Матю Удринг Стоувър
Героите умират (56)

16.

— Величеството ей сега ще дойде — казва хлапето със страхопочитание в гласа. — Никога не съм го виждал да отива при някого…

Извръщам се и поглеждам през малкия прозорец — не искам да признавам, че не си спомням името на хлапето. От мястото, където седя, на границата между слънчевата светлина и сянката, се вижда петното от пазара, където няколко живота по-рано цапардосах това хлапе с овнешки бут — край сергията на Лъм, под извитата сянка на стената на стадиона.

— Нещо ново за Палас?

— Никой не знае къде е тя, бароне. Двамата с Томи отидохме там, но нямаше никого. Естествено, ние почакахме и така нататък, даже Томи още е там, но нищо не знам.

Хвърлям поглед към седналата до сламеника на Ламорак Талан, тя раздразнено свива рамене.

— Само това място знам. Нищо не мога да направя.

Наистина не може. Удивително е, че дори това се е промъкнало през решетката на принудителната забрава на проклетото заклинание. Откакто й обясних какво е направила Палас, тя става все по-раздразнителна и не мога да я виня за това.

— Никой не я е виждал след шибания бой вчера — казва хлапето.

— Ти си я видял?

Нещото, което стиска гърдите ми, внезапно ги отпуска. Най-накрая успявам да си поема дъх и издишвам:

— Добре ли е тя? Ранена ли е? Как изглежда?

Хлапакът се ухилва.

— Доста добре, като се има предвид, че половината проклети Сиви котки я гонеха по улицата. Това беше, когато шибаният бой започна.

— Шибаният бой?

— Да, бароне, съжалявам, мислех, че знаете.

Той ми разказва накратко как Палас се е захванала с цял отряд Сиви котки в Индустриалния парк; според думите му излиза, че тя е подпалила половината район, докато ги е подмамвала към Лабиринта. Хлапакът с гордост споделя, че и той е бил там и собственоръчно е хвърлил шепа лайна в лицето на граф Бърн.

Не мога да удържа смеха си, когато хлапакът описва с мимики стъписването на Бърн при това покушение; тази история неочаквано извиква у мен симпатия към хлапето — господи, как ми се иска да съм бил там да видя всичко! А младокът забелязва реакцията ми и започва да повтаря разказа отново и отново, като всеки път го разкрасява, докато накрая не му махвам с ръка да спре. Дори картината как Бърн получава шепа лайна във физиономията най-накрая омръзва… е, след като се повтори стотина пъти…

И може би въпреки смеха се прокрадва малка болка у мен, като леко ръчкане в ребрата, сянка на съмнение, че тя би се справила с всичко и сама. Може би съм хранел подлата надежда, че тя няма да може да мине без моята помощ, че се нуждае от мен повече, отколкото някога си е признавала. Вероятно малко ме жегва, че тя се е изправила срещу Бърн, който едва не ме уби, който можеше да ме смачка като муха в юмрука си, а тя не му е отстъпила. Тя е независима и ефикасна, и бежанците, които укрива, все още са някъде там. Ако не беше този неочакван страничен ефект с прекъсването на връзката, изобщо нямаше да има причина да съм тук.

— Имаш ли някаква представа как се стигна до схватката й с Бърн и Котките? — питам аз. — Тоест как започна всичко? Какво е търсила в Индустриалния парк?

Той свива рамене.

— Не знам. Мисля, че някой ми разправяше нещо… не, не си спомням. Не е много важно, нали?

— Предполагам, че не. Благодаря, хлапе. Върни се долу и се оглеждай за Величеството.

Хлапето се удря по бронята на гърдите, изобразявайки глупавия поздрав на Поданиците, после прочиства гърлото си и изтраква с дръжката на късия си меч, проверявайки дали излиза свободно от ножницата. Най-накрая, след като е изчерпал всички причини да остане още в моята компания, се завърта на пети в точна имитация на войнишкия кръгом и изчезва от стаята. Чувам как ботушите му трополят по прогнилото дърво на пода и пробвам да си спомня какво е да си толкова млад.

Безполезно е да се опитвам. Твърде много животи са изминали оттогава. Обръщам се и отново поглеждам през прозореца.

Край стадиона се тълпи тежковъоръжен пехотен взвод от редовната армия. Войниците се потят в ризниците си, изглеждат смачкани и навъсени. Спират случайни минувачи, разпитват ги, от време на време ги ошамарват. Към слънцето се носят тежки облаци откъм западния бряг — скоро ще вали, което подобрява настроението на войниците. Преминаването от състояние на потно-жегава мизерия към мокро-мразовита мизерия, като при това имаш на разположение безкрайно количество обикновени граждани, на които да си изкараш яда — това е мечтата на войника.

