Брандън Сандърсън
Спиращият войната (62)

Епилог

На другия ден армия от хиляда каменни войници се изсипа през градските порти и се втурна в бяг по широкия друм след Безжизнените, тръгнали в марш предния ден.

Вивена стоеше извън града, подпряна на крепостната стена и загледана след тях.

„Колко често стоях под погледа на Д’Денир, без изобщо да знам, че са живи и само чакат да им се Заповяда отново“, помисли тя. Всички твърдяха, че Миротвореца е оставил статуите като дар на хората, символ, който да им напомня да не тръгват повече на война. Винаги й се беше струвало странно. Статуи на войници, за да напомнят на хората, че войната е нещо ужасно?

И все пак наистина бяха дар. Дарът, сложил край на Велебран.

Обърна се към Вашер, който стоеше до нея, с Нощна кръв в едната му ръка. Тялото му си беше върнало обичайната форма, с чорлавата коса и всичко останало.

— Кое беше първото нещо, което ме научи за Пробуждането? — попита тя.

— Това, че не знаем много ли? Че има стотици, може би хиляди Заповеди, които все още не сме открили?

— Точно това. — Тя се обърна и се загледа отново към Пробудените статуи в далечината. — Мисля, че беше прав.

— Мислиш?

Тя се усмихна.

— Наистина ли ще могат да спрат другата армия?

— Вероятно — отвърна Вашер и сви рамене. — Достатъчно са бързи, за да ги догонят — Безжизнените от плът няма да могат да се движат толкова бързо като тези с каменни крака. Виждал съм ги как се бият. Наистина е доста трудно да бъдат надвити.

Тя кимна и каза:

— Значи народът ми ще бъде спасен.

— Освен ако Богът крал не реши да използва Безжизнените статуи, за да го завладее.

— Казвал ли ти е някой някога, че си мърморко, Вашер? — изсумтя тя.

„Най-после някой да се съгласи с мен!“ — каза Нощна кръв.

Вашер се намръщи.

— Не съм мърморко. Просто не ме бива много с думите.

Тя се усмихна.

— Е, това е — въздъхна той и вдигна торбата си. — Сбогом.

Метна торбата на рамо и тръгна.

Вивена тръгна до него.

— Какво правиш? — попита той.

— Идвам с теб.

— Ти си принцеса. Остани с онова момиче, което управлява Халандрен, или се върни в Идрис, за да те провъзгласят като героинята, която ги е спасила. И едното, и другото ще ти даде щастлив живот.

— Не. Не мисля. Дори баща ми да ме приеме, едва ли ще мога вече да живея щастливо в разкошен палат или в кротко градче.

— Ще премислиш, като поживееш малко по пътя. Труден живот е.

— Знам. Но… всичко, което бях — всичко, което бях научена да правя — се оказа лъжа, загърната в омраза. Не искам да се връщам към нея. Вече не съм онази жена. И не искам да бъда.

— Коя си тогава?

— Не знам — отвърна тя и кимна към далечния хоризонт. — Но мисля, че ще намеря отговора там.

Повървяха мълчаливо.

— Семейството ти ще се тревожи за теб — каза Вашер.

— Ще го преодолеят — отвърна тя.

Той помълча, после сви рамене.

— Ами добре. Всъщност ми е все едно.

Тя се усмихна. „Истина е. Не искам да се връщам.“ Принцеса Вивена беше мъртва. Умряла беше на улиците на Т’Телир. Вивена Пробуждащата нямаше никакво желание да я върне.

— Е? — попита тя след малко. — Така и не мога да го разбера. Кой точно си ти? Калад, който е започнал войната, или Миротвореца, който я е приключил?

Той не й отговори веднага.

— Странно какво прави историята с човек — промълви накрая. — Хората сигурно не могат да разберат защо изведнъж се промених. Защо спрях боевете и защо върнах Привиденията, за да наложа контрол над кралството си. Тъй че решиха, че трябва да съм бил две личности. Човек наистина може да се обърка за самоличността си, когато станат такива неща.

— Хм. Но все пак си Завърнал се.

— Разбира се.

— Откъде взимаше Дъха? — попита тя. — Единия седмично, който ти е нужен, за да оцелееш?

— Носех ги с мен, над онова, което ме прави Завърнал се. В много отношения Завърналите се не са точно това, което хората си мислят. Не получават автоматично стотици хиляди Дъха.

— Но…

— Те са от Петото извисяване — прекъсна я Вашер. — Но го достигат не с броя Дихания, а с качеството. Завърналите се имат един-единствен могъщ Дъх. Той ги отвежда чак до Петото извисяване. Това е божествен Дъх, би могло да се каже. Но тялото им се храни с Дъх като…

— Като меча.

Вашер кимна.

