Брандън Сандърсън
Спиращият войната (8)

5.

„Това ще усложни нещата“, помисли Вашер, застанал в сенките горе на стената, обкръжаваща Двора на боговете.

„Какво не е наред? — попита Нощна кръв. — Добре, бунтовниците все пак пратиха принцеса. Но това не променя плановете ти.“

Вашер гледаше търпеливо как каляската на новата кралица се изкачи по рампата и потъна в зейналата паст на двореца.

„Какво?“ — настоя Нощна кръв. Дори след всички тези години в много отношения мечът реагираше като дете.

„Ще я използват — помисли Вашер. — Съмнявам се, че ще се справим, без да се разправяме и с нея.“ Не беше вярвал, че идрианците наистина ще пратят кралска кръв на Т’Телир. Бяха отстъпили фигура с ужасно висока цена.

Обърна гръб на двора, уви обутото си в сандал стъпало около едно от знамената, спускащи се надолу по външната страна на стената, и освободи Дъха си.

— Спусни ме — Заповяда.

Големият гоблен — изтъкан с вълнени нишки — всмука стотици Дихания от него. Нямаше формата на човек и беше с внушителна големина, но Вашер имаше достатъчно Дъх, за да го вложи в такова екстравагантно Пробуждане.

Гобленът се изви като живо същество и оформи ръка, която обгърна Вашер. Както винаги, Пробуждането се опитваше да имитира човешка форма — щом погледна отблизо извивките и гънките по тъканта, Вашер видя очертанията на мускули и дори на жили. Нямаше нужда от тях. Дъхът оживяваше тъканта и никакви мускули не й бяха необходими, за да се задвижи.

Гобленът внимателно го понесе надолу, защипал го за едното рамо, и постави стъпалата му на улицата.

— Твоят Дъх в моя — заповяда Вашер и голямото знаме-гоблен мигновено загуби одухотворената си форма, животът изчезна от него и то отново запърха на вятъра.

Няколко души се спряха на улицата, но бяха по-скоро заинтригувани, отколкото изумени. Това беше Т’Телир, домът на самите богове. Хора с над хиляда Дъха бяха рядкост, но не и нещо нечувано. Хората позяпаха — както селяни в други кралства можеха да спрат, за да погледат преминаващата каляска на някой лорд, — а после си тръгнаха по ежедневните работи.

Вниманието бе неизбежно. Макар Вашер все още да беше облечен в официалното си облекло — опърпани панталони, протрито наметало въпреки горещината, въже, увито няколко пъти около кръста му вместо колан, — вече караше цветовете да заблестят, щом се озовеше наблизо. Промяната щеше да е забележима за нормални хора и очебийна за достигнали Първото извисяване.

Времето, когато можеше да се крие и спотайва, беше свършило. Трябваше да свиква с това, че отново го забелязват. Това бе една от причините да се радва, че е в Т’Телир. Градът бе достатъчно голям и пълен с достатъчно странности — от Безжизнени войници до Пробудени предмети, изпълняващи ежедневни функции, — тъй че навярно нямаше да изпъква твърде много.

Разбира се, Нощна кръв не влизаше в тези сметки. Вашер тръгна през тълпите, понесъл в една ръка свръхтежкия меч — прибраният в ножницата връх почти се влачеше по земята зад него. Някои хора мигновено се дръпваха настрана от меча. Други го гледаха и очите им се задържаха на него твърде дълго. Може би беше време отново да напъха Нощна кръв в торбата.

„О, не — каза Нощна кръв. — Дори не си помисляй за това. Твърде дълго стоях затворен там.“

„Какво значение има за теб?“, помисли Вашер.

„Имам нужда от свеж въздух — отвърна Нощна кръв. — И слънчева светлина.“

„Ти си меч — помисли Вашер. — Не си палма.“

Нощна кръв се смълча. Беше достатъчно умен, за да разбира, че не е личност, но не обичаше да му го натрапват. Това обикновено помрачаваше настроението му. Което пък напълно устройваше Вашер.

Отправи се към един ресторант на няколко улици от Двора на боговете. Ето едно от нещата, които му бяха липсвали от Т’Телир: ресторантите. В повечето градове имаше малко възможности да се нахрани човек. Ако решиш да се задържиш за повече, наемаш местна жена, която да ти дава храна на масата си. Ако останеш за малко, ядеш каквото ти даде ханджията.

