Елинор Катън
Светилата (11)

Слънце в Козирог

В която Гаскоан разказва за първата си среща с уличницата, няколко шева са срязани с нож, изтощението взима връх и Анна Уедърел отправя молба.

Докато наблюдаваше през процепа на вратата Анна и Гаскоан, Джоузеф Причард видя само това, за което самият той копнееше — обич и искрено състрадание. Причард беше самотен и като повечето самотии души съзираше щастливи двойки навсякъде. В този миг — когато тялото на Анна беше превито върху гърдите на Гаскоан и той я прегърна, повдигна я във въздуха и облегна буза на главата й — аптекарят, който бе хванал хлабаво студената дръжка, едва ли щеше да намери особена утеха във вестта, че Обер Гаскоан и Анна Уедърел са просто приятели. Самотата не може да бъде залъгвана със степенуване. За Причард и това приятелство щеше да е като затворено зад стъклена витрина лакомство, дори и най-дребната проява на любезност щеше да напълни устата му със слюнка и да разпали глада му.

Предположенията на аптекаря за Гаскоан почиваха на съвсем бегло познанство или по-точно, само на един разговор. Заради надменното поведение и безупречните му дрехи Причард смяташе, че Гаскоан заема някакво влиятелно място в съда, а всъщност отговорностите на секретаря бяха съвсем малко. Основното му задължение беше всеки ден да събира гаранцията от задържаните в полицейския лагер. Като се изключеше това, той запълваше часовете си да издава разписки за платени такси, да изготвя свидетелства за право на добив на полезни изкопаеми, да регистрира искове и от време на време да изпълнява по някоя заръка на съдията. Длъжността му беше ниска, но той беше отскоро в града и се радваше, че изобщо има работа, освен това беше убеден, че няма още дълго да носи у дома тази жалка заплата.

Гаскоан беше пристигнал в Хокитика преди по-малко от месец, когато се озова пред окованата в белезници Анна Уедърел. Тя седеше на пода в затвора с ръце върху скута, облегната на стената. Очите й бяха отворени и блестяха от треската, косата й се беше измъкнала от фибите и по страните й полепваха влажни кичури. Той клекна пред нея и импулсивно протегна ръка. Анна я сграбчи и я придърпа към себе си скришом, тъй че да не я види тъмничарят, който седеше при вратата с пушка на коленете.

— Мога да си платя — прошепна тя, — мога да събера парите, но трябва да ми повярвате. И не бива да му казвате.

— На кого?

Гласът на Гаскоан също се беше снижил до шепот.

Тя кимна към Джордж Шепард, без да сваля очи от Гаскоан. Стисна го още по-здраво и насочи пръстите му към гърдите си. Той се сепна, едва не отскочи, но след това си даде сметка, че Анна иска да го накара да усети нещо, скрито под плата на роклята. На пипане му заприлича на ризница, макар че никога не беше виждал истинска ризница.

— Злато — прошепна Анна. — Злато е. По целия корсет и в подплатата, надолу и нагоре. — Тъмните й очи се взираха умолително в лицето му. — Злато. Не знам как е попаднало тук. Намерих го, когато се свестих, пришито е отдолу.

Гаскоан се намръщи, нищо не разбираше.

— Искате да платите гаранцията със злато?

— Не мога да го извадя. Не мога да го извадя тук. Нямам нож. То е пришито отдолу.

Лицата им почти се докосваха, той долавяше в дъха й сладкия мирис на опиум, напомнящ на слива.

— Ваше ли е? — попита.

По лицето й се мярна отчаяние.

— Какво значение има? Нали е злато.

От ъгъла се разнесе гласът на Шепард:

— Уличницата ли ви бави, господин Гаскоан?

— Не, не.

Тя го пусна, той се изправи и отстъпи крачка. Извади кесията от джоба си, мъчеше се да демонстрира нехайство, целеустременост. Претегли я в ръка.

— Напомнете на госпожица Уедърел, че не приемаме обещания — продължи тъмничарят. — Или плаща веднага, или остава тук, докато някой не събере парите и не ги внесе от нейно име.

Гаскоан оглеждаше Анна, Нямаше основания да изпълни молбата й, нито пък да й вярва, че твърдата подплата, която беше усетил под корсета, наистина съдържа злато. Знаеше, че дългът му повелява да извести незабавно тъмничаря за опита й да възпрепятства изпълнението на задълженията му. Трябваше да разкъса корсета с ловджийския нож, който носеше в ботуша си, тъй като, ако тя наистина имаше чисто злато в себе си, то със сигурност не беше нейно. Тя беше уличница. Беше намерена полумъртва, с мръсна рокля. Вонеше на опиум и под очите си имаше тъмни кръгове.

Секретарят на съда обаче я оглеждаше жаловито. Той изповядваше принципите на кавалерството и изпитваше дълбоко състрадание към изпадналите в беда, измъчената й молба, отправена с блеснали очи, беше пробудила у него не само състрадание, но и любопитство. Гаскоан вярваше, че правосъдието трябва да е синоним на милост, не на нещо друго. Също така смяташе, че проявата на милосърдие се подчинява на инстинкта, а чак подир това — на закона. И във внезапен изблик на жалост — това чувство винаги го помиташе като потоп — той реши да изпълни молбата й и да я вземе под крилото си.

— Госпожице Уедърел — рече, беше чул името й от тъмничаря, — гаранцията ви е определена на една лира и един шилинг.

Държеше кесията в лявата ръка, а в дясната — тефтера, понечи уж да го прехвърли, като се прикриваше с него, извади от кесията две монети и ги стисна здраво в дланта. След това хвана кесията и тефтера с дясната ръка и протегна лявата, като с палеца крепеше монетите върху дланта си.

— Можете ли да платите тази сума с парите, които ми показахте в корсета си? — говореше високо и ясно, все едно на дете или на слабоумен.

В първия момент тя не го разбра. После кимна, пъхна пръсти в пазвата си, извади ги, все едно стискаше нещо, и ги притисна в дланта му, той вдигна палец, кимна, сякаш беше доволен от монетите, които се появиха там, и записа сумата в тефтера. Пусна монетите да издрънчат в кесията и пристъпи към следващия затворник.