— Има нещо, което аз си спомням — изрича бавно Талан малко по-късно, с толкова небрежен тон, сякаш е репетирала поне два часа как да го каже. — За Палас. Въпреки онова каквото е там заклинание. Помня колко близка беше тя с всички нас. Колко я беше грижа за нас — особено за Ламорак.

Получавал съм удари в слънчевия сплит от експерти, знаете, веднъж дори от Йежи Купчин, който тогава беше световен шампион в тежка категория. Но дори и тогава не ме е заболявало толкова.

Останал ли е все още някой, който да не знае за връзката им?

Минава дълго време, преди да отговоря, дълго гледам надолу към лицето на Ламорак, все още изключително красиво дори под подутините и синините. Лицето е единствената част от него, която мога да видя — само то се подава от одеялата, в които е увит. Под затворените му клепачи очните ябълки потрепват; Ламорак стене и се върти в съня си, и аз се чудя дали не сънува Театъра на истината.

Надявам се, че да.

— Да — казвам. — Такава си е тя, грижовна.

— Знам, че тя ще ти бъде много, много благодарна за това, което направи. — Тя се приближава към мен. — Особено за Ламорак.

Гледам една или две дълги минути в Талан, която вече е само на ръка разстояние. Сега, когато е изкъпана и облечена в същия стил като дрехите, които носеше на записа — брезентови панталони и свободна вълнена туника — тя се е превърнала в една от най-впечатляващите жени, които някога съм имал удоволствието да срещна.

Дори и тъканта на дрехите й да беше по-дебела и да оставяше нещичко и за въображението, аз имах достатъчно време в донжона да оценя плавните извивки на формите й, играта на мускулите на краката и задните части. Платиненорусата й коса сега блести, изчистена от мазнината и мръсотията и обрамчена от ореол от слънчева светлина, която идеално очертава меката линия на бузите и челюстта. Тя е толкова красива и толкова смела, с устрема на истински герой и с такива невероятни умения, че отдадеността й на бойните изкуства със сигурност превъзхожда моята собствена. Бих могъл да протегна ръка, да я докосна, да я погаля с пръсти по бузата и да я привлека към себе си.

Теменужените й очи са достатъчно дълбоки, за да потъна в тях. Докато я гледам, тя си поема бавно дъх, почти незабележимо извива гърба си, зърната на гърдите й се потриват в тъканта на ризата й и привличат погледа ми.

Виждал съм същото и в по-добро изпълнение — но точно сега не мога да се сетя кога.

Тя само хвърля примамка и проверява дали нещо ще се хване на кукичката. Затова и наговори всички тези глупости — размъти водата, за да се хване рибата в мрежата — и познайте, аз съм идиот. Трябва да съм пълен идиот, защото не искам да се хвана.

— Остави — казвам й. — Знам всичко.

Очите й се отварят широко.

— За…?

— Ламорак и Палас. Знам какво има между тях.

Тя изглежда смаяна.

— Ти знаеш? Тогава защо… как можа… Имам предвид, Ламорак и Палас, и това, което ти направи…

Някакъв много, много силен човек, който е достатъчно малък, за да се побере в черепа ми, започва да млати нещо, което се намира някъде зад очите ми. Явно използва боздуган.

— Може ли да не говорим за това, моля?

— Ами… Тоест, Каин, извинявай, че се бъркам, но… между теб и Палас всичко ли е приключило? В миналото ли е вече?

Оня тип в главата ми сменя боздугана с електрическа резачка и тя започва да ръмжи в ушите ми.

— Според нея е точно така.

— Каин…

Ръката, която тя полага върху рамото ми, край бинта, с който е превързан трапецовидният ми мускул, е топла и силна и от лекия й натиск възлите на мускула ми се отпускат. Срещам погледа на теменужените й очи и… Тя не просто се заиграва с мен, това е нещо много по-съблазнително и фатално от фино предложение за секс. Тя ми предлага разбиране.

— Сигурно много те боли.

Нарочно се правя, че не я разбирам.

— Не, реката е промила раната. Не мисля, че ще се инфектира.

Това изобщо не я заблуждава. Тя сяда във войнската поза, с подвити под себе си крака, и ме поглежда с одухотворено спокойствие.

Свивам рамене и болезненото пробождане в раненото ми рамо се връща — боли ме много повече, отколкото показвам. Вдишвам няколко пъти, призовавайки манастирската версия на менталното зрение, служеща за контрол над тялото. Типът с електрическия трион в главата ми бавно се отдалечава, макар да чувствам, че не си е отишъл напълно, а болката в рамото ми отслабва. Насочвам вниманието си към масажирането на подутото ми коляно, мечтаейки си за торбичка с лед. Съсредоточен върху тази рана, мога да говоря за другата, по-сериозната.

