Матю Удринг Стоувър
Героите умират (100)

19.

Кралят на Кант, издокаран с модна копринена фланелка с цепка и сатенени панталони с подходящ сребристосив цвят, си прокарваше път през тълпата, заобиколила ямата за хвърляне на зарове в „Залагащия пришълец“. Едната му ръка лежеше върху декоративно украсената дръжка на окачения на кръста му къс меч. Кралят отместваше хора и заобикаляше други, и най-накрая получи възможност да се наслади на великолепното орехово дърво на игралната маса, инкрустирано със светъл клен, който проблясваше в златисто под няколко слоя светлобежов лак.

— Бива си я — каза си той тихичко. — Интересно откъде ли я е намерила толкова бързо. Чух, че Каин потрошил старата на трески.

— Тази е старата — прошепна някой до самото му ухо. Никой от тълпата около Ямата не можеше да чуе този глас и никой в ямите или на баровете не можеше да види говорещия. — Сигурен съм, че това е магия — продължи Абал Паслава, който вървеше до Краля, покрит изцяло от Наметалото и сложил очила с кристални лещи, осигуряващи му Истинското зрение — чрез него можеше да различава илюзиите. — Всичко наоколо е омагьосано, ето защо не се притеснявам, че някой ще забележи тегленето от Потока за Наметалото ми. Тази зала и цялата сграда постоянно теглят от Потока. Тук нищо не изглежда такова, каквото е в действителност.

— Хм — изсумтя Величеството и се усмихна мрачно, показвайки зъбите си. — Включително и клиентите.

Нямаше прозорци, през които лунната светлина да прониква в залата, за да не се напомня на играчите колко часове са изминали във външния свят, но през входната врата проникваха яркочервените отблясъци от пожарите. В „Залагащия пришълец“ беше претъпкано — учудващо на фона на размириците, които продължаваха да избухват ту на едно, ту на друго място из града. Добре облечените жители на Южния бряг се бяха смесили с по-малобройните работници от Индустриалния парк; за някои от тях удоволствието от пиенето и комара беше по-важно от всичко останало, дори от безопасността.

Макар че далеч не бяха намалили удоволствието от тези неща, размириците бяха добавили нещо, една определена пикантност в хвърлянето на заровете или на картите. Всички се смееха малко по-високо и говореха малко повече от обикновено. Тук-таме хората започваха спонтанно да танцуват и също толкова внезапно се укротяваха. Бунтовете отвън, по улиците, придаваха на тази вечер празнична атмосфера, карнавален привкус, сякаш нищо от случващото се нямаше връзка с всекидневния живот. Мястото изглеждаше като малък остров на непристойни удоволствия сред огромния кървав океан на нощта.

Тук-таме се мяркаха лица, които не бяха познати на Краля на Кант. Той ги преброи наум — получиха се около петдесет. Сигурно петнайсетина от тях бяха наети от Киърандел.

Величеството бавно се приближи до един от баровете и преценяващо сложи ръка върху гладкия лъскав плот.

— Знаеш ли, жалко, че не съм идвал тук досега — промърмори той. — Това може да е добро място за разпускане от време на време.

— Жалко — прошепнаха му в отговор.

— Да. Не ценим това, което имаме, докато не си отиде. И знаеш ли какво? Нямам търпение да се запозная с Киърандел. Отдавна трябваше да й направя визита на учтивост.

— Вече е твърде късно за това.

— Да.

Кралят кимна на бармана, нисък и слаб елф на неопределена възраст — както всеки от неговата раса. Елфът смесваше напитки и отмерваше наркотици с такава скорост, сякаш имаше още една-две допълнителни ръце. Той погледна Величеството с присвити очи, за миг смръщвайки буйните си полупрозрачни вежди, след което пристъпи живо напред с изражение на учтива бодрост.

— Вижда ли те той? — промърмори Кралят.

— Не — прошепна Паслава, — но може да вижда странни завихряния на Потока около теб. Знае, че тук действа някаква магия.

— Ами хубаво — каза Величеството. — Това не е тайна.

Барманът се облегна дружелюбно на плота и се усмихна професионално.

— За пръв път ли сте при нас, господине?

— Наблюдателен си — кимна Величеството.

Барманът прие комплимента като нещо нормално.

— Това ми е работата, господине. Имате вид на човек, обичащ да си пийва, прав ли съм, господине? Имам великолепно тинарско бренди, интересува ли ви?

