Клинч го гледаше студено.

— Каза ми да ти предам, че можеш да си получиш парите от Обер Гаскоан — рече той. — Били скрити под леглото му.

— Кой, по дяволите, е тоз Гъз-кон?

— Секретарят на съда. Дето е приел иска на вдовицата за имуществото на Кросби Уелс.

— Аха! Значи пак се връщаме към това! По дяволите!

— Има и друго. Днес следобед господин Гаскоан е бил в стаята на Анна и се е стреляло два пъти. Попитах го какво е станало, а в отговор той ми държа сметка за дълга й. Качих се да погледна. Във възглавницата на Анна има дупка. Точно в средата. Разхвърчала се е перушина.

— Две дупки ли?

— Само една.

— И вдовицата я е видяла?

— Не. Тя дойде след това. Но когато Гаскоан си тръгваше, рече, че имал среща с някаква дама… И тя се появи два часа по-късно.

— А за какво друго злато спомена преди малко? — попита изведнъж Манъринг.

— Мислех… — Клинч сведе очи. — Не, няма значение. Грешка беше. Забрави.

Магнатът се намръщи.

— Откъде накъде Лидия Уелс ще плаща дълга на Анна? Какво печели от това?

— Не знам — отвърна Клинч. — Но двете ми се видяха доста близки.

— Близки? От това не се печели!

— Не знам — повтори съдържателят.

— Вървели са под ръка? Били са в добро настроение? Какво? Хайде, говори!

— Да, бяха се хванали под ръка и когато вдовицата заговореше, Анна се привеждаше към нея.

Той замълча отнесено.

— И ти си я оставил да си тръгне! — избухна Манъринг. — Оставил си я да си тръгне, без да ме питаш, без дори да ми се обадиш! Тя е най-добрата ми уличница, Едгар! Много добре го знаеш. Другите и на малкия й пръст не могат да стъпят!

— Нямаше как да я задържа — отвърна кисело Клинч. — Какво можех да направя, да я заключа в стаята ли? А и ти беше в Кънери.

Манъринг скочи от стола.

— Значи Анна Китайската вече е Анна Ничията! — Той стовари цилиндъра върху бедрото си. — Колко лесно й се струва, а? Да се откаже от занаята си! Излиза, че всеки може да се събуди някоя сутрин и да му скимне да…

Едгар Клинч не го слушаше. Размишляваше печално, че утре е неделя, първата неделя от много месеци насам, в която нямаше да приготви коритото на Анна. На глас рече:

— Може би не е зле да се отбиеш през този Гаскоан да провериш за парите.

— Знаеш ли кое ме ядосва най-много, Едгар? — попита магнатът. — Да научавам последен новините. Да тичам след други хора. Кой не би се вбесил, като те слуша? Как си го представя Анна? Да почукам на вратата на човек, когото не познавам? И какво ще кажа? „Извинете, господине, но ако не се лъжа, под леглото ви има една торба пари, дето Анна Уедърел ми ги дължи!“ Това е обидно. Обидно и още как! Не, ако ме питаш мен, момичето е още мое. Още си е уличница и дългът й не е платен.

Клинч кимна. Чувстваше се изнурен, искаше да остане сам. Взе чека, сгъна го и го прибра в портфейла до сърцето си.

— В колко часа каза, че е срещата довечера?

— По залез — отвърна Манъринг. — Но е добре да дойдеш малко по-рано или по-късно, за да не се изсипем там наведнъж. Ще се изненадаш колко хора държат да стигнат до дъното на тази бъркотия и да намерят кой е виновен за нея.

— „Короната“ не ми допада особено — измърмори съдържателят, все едно говореше на себе си. — Пестили са от стъклото. Прозорците към улицата трябваше да са по-големи. А и отпред няма навес.

— Но ще е спокойно и това е най-важното.

— Е, да.

Манъринг нахлупи цилиндъра си.

— Ако ме беше питал миналата седмица кой е виновен за тази каша, щях да ти кажа, че е евреинът. Ако ме беше питал вчера, щях да посоча вдовицата. Днес следобед щях да обвиня китайците. А сега? Сега, Едгар, проклет да съм, ако не заложа на уличницата! Помни ми думата, Анна Уедърел много добре знае как се е озовало това злато при Кросби Уелс и какво се е случило с Емъри Стейнс, лека му пръст, ако и още да не сме намерили тялото. Била посегнала на живота си! Била в траур! Шикалки! Сдушила се е с Лидия Уелс и двете кроят нещо!

Φ

Сук Яншън и Кю Лон се спускаха по пътя от Кънери за Хокитика, облечени с еднакви дрехи, с широкополи филцови шапки, вълнени антерийки и платнени обувки. Здрачаваше се и изведнъж се застуди, кафявите мътни локви отстрани заискриха в синьо. Движението беше слабо, нарядко минаваше някоя каруца или самотен ездач, бързащ към светлината и топлината на града, до който оставаха още пет километра, макар че вече се чуваше глухият грохот на океана, над приглушеното бумтене на вълните току се извисяваше писък на чайка, който отекваше слаб и безтегловен сред ромола на дъжда.

