Брандън Сандърсън
Спиращият войната (61)

58.

Вратата на мазето се отвори и Вивена вдигна глава.

Влезе Вашер. Влачеше Нощна кръв в сребърната му ножница.

Развърза парцала на устата й.

— Крайно време беше — подхвърли тя.

Той се усмихна уморено и каза:

— Никакъв Дъх не ми е останал. Много трудно ми беше да те намеря.

— Къде се е дянал всичкият? — попита тя, докато той развързваше въжетата на ръцете й.

— Нощна кръв изгълта повечето.

„Не му вярвам — каза весело Нощна кръв. — Аз… всъщност не помня какво стана. Но избихме много зло.“

— Ти си го извадил? — попита Вивена, докато Вашер развързваше краката й.

Вашер кимна.

Вивена потърка ръцете си.

— А Дент?

— Мъртъв е — отвърна Вашер. — Помен няма от Тонк Фах, нито от жената, Бижутата. Мисля, че са взели парите и са избягали.

— Значи се свърши?

Вашер кимна, седна до нея и отпусна глава на стената.

— И ние загубихме.

Тя се намръщи.

— В смисъл?

— Дент беше нает от писари от Пан Кал — каза Вашер. — За да предизвикат война между Идрис и Халандрен, с надеждата, че това ще отслаби двете кралства и ще позволи на Пан Кал да спечели независимост.

— И какво? Нали вече е мъртъв.

— Също и жреците, които държаха Заповедните фрази за Безжизнените. Но те вече са пратили войските. Безжизнените напуснаха града преди час и поеха към Идрис.

Вивена го изгледа втрещено.

— Цялата тази борба, всичко, което стана с Дент, беше второстепенно — каза Вашер. — Отвлече вниманието ни. Не можах да стигна до Безжизнените навреме. Войната започна. Няма как да я спрем.

 

 

Сузеброн водеше Сири през двореца. Беше я прегърнал. Около тях се извиваха и кръжаха стотици ивици платове.

Дори при толкова много Пробудени неща Сузеброн все още имаше достатъчно Дъх, за да накара всеки цвят, покрай който минаваха, да блесне. Това, разбира се, не беше в сила за много от камъните, които подминаваха. Макар големи части от зданието все още да бяха черни, поне половината камък беше побелял.

Не просто сивото от обичайното Пробуждане. Бяха станали костенобели. И реагираха на невероятната му БиоХрома, пречупваха се в цветове. „Като в кръг сякаш — помисли тя. — Цветно, после бяло, след това — отново в цвят.“

Заведе я в една стая и тя видя това, което й беше казал, че ще види. Писари, задушени и премазани от килимите, които беше пробудил, решетки, изтръгнати от зида, разбити стени.

Сред отломките лежаха два трупа. Единият беше на Блашуивър, плувнал в кръв, с лице към пода. Другият беше на Лайтсонг, цялото му тяло изцедено от цвят — като на Безжизнен.

Очите му бяха затворени все едно спеше в мир. До него седеше мъж — висшият му жрец — и държеше главата на бога в скута си.

Жрецът вдигна глава. Усмихна се, но тя видя сълзи в очите му.

— Не разбирам — промълви Сири и погледна Сузеброн.

— Лайтсонг отдаде живота си, за да ме изцери — каза Богът крал. — Някак си разбра, че езикът ми е изтръгнат.

— Завърналите се могат да изцерят един човек — каза жрецът и сведе поглед към бога си. — Техен дълг е да решат кого и кога. Според някои се връщат точно затова. Да дадат живот на един човек в нужда.

— Така и не го познавах — каза Сузеброн.

— Беше много добър — промълви Сири.

— Осъзнавам го. Макар изобщо да не говорихме, беше толкова благороден, че умря, за да мога аз да живея.

— Удивителното е, че го направи два пъти — каза жрецът с усмивка.

