Метаданни
Данни
- Серия
- Отвъдие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heroes Die, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Велчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Матю Удринг Стоувър
Заглавие: Героите умират
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Главен редактор: Андрей Велков
Художник: Росен Дуков
Коректор: "Колибри"
ISBN: 978-619-150-282-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190
История
- —Добавяне
8.
— Така. Преди да се е върнал напълно в съзнание, нека проверим за последно оборудването ни. Всеки отвор в решетката или цепка на дрехата може да имат ужасяващи последствия, особено когато — както се преструваме, че е в този случай — нямаме никаква представа какви са способностите на въпросния субект.
Идването в съзнание започна да се проявява постепенно, като коралов остров, който се надига в черния океан. Нефокусираният, неясен дискомфорт постепенно премина в жажда — пресъхнала уста, съсухрен език, скърцане на нещо като пясък между зъбите.
— Адептите — заклинатели или каквито и да са там — представляват доста трудни обекти за разпитване. Мнозина могат частично или напълно да блокират реакцията на болка на телата си; затова ние се принуждаваме да се справим с тях на емоционално равнище, на душевно равнище, ако щете го наречете. Рушел, слушаш ли ме? Адептите са доста трудни за изучаване; трябва да внимаваш. Така, да продължим… Погнусата и ужасът са потенциалните инструменти, но сами по себе си те рядко са ефективни. Може би най-могъщият инструмент в процеса на прогресивна деградация е собственото въображение на субекта. Това е нещото, което винаги трябва да откриваме как да стимулираме.
Ограничение — каишите се впиват жестоко в плътта на китките, глезените и врата; коленете и бедрата също са завързани.
„Моят врат — появи се мисълта. — Аз усещам всичко това.“
Лекото поместване в по-удобна поза беше последвано от зашеметяваща болка в лявото бедро, а инстинктивното преминаване в ментално зрение, за да блокира болката, напълно го отрезви.
Докато светлината изпълваше очите му, Ламорак си спомни кой е.
Миг по-късно осъзна къде се намира.
Сърцето му заби като барабан и разтърси цялото му тяло от пръстите до гърлото; то го изхвърли от менталното зрение обратно в морето от болка.
— Наблюдавайте очите му. Виждате ли как се фокусират? Това означава, че вече можем да направим първия разрез.
Мъжът, който стоеше надвесен над него и безизразно изнасяше лекцията си на западен диалект с липкийски акцент, беше облякъл интересен костюм на издължената си мършава фигура — наподобяващ облеклото на пчелар торбест комбинезон, обшит от фини сребърни нишки. Главата му беше покрита с голяма качулка, а лицето му едва се различаваше през фехтовалната маска от сребриста мрежа.
В едната му ръка, облечена в ръкавица, проблесна малък скалпел.
Апаратът, към който бе привързан Ламорак, приличаше на нещо като маса или по-високо легло, покрито с няколко слоя тъкани и сглобено така, че да го поддържа в полуседнало положение. Оттук той виждаше идеално ножа, който внимателно разрязваше панталона му над нараненото дясно бедро.
— Хей — изграчи той, — хей, не е нужно да си създавате чак такива проблеми, нали? Аз не съм герой — просто питайте каквото е нужно.
Челюстите му се движеха с усилие, а устата още го болеше от удара в стената на килията му и от ритниците в главата на пазачите, които бяха дошли да го отведат оттам.
Мъжът с гащеризона на пчелар не показа по никакъв начин, че го е чул. Той разряза крачола до коляното на Ламорак и продължи нагоре, толкова близо до чатала му, че Ламорак неволно потрепна и скротумът му се стегна в основата на пениса.
— Майстор Аркадейл? — дочу се друг глас. — Защо устата му не е запушена?
— Хубав въпрос — отвърна сухо мъжът с ножа. — Трябва да позволите на субекта да говори, дори да пищи, като не позволявате на нищо от онова, което казва, да повлияе на разпита. Целта е да се уравновеси безпомощността му; дори най-слабият лъч надежда, че някоя дума може да му донесе милост, предотвратява изпадането в депресия, задържа ума му на ниво и в действие. Това е жизненоважно, особено за да спомогне за осуетяването на шок на по-късните етапи от разпита. По този начин въвличате субекта в доброволно участие в процеса — надеждата му се превръща във ваш сътрудник. Разбирате ли? Чудесно. Може от време на време дори да му задавате по някой въпрос. Примерно… — Той наведе закачуленото си лице към Ламорак. — Жаден ли си? Искаш ли вода?
— Ето ти вода — изграчи Ламорак и се опита да го наплюе, но устата му беше суха като пясък. Устните му се разтеглиха в немощна усмивка. — Какво ще кажеш за една бира?
