Матю Удринг Стоувър
Героите умират (62)

22.

Мъкнем заедно Ламорак нагоре по стълбите, а Талан гледа скръбно подир нас. Лицето на Величеството почервенява, докато се отдалечаваме, и очите му сякаш са на път да се пръснат, но Палас му казва тихичко нещо и той се успокоява. Преминаваме покрай Поданиците, които весело се поднасят с Томи, и продължаваме нататък, към руините на порутения склад.

Ламорак се подпира на здравото ми рамо, Палас го придържа от другата страна и носи фенера. Опитвам се да не мисля за горчивото разочарование, което прояжда вътрешностите ми.

Явно тя няма да ми даде шанс дори да разговарям насаме с нея…

Намираме закътано място, далеч от дупките, през които барабанящият дъжд прониква през покрива, и Палас оставя фенера. Подът е покрит с прогнили парчета от опорните елементи на склада и мястото вони на влажни въглища. Докато се опитваме да положим грижливо Ламорак върху една паднала греда, той неволно ме хваща за раненото рамо. Потрепвам и изстенвам. Палас ме поглежда, лицата ни са само на един фут разстояние, достатъчно близо, за да може тя по някакъв начин да усети болката ми…

— Ти си ранен.

— Арбалет — отвръщам, свивайки рамене. Знам, че тя мрази този мачовски маниер да се игнорира болката, но това ми е навик, нищо не мога да направя. — Костта не е засегната, нищо сериозно.

За момент настава неловка тишина. Мога да прочета погледа й — тя не знае колко състрадание да покаже. Не иска нито да бъде равнодушна, нито да ме окуражава. Не намира подходящите думи и това й причинява не по-малка болка, отколкото на мен, така че й позволявам да се измъкне от положението.

— Какво е станало с Величеството? Откога ти е куче пазач?

— Аз, ъъъ… — Тя свива рамене и се извръща. Не е способна да ме гледа, докато казва това. — Не бях сигурна дали мога да му се доверя. Беше заложено твърде много…

— Ти какво, да не си му направила Омайването? — питам аз невярващо.

— Нямах избор — отвръща тя много, много тихо.

— Разбира се, че си имала — казвам й. — Величеството е този, който не е имал избор. — Искрицата гняв в гърдите ми внезапно се възпламенява при спомена за безкрайните й лицемерни лекции. — Мамка му, а ти казваше, че аз нямам принципи.

— Знаеш ли, ти си прав, Каин — казва тя разпалено, вече без никакво неудобство в гласа. — Трябваше да постъпя по твоя начин и да го убия.

— Палас…

— Знаеш ли каква е разликата? Искаш ли да узнаеш разликата? — отсича тя право в лицето ми. — Омайването се разсейва — след два-три дни ще е минало. За колко време минава смъртта? Открих, че се е свързал със самия Тоа Сител. Как би постъпил ти?

Величеството в комбина с Очите? Значи, Киърандел е била права…

Гласът ми е студен и спокоен; единственото, което казвам, е:

— Така ли?

Но тя ме познава твърде добре. Внезапният й гняв угасва, тя казва уморено:

— Не прави това, Каин. Имам нужда от него, разбираш ли?

От това разстояние виждам, че очите й са кървясали и под тях има морави кръгове. Бузите й са хлътнали, от което очите й изглеждат по-големи и искрящи. Тя е толкова изтощена, че едвам гледа, и желанието ми да споря веднага угасва.

— Откога не си спала?

Тя раздразнено тръска глава.

— Открадвам по някой час от време на време. Ще съм готова да отведа токалите утре сутринта. След това ще имам колкото си искам време за почивка. — Тя леко се отпуска. Толкова сме свикнали да си крещим един на друг, че гневът изчезва толкова бързо, колкото се е появил. — И на теб няма да ти е излишен малко сън.

Поглеждам към Ламорак и виждам, че и той е смръщил недоверчиво лице, също като мен. Двамата започваме да говорим едновременно, неспособни да повярваме на това, което току-що сме чули. Утре? Да отведе токалите? Да не е откачила?

— Престанете. — Тя сваля наметалото си, сгъва го и сяда върху него на пода. — Казваш, че съм офлайн от четири дни, така ли?

— Да — неохотно потвърждавам аз.

Не искам да й давам никакви насърчения за онова, което е замислила.