В Т’Телир обаче населението беше достатъчно голямо — и достатъчно богато, — за да поддържа хора, посветили се на предлагането на храна. Ресторантите все още не бяха плъзнали в останалата част на света, но в Т’Телир бяха нещо обичайно. Вашер вече си беше запазил сепаре и сервитьорът му кимна към кътчето. Той се настани и остави Нощна кръв до стената.

Мечът беше откраднат минута след като го остави.

Вашер пренебрегна кражбата, умислен, докато сервитьорът му поднасяше топла чаша цитрусов чай. Той отпи от подсладената течност, смукна от резенчето плод и се зачуди защо изобщо народ, който живее в тропическа низина, предпочита горещи чайове. След няколко минути жизненият му усет го предупреди, че го наблюдават. Малко след това същият усет му даде знак, че някой се приближава. Вашер издърпа камата си от колана с лявата си ръка и отпи пак.

Жрецът седна срещу него в сепарето. Носеше улично облекло вместо религиозните халати. Само че — може би несъзнателно — все пак бе избрал да носи бялото и зеленото на божеството си. Вашер пъхна камата обратно в канията и прикри звука с шумно отпиване.

Жрецът, Бебид, се огледа нервно. Имаше достатъчно аура на Дъх, за да издаде, че е достигнал до Първото извисяване. Там повечето хора — тези, които можеха да си позволят да купят Дъх — спираха. Толкова Дъх удължаваше продължителността на живота им с около десетилетие и им даваше подсилен жизнен усет. Също така им позволяваше да виждат аури на Дъх и да различават други Пробуждащи, и — ако се наложи — самите те да правят малко Пробуждане. Съвсем прилична размяна срещу достатъчно пари, които да изхранят селско семейство петдесет години.

— Е? — попита Вашер.

Бебид почти подскочи. Вашер въздъхна и затвори очи. Жрецът не беше свикнал с такива потайни срещи. Изобщо нямаше да дойде, ако Вашер не беше приложил известен… натиск над него.

Отвори отново очи и ги впи в жреца. В този момент сервитьорът пристигна с две блюда ориз с подправки. Храната тектриз беше специалитетът на заведението — в Халандрен обичаха чужди подправки толкова, колкото обичаха странни цветове. Вашер бе направил поръчката по-рано и беше платил, та околните сепарета да останат празни.

— Е? — повтори Вашер.

— Аз… — почна Бебид. — Не знам. Не успях да разкрия много.

Вашер го изгледа сурово.

— Трябва да ми дадеш повече време.

— Не забравяй провиненията си, приятел — каза Вашер леко раздразнено и допи чая си. — Не бихме искали да се чуе за тях, нали? — „Пак ли трябва да минаваме през това?“

Бебид помълча известно време.

— Не знаеш какво искаш, Вашер — каза накрая и се наведе над масата. — Аз съм жрец на Блестящ визон Истински. Не мога да изменя на клетвите си!

— Добре, че не го искам.

— Не можем да издаваме сведения за дворцовата политика.

— Ба. Завърналите се не могат дори само да се погледнат един друг, без половината град да научи за това за час.

— Разбира се, не намекваш, че…

Вашер изскърца със зъби и огъна лъжицата между пръстите си от яд.

— Стига вече, Бебид! И двамата знаем, че всичките ви клетви са само част от играта. — Надвеси се над масата. — А аз наистина мразя игрите.

Бебид пребледня. Не докосна храната си. Вашер погледна ядосано лъжицата си, след това я изправи и се овладя. Гребна от ориза и устата му пламна от лютите подправки. Не обичаше да оставя храна да седи неизядена — човек никога не знае кога ще му се наложи да напусне припряно.

— Имаше… слухове — заговори най-сетне Бебид. — Това надскача простата дворцова политика, Вашер — надскача игрите, които боговете играят помежду си. Това е нещо много реално и много тихо. Толкова тихо, че дори най-наблюдателните жреци чуват само намеци за него.

Вашер продължи да яде.

— В двора има фракция, която натиска да нападнем Идрис — каза Бебид. — Макар че не мога да проумея защо.

— Не бъди идиот. — Вашер съжали, че нямаше повече чай да отмие ориза. — И двамата знаем, че Халандрен има сериозни причини да изколи някои лица в онези планини.