— Ммм — провлече Величеството, правейки се, че се колебае. — Не точно това имах наум…

Барманът кимна през рамо към редиците от бутилки, шишенца и дамаджани на рафтовете зад гърба му.

— Ако искате да пробвате нещо и не знаете името му, просто го посочете. Ако харесвате нещо, което го няма тук, моля, попитайте и обзалагам се, че ще мога да ви го доставя.

— Обзалагаш се? Наистина?

Усмивката на бармана стана по-искрено приятелска.

— Защо не? Това е казино, господине. Нека да бъде, да речем, един роял?

Величеството се ухили неприятно.

— Добре, става. Бих искал една слаба шибана елфска кучка, горе-долу ей толкова висока. Отговаря на името Киърандел.

Барманът леко смръщи вежди и усмивката му се смени със смразяващ поглед.

— Може да сте сигурен, сър, че тя вече идва — отбеляза студено той. — И вероятно ще е мъдро от ваша страна, ако преосмислите тона си.

— Не думай. Или какво?

— Или колегата ми зад вас може да ви отвори черепа — за да коригира поведението ви изотвътре, господине.

Величеството се обърна и се озова срещу гърди, широки колкото речна баржа. Вдигна бавно глава и се вторачи в изпъкналите, жълти, големи колкото юмруци очи на един трол — нощен братовчед на огретата, които работеха тук денем. Очите хвърляха златист отблясък върху покритите с мед бивници, които стърчаха през дупки в горната му устна. Тролът беше с ризница, боядисана в червено-жълтите цветове на униформите на служителите в „Залагащия пришълец“ и носеше боздуган с глава, по-голяма от тази на Величеството. Той изсумтя надолу срещу Краля и го облъхна с вонята на кланица през късното лято.

— Да — избоботи той. — Шъ коригирам.

— Грозен си и смърдиш — изрече Величеството отчетливо. — И мисля, че сега ще полетиш.

— Ха! — изпухтя тролът, запращайки в лицето на Краля още една зловонна вълна. — Аз не мисля…

Той млъкна веднага след като Величеството дочу тихото шумолене на ръкавите на Паслава. Скритият под Наметалото магьосник протегна ръка над рамото на Краля и докосна трола със заклинание, от което всичките мускули на охранителя се свиха максимално. На Величеството дори му се стори, че чува хрущенето на огромните стави на чудовището. Тролът се залюля сковано, сякаш е статуя. Величеството положи длан върху гърдите на тварта.

— Повтарям — каза той и леко побутна трола, който се стовари като отсечен дъб.

При удара му в пода се чу гръмотевичен трясък, който привлече вниманието на всички в залата.

В настъпилата тишина Величеството се ухили, изчака за секунда-две да паднат последните зарчета и да спрат да тракат колелата на рулетките и каза:

— Тук съм, за да се видя с Киърандел. Още някой да иска да ми се прави на забавен?

Паслава прошепна зад рамото му:

— Тя идва.

— Къде?

— Не я виждам. Само я усещам. Вече е тук.

Още трима троли в ливреи се приближиха към падналия си другар, движейки се тежко и заплашително като военни кораби, вдигнали всичките си платна. Спряха се на крачка от тялото, засланяйки го с гърбовете си от любопитната тълпа. Всеки от тях държеше в ръка боздуган с дръжки, дълъг почти колкото височината на Величеството. Тролите гледаха към Краля и ръмжаха, но не се помръдваха.

Във въздуха сякаш се отвори невидима врата, през която излезе слаба елфка. Тя се наведе над падналия трол и го потупа по лицето. Тварта се отпусна и изгуби съзнание с въздишка, наподобяваща звука от отварянето на кег бира. Елфката се изправи, пристъпи край тялото на поваления си служител и се приближи към Величеството дотолкова, че той можеше да усети необичайния аромат на ястието, което тя току-що бе яла.

Елфката беше по-висока от Величеството и не си беше направила труда да нахлузи човешкото си лице. Ореол от платинени коси обрамчваше типично елфически черти — огромни златисти очи с вертикални зеници, високи изваяни скули, водещи към ушите, които бяха точно толкова остри, колкото и зъбите, лъскави и оголени в хищническа усмивка.

— Защо си дошъл? Защо нападаш персонала ми? Защо да не те убия заради това?

— Аз съм Кра…

— Знам кой си, задник. Отговори на въпроса ми!

Величеството се изкушаваше да й отговори със същия агресивен тон и за миг му се струваше, че наистина ще го направи, но вместо това само сви рамене и я дари с дружелюбна усмивка. Щяха да имат възможност да разменят любезности при следващата им среща, сега имаше работа за вършене.