„Каза ми, че в крайна сметка не мога да завися от него — помисли Сири и се усмихна тъжно. — Май ме излъга. Колко типично за него.“

— Хайде — подкани я Сузеброн. — Трябва да съберем каквото е останало от жреците ми. И да намерим начин да спрем армиите ми да не унищожат твоя народ.

 

 

— Трябва да има начин, Вашер — каза Вивена.

Той се помъчи да потисне гнева си. Яда си към самия себе си. Беше дошъл в града, за да спре една война. Отново бе закъснял.

— Четирийсет хиляди Безжизнени — изръмжа той и удари с юмрук по пода. — Не мога да спра толкова много. Дори с Нощна кръв и с Дъха на всички хора в града. Дори да мога някак да ги спра, все някой ще успее да ме убие.

— Трябва да има начин — повтори Вивена.

„Трябва да има начин.“

— Мислех същото и преди — каза той и стисна главата си с ръце. — Исках да го спра. Докато разбера какво точно става, беше станало късно. Беше придобило свой собствен живот.

— За какво говориш?

— За Велебран — промълви Вашер.

— Кой всъщност си ти? — попита тя след дълго мълчание.

Той мълчеше.

„Наричаха го Талаксин“, каза Нощна кръв в ума й.

— Талаксин — повтори Вивена с насмешка. — Нощна кръв, това е един от Петимата учени. Не може да…

И млъкна.

— … да е живял над триста години — довърши накрая.

— БиоХромата може да запази човек жив дълго — каза Вашер, въздъхна и отвори очи.

Сега мълчеше тя.

„Наричаха го и други неща“, каза Нощна кръв.

— Ако наистина си един от тях — каза Вивена, — тогава би трябвало да знаеш как да спреш Безжизнените.

— Разбира се — отвърна Вашер кисело. — С други Безжизнени.

— Това ли е?

— Най-лесното. Иначе можем да ги подгоним и да ги хващаме един по един, да разбиваме Заповедните им фрази и да ги подменим. Но дори човек да има Осмото извисяване, за да може да разбива Заповеди инстинктивно, подмяната на толкова много би отнела седмици.

Поклати глава и продължи:

— Бихме могли да пратим армия, която да се бие с тях, но всъщност те са нашата армия. Силите на Халандрен не са толкова големи, за да се бият сами с Безжизнените, а и не биха могли да стигнат достатъчно бързо до Идрис. Безжизнените ще ги изпреварят с дни. Безжизнените не спят, не ядат и могат да вървят неуморно.

— Алкохолът сукървица — каза Вивена. — Ще им свърши.

— Това не е като храна, Вивена. Като кръв е. Трябва им нова, ако са ранени и им изтече, или ако се развали. Някои сигурно ще престанат да действат без поддържане, но ще са много малко.

Тя помълча, после каза:

— Добре. Тогава Пробуждаме своя армия, която да се бие с тях.

Той се усмихна криво. Чувстваше се замаян. Беше превързал раните си — най-тежките поне, — но нямаше да може да се бие повече скоро. Вивена не изглеждаше много по-добре с кървавото петно на рамото й.

— Да Пробудим своя армия ли? Първо, откъде ще вземем толкова Дъх? Използвах всичкия си. Дори да намерим дрехите ми, в които е останало малко, ще разполагаме едва с около двеста Дъха. За всеки Безжизнен е нужен по един. Ще ни превъзхождат многократно.

— Богът крал — каза тя.

— Не можем да използваме неговия Дъх — отвърна Вашер. — Езикът му е изтръгнат още като дете.

— А не можеш ли да му го вземеш някак?

Вашер сви рамене.

— Десетото извисяване позволява на човек да Заповяда наум, без да изрича заповедта гласно, но може да са нужни месеци, докато бъде научен как да го прави — дори да има някой, който да го учи. Мисля, че жреците му трябва да знаят как, за да могат да прехвърлят онова богатство от Дъх от един крал на друг, но не вярвам да са го учили още. Едно от първите им задължения е да не допуснат да използва Диханията си.