Тази проява на милосърдие, толкова необичайна за затвора на Джордж Шепард, не беше нещо изключително за Гаскоан. Той обичаше да завързва приятелства сред по-нископоставените, с деца, просяци, животни, грозни жени и забравени от света мъже. Любезността му винаги беше насочена към тези, които не я очакват, изправеше ли се пред човек, който стои по-долу от него, никога не си позволяваше да се държи грубо. От по-висшестоящите обаче странеше. Не беше невъзпитан, но държанието му издаваше пресита и тъга, дори равнодушие и този му навик, макар да не бе в истинския смисъл на думата премислен, му помагаше да печели уважение и да получи място сред надарените със земи и богатства не по-зле, отколкото ако си беше поставил за цел да се озове сред тях.

По този начин Обер Гаскоан, извънбрачно дете на английска гувернантка, отрасло в бедняшките квартали на Париж, обличано в подаяния, затваряно в бараката за въглища, ту хокано, ту подминавано, с годините се беше превърнал в личност със скромно, но уважавано положение в обществото. Беше избягал от миналото си, ала все пак не можеше да бъде наречен нито амбициозен, нито късметлия, получил облагите си незаслужено.

В личността на Гаскоан се проявяваше любопитна смесица от черти и на висшите, и на нисшите прослойки. Той беше облагородил ума си със същата строга дисциплина, с която сега поддържаше външния си вид, с други думи, чрез един изтънчен, но като че ли отживял подход. Отличаваше се с присъщата за самоуките страст към книгите и знанията, но тъй като зародишът й бе както личен, тъй и добродетелен, тя клонеше към жалост и презрение. Нравът му беше подчертано носталгичен, но не за собственото му минало, а за отминалите времена, Гаскоан гледаше цинично на настоящето, със страх към бъдещето и с дълбока тъга на повсеместния упадък. Като цяло той напомняше на добре запазен стар джентълмен (а беше само на трийсет и четири), сполетян от трудни — макар и все още далеч от оскъдицата — времена, който в зависимост от настроенията си възприема това обстоятелство или с насмешка, или с известна меланхолия.

Всъщност Гаскоан беше изключително податлив на настроенията си. Вълната жалост, която го беше накарала да излъже заради Анна, отмина веднага след освобождаването на блудницата и беше изместена от отчаяние, той се боеше, че помощта му може да е била напразна, погрешна, не намясто и най-вече себична. Себичността беше най-черният му страх. Секретарят на съда презираше всички нейни признаци в себе си така, както държащият да спечели първенството презира и най-дребните проявления на слабост, която може да му попречи да постигне себичната си цел. Той обаче се гордееше извънмерно с тази си черта и обичаше да поучава околните за нея, а когато това противоречие станеше твърде явно и Гаскоан вече не можеше да си затваря очите за него, той изпадаше в съвсем себичен изблик на раздразнение.

Анна си тръгна с него от затвора и на улицата той възгрубо й предложи да дойде в дома му, за да се обясни, без да бъдат безпокоени. Тя се съгласи немощно и двамата поеха заедно в дъжда. Гаскоан вече не изпитваше жал към нея. Състраданието му бе припламнало и бе угаснало, за да отстъпи място на тревога и неувереност, тъй като все пак уличницата си беше посегнала и навярно — поне така го беше предупредил тъмничарят, докато подписваше документа за освобождаването й — дори не беше с всичкия си.

Сега, половин месец по-късно, в „Скарата“, докато я държеше в обятията си тъй, че ръцете й бяха притиснати към гърдите му, а дъхът й овлажняваше ключицата му, на Гаскоан му мина през ума, че навярно тя е опитала отново, за втори път, да сложи край на живота си. Но къде беше отишъл куршумът, който трябваше да е заседнал в гръдната й кост? Нима Анна е знаела, че пистолетът ще гръмне по толкова странен начин, когато е насочила дулото към шията си и е натиснала спусъка? Как би могла да е сигурна?

„Всички мъже искат техните блудници да са нещастни“, беше казала Анна вечерта, когато след освобождаването си от затвора го бе последвала в дома му и срязаха роклята на кухненската маса, докато навън продължаваше да вали и газената лампа хвърляше тъмни сенки в ъглите на стаята. „Всички мъже искат техните блудници да са нещастни.“ Какво беше отговорил той? Най-вероятно я беше скастрил строго и грубо. А сега тя беше направила опит да се простреля. Гаскоан я държа в прегръдката си дълго след като Причард затвори вратата, стискаше я здраво, вдъхвайки соления мирис на косите й. Този мирис му беше познат и му беше приятен, Гаскоан беше прекарал дълги години в морето.

Навремето беше женен. За Агата Гаскоан, Агата Придо, както се казваше, когато се запозна с нея. Дребна, с пъргав ум, закачлива и охтичава — той знаеше за болестта й, когато й предложи брак, но някак си този факт му се струваше незначителен, преодолим, по-скоро доказателство за деликатността й, отколкото предзнаменование за неизбежна беда. Ала дробовете й не заздравяваха. Двамата решиха да заминат на юг, на по-мек климат и Агата почина в открито море някъде край бреговете на Индия, той не знаеше точно къде и това беше ужасно. Ужасно бе и как тялото й се изви, когато се стовари с плисък във водата. Беше го заклела да не търси ковчег, ако умре, преди да стигнат пристанището. Искаше да бъде погребана по моряшки: да я хвърлят в морето, зашита в хамака й. И тъй като това беше нейният хамак, яркочервен, потъмнял до кафяво, Гаскоан беше коленичил да го целуне, колкото и зловещо да изглеждаше отстрани. След това той продължи да плава. Слезе на сушата едва когато му свършиха парите.

Анна беше по-тежка от Агата, по-ръбата, по-здрава, но навярно живите винаги изглеждат такива за тези, чиито мисли са все при мъртвите. Той плъзна ръка по гърба й. С пръстите си проследи корсета, шева по илиците, пристегнати с шнурче.

След като си бяха тръгнали от затвора, минаха през съда, така че Гаскоан да остави в касата кесията със събраните пари и да впише платените гаранции, за да е готов за сутринта. Докато той го вършеше, Анна го наблюдаваше търпеливо и без любопитство, като че ли осъзнаваше, че й е направил голяма услуга, и нямаше нищо против в замяна да му се подчинява и да не роптае. По навик на улицата не вървеше до него, а го следваше на няколко метра разстояние, така че Гаскоан да може да заяви, че не я познава, ако срещнат някой служител на закона.