— На Нощна кръв му е нужен само когато е изваден. Завърналите се се захранват от своя Дъх веднъж седмично. Тъй че ако не им дадеш един, по същество се самоизяждат — поглъщат онзи единствен Дъх. Това ги убива. Само че ако им даваш допълнителен Дъх, над единствения им, божествен, ще се хранят от тях всяка седмица.

— Тъй че боговете на Халандрен може да се захранват с повече от един — каза Вивена. — Биха могли да трупат Дихания, като буфер, който да ги пази живи, ако не може да им се осигури по един.

Вашер кимна и каза:

— Да. Само че няма да са зависими от религията, която да се грижи за тях.

— Така погледнато, звучи цинично.

Той сви рамене.

— Значи ще изгаряш по един Дъх седмично — каза тя. — Запасите ти ще намаляват?

Той кимна.

— Някога имах хиляди Дихания. Изядох ги всичките.

— Хиляди? Но трябват години и години, за да… — Замълча. Той беше живял над триста години. Ако поглъщаше петдесет Дъха годишно, това наистина бяха хиляди Дихания. — Доста скъп си за поддържане. Как се опазваш да не приличаш на Завърнал се? И защо не умря, когато отдаде Диханията си?

— Това са си мои тайни — отвърна той, без да я погледне. — Макар че трябваше да си се досетила, че Завърналите се могат да променят облика си.

Тя повдигна вежда.

— Имаш кръв на Завърнал се в себе си — каза той. — Кралската родословна линия. Откъде идва според теб тази способност да променяш цвета на косата си?

— Означава ли това, че мога да променям не само косата си?

— Може би. Нужно е време за учене. Но пообиколи някой ден из Двора на боговете на Халандрен. Ще откриеш, че боговете изглеждат точно така, както мислят, че би трябвало да изглеждат. Старите изглеждат стари, героичните стават силни, тези, които мислят, че една красива богиня трябва да е добре надарена, стават неестествено сластни. Всичко е до това как се възприемат.

„А ти така ли се възприемаш, Вашер? — помисли тя. — Като грозен, дрипав и рошав?“

Премълча го. Просто продължи да върви до него, а жизненият усет й помагаше да чувства джунглата наоколо. Бяха прибрали наметалото, ризата и панталоните на Вашер — онези, които му беше взел Дент. В тях имаше достатъчно Дъх, за да си го разделят двамата и всеки да стигне до Второто извисяване. Не беше толкова, с колкото бе свикнала, но беше доста по-добре от нищо.

— Та къде отиваме между другото?

— Да си чувала за Кут и Хут? — попита я той.

— Естествено. Главните ти съперници във Велебран.

— Някой се опитва да ги възстанови — каза той. — Тиранин някакъв. Явно е наел един мой стар приятел.

— Още един ли?

Той сви рамене.

— Бяхме петима. Аз, Дент, Шашара, Арстийл и Йестийл. Изглежда, Йестийл най-сетне пак си е подал носа.

— Той свързан ли е с Арстийл? — попита Вивена.

— Братя са.

— Страхотно.

— Именно. Точно той пръв се досети как да направи алкохолна сукървица. Чувам слухове, че се е сдобил с нова форма. По-силна.

— Още по-страхотно.

Продължиха да вървят мълчаливо.

„Отегчен съм — каза Нощна кръв. — Обърнете ми внимание. Защо никой не иска да си приказва с мен?“

— Защото си досаден — сряза го Вашер.

Мечът изсумтя.

— Кое е истинското ти име? — попита накрая Вивена.

— Истинското ми име ли?

— Да. Всеки те нарича как ли не. Миротвореца, Калад, Вашер, Талаксин. Това ли е истинското ти име — името на учения?

Той поклати глава.

— Не.

— Е, кое тогава?

— Не знам. Не мога да си спомня времето отпреди да се Завърна.

— О!

— Когато се върнах обаче получих име — каза той след малко. — Членове на култа на Завърналите се — онези, които по-късно основаха религията на Многоцветните тонове на Халандрен — ме намериха и ме поддържаха жив с Дихания. Дадоха ми име. Не ми хареса много. Като че ли не ми отиваше.

— Е? — подкани го тя. — Какво беше?

— Уорбрейкър Мирния.

Тя повдигна вежда.

— Това, което не мога да разбера, е дали наистина беше пророческо, или просто се старая да живея според него — призна той.

— Има ли значение? — попита тя.

Той повървя мълчаливо.

— Не. Не, предполагам. Просто бих искал да разбера дали наистина има нещо духовно около Завърналите се, или всичко е просто случайност.

— Може би не ни е дадено да знаем.

— Може би — съгласи се той.

Мълчание.

— Трябвало е да те нарекат Брадатко Грозния — каза накрая тя.

— Много умно, няма що — отвърна той. — Наистина ли смяташ, че подобни коментари са подходящи за принцеса?

Тя се усмихна.

— Все ми е едно. И никога вече няма да ме интересува.