— Добре, това беше добре. — Майстор Аркадейл се обърна към аудиторията си. — Виждате ли? Нищо повече от това не е нужно.
Малката кръгла сцена, върху която беше поставен апаратът, бе обградена от триножници с окачени на тях фенери с бели керамични отражатели. Те хвърляха силна жълтеникава светлина, оставяйки останалата част от стаята в сянка. Зад тях се виждаха смътните фигури на две шепи хора, насядали по пейките, наредени по каменния под; всички те изглеждаха погълнати от лекцията на Аркадейл. Зад тях имаше други пейки, които се издигаха към тъмния таван.
„Лекционна аудитория“ — помисли си Ламорак; това му напомни за стаите в Консерваторията на Студията. Нещо средно между лекционна зала и действащ театър.
Той се взря в себе си и установи, че не усеща никаква паника. Реши, че засега се справя доста добре — но може би част от увереността му се дължеше на неспособността му да повярва, че това наистина се случва, че наистина е разпънат на маса в анханския донжон и е на път да бъде използван като медицински труп пред клас от начинаещи мъчители. Изпълваше го усещане за нереалност, за разграничаване, сякаш гледаше недиректно нечие чуждо Приключение.
Той продължи да търси в съзнанието си намек за увереност, че ще умре тук, и остана доволен, когато не откри нищо такова. Усещаше присъствието на записващия уред в черепа си и умираше от страх, че ще бъде записан като страхливец — през цялата му кариера това го беше подтиквало към поемането на все по-големи рискове и той бе извършил доста впечатляващи неща. Ако Студията беше вкарала малко повече пари в рекламирането му, както бяха направили с Каин например…
— Запомнете — каза Аркадейл, — ключът се крие в прогресивната деградация, затова ще започнем с малки разрези. — Ножът се спря върху бедрото на Ламорак, малко над коляното. — Моля те, Ламорак, не мърдай. Всяко движение в застрашените райони само ще направи разреза по-дълбок и по-болезнен. Разбра ли ме? Много добре.
— По-добре не го прави — рече Ламорак уверено и премина в ментално зрение.
Възнамеряваше да подкрепи думите си с въздействие върху психиката на мъчителя; това щеше да се запише като взрив в куба.
Не видя нито една от поклащащите се цветни нишки, които представляваха метафората на Потока в съзнанието му, но пък и не очакваше да ги види — прекараните три дни в безполезни експерименти в килията му бяха изпарили всякаква надежда. Това отчасти беше причината донжонът да се смята за непроницаем, дори за адептите — вградените във варовика минерали пречеха на Потока, а онова, което успяваше да проникне вътре, биваше погълнато от безкрайните фантазии и молитви за освобождаване на стотиците затворници. Тук долу не можеше да се осъществи никакво мощно заклинание. Но той знаеше, че силата, която му беше необходима за лекото сръчкване, можеше да се генерира в собствената му Обвивка.
Оранжево-червената трънлива матрица на Обвивката му проблесна ярко и погледът му се замъгли, когато започна да черпи енергията й; после я задържа в готовност, докато търсеше Обвивката, определяща границите на съзнанието на мъчителя.
Не намери нищо; закачулената фигура на Аркадейл беше празна като мраморна статуя.
Въпреки това той нанесе удар, представяйки си месеста насекомоподобна ръка, която се изстрелва от Обвивката му и се вкопчва в маската, покриваща лицето на Аркадейл. Опита се да проникне през сребърната мрежа, но го спря някакъв щит, съпротивителна сила с ален цвят, която блещукаше по повърхността на странния пчеларски костюм.
Ламорак вля още сила в нападението, с надеждата да преодолее съпротивлението. Аленото поле само заблестя още по-ярко, отразявайки силата му, дори когато трънливата му Обвивка започна да губи цвета си и избледня като паднали листа на слънце, преминавайки първо в жълто, после в сиво, докато накрая не се разпадна като паяжина на вятъра.
Извитото острие на скалпела се заби в плътта му; не много дълбоко, просто очертавайки плитък разрез в полудъга над коляното. Аркадейл взе парче плат от близкия поднос и забърса кръвта.
— Това като че ли не е твърде болезнено — отбеляза един от наблюдателите.
— Не е — отвърна Аркадейл. — Скалпелът трябва да е изключително добре наточен — обсидианът е идеален за целта, ако не разполагате с качествена стомана. Това забавя и понякога възпрепятства изпадането в шок.