Щом стигнаха до къщата му (той разполагаше с цяла къща, макар и малка, едностайна дъсчена постройка на стотина метра от брега), Гаскоан й нареди да го изчака под навеса пред входа, докато той нацепи дърва за подпалки в двора. Справи се бързо с тази задача, макар да се смущаваше от взора на тъмните очи на Анна, които не се отделяха от него. И преди треските да са се намокрили от дъжда, той ги събра и изтича към вратата, където Анна се дръпна, за да му направи път.

— Не е дворец — рече той неловко, макар че за Хокитика си беше истински палат.

Анна не отговори, мълчаливо пристъпи в задушния сумрак. Гаскоан хвърли подпалките пред огнището и се върна да затвори вратата. После запали газената лампа, сложи я на масата и клекна да стъкне огъня. Усещаше как Анна оглежда стаята. Обзавеждането беше спартанско. Единствената по-хубава мебел беше кресло с висока облегалка, тапицирано с плътна дамаска на розово-жълти райета, беше си го подарил за нанасянето тук и то заемаше почетното място в средата на стаята. Гаскоан се чудеше какви ли изводи си прави гостенката му, каква картина очертава в главата й тази оскъдна подредба на живота му. Сгънатата на три завивка върху леглото. Закаченият на пирон над таблата мъничък портрет на Агата. Редицата раковини по перваза на прозореца. Металният чайник на огъня, Библията, чиито страници в по-голямата си част си стояха неразрязани с изключение на Псалтира и Евангелията, пъстрата кутия от бисквити, в която пазеше писмата от майка си и принадлежностите си за писане. Кашонче с начупени свещи — само нишката на фитила придържаше восъка да не се разпадне — до леглото.

— Поддържате чисто — рече тя.

— Живея сам. — Гаскоан посочи с една треска сандъка до леглото. — Отворете го.

Анна щракна закопчалките и вдигна капака. Гаскоан кимна към вързоп от тъмно платно, тя го вдигна и роклята на Агата се разтвори на коленете й — черна, с плетена на една кука яка, която Агата не харесваше.

(„Хората ще ме мислят за аскетична — беше казала тя ведро, — но черното е строг цвят, а всеки се нуждае от поне една строга дреха.“ Целта й всъщност беше да скрие кървавите петна, червените точици, които изпъстряха ръкавите й, и той го знаеше, но си замълча. На глас се съгласи, че човек трябва да има строги дрехи.)

— Облечете я — рече Гаскоан.

Загледа как Анна приглажда дрехата върху коляното си. Агата беше по-ниска, трябваше да отпуснат подгъва. Но дори и след това пак щяха да се показват няколко пръста от глезените на уличницата и може би дори краят на кринолина й. Щеше да изглежда грозно, но просяците не бива да имат претенции, а тази вечер Анна беше просякиня. Той се обърна отново към камината и разръчка пепелта.

Само тази рокля на Агата му беше останала. Другите, прибрани в ухаещия на камфор кедров сандък, бяха изчезнали, след като параходът заседна в плитчините, каютите първо бяха плячкосани, а после наводнени, тъй като корабът се килна на една страна и водата го заля. За Гаскоан тази загуба беше по-скоро благословия. Той пазеше портрета на Агата, нищо друго не му трябваше. Щеше да прояви нужното уважение към паметта й, ала беше млад, кръвта му кипеше, беше решен да започне отначало.

Докато Анна се преобличаше, огънят се разгоря. Гаскоан се взираше с присвити очи в роклята. Стоеше й зле, както беше стояла и на жена му. Анна усети погледа му.

— Сега вече мога да обявя траур — рече тя. — Никога не съм имала черна рокля.

Обер Гаскоан не я попита кого ще жали и дали смъртта е настъпила скоро. Напълни чайника и го сложи на куката.

Предпочиташе да дава тон в разговорите, а не да следва темата и темпа на събеседника си, не му пречеше да си мълчи, докато не му дойде желание да заговори. С интуицията си на уличница Анна Уедърел явно долови тази особеност на характера му. Не го заприказва, не го следеше с поглед, докато той се суетеше с обичайните си вечерни задължения — да запали свещите, да напълни табакерата, да смени калните ботуши с обувки за вътре. Тя взе подплатената със злато рокля, отнесе я на масата и я разстла отгоре. Роклята тежеше. Златото беше прибавило поне два килограма към тежестта на тъканта и Анна се помъчи да пресметне стойността му. Държавата купуваше чистото злато срещу три лири за унция, а в килограма имаше поне трийсет и пет унции. Колко правеше това общо? Тя се опита да си представи колонката с цифри, но те се размиваха пред очите й.

Докато Гаскоан нареждаше по-дебели цепеници — да държат огъня, и слагаше чаени листа в цедката, Анна огледа роклята. Който беше скрил златото, очевидно имаше опит с иглата и конеца, беше или жена, или моряк. Беше шил внимателно. Златото беше прикрепено по корсета, пришито към воланите и разпределено поравно по подгъва, досега тя не беше усетила допълнителната тежест, защото често слагаше оловни топчета отдолу на кринолина, за да не се вдига от вятъра.

Гаскоан се приближи към нея. Извади ножа да разреже корсета, държеше го като касапин и Анна недоволно изсумтя.

— Моля ви — рече тя. — Не знаете как, дайте на мен.

Той се поколеба, но в крайна сметка й подаде ножа и се отдръпна. Тя работеше бавно, искаше да запази роклята, първо разши подгъва, след това продължи нагоре по воланите, издърпваше конеца с върха на ножа и изтупваше златото на масата. Когато стигна до корсета, направи малък срез под банелите и след това пъхна пръсти да извади златото, тук то беше скрито в торбички. В затвора точно те бяха напомнили на Гаскоан за ризница.

Изваденото злато блестеше. Анна го събра в средата на масата. Внимаваше течението, което полъхваше изпод вратата, да не събори нито една песъчинка. При всяко добавяне на нова шепа или отделно късче самородно злато захлупваше длани върху купчинката, сякаш да се сгрее на пламъка му. Гаскоан я наблюдаваше намръщено.