— Кралските лица — каза Бебид.

Вашер кимна. Наричаха ги „бунтовници“, но бяха истинската кралска фамилия на Халандрен. Можеше да са смъртни, но родословието им беше предизвикателство към Двора на боговете. А всеки добър монарх знае, че първото нещо, което правиш, за да укрепиш трона си, е да екзекутираш всеки, който има по-основателни претенции от теб. След това обикновено е добра идея да екзекутираш всеки, който си мисли, че би могъл да има претенции.

— Тъй — каза Вашер. — Биете се и Халандрен печели. Какъв е проблемът?

— Идеята е лоша, това е проблемът — отвърна Бебид. — Ужасна идея. Кълна се в Привиденията на Калад, човече! Идрис няма да се даде лесно, каквото и да казват някои в двора. Това няма да е като да смачкаш онзи глупак Вахр. Идрианците имат съюзници оттатък планините и симпатиите на десетки кралства. Това, което някои наричат „просто потушаване на бунтовни фракции“, лесно би могло да се завихри в нова Велебран. Това ли искаш? Хиляди и хиляди мъртви? Кралства, които падат, за да не се вдигнат никога вече? И всичко това, за да заграбим парче замръзнала земя, която всъщност никой не иска.

— Търговските проходи са ценни — подхвърли Вашер.

Бебид изсумтя.

— Идрианците не са толкова глупави, че да вдигнат тарифите твърде високо. Тук не става въпрос за пари. Става въпрос за страх. Някои в двора говорят какво би могло да се случи, ако идрианците затворят проходите, или какво може да се случи, ако идрианците пуснат врагове да се промъкнат през тях и да обсадят Т’Телир. Ако беше за пари, изобщо не бихме тръгнали на война. Халандрен процъфтява от износа си на боя и текстил. Мислиш ли, че търговията ще процъфти във война? Късмет ще имаме, ако не преживеем пълен икономически колапс.

— А ти мислиш ли, че ми пука за икономическото добруване на Халандрен? — попита Вашер.

— А, да — каза сухо Бебид. — Забравих с кого говоря. Какво искаш тогава? Кажи ми, за да можем да приключим с това.

— Кажи ми за бунтовниците. — Вашер лапна още една лъжица ориз.

— Идрианците ли? Току-що говорихме…

— Не за тях. За тези в града.

— Те са маловажни, след като Вахр вече е мъртъв — отвърна жрецът и махна небрежно с ръка. — Никой не знае кой го е убил, между другото. Вероятно самите бунтовници. Понеже не им е харесало да се остави да го хванат, нали така?

Вашер не каза нищо.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита нетърпеливо Бебид.

— Трябва да се свържа с фракциите, които спомена — каза Вашер. — Тези, които натискат за война срещу Идрис.

— Няма да ти помогна да разгневиш…

— Не си въобразявай, че можеш да ми казваш какво да правя. Бебид. Просто ми дай информацията, която обеща, и можеш да се освободиш от всичко това.

— Вашер. — Бебид се напрегна още повече. — Не мога да помогна. Богинята ми не се интересува от този вид политика и се движа в неподходящи кръгове.

Вашер хапна още малко, докато преценяваше искреността му.

— Добре. Кой тогава?

Бебид се отпусна и попи челото си с кърпа.

— Не знам. Може би някой от жреците на Милостивата звезда? Би могъл също да опиташ със Сини пръсти, предполагам.

— Сини пръсти ли? Странно име за бог.

— Сини пръсти не е бог — засмя се Бебид. — Това е просто прякор. Той е Висшият стюард, главата на писарите. До голяма степен той ръководи нещата в двора. Ако някой знае нещо за тази фракция, ще е той. Разбира се, той е толкова праволинеен, че ще ти е доста трудно да го прекършиш.

— Ще се изненадаш — отвърна Вашер, докато изгребваше последния ориз. — Теб те спипах, нали?

— Всъщност да.

Вашер стана и каза:

— Плати на сервитьора, като си тръгнеш. — Дръпна наметалото си от закачалката и излезе навън. Усети… тъмнина вдясно от себе си. Тръгна по улицата, после сви на една пресечка и намери Нощна кръв — още в ножницата, — щръкнал от гърдите на крадеца, който го беше свил. Друг уличен джебчия лежеше мъртъв на уличното платно.