— Все пак той е най-големият ни шанс.

— И как ще използваш мощта му? Ще правиш Безжизнени? Забравяш ли, че ще трябва да намерим четирийсет хиляди трупа?

Тя въздъхна и отпусна гръб на стената.

„Вашер? — попита Нощна кръв в ума му. — Не остави ли тук цяла армия последния път?“

Той не отвърна. Вивена обаче отвори очи. Явно Нощна кръв бе решил вече да я държи в течение за всичко, което му хрумне.

— Какво значи това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Вашер.

„Не е нищо — каза Нощна кръв. — Спомням си. Ти говори с онзи жрец, каза му да се погрижи за Дъха ти, ако ти потрябва отново. И му даде армията си. Тя спря да се движи. Нарече го дар за града. Не помниш ли? Беше вчера.“

— Вчера ли? — попита Вивена.

— Той не разбира от време — каза Вашер. — Не го слушай.

— Напротив. — Вивена го изгледа. — Той знае нещо. — Помисли малко, след което се ококори. — Армията на Калад! Привиденията му! Ти знаеш къде са!

Вашер се поколеба, след което кимна с неохота.

— Къде?

— Тук, в града.

— Трябва да ги използваме!

Той я изгледа.

— Искаш от мен да дам на Халандрен инструмент, Вивена. Ужасен инструмент. Нещо по-лошо от това, което вече имат.

— А ако армията им избие сънародниците ми? Това, за което говориш, би ли могло да им даде повече мощ?

— Да.

Тя помълча, после каза:

— Направи го.

Той я погледна.

— Моля те, Вашер.

Той отново затвори очи. Спомняше си унищожението, което бе причинил. Войните, които бе започнал. Всичко това — заради нещата, които се бе научил да сътворява.

— Би ли дала такава сила на врага си?

— Те не са ми врагове — отвърна тя. — Дори и да ги мразя.

Той я изгледа за миг и най-сетне се изправи.

— Добре. Да идем да намерим Бога крал. Ако все още е жив, ще видим.

 

 

— Милорд и милейди — каза жрецът, навел глава пред тях в почтителен поклон. — Чухме слухове за заговор за щурм на двореца. Затова ви заключихме. Искахме да ви защитим!

Сири извърна очи към Сузеброн. Богът крал потърка брадичка замислено. Бяха разпознали в този жрец един от истинските жреци, а не самозванец. Можеха да са сигурни само за неколцина от тях — другите вече бяха под стража.

Вятърът задуха в косата на Сири — червена, за да покаже гнева й, — щом застанаха на върха на зданието.

— Вижте там, милорд! — каза жрецът и посочи.

Сузеброн се обърна и отиде до ръба на покрива на двореца. Платовете вече не се развяваха около него, а чакаха волята му на купчина на покрива. Сири застана до него и успя да различи в далечината смътно петно, което приличаше на дим.

— Армията на Безжизнените — каза стражът до тях. — Съгледвачите потвърдиха, че настъпват към Идрис. Почти всички в града ги видяха да излизат през градските порти.

— А онзи дим? — попита Сири.

— Прахта от преминаването им, милейди — отвърна стражът.

— Това са много войници.

— Мога да ги спра. — Гласът на Сузеброн беше по-силен, отколкото бе очаквала. По-дълбок.

— Милорд? — попита стражът.

— С толкова много Дъх. Бих могъл да ги догоня и да ги нападна. Да ги завържа с платовете.

— Милорд — възрази стражът колебливо. — Те са четирийсет хиляди. Ще насекат плата и ще ви надвият.

Сузеброн изглеждаше решен.

— Трябва да се опитам.

— Не. — Сири сложи ръка на гърдите му.

— Твоят народ…

— Ще пратим вестоносци — каза тя. — Ще обясним съжалението си. Сънародниците ми могат да се оттеглят. Можем да пратим войска да им помогне.