Накрая тя приключи, роклята беше изпразнена.

— Ето! — Анна взе късче долу-горе с размерите на последната става на палеца му и го побутна към него. — Една лира и един шилинг, не съм забравила.

— Няма да докосна това злато.

— Плюс черната рокля — добави Анна и се изчерви. — Не искам подаяния.

— Може и да ви потрябват — отвърна той. Седна на ръба на леглото и бръкна в джоба на гърдите си за цигарите. Отвори сребърната табакера, извади една цигара и внимателно я запали, чак след това, след като дръпна няколко пъти, се обърна и попита официално: — За кого работите, госпожице Уедърел?

— Питате ме на кого са момичетата ли? На Манъринг.

— Не го познавам.

— Сигурно сте го виждали. Много дебел. Собственикът на „Уелският принц“.

— Да, виждал съм там един дебел мъж. — Гаскоан дръпна от цигарата. — И той добър работодател ли е?

— Избухлив е, но като цяло условията му са справедливи.

— Той ли ви дава опиума?

— Не.

— А знае ли за него?

— Да.

— Откъде го купувате?

— От Ах Сук.

— Кой е той?

— Един китаец. Единак. Държи пушалнята в Кънери.

— В какъв смисъл единак? Не е женен?

— Не, не. Така викат тук на златотърсачите, които работят сами.

Гаскоан прекъсна за миг разпита, за да дръпне от цигарата. После добави:

— И този китаец държи пушалня в Кънери, така ли?

— Да.

— И вие ходите при него?

Тя присви очи.

— Да.

— Сама.

Думата прозвуча обвинително.

— В повечето случаи. — Анна го гледаше намръщено. — Понякога си купувам и за вкъщи.

— А той откъде го взима? Сигурно от Китай.

Тя поклати глава.

— Продава му го Джо Причард. Аптекарят. Аптеката му е на „Калайджийска“.

Гаскоан кимна.

— Познавам го. В такъв случай обаче се чудя защо ходите при китаеца, щом може направо да си купувате опиум от господин Причард.

Анна вирна леко брадичка или пък просто потрепери, той не можа да прецени.

— Не знам.

— Не знаете?

— Да.

— Кънери е доста далеч, за да биете толкова път само за да се напушите.

— Навярно сте прав.

— А аптеката на господин Причард е на не повече от десет минути от „Скарата“. Даже по-малко, ако човек върви бързо.

Тя сви рамене.

— Защо ходите в китайското селище в Кънери, госпожице Уедърел?

Гаскоан зададе въпроса язвително, струваше му се, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея.

Лицето й беше застинало като камък.

— Може би там ми харесва.

— А! Може би там ви харесва…

(За бога! Какво го беше обзело? Какво му влизаше в работата дали блудницата има вземане-даване с китайците? Какво му влизаше в работата дали ходи в Кънери сама, или с придружител? Тя беше уличница! Беше я видял за първи път тази вечер! За миг се почувства неловко, после, почти едновременно, го прободе гняв. Той потърси утеха в цигарата.)

— Манъринг — рече, след като издиша дима. — Онзи, дебелият. Можете ли да го напуснете?

— След като си платя дълга.

— Колко дължите?

— Сто лири. Или малко повече.

Изпразнената рокля лежеше между тях като одрана кожа. Той се взря в блестящата купчина, очите на Анна също се спряха на нея.

— Ще бъдете изправена, разбира се, пред съда — рече Гаскоан, без да отделя поглед от златото.

— Да, задето са ме намерили в нетрезво състояние на публично място. Само ще ме глобят.

— Не, ще ви съдят за опит за самоубийство. Тъмничарят го потвърди.

Тя зяпна.

— Опит за самоубийство ли?

— Не сте ли се помъчили да сложите край на живота си?

— Не съм! — Анна скочи. — Кой го казва?

— Дежурният пристав, който ви е намерил.

— Това е нелепо!

— Боя се, че е записано черно на бяло — отвърна той. — И ще трябва да дадете показания.

Анна не отговори веднага. След това избухна:

— Всички мъже искат техните блудници да са нещастни, всички!

Гаскоан издиша тънка струйка дим.

— Повечето уличници са нещастни — рече той. — Простете, но изтъквам самата истина.

— Как може да ме обвинят в опит за самоубийство, без да са ме питали дали… Как е възможно? Къде е…

— Доказателството?

Гаскоан я изгледа жалостиво. Скорошният сблъсък със смъртта беше оставил отпечатък върху лицето и тялото й. Кожата й беше восъчнобледа, косата изглеждаше изтощена и мазна. Анна разсеяно подръпваше ръкавите на роклята и изведнъж се олюля, тръпка разтърси цялото й тяло.

— Тъмничарят смята, че не сте с всичкия си — рече Гаскоан.

— Не съм разменила и дума с Шепард, откакто съм стъпила в Хокитика — отвърна тя. — Изобщо не го познавам.

— Той спомена, че неотдавна сте изгубили дете.

— Изгубила съм! — възкликна презрително Анна. — Изгубила!

По-безлична дума не можа ли да намери?

— Друга ли бихте използвали?

— Да.

— Детето ви е било отнето?

На лицето й се изписа ожесточение.

— Беше изкарано с ритници от утробата ми! И то от… от собствения му баща. Но това Шепард едва ли ви го е казал.

Гаскоан замълча. Хвърли на пода цигарата, макар че още не я беше допушил, стъпка пламъчето с тока на обувката и запали друга. Анна седна отново. Зарови ръце в тъканта на разстланата на масата рокля. Поглади я нежно. Гаскоан се взираше в гредите, а Анна — в златото.

Този изблик беше съвсем нетипичен за нея. По нрав Анна беше съзерцателна и вглъбена, рядко говореше за себе си и патетичността й беше чужда. Колкото и парадоксално да звучи, занаятът й изискваше най-строга скромност. Тя беше длъжна да се държи мило и състрадателно дори когато отсрещната страна не се нуждаеше от състрадание и не заслужаваше милост. Мъжете, благодарение на които си изкарваше хляба, рядко проявяваха любопитство към нея. Ако изобщо си отвореха устата, говореха за други жени, за изгубените любими, за изоставените съпруги, за майките, сестрите, дъщерите и повереничките си. Точно тях търсеха те в Анна, макар и не само тях, тъй като всъщност търсеха в нея и самите себе си: тя беше отразен мрак и в същото време светеше с чужда светлина. Нейната окаяност беше изключително успокояваща.