Вашер дръпна оръжието и изщрака ключалката, за да затвори ножницата — Нощна кръв се беше показал на по-малко от педя.

„Изтърва вътре нервите си за малко — заговори Нощна кръв укорително. — Мислех, че работеше по това.“

„Изпаднал съм в криза вероятно“, помисли Вашер.

Нощна кръв помълча малко.

„Не мисля, че изобщо си излизал.“

„Това не е приказка.“

„Тъй ли? — каза Нощна кръв. — Много си загрижен за приказките. Онзи жрец — наговори му всички онези думи, а после просто го остави да си ходи. Не точно така щях да се справя със ситуацията аз.“

„Да, знам. Твоят начин щеше да включи още няколко трупа.“

„Е, аз съм меч — отвърна Нощна кръв намусено. — Май ще е най-добре всеки да се придържа към това, в което е добър…“

 

 

Лайтсонг седеше на двора си и гледаше как каляската на новата кралица спря пред двореца.

— Е, този ден беше приятен — подхвърли на върховния си жрец. Няколко чаши вино — с време за размисъл за деца, лишени от Дъха им — и вече започваше да се чувства повече като себе си.

— Толкова ли сте щастлив, че имате кралица? — попита Ларимар.

— Толкова съм щастлив, че избегнах петициите за днес благодарение на пристигането й. Какво знаем за нея?

— Не много, ваша милост — отвърна Ларимар; стоеше до стола на Лайтсонг и гледаше към двореца на Бога крал. — Идрианците ни изненадаха, като не изпратиха най-голямата дъщеря, както се очакваше. Вместо нея пратиха най-малката.

— Интересно. — Лайтсонг взе нова чаша вино от един от слугите си.

— Тя е само на седемнайсет — каза Ларимар. — Не мога да си представя да съм женен за Бога крал на нейната възраст.

— Аз не мога да си представя да си женен за Бога крал на която и да е възраст, Съсел — отвърна Лайтсонг. После сви престорено устни. — Всъщност да, мога да си го представя… роклята ти стои ужасно неелегантно. Запиши си въображението ми да бъде наказано с бой с камшици за нахалството, че ми показва точно тази гледка.

— Ще го вкарам в строя точно зад чувството ви за благоприличие, ваша милост — каза сухо Ларимар.

— Не бъди глупав — отвърна Лайтсонг и отпи глътка вино. — Точно от тези чувства не съм имал от години.

Отпусна се в стола си и се зачуди какъв точно знак дават идрианците, като изпращат друга принцеса. Две палми в саксии се разлюляха на вятъра и Лайтсонг се разсея от мириса на сол, донесен от лъхналия откъм морето бриз. „Дали съм плавал в онзи океан някога? Да съм бил моряк или капитан? Така ли съм умрял? Затова ли сънувах кораб?“

Вече много смътно можеше да си спомни съня. Червено море…

Огън. Смърт, убийства и битка. Стъписа се, след като изведнъж си спомни съня в по-ясни, по-живи детайли. Морето беше червено, отразило сякаш величествения град Т’Телир, погълнат от пламъци. Можеше почти да чуе виковете на болка, можеше почти да чуе… какво? Войници, маршируващи и сражаващи се по улиците?

Поклати глава, за да разсее призрачните спомени. Корабът, който беше видял в съня си, също гореше, спомни си сега. Не беше задължително това да означава нещо. Всички имат кошмари. Но се чувстваше неудобно от това, че на неговите кошмари се гледа като на пророчески поличби.

Ларимар все още стоеше до стола на Лайтсонг и наблюдаваше двореца на Бога крал.

— О, я седни и престани да висиш над мен — рече Лайтсонг. — Ястребите ще ревнуват.

Ларимар повдигна вежда.

— И кои ястреби ще да са те, ваша милост?

— Онези, които непрекъснато ни натискат да тръгнем на война — отвърна Лайтсонг и махна вяло с ръка.

Жрецът седна на едно от дървените кресла наблизо, отпусна се и смъкна митрата от главата си. Тъмната му коса беше полепнала на главата му от пот. Прокара пръсти през нея. През първите няколко години Ларимар беше скован и официален. С времето обаче Лайтсонг го беше сломил. В края на краищата Лайтсонг беше богът. По негово мнение, щом той можеше да мързелува на работа, можеха и жреците му.