— Това, което е между Ламорак и Палас, си е тяхна работа — отбелязвам тихо. — Мен не ме касае.

Талан успява да изобрази недоверие, без да променя изражението си.

— Наистина е така — настоявам аз. — Това няма значение.

Гласът й е също толкова топъл, колкото ръката й върху рамото ми.

— Но, Каин, това има значение. Яде те отвътре. За всеки е очевидно.

— Тяхна работа си е — повтарям аз. — А какво чувствам към Палас, си е моя работа.

— Значи, за теб… — извивката на лицето й хлътва само за миг, — за теб нищо не е свършило?

Усещам главата си тежка като гюле.

— Не, не е свършило. И никога няма да свърши. Аз дадох обещание, Талан, и ще си удържа на думата. Докато смъртта не ни раздели.

Разбира се, на нея не й е познат този израз — в Империята бракът е по-скоро сделка, отколкото вричане — но схваща идеята ми, макар и да поклаща глава смаяно и разочаровано.

— Какъв трябва да бъде един човек, за да отиде толкова далеч — многократно да рискува живота си, за да спаси своя съперник?

Шибан идиот, ето какъв трябва да бъде.

— Трудно е да се обясни.

Тя слага ръката си върху моята, която покрива раната на коляното ми, и зачаква, докато вече нямам друг избор, освен да срещна погледа й. Дълбоко в очите й нещо умира — като последните късчета от сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш — и тя казва:

— Надявам се Палас Рил да разбира какъв изключителен човек е отхвърлила.

А сега би трябвало да се разсмея — това е единствената възможна реакция освен сълзите. Вече чувствам смеха вътре в себе си, но ми се налага да положа усилия, за да изкарам горчиво подсмихване.

— О, тя прекрасно го разбира. В това е част от проблема — тя разбира всичко твърде добре.

Предполагам, че трудно ще намери какво да отговори, и тя не казва нищо, само седи край мен на пода и безмълвно наблюдава как разтривам коляното си.

При медитация времето тече бързо — слънчевите лъчи вече проникват много по-надълбоко през отворения прозорец. След малко установявам, че подутината е спаднала — и болката определено е намаляла — и изплувам отново на повърхността на съзнанието си, за да открия, че Ламорак се е пробудил и здравата си похапва.

Той ме поглежда изпод вежди, странно плахо.

— Ти, ъъъ, си ми промил крака, предполагам? Погледнах с менталното си зрение, и личинките ги няма. Благодаря. — Явно се чувства страшно неудобно. Надявам се, че е заради чувството на вина. — И ъъъ… благодаря, че ми спаси живота. Длъжник съм ти.

„Така ли? — изръмжавам наум. — Можеш да ми се отблагодариш, като стоиш далеч от жена ми!“ Но на глас казвам:

— Нищо не ми дължиш. Ако не се беше развихрил на терасата над Ямата, сега щях да гния в каналите. Да смятаме, че сме квит.

Той извръща поглед.

— Никога няма да сме квит.

В гласа му се долавя някакво отвращение към себе си, което ме кара да изпитам голямо задоволство.

— Както кажеш.

Не много далеч се чува тътен от гръмотевица, който ми напомня за гласа на Ма’елкот. Първите едри капки затракват в стакато по перваза и аз затварям прозореца. Усещам ударите на дъжда през дървото — фино топуркане, подобно на стъпките на тичащи хаотично плъхове.

След половин час се появява Величеството. Плъзга се през вратата, сам и странно потаен, сваляйки мокрото си наметало в движение. Талан се изправя с плавно движение и заема бойна поза — тя, разбира се, не знае кой е това и няма намерение да рискува. Спирам я с движение на ръката и му кимам.

Той ни оглежда, пуска многозначителната си полуусмивка и поклаща глава.

— Мамка му, Каин, изумително е как винаги успяваш да омажеш нещата.

— Това е дарба. Талан, запознай се с Краля на Кант. Величество, това е Талан, воин и съратница на Палас Рил.

Той я оглежда, откровено изучавайки я, преди да й подаде ръка — Величеството е не по-малък ценител на женската мускулатура от самия мен. Когато му представям Ламорак, многозначителната му усмивка се връща.

— Ти не си ли оня тип, дето разнасяше Косал? Знаеш ли, че мечът ти сега е у Бърн?

Ламорак потрепва, кимва, а Величеството изсумтява с подигравателно съчувствие.

— Момче, това трябва да е голяма гадост. Все едно да изтръгнат оная ти работа от корена, а?