Анна протегна пръст да докосне едно късче злато в купчината. Знаеше, че трябва да се отблагодари на Гаскоан както се полага, задето е платил гаранцията: той беше поел немалък риск с лъжата пред тъмничаря, със запазването на тайната й и с поканата да дойде в дома му. Анна усещаше, че Гаскоан очаква нещо. Той седеше като на тръни. Въпросите му бяха резки и дори груби — сигурен знак, че вниманието му е отвлечено от надеждата за полагащата му се отплата — и когато Анна заговореше, я поглеждаше и после бързо отместваше очи, сякаш думите й му бяха неприятни. Анна взе късчето и го завъртя в дланта си. Повърхността му беше шуплеста, на дупки, все едно е било хвърлено в тигела и тъкмо когато е започнало да се топи, е било извадено.

— Аз бих казал — поде Гаскоан, — че някой е знаел за намерението ви да пушите снощи опиум. Изчакал е да изпаднете в безсъзнание и след това е пришил златото в роклята.

Тя се намръщи, но не към него, а към бучицата в ръката си.

— И защо го е направил?

— Не знам — отвърна той. — С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? И колко ви плати той?

— Не, в това няма смисъл — рече Анна, като пренебрегна въпроса му. — Според вас някой е свалил роклята от мен, пришил е златото внимателно, после пак ме е облякъл и си е дал всичкия този труд само за да ме захвърли на пътя?

— Наистина звучи невероятно — съгласи се Гаскоан. Той смени посоката. — Добре, кажете ми тогава откога притежавате тази дреха?

— От пролетта. Купих я втора ръка, била е плячкосана от потънал кораб.

— Колко други притежавате?

— Пет, не, четири. Но те не са за работа. Само с тази излизам вечер, заради цвета. Имах една по-широка, когато бях в положение, но тя вече не ставаше за нищо след… след като детето почина.

Настъпи миг мълчание.

— Дали е било пришито наведнъж? — обади се замислено Гаскоан. — Или в течение на определен период от време? Предполагам, няма начин да се разбере.

Анна не отговори. Той вдигна очи и улови погледа й.

— С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? — попита отново секретарят на съда и този път тя не можеше да се направи, че не е чула въпроса му.

— С мъж на име Стейнс — отвърна тихо.

— Не го познавам. Той е бил с вас в пушалнята за опиум, така ли?

— Не! — възкликна Анна. — Не бяхме в пушалнята, бяхме в дома му. В неговото легло. По някое време през нощта си тръгнах, за да изпуша една лула. И това е последното, което си спомням.

— Тръгнали сте си от дома му?

— Да, тръгнах си и се върнах в „Скарата“, където съм наела стая. Нещо ми беше станало, не бях много на себе си. Исках да изпуша една лула. Помня как я запалих. И след това се събудих в затвора, и вече беше ден.

Анна потрепери и се сви зиморничаво. Говореше с трепетна умора, онази умора, която настъпва, след като човек бъде пометен от вълната на любовта и загубил почва под нозете си, борещ се за глътка въздух, се предава на страховития прилив. Но пристрастеността към опиата не беше любов, нямаше как да бъде любов. Гаскоан не биваше да се поддава на романтичния порив да разкрасява тъмните сенки под очите й, изпосталелите й крайници, сънливата й замаяност, ала все пак, разсъждаваше той, му се струваше зловещо как опустошението от опиума може толкова вярно да наподобява като отражение в огледало възторзите на любовта.

— Разбирам — рече той на глас. — Значи сте оставили онзи мъж да спи?

— Да. Той спеше, когато си тръгнах.

— И сте били облечена с тази рокля — посочи оранжевите дрипи на масата.

— Това е работната ми рокля. Винаги съм с нея, когато излизам.

— Винаги?

— Винаги когато работя.

Гаскоан замълча, но присви леко очи и стисна устни, за да покаже, че иска да зададе въпрос, който приличието не му позволява да изговори. Анна въздъхна. Реши, че все пак няма да изрази благодарността си по обичайния начин, на сутринта щеше да му върне парите за гаранцията в монети.

— Вижте — рече тя, — всичко е точно така, както ви казах. Заспахме, аз се събудих, пушеше ми се, тръгнах си, прибрах се в стаята, запалих лулата и нищо повече не помня.

— Забелязахте ли нещо необичайно в стаята си, когато се прибрахте? Някакви следи, че е влизал друг например?

— Не. Вратата беше заключена както винаги. Отключих си с моя ключ, влязох, затворих, седнах, запалих лулата и нищо повече не помня.

Беше й досадно постоянно да повтаря едно и също и досадата й щеше да нарасне през идните дни, след като станеше ясно, че същата нощ е изчезнал и Емъри Стейнс и оттогава никой не го е виждал. Щяха да я отрупват с въпроси, да я подлагат на кръстосан разпит, да я обливат с презрение и неверие, а тя щеше да повтаря историята си, докато вече престанеше да й звучи познато и самата Анна започнеше да се съмнява дали е вярна.

Гаскоан не познаваше Стейнс, тъй като беше пристигнал наскоро в Хокитика, ала сега, докато наблюдаваше Анна, изведнъж усети силен интерес към него.

— Възможно ли е господин Стейнс да ви желае злото?

— Не!

— Вярвате ли му?

— Да. Колкото и на…

Не довърши сравнението.

— Любовник ли ви е?

Анна се изчерви.

— Той е най-богатият човек в Хокитика. Ако още не сте чули за него, със сигурност ще чуете. Емъри Стейнс. Почти целият град е негов.

Погледът на Гаскоан отново се премести, този път многозначително, към искрящата купчина злато, за най-богатия човек в Хокитика тя навярно не представляваше нищо особено.

— Любовник ли ви е? — повтори той. — Или клиент?

Анна не отвърна веднага.

— Клиент — рече накрая едва чуто.

Гаскоан сведе почтително глава, все едно му беше казала, че онзи е починал. Тя побърза да добави:

— Той е златотърсач. Така е натрупал богатството си. Но е родом от Нов Южен Уелс, също като мен. Всъщност дойдохме с един кораб през Тасманово море, „Щастлив вятър“.