— Не знам, ваша милост — каза бавно Ларимар и потърка брадичката си. — Не ми харесва това.

— Пристигането на кралицата ли?

Ларимар кимна.

— Не сме имали кралица в двора от трийсетина години. Не знам как фракциите ще се оправят с нея.

Лайтсонг се потърка по челото.

— Политика ли, Ларимар? Знаеш, че не обичам такива неща.

Ларимар го изгледа.

— Ваша милост, вие сте — по подразбиране — политик.

— Не ми напомняй, моля те. Много бих искал да се измъкна от това положение. Мислиш ли, да речем, че бих могъл да подкупя някой от другите богове да поеме контрол над Безжизнените ми заповеди?

— Съмнявам се, че ще е разумно — отвърна Ларимар.

— Всичко е част от главния ми план да стана напълно и обилно безполезен за този град до момента, в който умра. Отново.

Ларимар кривна глава.

— Обилно безполезен?

— Разбира се. Нормалната безполезност няма да е достатъчна — бог съм все пак. — Взе шепа гроздови зърна от подноса на един слуга, докато още се мъчеше да разсее смущаващите образи от съня си. Не означаваха нищо. Просто сънища.

Все пак реши да каже на Ларимар за тях следващата сутрин. Сигурно Ларимар щеше да може да ги използва, за да помогне в натиска за мир с Идрис. След като Деделин не беше пратил първородната си дъщеря, това щеше да означава повече дебати в съвета. Повече говорене за война. Пристигането на тази принцеса трябваше уж да го уталожи, но той знаеше, че военните ястреби сред боговете няма да оставят въпроса да замре.

— Все пак — отрони Ларимар, все едно говореше на себе си, — те изпратиха дъщеря. Това е добър знак, разбира се. Пряк отказ щеше да означава война със сигурност.

— А който и да е този Сигурност, съмнявам се, че трябва да воюваме с него. По мое божествено мнение войната е по-лошо нещо дори от политиката.

— Според някои двете са едно и също, ваша милост.

— Глупости. Войната е много по-лошо. Поне докато продължава политиката, има хубави ордьоври.

Както обикновено, Ларимар пренебрегна остроумията на Лайтсонг. Лайтсонг би се обидил, ако не знаеше, че трима низши жреци стоят в дъното на двора, записват думите му и търсят в тях мъдрост и смисъл.

— Какво ще направят сега идрианските бунтовници според вас? — попита Ларимар.

— Ето как стоят нещата, Съсел — каза Лайтсонг, отпусна се назад, затвори очи и се наслади на слънцето върху лицето си. — Идрианците не се смятат за бунтовници. Не клечат горе в планините си и не чакат деня, в който ще могат да се върнат триумфално в Халандрен. Това вече не е техният дом.

— Онези планини едва ли са кралство.

— Достатъчно кралство са, за да държат най-добрите минерални залежи в района, четири жизненоважни прохода на север и първоначалната кралска кръвна линия на първоначалната династия на Халандрен. Ние не им трябваме, приятелю.

— А приказките за идриански подстрекатели в града, които насъскват хората срещу Двора на боговете?

— Само слухове — отвърна Лайтсонг. — Макар че когато се окаже, че греша и непривилегированите маси щурмуват двореца ми и ме запалят на кладата, ще се постарая да ги уведомя, че през цялото време си бил прав. Ще си получиш последния смях. Или… е, последния писък, след като най-вероятно ще те вържат до мен.

Ларимар въздъхна, а Лайтсонг отвори очи и видя, че жрецът го гледа замислено. Но пък не го укори за лекомислието му. Просто отново сложи митрата на главата си. Той беше жрецът. Лайтсонг беше богът. Не можеше да има оспорване на мотиви, нито упреци. Заповядаше ли Лайтсонг, всички щяха да направят точно каквото е казал.

Понякога това го ужасяваше.

Но не и днес. Беше по-скоро ядосан. Пристигането на принцесата по някакъв начин го беше принудило да говори за политика… а денят си беше вървял толкова добре дотогава.

— Още вино — каза Лайтсонг и вдигна чашата си.

— Не можете да се напиете, ваша милост — отбеляза Ларимар. — Тялото ви е неподатливо на токсини.

— Знам — отвърна Лайтсонг, докато един низш слуга пълнеше чашата му. — Но повярвай ми — доста съм добър в преструвките.