Двамата разговаряха на китайски.

— В „Аврора“ няма злато — каза Ах Кю.

— Сигурен ли си?

— Мината е изчерпана. Прекопана е от край до край.

— Понякога и в изчерпаните мини се крият изненади — отвърна Ах Сук. — Познавам мнозина, които си изкарват хляба, като преравят вече изоставени находища.

— Познаваш много китайци, които си изкарват хляба по този начин — поправи го Ах Кю. — И на всичкото отгоре тези, дето очите им не са толкова набити да зърнат златото, ги гонят и дори ги пребиват от бой.

— Богатството е бреме — въздъхна Ах Сук, който често цитираше тази пословица.

— Бреме, което се усеща най-тежко от бедните — отговори другарят му и го погледна. — Напоследък и при теб работите не вървят.

— Така е — кимна спокойно Ах Сук.

— Уличницата вече не я влече към опиума.

— Да. Не мога да си го обясня.

— Може да е намерила друг доставчик.

— Може.

— Май не ти се вярва много?

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Подозираш аптекаря.

— И не само него.

Ах Кю се замисли, после добави:

— Според мен златото, което намерих, не е било на Анна.

— Да — съгласи се Ах Сук. — Най-вероятно е така. Най-малкото защото тя изобщо не е забелязала кражбата.

Златарят свъси вежди.

— Значи според теб това, което сторих, е кражба, така ли?

— Не бих искал да петня честта ти… — поде Ах Сук, но не се доизказа.

— Думите противоречат на желанието ти, Сук Яншън.

Ах Сук сведе глава.

— Прощавай. Глупав съм и глупостта е по-силна от мен.

— Дори и глупците имат мнение — рече Ах Кю. — Хайде, кажи ми. Според теб крадец ли съм?

— Крадец е този, който се мъчи да запази деянието си в тайна — отвърна неубедително златотърсачът.

— Петниш честта на много хора!

— Ако не съм прав, ще си взема думите обратно.

— Не си прав! — отсече Ах Кю. — Когато някой намери злато, не се разкудкудяква като кокошка, снесла яйце. Скрива го и не обелва дума пред другарите си. Тук всеки се стреми да опази тайната си. Само глупакът разправя на всеослушание какво е открил. И ти ще постъпиш така, Сук Яншън, ако попаднеш на жила.

— Само че това злато не е било открито в находище — отвърна Ах Сук. — Намерил си го в джоба на една жена, взел си го от нея, не от земята.

— Тя не знаеше какво носи в себе си! Беше като човек, който е спрял да лагерува на брега и е сляп за златото в реката, дори не подозира за богатствата край себе си.

— Но златото в реката не принадлежи на никого, не принадлежи и на реката.

— Ти самият каза, че златото не е било на Анна!

— Да, едва ли е било на Анна. Но какво да кажем за този, който го е пришил в роклята й? Сигурно е имал някаква цел, нали?

— Не знам кой го е направил — отвърна разгорещено Ах Кю.

— Когато вземеш едно сребърно пени, не питаш кой го е отлял, нали? Не, питаш само у кого е било последно! Не съм крадец, просто взех нещо изгубено.

— Изгубено ли?

— Изгубено — повтори Ах Кю. — Никой не потърси златото. Било е откраднато, преди да попадне при мен, след това също бе откраднато.

— Прощавай — рече Ах Сук. — Признавам, че сгреших.

— Уличницата не е наложница — продължи въодушевено златарят, очевидно от доста време му се беше искало да се оправдае.

— Една уличницата не може да стане почтена. Нито пък богата. Честта и печалбата винаги отиват при сводника, не при нея. Да, единственият, който печели от този занаят, е мъжът, който стои зад нея с кесията в едната ръка и с пистолет в другата. Не съм откраднал от Анна! Какво мога да взема от нея? Тя не притежава нищо. Златото не е било нейно.

Зад тях се чу чаткане на копита и те се обърнаха: двама ездачи, привели се над гривите на конете, яздеха в галоп към Хокитика, устите на жребците бяха разпенени, мъжете размахваха камшици, за да пришпорят животните да ускорят ход. Китайците се дръпнаха да им направят път.

— Прощавай — повтори Ах Сук, след като ездачите отминаха. — Сгреших. Не си крадец, Кю Лон.

Продължиха да вървят нататък.

— Истинският крадец е господин Стейнс — отвърна Ах Кю. — Прибрал е златото и е избягал без никакви угризения. Глупаво постъпих, че му се доверих.

— Стейнс е съдружник на Франсис Карвър — изтъкна Ах Сук.

— Регистрите на „Аврора“ го доказват. Съюзът им е достатъчно основание да се съмняваш в него.

Златарят го погледна.