Разменяме по няколко думи за хайката и за тоталната бъркотия в града, и разбира се, се налага да му разкажем за бягството ни от имперския донжон. Полагам наистина голямо усилие да държа раздразнителността си под контрол — да си губя времето за празни приказки, когато съм толкова близо до намирането на Палас, е малко повече, отколкото мога да понеса.

Освен това разказването на историята за моето героично спасение ми припомня как точно съм попаднал в донжона, метафорично казано, накъде водят дирите ми, а това е нещо, за което не ми се мисли. Ако някой от присъстващите разбере, че съм бил нает от Ма’елкот… не съм сигурен, че ще оцелея достатъчно дълго, за да мога да дам обяснение.

Това нямаше да ме безпокои толкова много, ако Величеството не ми хвърляше своите многозначителни погледи, сякаш знае нещо, което аз не знам.

Най-накрая, когато Талан докарва разказа до битката на терасата над Ямата, вече не мога да издържам.

— Слушай, това толкова важно ли е? — питам. Тонът ми не оставя никакво съмнение относно мнението ми по въпроса. — Трябва да намеря Палас. Днес. Сега.

— Това е проблем — казва Величеството. — И аз самият бих искал да я намеря, но не мога да впрегна цялото Кралство да я търси.

— Не можеш? Величество, от колко отдавна сме приятели…?

Той махва уморено с ръка.

— Не е там работата Каин. Когато тя се сблъска с Котките вчера, те я чакаха в Индустриалния парк около мястото, където тя беше скрила токалите…

— Те… тя… — започвам да заеквам аз. — Ти знаеш?

— За Саймън Смешника и Вечната забрава? — Той ме изглежда покровителствено, сякаш пита: „Аз какво, да не съм идиот?“. — Разбира се. Нима аз не съм Кралят на Кант? Макар че, знаеш ли, любопитен съм защо то не действа на теб…

— Това е тайна — отсичам аз. — Добре, продължавай. Котките са я очаквали край убежището на токалите…

— Точно така. Мисля, че са я намерили по същия начин, по който я откриха тук преди три-четири дни. Някой я е предал.

Сърцето ми избумтява тежко в гърдите ми.

— Някой от Поданиците?

Той кимва.

— Най-вероятно. Никой друг не би трябвало да знае. Моят човек в Очите няма никаква нишка, така че който и да е предателят, той си има работа директно с Бърн и Котките. Паслава, Деофад, някой от бароните… Не знам. Никой с по-нисък ранг няма нужната информация, а тя не беше сложила съгледвачи около убежището — вече не им се доверява…

— Ето защо ти дойде сам.

— По-добре ми повярвай. Ще се наложи да те преместим и ще се нуждая от името на всеки Поданик, който знае, че си тук. Ако Котките дойдат да те търсят тук, това ще стесни кръга на заподозрените.

— Когато го намериш — казвам мрачно, — постарай се да оцелее, докато се добера до него. Ще направиш ли това за мен?

Той свива рамене.

— Не обещавам. Нали разбираш, че си имам и собствени сметки с него? Да я предаде така… Само да ми падне този шибаняк…

Пръстите му се свиват изразително, лицето му се налива с кръв, очите му се зачервяват. Хвърлям му бърз поглед. Нещо в него се е променило след последния ни разговор вчера. Тогава цялата тази история беше само „леко сритване в задника на Ма’елкот“. Сега всичко е убийствено сериозно, и нещо повече; той изглежда готов да бълва лава.

— Само ме отведи при него, Величество. Сега това е крайно важно.

Помътнелите му очи ме стрелват с внезапно подозрение:

— Защо е толкова важно?

Досега не съм обръщал внимание колко дребни са очите му. Вените около тях са се издули — той не на шега е разярен.

— Ей, Величество, това съм аз! Овладей се!

— Да… — изрича той и червенината бавно отстъпва от лицето му. — Да. Знам. Извинявай. Но тя не се нуждае от помощта ти, Каин. Мамка му, абсолютно съм сигурен, че е присъствала на Чудото предишната нощ, а след това се е измъкнала.

— Наистина ли?

— Аха. С някакъв вид Наметало — и после Наметало над Наметалото, ако разбираш какво имам предвид.

Изучавал съм почти година и половина Бойна магия в Консерваторията, преди да се прехвърля на Бойни изкуства, и веднага го разбирам.

Дори адепт не би могъл да я открие, защото не може да забележи кога тя тегли от Потока — най-вероятно ефект от Вечната забрава.

За пръв път от дни лицето ми се разширява в щастлива усмивка.

Всички ме поглеждат, а Величеството пита:

— Какво има?

— Знам къде точно се намира тя — изричам радостно.