— Значи, дори и при най-голямата възможна грешка ми остават поне двайсет и четири часа. Това ще ми е достатъчно, за да ги изведа от града и да ги изпратя надолу покрай брега.

— Ще си на косъм — казва Ламорак със съмнение.

— Абсолютно — потвърждавам и аз. — Ти и сега си на косъм. Ами ако нещо се обърка? Ако те хванат? Ако си от онези едно на милион, за които долната граница е по-ниска? Нима не помниш какво… — Блокировките ми не ми позволяват да изрека думите. — Какво… може да ти стори… това? Как ще се почувстваш, ако всичко наоколо започне да се размива? Колко дълго смяташ, че ще останеш в съзнание? — Разпервам ръце, търсейки начин да изразя ужаса, който чувствам. — Колко време ще имаш, за да изкрещиш?

— Тук има трийсет и шест души — казва тя търпеливо, но със спокойната решителност, с която е свикнала да привежда аргументи. С този глас иска да каже: „Вече съм взела решение, не си губи времето да ме разубеждаваш.“ — Невинни хора, които ще загинат, ако не им помогна.

— Чудесно. Спаси ги. Но ги спаси онлайн. Мамка му, все пак ти плащат за това, нали?

— Мислиш ли, че правя това за пари? — За миг в очите й отново припламва гняв, сякаш е готова отново да се разфучи, но веднага се успокоява. — Каин, би трябвало да ме познаваш по-добре. — Тя разперва ръце с досада. — Дори не знам дали ще мога да го направя — да се върна онлайн. Това е от заклинанието, нали? Вечната забрава?

— Те смятат така — кимвам.

— Мога да го прекъсвам само за отделни хора. Докосвам ги и им казвам, че ме познават, както направих току-що с Талан. Но кого трябва да докосна, за да се върна онлайн?

„Мен! — крещи една примитивна част от мозъка ми. — Докосни мен!“ Но това са само мечти.

— Развали заклинанието — казвам на глас. — Отмени цялото шибано заклинание, колкото се може по-скоро. Никой не знае колко време ти е останало.

Тя клати глава.

— Не мога. В момента мога да действам ефективно само благодарение на Вечната забрава. Чрез нея мога да тегля магия, без да ме усетят, тя ми позволява да преминавам с Наметалото незабележимо покрай най-добрите адепти на планетата. Освен това Бърн ме разпозна и знае, че аз съм Смешника Саймън. Ако прекъсна заклинанието, той и Ма’елкот веднага ще научат кого търсят. Колко дълго мислиш, че ще мога да се крия от Ма’елкот, след като той научи коя съм?

— По-дълго, отколкото ще оцелееш, ако не прекъснеш заклинанието!

— Но тук е заложено нещо повече от моя живот — казва тя спокойно.

— А ако те намерят начин да му противодействат? Та Ма’елкот е не просто умен, той е гений. Мислиш ли, че никога няма да намери заклинание, което да противодейства на това? И тогава, докато ти мислиш, че Вечната забрава те предпазва…

— Това не ме притеснява. — Тя тръсва глава. — Човекът, който е измислил това заклинание, е изобретил вероятно единствената възможна защита срещу него. Той в момента е долу в мазето, Каин. И не мисля, че възнамерява да продаде откритието си на Ма’елкот.

— Защита? — пита Ламорак. Изражението му е странно — сякаш този въпрос живо го интересува, но по някаква причина се прави, че това е обикновено любопитство. — Каква защита?

— Онези сребърни мрежи, с които Конос и семейството му се криеха от търсещи устройства — казва Палас. — Нали си спомняш, точно преди…

— Аз си спомням — прекъсвам я енергично. — И знаеш ли какво? Това не е ново изобретение. Ма’елкот вече разполага с тази технология. Шибаният Аркадейл носеше цял костюм от такава сребърна мрежа, докато изтезаваше Ламорак. Кажи й.

Ламорак я поглежда смутено — предполагам, че изобщо не иска да си спомня за Театъра на истината.

— Така е — потвърждава той. — Не можех да направя нищо против него.

Тя кимва мрачно, замислена за нещо.

— Нищо чудно. Конос е работел за правителството от време на време.

Долната част на гърлото ми кипи, сякаш съм преглътнал киселина.

— Така или иначе, това не е в твоя полза.