— Не познавам този Франсис Карвър. До днес не бях чувал името му.

— Той е търговец — уточни безизразно Ах Сук. — Знам го от Гуанджоу, още от момче. Той предаде семейството ми и аз съм се заклел да го убия.

— Това вече го разбрах. Но бих искал да науча повече.

— Историята е доста тъжна.

— Тогава ще я изслушам със състрадание. Предателството към мой сънародник е предателство и към мен.

Ах Сук се намръщи.

— Трябва да си отмъстя аз, не ти — каза той.

— Имах предвид, че трябва да си помагаме, Сук Яншън.

— Защо да трябва?

— В тази страна животът на един китаец не струва нищо.

— Сред златотърсачите ничий живот не струва нищо.

— Грешиш — възрази Ах Кю. — Днес видя как ме удряха, дърпаха ме за косата, обиждаха ме, заплашваха ме със смърт — и без никакви последствия! Какво мога да сторя? Всеки в Хокитика ще повярва на думите на Манъринг, не на мен, и защо? Защото аз съм китаец, а той не е. Ние с теб сме длъжни да си помагаме, Ах Сук. Длъжни сме. Законът е срещу нас и ние трябва да се обединим срещу него.

Този възглед беше съвсем нов за Ах Сук и той дълго го обмисля мълчаливо. Ах Кю си свали шапката, бръсна я няколко пъти с длан и после пак я сложи на главата си. От шубраците се обади нектарник с примамлив гърлен зов, повикът беше поет от друга птица, после от трета и дърветата наоколо оживяха от чуруликане.

Сук Яншън живееше и работеше сам не по принуда, а по предпочитание. По природа не беше сприхав и не му беше трудно да завързва познанства, а сприятелеше ли се, лесно задълбочаваше отношенията, само че предпочиташе да отговаря единствено пред себе си. Не харесваше тежестта на задълженията, които се налагаха от другите и от техните надежди, а опитът му показваше, че приятелството почти винаги води до очаквания, зависимости и чувство за вина. Той смяташе за близки тези, които не искаха нищо и раздаваха с лека ръка, и в резултат на това миналото му беше богато на щедри познайници и бедно откъм обич. Ах Сук се причисляваше към обществения авангард на свободните личности, които отстояваха непоклатимо своите убеждения и които според него бяха осъдени винаги да бъдат неразбрани. С годините усещането, че светът го подценява, щеше да прерасне в нещо като демагогия, той беше напълно сигурен в правотата на своите възгледи и не смяташе за необходимо да ги обяснява на останалите. Като цяло схващанията му отразяваха един по-прост, по-добър свят, който Ах Сук обитаваше във въжделенията си, тъй като предпочиташе пречистващия пламък на самотата пред обществените задължения и имаше склонност, когато се намира в компания, да се държи високомерно. Не че не го съзнаваше, той дори прекалено се взираше в себе си и се отдаваше на безкрайни самоанализи от най-строг и умозрителен вид. Само че се ровичкаше в ума си тъй, както пророкът тълкува странните си видения, или иначе казано, почтително и с пълната увереност, че му е съдено да бъде вестител на космическата първопричина, на вселенския промисъл.

— Враждата ми с Франсис Карвър — рече той накрая — има много начала, но се надявам краят й да е само един.

— Разкажи ми — подкани го Ах Кю.

Φ

Харалд Нилсен затвори вратата на кабинета в кантората си, седна на бюрото и без да свали палтото и шапката, набързо надраска бележка до Джоузеф Причард. Писмото му звучеше тромаво, дори налудничаво, ала той не си направи труда да го оправи. Без да го чете още веднъж, попи мастилото, сгъна листа и го подпечата с кръглия печат на „Нилсен и Сие“. После извика Албърт и му нареди незабавно да го отнесе в аптеката на Причард на „Колингуд“.

Щом Албърт излезе, търговецът окачи шапката си, съблече подгизналото палто, наметна сух халат и извади лулата, но и след като я запали и се настани удобно с вдигнати на бюрото крака, пак не се успокои. Зъзнеше. Кожата му беше влажна, сърцето му биеше забързано. Стиснал лулата в крайчеца на устата, той насочи вниманието си към това, което го тревожеше: обещанието, което сутринта беше дал на Джордж Шепард, тъмничаря.

Чудеше се дали да наруши клетвата си и на срещата довечера да сподели за предложението на Шепард. То със сигурност имаше отношение към обсъжданите въпроси най-малкото защото ставаше дума за дял от богатството на Кросби Уелс, но и също така, подозираше Нилсен, защото враждебността на тъмничаря към политика Лодърбак се дължеше не само на различия в мнението за труда на затворниците, строежа на нов затвор и пътища. Като се имаше предвид, че Алистър Лодърбак беше открил трупа на Кросби Уелс, излизаше, че и Шепард е забъркан в мистерията около саможивеца! Но какво точно знаеше тъмничарят и на кого служеше освен на собствените си себични интереси? Дали е бил в течение за съкровището, скрито в дома на Кросби Уелс? Дали и Лодърбак не е знаел за него? Търговецът преметна замислено крак връз крак и хвана чашката на лулата във вдлъбнатината между палеца и показалеца. Както и да го погледнеше човек, разсъждаваше той, не можеше да се отрече, че Джордж Шепард знае много повече, отколкото показва.