— Проблемът ти, Киърандел — изрече той бавно, — е, че не принадлежиш към света на Лабиринта. Ти ръководиш жителите му, разбира се, но не си част от него. Не знаеш как стават нещата. Ако имаш проблем с някой от хората ми, идваш при мен и измисляме нещо. Така се прави. Не ги предаваш на имперските сили. По този начин избухват войни, знаеш ли? И страдат хора. Изгарят домове.

— Заради Каин ли е това?

— Да, шибана кучко — каза Величеството. — Точно заради него. Каин е барон на Кант, глупачке, а ти си го продала на Очите за едни въшливи хиляда рояла. Проявявам снизходителност към теб, ясно ли ти е това? Вместо да ти отрежа шибаната глава и да подпаля тая лайняна дупка заедно с теб и всички останали вътре в нея, ще ти дам малко време, защото предполагам, че толкова ти е акълът.

— Ти не разбираш…

— Ти си тази, която не разбира! — изрева Величеството. — Имаш пет минути да изведеш хората си и клиентите от това шибано курвенско свърталище. След това вече ще е късно, всички ще умрат в огъня, ясно ли ти е?

— Ако ме беше изслушал… — каза тя кротко, протягайки смирено напред ръката си с обърната нагоре длан и пръсти, извити по точно определен начин.

— Заклинание — прошепна Паслава.

— Не е нужно непременно да сме врагове — продължи Киърандел. — Каин дойде при мен, за да ми направи услуга — той ми дължеше пари и по този начин ми ги върна. Не можем ли да се разберем по мирен път?

— Някакъв вид Омайване — прошепна Паслава. — Парирах го.

Величеството се вторачи в жълтите очи на Киърандел. Изражението й не се промени, само за миг застина, когато тя осъзна, че заклинанието й не се е получило.

— Вероятно бихме могли да измислим нещо по-рано — каза Величеството. — Но вече е твърде късно. Някой казвал ли ти е как постъпвам с хората, които се опитват да ми прилагат магии?

Киърандел се протегна нагоре и роклята й се завъртя около нея като дим.

— Значи, обясненията ни приключиха — каза тя.

— Тя сигнализира на някого чрез Потока — прошепна Паслава.

Напрегнатата тишина в „Залагащия пришълец“ внезапно беше нарушена от стърженето на оръжия. Всеки барман извади тояга, а всяка сервитьорка — нож. Някои от онези непознати на Краля типове сред клиентите се озъбиха и започнаха да си прокарват път през тълпата, насочвайки се към Величеството с мечове в ръце.

Кралят изгледа всичко това отегчено и изсумтя презрително към Киърандел.

— Аматьорка! — възкликна той, после вдигна юмрук и извика: — Едно!

Една трета от богато облечените жители на Южния бряг измъкнаха от ръкавите си ками, като в същото време вадеха от ножниците и мечовете си, до момента изглеждали като напълно декоративни. Сега към всеки от въоръжените бармани, сервитьорки и охранители бяха насочени поне по три остриета. Зад гърбовете на тримата троли бяха застанали шестима въоръжени мъже.

Величеството се изкикоти.

— Това са само половината от хората ми — съобщи той сърдечно. — Е, да минавам ли на „две“? Сигурно се сещаш какво ще стане на „три“?

Очите на Киърандел припламнаха.

— Искаш да провокираш клане.

— Да — каза той. — Но ти започна наддаването. Не е нужно някой да пострада.

Елфката го изгледа изпитателно за няколко секунди и Величеството незабележимо въздъхна. Тя щеше да се откаже. Той почти съжаляваше — стилът й определено му харесваше.

— Още един сигнал — промърмори Паслава.

Напрегнатата тишина се смени от нов ритъм — думкането на затварящи се капаци на прозорци и стърженето на плъзгащи се резета на врати. Далечните викове от размириците ставаха все по-приглушени заедно със затварянето на прозорците.

— Така. Нека хората ти да приберат оръжията си и да излязат през тази врага — нареди елфката. — Ако някой опита нещо, аз сама ще изгоря това място.

Величеството стисна челюсти, за да не оближе нервно устни.

— Глупости.