„Все още съм замаян от ритниците в главата — помисли си Ламорак, докато Аркадейл поднасяше ножа към горната част на разголеното му бедро. — Това е то. Просто не трябва да спирам да се опитвам. Ще премине.“
Той започна отново да събира сила, но ледената стомана на скалпела, която разряза с лекота плътта му, попречи на концентрацията му. Усещането — не твърде болезнено, както беше казал Аркадейл — накара кожата му да настръхне и той се принуди да насочи отчасти вниманието си към изграждането на сива мъгла в менталното си зрение, която да замъгли възприятията му — нещо като прозрачна стена, зад която да подготви нападението си.
Третият разрез на Аркадейл беше дълъг и вертикален, свързващ предишните два. Той остави скалпела в подноса и взе по-голям нож с по-закривено острие, както и още един предмет, който приличаше на щипки за грил.
— На този етап можете да започнете разпита — рече той и стомахът на Ламорак се преобърна, изхвърляйки го от състоянието на ментално зрение.
„Това е нож за дране. Той смята да ми одере кожата.“
Аркадейл използва щипките, за да повдигне ръба на кожата при разрезите, и започна да работи с ножа под нея с продължителни, бавни плъзгания. Кожата се отделяше лесно, разкривайки потрепващите червени мускулни влакна и маслените на вид топчета подкожна мазнина.
Ламорак потисна надигащата се паника и забави препускащото си сърце. През главата му мина някаква неясна мисъл, нещо за Шана и Конос, и сребристите мрежи, които семейството му носеше на главите си. Тогава трябваше да обърне повече внимание на това и да се вслушва в думите на Конос, вместо да се припича на слънце, но вече беше твърде късно.
Той погледна към учениците, но знаеше, че е безнадеждно — дори внушението му да беше достатъчно силно, че да настрои един или двама от тях срещу учителя им, останалите щяха да ги удържат. „Трябваше да си остана заклинател“, помисли си горчиво той.
Беше се отказал от магическото обучение заради фехтовката малко след първото си прехвърляне в Отвъдие, заради теорията, че Приключенията на фехтовачите са по-вълнуващи и се представят по-добре на по-дългосрочния пазар на недиректните зрители. Затова сега разполагаше единствено с няколко незабележителни трика и излишък от изпъкнали мускули, от които нямаше никаква полза.
Зачуди се колко ли време ще успее да задържи тази героична фасада; накрая на кого ли ще му пука? Ако умреше тук, кубът и гравьорът в главата му щяха да бъдат изгубени. Единствените хора, които щяха да знаят, че е умрял достойно или че е пищял и вил като страхливец, щяха да са присъстващите в тази стая, а тях това изобщо не ги интересуваше.
Той се опита да активира менталното си зрение, за да нанесе нов удар срещу Аркадейл, но лекотата, с която ножът за дране прорязваше плътта му, разпръсна концентрацията му. Знаеше, че е безполезно да се опитва — мъчителят сигурно имаше някакъв скрит в гащеризона източник на Потока, който захранваше противопоставянето срещу атаките, и Ламорак не беше способен по никакъв начин да повлияе на Аркадейл.
Изглежда, не можеше да си поеме дъх — паниката, която се бе вкопчила в гърлото му, му пречеше да преглътне, дори не успяваше да поддържа блокировката, която притъпяваше болката в крака.
Аркадейл вече бе обелил и двата края на кожата и се обърна към учениците си.
— Така, тук имате няколко възможности. Ако времето ви притиска, можете постепенно да прережете мускулите, като внимавате да не засегнете главните артерии или вени, разбира се. Това изисква голяма точност, затова препоръчвам да намерите не толкова ценни личности, върху които да се упражнявате, тъй като грешката ви може да доведе до бързото изтичане на кръвта на субекта. Този вид постепенно осакатяване може да е лишен от изтънченост, но психологическият ефект е силен. Ако имате време за по-изтънчени действия, ще ви покажа една проста техника, която накрая може да има изключителен ефект.
Той вдигна един лист сгънат пергамент и им го показа.
— Съберете яйцата на всякакви малки роящи се насекоми — някои видове оси са идеални, както и няколко паяка; мухи и хлебарки също могат да свършат работа.
— О, боже — въздъхна тихо Ламорак и се сгърчи конвулсивно, от което отново го прониза болката в счупения му крак.
— Просто разпръснете тези яйца върху мускулите и ги покрийте с кожата, ето така — каза Аркадейл, като, докато говореше, извършваше съответните действия. — След няколко дни, когато яйцата започнат да се излюпват, субектът буквално ще започне да ви се моли да ви каже всичко, което искате да узнаете.
Той сръчно заши парчетата кожа с черен конец и избърса ръцете си.
— Така — продължи Аркадейл, вземайки отново скалпела. — Да видим дали подобни техники не може да се приложат и към коремната кухина.