Харалд Нилсен беше свикнал да се радва на чуждото внимание, на власт, която постигаше над околните чрез остроумие, високопарни излияния и преднамерено комично поведение. Когато по една или друга причина се наложеше да пребивава в периферията на някоя компания, бързо се отегчаваше. Суетата му изискваше постоянно подклаждане и поднасяне на доказателства, че несекващото съграждане на егото му е изцяло под негова власт. Мисълта, че е бил изигран като глупак, неимоверно го дразнеше, и то не защото смяташе, че не заслужава подобно отношение (той много добре съзнаваше, че е чувствителен тип, и често се шегуваше с това), а защото не можеше да отгатне по каква причина Шепард се е отнесъл така с него.

Пафкаше с лулата и си представяше бъдещия затвор, приюта, ешафода с издигащото се над дупката бесило. Всичко това щеше да бъде построено с неговата комисиона и с негово позволение. Шепард да върви по дяволите, помисли си изведнъж търговецът. Не беше длъжен да пази тайната му, още повече че дори не знаеше каква точно е тя! Да, на срещата довечера щеше да сподели за молбата на тъмничаря и да огласи подозренията си за него. Все още не беше обвързан с договор да мълчи. Не беше подписвал никакъв документ. А и какво значение имаше? Затворът не беше частна собственост. Той принадлежеше на цяла Хокитика. Строеше се от държавата в името на тези, които спазваха закона.

Външната врата на кантората се отвори и се затвори. Нилсен скочи. Беше Албърт, връщаше се от аптеката на Джоузеф Причард. Влезе в кабинета и от мокрото му палто лъхна пръстеният мирис на дъжд.

— Причард изгори ли писмото? — попита нетърпеливо търговецът. — Видя ли го? Какво държиш?

— Отговор — отвърна Албърт и повдигна сгънатия лист.

— Нали ти казах, че не искам отговор!

— Да, и аз му предадох, но въпреки това той реши да ви отговори.

Нилсен впи поглед в листа в ръката му.

— Поне изгори ли моето писмо?

— Да — рече Албърт, но после се поколеба.

— Какво? Какво?

— Ами когато му казах, че трябва да го изгори, той се разсмя.

Търговецът присви очи.

— Защо?

— Не знам. Реших, че е добре да ви уведомя. Може би няма никакво значение.

Под едното око на Нилсен заигра мускулче.

— Разсмял се е, след като е прочел писмото, така ли? След като е видял какво пише вътре?

— Не. Преди това. Когато му казах, че трябва да го изгори.

— Сторило му се е смешно, а?

— Да, това, че сте поискали да го изгори — кимна Албърт. Опипваше краищата на писмото в ръката си. Едва се сдържаше да не попита за какво е цялата тази суматоха, но не знаеше как да го направи, без да си навлече хокане. На глас рече: — Искате ли да прочетете отговора?

Нилсен протегна ръка.

— Дай. Не си го чел, нали?

— Не съм — отвърна обидено Албърт. — Запечатано е.

— А, да, добре. — Търговецът взе писмото, завъртя го, счупи с пръсти печата, но не го отвори, а извика: — Какво се мотаеш? Върви си!

— У дома ли? — попита тъжно момчето.

— У дома, глупако — сопна се Нилсен. — И остави ключа на бюрото.

Албърт обаче не помръдна от мястото си.

— На връщане — занарежда той забързано — минах покрай „Уелският принц“ и видях, че довечера има ново представление, чужд спектакъл. Заради откриването господин Манъринг е пуснал безплатни билети и ви взех един.

Млъкна, почеса се по бузата и отклони поглед. Нилсен още не беше отворил писмото на Причард.

— Какво?

— „Чувствени картини от Изтока“. Билетът е за балкона, първи ред в средата. Най-хубавото място. Изрично помолих за него.

— Иди ти — отвърна търговецът. — Не искам билет. Хайде, върви.

Момчето пристъпи от крак на крак.

— Взех си и за мен. Мислех си, нали е събота, а надбягванията ги отложиха…

Нилсен поклати глава.

— Довечера не мога.

— О, защо?

— Не се чувствам добре.

— Само за първото действие — настоя Албърт. — Ще има и шампанско. Шампанското помага, ако ви е зле.

— Вземи Хенри Фулър.

— Край задния вход мярнах една артистка със слънчобран.

— Вземи Хенри.

— Беше японка — продължи момчето. — Не беше нарисувана, приличаше на истинска японка. Хенри Фулър замина, не е в града. Защо не искате да дойдете?

— Болен съм.