— Те още не са направили връзката — казва Палас. — Не осъзнават, че това може да служи като защита. Може да им отнеме време, докато загреят. Нуждая се само от двайсет и четири часа. Рискът си струва.

— Ти да не си се побъркала?

— Токалите… — започва тя.

— Изобщо не ми дреме за токалите…

— Никога не ти е дремело. Не съм и очаквала друго от теб. Това е част от проблема.

Кипенето в гърлото ми се взривява в нечленоразделно ръмжене:

— Мамка му! Мамка му, мамка му!

Правя няколко крачки, за да се успокоя. Най-накрая отново съм способен да говоря.

— Ламорак, говори й ти. Аз каквото и да й кажа, ще направи обратното.

— Каин, знаеш, че не е така. Държиш се детински — казва тя, и Ламорак се мръщи, сякаш мисли толкова усилено, че ще му се пръсне красивата глава.

— Каин, аз, ъъъ… — започва да говори той тихо и бавно, — съжалявам. Съгласен съм с Палас.

— Какво?

— Тя трябва да следва сърцето си, разбираш ли? — казва той простодушно. Те се споглеждат като кутренца и ми идва да им забия по един шамар. — Аз я подкрепям. Ще й помогна. Каквото и да става.

Бавно сядам на пода; боя се, че ако направя някое по-рязко движение, главата ми ще се пръсне. Стомахът ми се свива от обзелата ме горчивина. Не мога да повярвам, че след всичко, през което преминах, ми е съдено да я изгубя.

Защото знам, виждам го, чувствам го — това е последният й шанс.

Мога да понеса връзката й с Ламорак. Мога да понеса всичко, докато е жива и щастлива. Единственото, което няма да мога да преживея, е, ако тя си отиде, изчезне от света, ако никога повече не мога да я видя, да я прегърна, да докосна косата й, да вдъхна нежния аромат на кожата й…

— Това прецаква Приключението ти, нали? — пита Палас.

Онзи недоверчив тон се е върнал в гласа й.

Вдигам глава и срещам погледа й.

— Не те разбирам.

— Друг път не ме разбираш. Затова си разочарован, нали? — пита тя, сочейки ме обвинително. — Те са те изпратили да ме спасиш, а аз не искам да бъда спасена и това ще ти прецака печалбата.

Седя спокойно, опитвайки се да изпитам отново онзи гняв, който нейният тон би трябвало да предизвика, но не чувствам нищо. Само опустошение.

— Палас, ако щеш ми вярвай — казвам с натежало сърце, — но не ме изпратиха да те спасявам. Позволиха ми да те спася, ако ми остане време. Възможно е даже да предпочитат да умреш — това би направило историята много по-драматична.

За миг тя пуска Ламорак. Нещо в тона ми приковава вниманието й, а и тя знае, че каквито и слабости да имам, не съм лъжец. Палас се навежда на ръка разстояние от мен и сбърчва чело.

— Ще трябва да ми обясниш това — прошепва тя.

Свивам рамене и пренебрежително поклащам глава.

— Някога питала ли си се… питала ли си се защо се бориш толкова упорито да свалиш правителство, което, общо взето, е подобно на нашето?

Тя изглежда озадачена.

— Никого не се опитвам да сваля. Просто спасявам някои хора.

— Ти си неудобна за Ма’елкот — караш го да изглежда глупак. Властта му над благородниците се основава изцяло на страха пред неговото всемогъщество. Но всички виждат, че той не може да те хване.

Тя се намръщва. Изглежда разтревожена.

— Не искам да свалям Ма’елкот. Даже напротив, той е прав. — Върху устните й се появява бледо подобие на усмивка. — Актирите наистина са най-голямата заплаха за Империята. Той просто не хваща онези актири, които трябва. Това е всичко.

Поклащам бавно глава и не успявам да сдържа горчивия си смях.

— Ако знаеше само колко си права.

— Не те разбирам — казва тя и се намръщва, озадачена. После идва разбирането и лицето й се прояснява, след това върху него се изписва учудване, а накрая тя се ококорва, ужасена. — Ти? — прошепва тя.

Глупак, глупак, глупак. Аз съм шибан идиот — винаги забравям колко умна е тя. През мислите ми преминават хиляди възражения, но нито едно от тях не успява да изскочи на бял свят, защото тя протяга неуверено сухата си и топла ръка и я полага върху китката ми — докосване, което ме удря като мълния и спира думите ми, дъха ми, сърцето ми.