— Разбирам. Добре, в такъв случай, щом той е толкова богат, навярно това злато е негово.

— Не — възрази уплашено Анна. — Той не би го направил.

— Какво не би направил? Не би ви излъгал?

— Не би…

— Не би ви използвал като товарно добиче да пренасяте злато контрабанда?

— Къде да го пренасям? Аз не заминавам. Никъде нямам намерение да ходя.

Гаскоан дръпна от цигарата.

— Тръгнали сте си от дома му през нощта, нали така?

— Възнамерявах да се върна. И да остана там до сутринта.

— Но сте си тръгнали, без той да разбере?

— Възнамерявах да се върна.

— Въпреки че той навярно ви е платил да останете до сутринта.

— Казах ви вече, мислех, че ще отсъствам за малко.

— Само че сте изгубили съзнание.

— Сигурно съм припаднала.

— Не го вярвате.

Анна загриза устни.

— О, нищо не се връзва! — извика тя след малко. — Нито златото, нито опиумът. Как съм попаднала на пътя? На студа, съвсем сама, в покрайнините на града?

— Предполагам, че това, което изпитвате под въздействието на опиата, също едва ли се подчинява на логиката.

— Да, така е.

— Но по този въпрос с радост ще ви се доверя, тъй като лично аз никога не съм докосвал опиум.

Водата завря. Гаскоан пъхна цигарата в устата си, взе парцал и свали чайника от огъня. Докато наливаше водата върху чаените листа, попита:

— А китаецът? Нали опиумът е от него?

Анна потърка лице така, както уморено дете разтрива очи с юмручета: несръчно.

— Снощи не съм се виждала с Ах Сук. Казах вече, пуших в стаята си.

— Но опиумът е бил от него!

Секретарят на съда сложи чайника на подставка отстрани.

— Е, да. Но колкото е от него, толкова е и от Джоузеф Причард.

Гаскоан седна отново.

— Господин Стейнс сигурно се пита какво е станало с вас, след като сте го изоставили в леглото и не сте се върнали. Макар че днес не дойде да плати гаранцията ви. Както и работодателят ви.

Говореше силно, за да изтръгне Анна от унеса на умората й, остави чинийката рязко, тъй че чашката издрънча, после я плъзна със стържене по масата.

— Това си е моя работа — отвърна Анна. — Ще отида да се извиня веднага щом…

— Щом решим какво ще правим със златото — довърши вместо нея Гаскоан. — Да, трябва да се извините.

Настроението му отново се беше сменило, изведнъж той се беше разгневил. Не беше намерил ясно обяснение защо роклята е била подплатена със злато, как Анна се е озовала в безсъзнание на пътя, нито пък дали тези две събития са свързани по някакъв начин. Беше сърдит, че не може да разгадае тази главоблъсканица, и за да укроти яда си, стана надменен, това му даваше известно усещане, че владее положението.

— Колко струва това? — попита Анна и посегна отново да докосне купчината. — Долу-горе. Аз нямам око да преценя.

Гаскоан смачка цигарата в чинийката си.

— Според мен въпросът е не колко, а кой и защо. Чие е златото? От чие находище идва? И къде е трябвало да стигне?

Φ

Онази първа вечер се споразумяха да скрият златото. Решиха също така, ако някой попита Анна защо е заменила обичайната си рокля с нова, по-строга, тя да отговори съвсем чистосърдечно, че възнамерява със закъснение да пази траур за смъртта на нероденото си дете и че е купила на старо рокля, изхвърлена на брега от някой потънал кораб. Всичко си беше вярно. Ако някой поискаше да види предишната рокля или проявеше любопитство къде е тя сега, Анна трябваше веднага да съобщи на Гаскоан, тъй като задалият тези въпроси несъмнено би трябвало да знае за скритото под воланите злато, както и за неговия произход, а вероятно и за местоназначението му.

След като се спряха на тази стратегия, секретарят на съда изпразни кутията от бисквити и двамата заедно прехвърлиха златото в нея, увиха я в одеяло и пъхнаха вързопа в чувал от брашно, който накрая Гаскоан върза с парче канап. Той настоя, докато не съберат повече сведения, чувалът да остане в дома му, скрит под леглото. В началото Анна се колебаеше, но французинът я убеди, че златото ще е на сигурно място, той не приемаше посетители, къщата беше заключена през деня и никой не подозираше, че е възможно у него да се крие съкровище, все пак секретарят на съда беше отскоро в града и нямаше нито приятели, нито врагове.

Следващият половин месец измина като в мъгла. Анна се върна в дома на Стейнс и установи, че той е изчезнал безследно, няколко дни по-късно научи за смъртта на Кросби Уелс и си даде сметка, че това събитие също се е случило в часовете, в които е била в безсъзнание. Малко по-късно до нея достигна новината, че в дома на Кросби Уелс е било намерено огромно състояние с неустановен произход, а самата къща е била купена от Едгар Клинч, който държеше в момента „Скарата“, собственост на Емъри Стейнс и сегашно обиталище на самата Анна.

Гаскоан не беше обсъждал с Анна тези събития, тъй като тя отказваше да отговаря на въпроси за Емъри Стейнс и твърдеше, че изобщо не познава Кросби Уелс. Секретарят на съда усещаше, че тя тъгува по Стейнс, но не можеше да прецени дали го смята за жив, или за мъртъв. От уважение към нея избягваше тази тема и двамата говореха за други неща. От високия си прозорец на втория етаж в „Скарата“ Анна гледаше как златотърсачите се шляят в дъжда по „Гуляйджийска“. Почти не излизаше от стаята си и всеки ден носеше черната рокля на Агата Гаскоан. Никой не беше проявил любопитство за промяната в облеклото й, никой по никакъв начин не беше показал, че знае за скритото в корсета злато, което сега се намираше на сигурно място под леглото на французина. Който и да го беше пришил към роклята, явно не желаеше да излезе на светло и да се разкрие.

В деня след погребението на Кросби Уелс Анна беше изправена пред съда с обвинение, че е направила опит за самоубийство, точно както беше предрекъл Гаскоан. Тя отказа да говори и в крайна сметка беше глобена с пет лири за провинението и строго нахокана, че е загубила времето на съдията.