— Не изглеждате болен. Пушите.

— Сигурен съм, че ще намериш кой да дойде с теб — отсече ядосано Нилсен. — Иди с билета в „Звездата“ и веднага ще се появят желаещи.

Албърт се взря в дюшемето, размърда устни и въздъхна тежко.

— Добре, значи ще ви видя в понеделник, господин Нилсен.

— Да, най-вероятно, Албърт.

— Довиждане.

— Довиждане. После ще ми разкажеш за представлението. Нали?

— Може да отидем заедно някой път. Макар че билетите са за довечера. Но може после пак да отидем.

— Да — кимна Нилсен. — Другата седмица. След като се пооправя.

Той изчака разочарованият му служител да излезе и да затвори тихо вратата. После разгъна писмото от Причард и пристъпи към прозореца на светло.

Х, потвърждавам. Но виж какво: днес следобед се случи нещо странно в стаята на Анна. Имаше и пистолетни изстрели. Ще обясня всичко, като се видим. Свидетел беше О. Г., секретарят на съда. Може би е добре да говориш с него, щом ще се правиш на детектив. Каквото и да е намислила Анна, сигурен съм, че О. Г. е в течение. Вярваш ли му? Аз не бих му се доверил, но както се казва, съдебните заседатели още не са се произнесли. Унищожи писмото!

Дж. П.

Φ

В късния следобед Томас Балфор се върна в „Палас“ с намерението да открие Кауъл Девлин, капелана, който сутринта беше подслушал разговора с Лодърбак. Искаше да се извини за грубостта си и също така — всъщност това беше по-наложителното — да го разпита за връзката му с изчезналия златотърсач Емъри Стейнс. Беше сигурен, че посещението на свещеника в редакцията на „Уест Коуст Таймс“ е по някакъв начин свързано с Кросби Уелс.

Девлин обаче го нямаше и работниците в кухнята осведомиха Балфор, че свещеникът си е тръгнал преди няколко часа. Нямаше го и в палатката му на брега, нито пък в тъмницата, църквите, магазините, заведенията с билярд и на вълнолома. Балфор обикаля унило няколко часа из Хокитика и тъкмо се канеше да се откаже и да се прибере у дома, когато най-сетне го зърна. Капеланът вървеше по „Гуляйджийска“ с много по-висок и едър мъж. Превозвачът прекоси улицата и тръгна към тях. Вече беше вдигнал ръка да привлече вниманието на свещеника, когато установи, че спътникът му е младият маор, с когото беше разговарял сутринта и с когото също се беше държал непростимо.

— Здравейте! — извика той. — Отче Девлин! Не е за вярване! Точно вас търся! Здрасти, Тед, радвам се да те видя.

Тафарей не отговори, но Девлин се усмихна.

— Виждам, че сте научили името ми. Боя се обаче, че още не знам вашето.

Превозвачът протегна ръка.

— Томас Балфор — представи се той и се усмихна широко. — Да, минах през „Таймс“ да поговоря с Бен Льовентал и там стана дума за вас. Честно казано, от няколко часа ви издирвам. Искам да ви питам нещо.

— В такъв случай срещата ни е двойно благословена — отвърна капеланът.

— Въпросът ми е за Емъри Стейнс — прекъсна го Балфор. — Чух, че сте разпитвали за него. Искали сте да узнаете кой е публикувал обявлението във вестника. Бен го спомена. И мен ме загложди каква е връзката ви с него, със Стейнс де, и откъде го познавате.

Кауъл Девлин се поколеба. Истината бе, че беше видял името на Емъри Стейнс — беше едно от трите в акта за дарение, който беше прибрал от печката на Кросби Уелс ден след смъртта му. Не беше показал документа на никого и беше решил да го пази в тайна, докато не научи повече за хората, за които се отнася. Дали да излъжеше Балфор? Не искаше да го прави, но навярно можеше да мине с част от истината. Той прехапа устна.

Превозвачът долови колебанието му и погрешно го разтълкува като укор. Вдигна ръце и възкликна:

— Чуйте ме само! Да ви разпитвам на улицата, и то в такова време, дето човек, спре ли се навън, за миг става мокър до кости! Не, не, по-добре да идем да хапнем. Нещо топло, а? Няма смисъл да приказваме на дъжда, когато и от двете ни страни има прекрасни заведения с добра обстановка!

Капеланът хвърли поглед към Тафарей, който въпреки неприязънта си към Балфор видимо се беше посъживил при споменаването на храна.

Балфор се прокашля, тупна се с юмрук по гърдите и се свъси.

— Сутринта не бях на себе си, не знам какво ми беше станало. Съжалявам, искам да се извиня и на двама ви. Нека седнем да хапнем и да пийнем като приятели. Хайде, елате, позволете ми да ви почерпя в знак на извинение.