— Може би. Но представи си само тази претъпкана сграда да пламне. Представи си как огънят вилнее по кадифето, как пламналите греди падат от тавана. Представи си пожар в помещение с една-единствена врата — и твърде много народ, който иска да мине през нея. Моите хора знаят и други изходи от сградата — а твоите? — Хищническата усмивка се върна на лицето й, зловещо оголвайки острите й зъби. — Както ти отбеляза, аз започнах наддаването. Но сега вдигам залога. Плащай или се отказвай, задник!

За един дълъг миг Величеството не знаеше какво да прави. Не можеше да отстъпи, не и пред своите хора, но в очите на Киърандел видя готовността й да отстоява своето. „Това е блъф“ — помисли си той. Трябваше да е блъф. След присъстващите имаше истински жители на Южния бряг. Ако някои от тях загинеха, това щеше да означава край за бизнеса й — да не говорим, че ако сред жертвите се окажеше някой дребен благородник, щяха да я осъдят на обесване.

Но той не можеше да разчита, че това ще я спре.

Докато наблюдаваше фината й грациозност, Величеството започна да осъзнава колко много беше нечовешкото в нея. Боеше се дори да си помисли колко побъркана можеше да се окаже тя. Това, което се очакваше да е безопасен урок по добри маниери, изненадващо заплашваше да се превърне в клане.

Сякаш прочел мислите му, Паслава прошепна:

— Тя знае за мен. Не мога да направя нищо, без да забележи.

Величеството кимна и се усмихна с увереност, която в действителност не чувстваше.

— Добре — каза той, добродушно усмихвайки се. — Извинявам се, че те нарекох аматьорка.

— Много си любезен — подигра му се тя. — А сега се измитай.

— Това няма да стане — каза Величеството тъжно. — Каин беше барон на Кант, а ти го предаде.

— По негова собствена молба — процеди тя през зъби.

— Иска ми се да ти повярвам. — Величеството се огледа и поклати глава. — Нали си наясно, че моите хора са двойно или тройно повече от твоите? Ако се разлетят лайната, повечето от тях ще умрат. Въпреки тайните изходи.

Главата й се вирна като на котка, дочула дращенето на плъх по стените. Очите й отместиха фокуса си и се вторачиха покрай него, сякаш изобщо го нямаше тук.

„Спипах я“, помисли си Кралят.

— Имаш някои качества, кукло — каза той учтиво. — Но трябва да разбереш, че ако се надпикаваш с гиганти — той сложи ръка на гърдите си, — най-много да се опръскаш.

Тя не показа с нищо, че го е чула. Вместо това гледаше вцепенено над главите на въоръжените и изнервени хора, тълпящи се в залата покрай огромните троли, които стояха като стена зад гърба й. Всички в „Залагащия пришълец“ гледаха към нея — Лица, Поданици и обикновени граждани. Всички бяха готови за действие, напрегнати като заредени арбалети, и чакаха дори най-малък знак. Мечовете потрепваха в потните им ръце, всички пристъпваха от крак на крак, готови както да се бият, така и да побегнат. Киърандел промърмори нещо, което дори Величеството, застанал най-близо до нея, едвам успя да чуе.

— Нищо чудно, че всичко това излиза от контрол…

Кралят я погледна намръщено — ставащото изобщо не му харесваше. Какво гледаше тя, мамка му?

— Нещо става.

Шепотът на Паслава прозвуча тревожно.

— Без майтап? — процеди Кралят. Косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали, сърцето му туптеше, а върху челото му беше избила студена пот. Внезапно се почувства, сякаш някой му е сипал дрога във виното; подът под краката му се разлюля. Не знаеше какво би могъл да направи в следващата секунда — да сграбчи Киърандел за врата, да избухне в сълзи или да свали панталоните си и да се изходи в обувките си. — Какво е това? Някакво нападение?

— Не знам — прошепна Паслава. — Май не. Нещо е станало с Потока — виждам черни струи, носещи се във всички посоки. Там! Ей там! — извика той, забравяйки, че трябва да шепне, забравил, че Величеството не може да види в каква посока сочи покритият му от Наметалото пръст.

Гласът му трепереше от паника и това беше достатъчен знак за Величеството, чието объркване все повече и повече нарастваше. Той си пое дъх, за да даде заповед за атака, просто защото това беше по-лесно, отколкото да се чака в неизвестност. Киърандел протегна ръка и стисна лакътя му с невероятна сила.

— Недей! — изрече тя бързо и умолително. — Недей… той е тук.

Величеството се опита да издърпа ръката си, но установи, че не е толкова лесно да разкъса хватката й.

— Кой? Кой е тук?

— Долу оръжията! — извика тя. — Приберете ги, всички!