Φ

Всичко това премина през ума на Гаскоан, докато той притискаше Анна Уедърел в обятията си и опипваше с върха на пръстите си илиците на корсета й. По същия начин беше прегръщал и Агата, с едната длан под лопатката й, другата на рамото, а ръцете на Агата притиснати до гърдите му, тъй като в последния миг тя винаги вдигаше ръце, сякаш искаше да го отблъсне. Колко странно, че точно за нея си спомни сега. Дори и да има хиляди любовници, дори всяка вечер в продължение на години да си ляга с различна жена, мислеше си Гаскоан, човек рано или късно установява, че те само му напомнят за първата любима и че е обречен да се скита изгубен в този лабиринт на отражения и безкрайни сравнения завинаги, вечно недоволен, вечно обърнал глава назад.

Анна още трепереше от шока от изстрела. Гаскоан изчака дишането й да се успокои, което стана три-четири минути след като Причард си тръгна, и тогава, щом усети, че тялото й е възвърнало силата си, прошепна:

— Какво те накара да го направиш, по дяволите?

Анна поклати глава и отново се притисна към него.

— Халосен патрон ли беше?

Тя отново поклати глава.

— Да не би с аптекаря да сте?…

Това я изтръгна от унеса й, Анна се дръпна и с глас, изпълнен с отвращение, извика:

— С Причард?

Макар да беше предизвикано от гняв, оживлението й го зарадва.

— Какво искаше той от теб?

Анна за малко не му каза истината, ала изведнъж я досрамя. Гаскоан беше толкова мил с нея през изминалия половин месец, че тя не смееше да сподели какво е станало с опиума. Предишния ден той беше изразил радостта си, че е сложила край на робуването на лулата, беше се дивил на силата й, беше възхвалявал бистротата на очите й, бе заявил, че й се възхищава. Сърце не й беше дало да го извади от заблуждението му.

— Старият Джо Причард — рече тя и отмести поглед. — Просто беше самотен.

Гаскоан извади табакерата си и изненадано видя, че и неговата ръка трепери.

— Да ти се намира малко бренди? — попита той. — Бих искал да поседна, ако нямаш нищо против. Трябва да се посъвзема.

Внимателно остави пистолета на шкафчето до леглото.

— Продължават да ти се случват странни работи — продължи той, — които не можеш да обясниш. Които никой не може да обясни. Чудя се…

Гаскоан замълча. Анна отиде да вземе брендито от гардероба, а той седна на леглото и запали цигара. За миг бяха като жива картина, един от онези портрети, които рисуват върху чинии и ги продават по панаири като образи от едно време: мъжът с ръце на коленете, с наведена глава и с увиснала от пръстите цигара, жената с ръка на кръста, тежестта на тялото пренесена върху единия крак, пълни му чашата. Но те не бяха любовници и това не беше тяхното гнездо.

Той дръпна отново от цигарата и затвори очи. За да го разведри, Анна се обади:

— Чакам с нетърпение изненадата си.

Тя не беше излъгала Джоузеф Причард, наистина имаше намерение да ходи с една жена на пазар за шапки. Гаскоан беше уредил частна консултация с някаква дама с изтънчен вкус и в крак с модните тенденции, беше платил от джоба си и беше настоял, че подробностите около уговорката и самоличността на дамата са изненада. За първи път някой подготвяше изненада за Анна и това я изпълваше едновременно с възторг и ужас, въпреки това тя му беше благодарила мило за вниманието.

Гаскоан не отговори и тя додаде:

— Дамата долу ли е?

Той най-сетне изплува от мислите си. Въздъхна.

— Не, уговорихме се да те заведа при нея. В салона на „Скитническа слука“, но може да почака десет минути. Не, тя вече чака от десет минути. — Гаскоан потри лице. — Шапките могат да почакат.

— За какво се чудиш?

— Моля?

— Преди малко каза: „Чудя се…“, и не довърши изречението.

През този половин месец бяха станали доста близки, както често се случва след споделени тежки премеждия, но Анна още не можеше да се отпусне да го нарече Обер. Гаскоан и не настояваше тя да използва малкото му име, тъй като по принцип харесваше условностите на доброто възпитание и се ласкаеше, когато към него се обръщат по фамилия.

— Не съм сигурен какво да мисля — рече той.

Взе от нея чашата, но не отпи, изведнъж го беше обзела силна печал.

Обер Гаскоан усещаше товара на безпокойството много по-силно от повечето хора. Когато беше разтревожен, както сега заради необяснимия изстрел на пистолета, го връхлитаха мощни чувства — смайване, отчаяние, гняв, скръб — и той им се отдаваше с готовност, понеже те насочваха тревогата му навън и в известен смисъл изпускаха напрежението, което изпитваше вътре в себе си. Беше си спечелил славата на непоклатим и здравомислещ мъж в критични моменти — така се беше представил и този следобед, — но бързо рухваше, след като кризата отминеше. Все още не можеше да укроти ръцете си, макар че треперенето се беше появило чак след като той пусна уличницата от обятията си.

— Исках да те питам нещо — рече Анна.

Гаскоан разклати брендито в чашата.

— Да?

Тя се върна при шкафа и сипа един пръст и на себе си.

— Закъснявам с наема. Дължа за три месеца. Сутринта Едгар заплаши, че ще ме изхвърли.

Анна млъкна, обърна се и впи очи в него. Той тъкмо всмукваше от цигарата и тъй като дробовете му бяха пълни с дим, с жест попита за каква сума става въпрос.

— За десет шилинга на седмица с осигурена храна и баня всяка неделя — отвърна Анна. (Гаскоан издиша дима.) — За три месеца това прави… Чакай да пресметна… шест лири.

— Три месеца — повтори той.

— Глобата ме разори — продължи тя. — Пет лири на съда… Толкова изкарвам на месец. Останах без пари.

Тя зачака.

— Работодателят ти не ти ли плаща наема?

— Не. Аз си го плащам направо на Едгар.

— На съдържателя?

— Да, Едгар Клинч.

— Клинч ли? — Гаскоан вдигна поглед. — Този, който е купил имота на Кросби Уелс.

— Къщата.

— Та той току-що се е сдобил с цяло състояние! Какво значение имат за него шест лири?