След няма и минута тримата вече се бяха настанили около една ъглова маса в „Максуел“. Балфор, който винаги с радост поемаше ролята на щедър домакин, поръча три бульона, хляб, черен пудинг, сирене, сардини в зехтин, задушени моркови, порция миди и дамаджанка тъмна бира. Прояви благоразумие да не повдига въпроса за Кросби Уелс и Емъри Стейнс, докато шегите му не утолят глада и жаждата си, като вместо това насочи разговора към лова на китове, за който и тримата имаха романтична представа и можеха да говорят много. Когато три часа по-късно се появи Бенямин Льовентал, той ги намери в задушевна дружеска обстановка.

— Бен! — възкликна Балфор, когато видя приближаващия се вестникар. — Нали днес е събота?

За втори път този ден се беше понапил.

— Свършва по залез-слънце — отвърна строго Льовентал и се обърна към Теру Тафарей. — Струва ми се, че не се познаваме. Аз съм Бенямин Льовентал, издателят на „Уест Коуст Таймс“.

— Теру Тафарей — представи се маорът и стисна здраво десницата му.

— Аз му викам Тед — обади се превозвачът. — Много добър приятел на Кросби Уелс.

— Така ли? — попита Льовентал.

— Най-добрият му приятел — вметна Девлин.

— По-близък от брат — додаде Балфор.

— Е, в такъв случай, това, което ме води тук — рече вестникарят, — ви засяга и тримата.

Бенямин Льовентал не беше упълномощен да покани на срещата в „Короната“ Девлин и Тафарей. Но както вече отбелязахме, той ставаше доста нравоучителен, когато някой засегнеше етичните му принципи, а точно това беше направил Чарли Фрост с мнението, че събранието в „Короната“ следва да е достъпно само за малцина избрани. Вестникарят смяташе за необходимо да поправи неговото морално прегрешение и затова сега като неявен укор към банкера реши да включи в кръга на посветените и Тафарей и Девлин.

— Гръм и мълния! — извика Балфор. — Дръпни си един стол!

Льовентал седна, долепи длани и с приглушен глас обясни целта на събирането довечера. Балфор прие веднага, Тафарей кимна мрачно, а Кауъл Девлин го последва след дълго дълбокомислено мълчание. Капеланът размишляваше за акта за дарение, който беше прибрал от печката на саможивеца и който сега беше скрит в Библията между Стария и Новия завет. Реши да вземе на срещата Свещеното писание и ако му се стори уместно, да извади в подходящ момент документа.

Φ

Коминът на секретаря на съда Гаскоан пушеше и щом Манъринг почука на вратата, той веднага изскочи на прага. В ръката си държеше току-що запалена цигара, беше свалил официалния сюртук и беше по риза и вълнена жилетка.

— Да?

— Разполагам с достоверна информация, че при вас има немалка сума пари — поде тежко магнатът, — които ми принадлежат. Дойдох да си ги прибера.

Обер Гаскоан го изгледа преценяващо, вдигна цигарата към устата си, всмука и издиша в дъжда над рамото му облак дим.

— И кой е източникът на вашата достоверна информация? — попита той любезно.

— Госпожица Анна Уедърел чрез посредничеството на господин Едгар Клинч.

Гаскоан се облегна на касата на вратата.

— И какво точно очаква госпожица Анна Уедърел — чрез посредничеството на господин Едгар Клинч — да сторите след получаването на тази информация?

— Не ми се правете на умник — сърдито избоботи Манъринг. — На мен тия не ми минават. Ще го кажа веднъж и няма да повтарям: не понасям умниците. Уличницата твърди, че парите са скрити под леглото ви.

Секретарят на съда сви рамене.

— Дори и да приемем, че пазя определена сума пари на Анна, не виждам основание да наруша обещанието си към нея и да предам парите на друг само защото той твърди, че били негови. Тя не ме е предупредила да очаквам посетител.

— Мои са.

— Защо?

— Тя ми е длъжница. И парите ще погасят дълга й.

— Дългът е личен въпрос, той засяга само нея и човека, който й го е дал — отбеляза Гаскоан.

— Но съвсем лесно може да засегне и вас. Ще ви хареса ли, ако подшушна тук-там, че държите в дома си злато на стойност повече от сто лири? Давате ли си сметка какво ще последва? До полунощ ще са изкъртили вратата ви, до сутринта крадецът ще е на осемдесет километра оттук, а утре по това време вие ще сте труп. Няма нищо по-лесно от това, живеете сам и нямате никакви приятели.

Гаскоан се свъси.

— Аз отговарям за златото и без съгласието на госпожица Уедърел няма да го предам на никого.

Манъринг се усмихна.

— Приемам думите ви като признание за вина.

— А аз приемам вашите като доказателство за липсата на логика в умозаключенията ви — отвърна французинът. — Лека нощ. Ако Анна иска да си получи парите, нека дойде лично при мен.

Той понечи да затвори, но магнатът пристъпи напред и хвана вратата.

— Не ви ли се струва странно? — попита той.

Гаскоан присви очи.