— Каин — прошепва тя. — Божичко, Каин… кажи ми, че греша. Кажи ми, че това не се случва.

— Такава е сделката — прошепвам съкрушено. — Това им дължа, за шанса да дойда тук. За шанса да те спася.

Тя изглежда зашеметена, неописуемо ужасена.

— Още една война за трона… и това е най-доброто, на което можем да се надяваме. И то при положение, че по някаква невероятна случайност не умреш от ужасна смърт… Каин, аз не си заслужавам всичко това…

Събирам цялата си смелост да положа ръката си върху нейната и да я стисна.

— Заслужаваш си. Заслужаваш и много повече.

Очите й се напълват със сълзи и на мен ми се иска да мога да намеря думи, за да й кажа колко ми е скъпа; тя поклаща глава, отхвърляйки това, отхвърляйки мен, отхвърляйки безценността на своя живот.

— Това е последният път, независимо дали ще спечеля, или ще загубя, дали ще оцелея, или ще умра — казвам й аз. — Борих се за това… Опитвам се да оставя цялата тази част от живота ми зад гърба си, но те не ми позволяват…

— Ти чака твърде дълго — прошепва тя. — Сега вече никога няма да ти позволят.

Ламорак мести поглед от нейното лице към моето и обратно и най-накрая истината прониква в пудинга, който той използва вместо мозък.

— Сключил си договор за Ма’елкот? — въздъхва той. — Да си го начукам като на девствена коза… Нямаш никакъв шанс!

Разбира се, той е нрав. Напълно съм съгласен с него, но не мога да му го кажа, защото точно в момента, докато гледам неговото подуто и насинено лице, нещо се разбива като ледено огледало в главата ми. Парчетата му валят около мен, блещукат, смразяват гърба ми и карат космите по ръцете ми да настръхват. Късчетата се подреждат в нова картина, ново огледало, показващо истината, която не съм можел да видя по-рано. Всяко парченце застава на точното си място с изщракване, като зъбците във вътрешността на ключалка.

„Да си го начукам като на коза“, предполагам, е обичайна фраза, изразяваща изумление или недоверие, но аз съм я чувал наскоро.

От Бърн.

Щрак.

Гласът на Величеството в главата ми, повтарящ: „Някой я е предал…“

Отново, по-високо и по-звънко: щрак.

Ново щрак, от спомените на Палас, които споделям с нея: Ламорак стои до прозореца, слънцето осветява съвършения му профил, докато той си пали цигара, теглейки точно толкова енергия, че да бъде забелязано отвън — сигнал. А после собствените му думи: „Повярвай ми, не исках да стане така. Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук.“

И още една фраза, която отеква в главата ми като паднал в кладенец камък, като падане на гилотина. Самият Ма’елкот боботи от дълбините на гърдите ми: „Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.“

Щрак.

Поглеждам този мъртвец в очите и казвам:

— Ти. Това си бил ти.

Той настръхва. Вижда смъртта си върху лицето ми, но не разбира каква е причината.

— Каин, ъъъ… Каин? — казва той. — Ммм, Палас, какво…

Тя се опитва да задържи ръцете ми, но аз ги изтръгвам и се изправям. Думите й звучат от някаква невероятна далечина:

— Каин? Какво става?

Гласът й не се чува от ветровете, които вият в бездните на душата ми; ревът им изпълва главата ми и нахлува навън, изпълвайки цялата вселена с омраза.

Пристъпвам към него и се опитвам да си върна гласа, за да кажа на Палас. Трябва да кажа на Палас…

— Ламорак е.

Гласът ми е безстрастен, като монотонното потропване на колелата на влак по релсите. Нито вик, нито писък, нито яростен вой биха могли да изразят това, което чувствам.

— Той е. Той е този, който…

Ала някакъв цветен, кристален ореол обхваща лицето на Ламорак, гредата, на която той седи, фенера, стените, панически протегналата ръце към мен Палас. Обръщам се и се навеждам към нея, за да я докосна, да затворя веригата, в последен отчаян опит да я взема със себе си, но протегнатата ми ръка преминава през полупрозрачните й призрачни гърди и аз падам, задъхващ се и поболял се от ярост, сам, върху прехвърлящата платформа в „Кавеа“, в Студията, в Сан Франциско.