Анна вдигна рамене.

— Каза ми да ги намеря отнякъде. Веднага.

— Сигурно се опасява какво ще стане в съда — рече Гаскоан. — Най-вероятно го е страх, че ще се наложи да върне парите, ако уважат иска.

— Не ми даде обяснения — отвърна Анна. (Тя още не беше научила за внезапната поява в четвъртък следобед на вдовицата и не знаеше, че има опасност продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна.) — Но заяви, че говори сериозно.

— Не можеш ли да го умилостивиш по някакъв начин?

— По никакъв — отсече надменно тя. — Аз съм в траур. Детето ми е мъртво и скърбя. Вече не се занимавам с това.

— Може да си намериш друга работа.

— Няма работа. Мога единствено да шия, а тук такива умения не се търсят. Жените са малко.

— Може да кърпиш — предложи той. — Чорапи, копчета. Да сменяш яки. Златотърсачите сигурно имат нужда.

— От кърпенето не се изкарват пари.

Тя се взираше в Гаскоан, гледаше го очаквателно и това отприщи отново припламване на гняв у него. Той намери спасение в глътка бренди. Не беше виновен, че е останала без пари. Не беше излизала на улицата от половин месец, а изкарваше парите си там, логично беше, че е разорена. А и това с траура! Никой не я беше карал насила. Не можеше да се каже, че е смазана от скръб, детето беше мъртво от три месеца, по дяволите! Роклята също не беше пречка. Анна можеше да изкара шилинг с черната рокля на Агата не по-зле, отколкото с обичайната си оранжева, тъй като имаше верни клиенти в Хокитика, а по крайбрежието уличниците бяха твърде малко. Така или иначе, помисли си Гаскоан, какво значение има? В тъмното цветовете не се забелязват.

Този изблик на раздразнение не се дължеше на липсата на милосърдие. Гаскоан познаваше бедността и като млад често беше затъвал в дългове. С радост би помогнал на Анна, ако тя беше отправила молбата си по друг начин. Но като повечето изключително чувствителни хора, той не понасяше чувствителността у другите, изискваше честност и прямота и държеше на тях двойно повече, когато беше ядосан. Виждаше, че уличницата се опитва да постигне нещо по заобиколен път. И това го вбесяваше не само защото Гаскоан съзнаваше, че тя се мъчи да го манипулира, а и защото беше наясно какво ще поиска. Той издиша струйка дим.

— Едгар винаги е бил мил с мен — продължи Анна, след като стана ясно, че Гаскоан не възнамерява да заговори. — Но напоследък е в лошо настроение. Не знам на какво се дължи. Опитах да му се примоля, ала нищо не помага. Ако можех само…

— Не!

— Съвсем малко, повече не ми трябва. Само едно късче. Може да му кажа, че съм го намерила в потока или на улицата. Или че са ми платили със злато, златотърсачите понякога го правят. Може да кажа, че ми го е дал някой от чужденци те. Ще ми повярва.

Гаскоан поклати глава.

— Не бива да докосваш златото.

— Докога? — попита Анна. — Докога?

— Докато не разбереш кой го е пришил към роклята ти! — отвърна рязко той. — И нито миг преди това!

— А как да си платя наема?

Секретарят на съда я изгледа коравосърдечно.

— Анна Уедърел, ти не си ми повереница.

Това й затвори устата, но очите й просветваха недоволно. Тя потърси с какво да се залиса, трябваше да се занимава с нещо, да отвлече вниманието си. Накрая коленичи да събере разпилените от Причард дрънкулки, загребваше ги гневно към себе си и със сила ги хвърляше в празното чекмедже.

— Прав си, не съм ти повереница. Но аз ще ти възразя така: златото не е твое, че да го пазиш и да правиш с него каквото си поискаш!

— Нито пък е твое.

— Беше в моята рокля. Беше в мен. Аз носех риска.

— Много по-голям риск ще поемеш, ако го похарчиш.

— И какво да правя тогава? — извика Анна. — Веднъж уличница, завинаги уличница, така ли? Това ли е единствената възможност пред мен?

Двамата се гледаха ядосано. Ще ти дам цяла лира, помисли си Гаскоан, ако ме приемеш за клиент. На глас обаче рече:

— С колко време разполагаш?

Анна нави една панделка на топка и след това отговори:

— Не знам. Каза ми да намеря парите или да си тръгвам.

— Искаш ли да поговоря с него? — предложи той, нарочно й залагаше капан, знаеше, че не това очаква от него.

— И какво ще му кажеш? — отвърна Анна, като хвърли панделката в чекмеджето. — Ще го помолиш да се смили над мен за още една седмица или месец? И какво от това? Рано или късно ще трябва да му платя.

— Боя се, точно това е същността на дълга — рече с леден тон Гаскоан.

— Жалко, преди половин месец не знаех, че и ти си от този вид кредитори — отговори язвително тя. — Нямаше да приема помощта ти.

— Нещо не е наред с паметта ти. Помогнах ти, защото ме помоли.

— И как ми помогна? Даде ми тази мухлясала рокля, така ли? Това ли е помощта ти? Предпочитам да ти я върна и да си взема златото.

— Измъкнах те от затвора, Анна Уедърел, като поех голям риск, а тази рокля, ако не знаеш, принадлежеше на покойната ми съпруга. — Той пусна цигарата на пода и я стъпка ожесточено. Анна отвори уста да отговори, но Гаскоан я изпревари, повишил глас: — Опасявам се, че състоянието ти не позволява да видиш моята изненада.

— Много съм си добре.

— Изненада — повиши той още повече глас, — която измислих за теб от добра воля и от милостиво сърце…

— Господин Гаскоан…

— Тъй като смятах, че ще ти се отрази добре да излезеш и да се позабавляваш малко — продължи той с пребледняло лице. — Ще осведомя дамата, че не се чувстваш добре и не можеш да дойдеш.

— Нищо ми няма!

— Напротив. — Гаскоан пресуши чашата и я остави на нощното шкафче досами пронизаната с черна дупка възглавница. — Оставям те. Съжалявам, че изстрелът не постигна целта ти, и също така съжалявам, че начинът ти на живот надхвърля средствата, с които разполагаш. Благодаря за брендито.