— Кое?

— Една нищо и никаква уличница изведнъж се сдобива с достатъчно злато да плати дълговете си, а след това го скрива под леглото на човек, който е от толкова скоро в Хокитика, че дори не й знае името.

— Да, изключително странно е.

— Навярно е редно да се представя.

— Знам кой сте — отговори секретарят на съда. — И знам с какво се занимавате.

Манъринг разкопча палтото и показа пистолетите на кръста си.

— А знаете ли това какво е? И за какво се използва?

— Да — отвърна Гаскоан, без да трепне. — Капсулни револвери, изстрелват по шест патрона за шест секунди.

— Седем, ако трябва да бъдем точни — поправи го Манъринг.

— Второ поколение смит и уесън. Седем патрона. Но наистина за шест секунди.

Французинът отново дръпна от цигарата си.

Магнатът сложи ръце на кобурите и се усмихна.

— Ще ви помоля да ме поканите в дома си, господин Гаскоан.

Французинът не отговори, но след малко угаси в рамката на вратата цигарата, хвърли угарката, отдръпна се и с пресилена любезност му даде знак да влиза. Манъринг плъзна поглед из стаята, като за миг го задържа върху леглото. Щом Гаскоан затвори вратата, гостът се обърна и попита:

— На кого сте верен?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви — отвърна Гаскоан.

— Искате да ви направя списък с приятелите си ли?

Манъринг го изгледа кръвнишки.

— Тогава ще ви попитам другояче. Верен ли сте на Анна?

— Да. До определена степен, разбира се.

Той се настани на креслото с раирана дамаска, без да покани госта да седне.

Магнатът скръсти ръце зад гърба си.

— Значи, ако знаете, че тя се е забъркала в някаква афера, няма да ми кажете.

— Зависи от конкретната ситуация. За каква „афера“ намеквате?

— Готов ли сте да излъжете, за да я прикриете?

— Съгласих се да се погрижа за определена сума пари заради нея. Скрих ги под леглото си. Но това вече го знаете. Така че явно отговорът на въпроса ви е отрицателен.

— И защо сте й верен? До определена степен.

Ръцете на Гаскоан лежаха отпуснати върху подлакътниците на креслото, той седеше спокойно като крал на престола си. Обясни, че се е погрижил за Анна след освобождаването й от затвора преди половин месец и след това двамата са се сприятелили. Било му жал за нея, смятал, че я използват нечестно, но не били много близки и не бил плащал за компанията й. Черната рокля принадлежала на покойната му съпруга. Дал я на уличницата от милосърдие, тъй като след престоя в затвора дрехите й не ставали за нищо. Не очаквал тя да обяви траур и дори бил разочарован от този развой на събитията, тъй като я смятал за красива и привлекателна и му се искало да й се наслади по обичайния начин.

— От думите ви не става ясно защо под леглото ви е скрито злато — вметна Манъринг.

Секретарят на съда вдигна рамене. Беше твърде уморен и ядосан, за да лъже.

— Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Анна се събудила в затвора с голямо количество злато в себе си. Пришито към корсета й. Не знаеше откъде се е появило и естествено, беше много уплашена. Помоли ме за помощ. Реших, че е най-добре да го скрие, тъй като не знаехме кой и защо го е пришил към роклята. Все още не сме го оценили, но според мен стойността му възлиза на повече от сто лири. Това, господин Манъринг, е цялата истина, поне доколкото ми е известна на мен.

Магнатът мълчеше. Обяснението всъщност не изясняваше нищо.

— Длъжен съм да добавя — продължи Гаскоан, — че ме обидихте неимоверно, като без дори да ме помолите за обяснение, ме обявихте за виновен. Изобщо не ми е приятно да ми нарушават почивката и да отнемат от времето ми, и то по такъв войнствен начин.

— Спестете си приказките. Войнствен друг път! Да не би да съм ви заплашил с оръжие? Или да съм влязъл насила в дома ви?

— Да, не сте, но все пак е по-добре да свалите колана си.

— Да го сваля? — възкликна презрително Манъринг. — И да го оставя в средата на масата, сигурно така, че да е на равно разстояние от нас, а вие да скочите към него и аз да се окажа по-бавен, тъй ли? Няма да се хвана на този номер, виждал съм го вече.

— В такъв случай ще ви помоля друго: присъствието ви в дома ми да трае колкото се може по-кратко. Ако имате още въпроси, задайте ги, макар че вече ви казах всичко, което знам за златото.

— Вижте — поде магнатът. (Беше учуден как така изведнъж е загубил надмощието си.) — Нямах намерение да се караме.

— Напротив — отвърна Гаскоан. — Навярно сега съжалявате, но точно такова беше намерението ви.

Манъринг изруга.

— За нищо не съжалявам! — извика той. — За нищичко!

— И заради това сте толкова спокоен, а?

— Чуйте какво ще ви кажа — рече Манъринг, но не успя да продължи, тъй като в този момент на вратата се почука настоятелно.