Единствената незаключена врата се пръсна на трески, разнесе се удар на кост и плът в кост и плът.

— Какво? Какво? — Величеството не можеше да разбере какво се случва. Кой се биеше? За какво говореше Паслава? За кого Киърандел казваше, че е тук? — Какво…

— Величество, кажи на хората си да приберат оръжията си! Направи го!

— Ъъъ…

— Да, направи го — каза някой с гласа на Каин. — Нека всички се правят на мили, а?

Величеството се обърна. На вратата стоеше Каин. Раздърпаните му черни кожени дрехи изглеждаха по-зацапани от обикновено, а около очите му имаше синини, но това несъмнено беше Каин.

— Но… но… — промърмори Кралят изумено — нали ти беше арестуван!

— Точно така. — Той пристъпи бавно в залата, тежко накуцвайки с десния си крак. — И в момента отвън има много хора, които ме търсят, така че ще оценя, ако всички останат по местата си. Можете ли вие двамата да уредите това?

— Аз, ъъъ… да. Да, разбира се — рече Величеството с глупаво изражение. После надигна глас: — Чухте ли това? Никой да не излиза! Никой!

Каин закуцука към тях и изгледа Киърандел изпитателно.

— А ти?

Тя отметна глава назад; очите й, с бялото около жълтите й ириси, наподобяваха очите на подплашен кон.

— Ние сме квит, Каин. Каза, че ще ме оставиш на мира.

„Тя може да се изправи срещу сто и петдесет Поданици на Кант, без да й мигне окото — помисли си Величеството озадачено, — но при появата на Каин е готова да се напикае от страх.“

Зад рамото му Паслава прошепна:

— Това е Каин.

— Какво, аз да не съм идиот?

— Не, имам предвид странностите в Потока. Заради Каин е. Той е част от тях по някакъв начин.

Каин каза:

— Мога да ти се отплатя за неприятностите.

— С още хиляда рояла? — изсумтя Киърандел и махна с ръка към помещението, пълно с въоръжени хора. — Виждаш какво ми докара на главата предишната хилядарка.

— Какво ще кажеш за съюз с най-могъщия херцог под властта на новия император?

— Какво? — повтори Величеството за пореден път. Бяха се случили прекалено много неща за твърде кратко време; той не успяваше да проумее всичко. — Какъв нов император? Какъв херцог? Ако си се хванал да сключваш съюзи с херцози, не смяташ ли, че първо би трябвало да помислиш за старите си приятели?

— Аз мисля. — На пръв поглед Каин изглеждаше мрачен като палач, но в дълбините на черните му очи танцуваше някакво ликуване. — Ти си този херцог, за когото говоря. Ти ще бъдеш.

Кралят и Киърандел се спогледаха смаяно.

— Но… — Величеството се опита да подреди хилядите въпроси, които се въртяха в главата му, и да намери онези един или два, които са най-неотложни. — Но как мога да бъда херцог…? Или не, майната му на това, разкажи първо как успя да избягаш.

Каин му се ухили — по зъбите му имаше следи от прясна кръв.

— Два въпроса, един отговор: Предадох те на Ма’елкот. Казах му, че ти си Смешника Саймън.

— Какво си направил?

Стаята сякаш потъмня и се завъртя около Величеството.

— Каквото чу — рече Каин. — Защо не? — Наведе се по-близо до Краля и погледна в очите му, сякаш се опитваше да разчете някакви странни руни в тях. После изрече бавно и решително: — По този начин ще ми помогнеш да спася Палас Рил.

— Палас… — промърмори Величеството.

Разбира се, че щеше да помогне — нямаше нищо по-важно от живота на Палас Рил, от нейното щастие. Кралят се почувства, сякаш се пробужда от сън — как е могъл толкова глупаво да спори тук с Киърандел, докато Палас е в опасност? Той прекара ръка пред очите си и искрено благодари на всички богове, че Каин е дошъл навреме, за да му напомни кое е наистина важно…

Каквото и да търсеше Каин в очите му, изглежда, го намери, макар и това да не го зарадва. За миг устните му се изкривиха недоволно, но лицето му веднага се изглади, сякаш беше изтеглил със силата на волята си нещо неприятно от мозъка си.

— Е, Киърандел — попита той бодро, — кого тук трябва да убия, за да ми налеят едно питие?

Барманът, когото елфката повика, погледна към Величеството и каза с онзи вбесяващ високомерен тон, който се придобива след години работа в хубави ресторанти:

— Дължите ми един роял, господине!