Секретарят на съда веднага стана. Магнатът разтревожено отстъпи няколко крачки и извади револвер от кобура. Отпусна го до бедрото си, за да не се вижда, и кимна на домакина да дръпне резето.

На прага стоеше Харалд Нилсен, наперено размахал бастун и със също тъй наперено вирнат цилиндър. Той кимна и тъкмо да се представи, когато зърна над рамото на Гаскоан Дик Манъринг, който стоеше непохватно с отпусната край тялото ръка. Търговецът се разсмя.

— Гледай ти! Май пак съм две крачки след теб, Дик. Където и да отида днес, навсякъде все теб заварвам! Здравейте, господин Гаскоан. Името ми е Харалд Нилсен, радвам се да се запознаем. Надявам се, че не ви безпокоя.

Гаскоан се поклони любезно, макар и със студено изражение.

— Ни най-малко — рече той. — Моля, заповядайте.

— Идвам да поговоря с вас за Анна Уедърел — продължи ведро Нилсен, докато триеше ботушите си, — но виждам, че са ме изпреварили!

Секретарят на съда затвори вратата и попита:

— Та какво за Анна?

В същото време се обади Манъринг:

— По-кротко, Нилсен!

Търговецът се обърна към домакина и каза:

— Ами става дума за нещо много странно. Навярно не е за пред всички. Вижте, не желая да се натрапвам. Мога да дойда друг път, когато не сте зает.

— Останете, моля ви — отвърна Гаскоан. — Господин Манъринг тъкмо си тръгваше.

Магнатът се подразни, че го гонят.

— За какво става дума? — попита той Нилсен.

Нилсен се поклони леко.

— Въпросът е изключително деликатен, прощавай.

— Деликатен друг път! — извика Манъринг. — Няма нужда да криеш от мен, по дяволите, и двамата сме в кюпа! За вдовицата ли става дума? Или за златото?

Търговецът премига объркано.

— Съкровището на Уелс ли имаш предвид? — Той се обърна към Гаскоан. — И вие ли сте замесен в това?

Секретарят на съда изведнъж се подсмихна.

— Към мен валят въпроси от всички страни. И вие ли носите пистолети, господин Нилсен? Ако е така, признайте си.

— Не нося пистолети — отвърна Нилсен. Обърна се към Манъринг и видя револвера в ръката му. — Това пък за какво ти е? Какви ги вършиш?

Магнатът не отговори, не виждаше какво може да каже, без да издаде това, което искаше да скрие от Нилсен, и другото, което искаше да скрие от Гаскоан. Поколеба се, съжаляваше, че е споменал за вдовицата и златото.

— Господин Манъринг ми показваше новите смит и уесън — подхвърли спокойно Гаскоан. — Барабанът им побира седем патрона.

— О! — Търговецът обаче продължаваше да гледа подозрително. — И защо?

Обясненията на Манъринг отново заседнаха в гърлото му. Той не желаеше Нилсен да разбере за скритото под леглото злато, но не желаеше и Гаскоан да узнае за главозамайващата мистерия около Кросби Уелс, Ах Кю, Ах Сук, опиума и всичко останало, което щяха да обсъдят довечера в „Короната“.

— Въпросът е деликатен — обади се отново вместо него Гаскоан и се приведе доверително към Нилсен. — Мога само да ви кажа, че господин Манъринг разполага с източник на достоверна информация за Анна Уедърел, а тази информация пристига с посредничеството на господин Едгар Клинч.

— Достатъчно! — извика Манъринг, развързал най-сетне езика си. — Нилсен, какво си узнал за Анна? За какво става дума?

Нилсен изтълкува погрешно настояването му да заговори. Спомни си, че в бележката на Причард се споменават пистолетни изстрели, Анна и непряко Едгар Клинч — аптекарят беше написал, че днес следобед в стаята на Анна в „Скарата“ се е случило нещо. Разбира се, помисли си търговецът, това беше същият „деликатен въпрос“!

— Вижте — рече той, вдигнал ръце, — струва ми се, че в крайна сметка говорим за едно и също. Щом господин Гаскоан е посветен в тайната, по-добре да изчакаме да се съберем и тогава да споделим какво сме узнали. Да не разказваме всичко по два пъти. Ще ви видя после в „Короната“, нали?

Манъринг въздъхна.

— Боя се — рече Гаскоан, — че нито съм посветен в тайната, нито съм канен в „Короната“.

Възцари се мълчание. Французинът местеше поглед от Нилсен към Манъринг и обратно, магнатът се взираше укорително в Нилсен, на чието лице се беше изписало виновно изражение.

— Стана тя, каквато стана — измърмори Манъринг. Изруга, прибра револвера и насочи пръст към Гаскоан. — Добре, няма друг изход, макар че хич не сте добре дошъл и проклет да съм, ако не ви държа под око до края на вечерта и след това! Облечете се. Идвате с нас.