— Нямаме много — каза той. — И няма да стигнат толкова бързо. Хората ви могат ли наистина да се оттеглят?

„Не — помисли тя със свито сърце. — Но ти не знаеш това. И си достатъчно невинен, за да повярваш, че могат да се спасят.“

Народът й можеше да оцелее, но много щяха да загинат. Но ако Сузеброн загинеше в бой с Безжизнените, нямаше да е от голяма полза. Имаше удивителна мощ, но боят с толкова много Безжизнени надвишаваше всичко, на което бе способен.

Той видя изражението й и го разгада изненадващо добре.

— Не вярваш, че могат да се спасят. Просто се опитваш да ме защитиш.

„Удивително колко добре ме разбира вече.“

— Милорд — каза някой зад тях.

Сузеброн се обърна. Бяха дошли тук, за да видят Безжизнените, но също така и защото им бе омръзнало да ги държат затворени. Искаха да са на открито.

От стълбището се появи страж и пристъпи към тях.

— Милорд — каза той с поклон. — Едни хора искат да ви видят.

— Не искам да се виждам с никого — отвърна Сузеброн. — Кои са?

„Удивително колко добре може да говори — помисли Сири. — След като изобщо нямаше език. Какво чудо направи Дъхът на Лайтсонг!“

— Милорд — каза стражът. — Жената… има кралските къдрици!

— Какво? — възкликна изненадано Сири.

В същия момент Вивена пристъпи на покрива на двореца. Или по-скоро Сири си помисли, че е Вивена. Беше с панталони и риза, с меч на кръста и като че ли имаше кървава рана на едното рамо. Видя Сири, усмихна се и косата й пожълтя от радост.

„Косата на Вивена да се променя? — помисли Сири. — Не може да е тя.“

Но беше. Вивена се засмя и затича по покрива. Стражите понечиха да я спрат, но Сири им махна да я пуснат. Тя дотича и я прегърна.

— Вивена?

Сестра й се усмихна тъжно.

— Да, аз съм. — Хвърли поглед към Сузеброн. — Дойдох, за да се опитам да те спася.

— Много мило от твоя страна — отвърна Сири. — Но нямам нужда да ме спасяват.

— Коя е тази жена, Сири? — попита Сузеброн.

— Най-голямата ми сестра.

— Аа. — Сузеброн кимна сърдечно. — Сири ми е разказвала много за вас, принцеса Вивена. Съжалявам, че не се срещнахме при по-добри обстоятелства.

Вивена го погледна стъписано.

— Всъщност не е толкова лош, колкото казват — каза Сири с усмивка. — Поне обикновено.

— Това е сарказъм — поясни Сузеброн. — Тя много го обича.

Вивена му се усмихна учтиво и пак се обърна към Сири.

— Родината ни е нападната.

— Знам — отвърна Сири. — Действаме по това. Подготвям вестоносци, за да ги пратя до татко.

— Има по-добър начин — каза Вивена. — Но трябва да ми се довериш.

— Разбира се.

— Имам един приятел, който трябва да говори с Бога крал. Но така, че никой да не може да ги подслушва.

Сири се поколеба, но после си каза: „Глупаво. Та това е Вивена. Мога да й се доверя.“

Но пък беше мислила, че може да се довери и на Сини пръсти… Вивена я гледаше и чакаше.

— Ако това може да помогне да спасим Идрис, ще го направя — заяви Сузеброн. — Кой е човекът?

 

 

Вивена стоеше на покрива на двореца с Бога крал на Халандрен. Сири стоеше малко по-настрани и гледаше как Безжизнените вдигат прах в далечината. Всички чакаха стражите да претърсят Вашер за оръжия. Той стоеше с вдигнати ръце на другия край на покрива. Благоразумно беше оставил Нощна кръв долу и нямаше никакви други оръжия. Нямаше дори Дъх.

— Сестра ви е удивителна жена — каза Богът крал.

Вивена го погледна. Това беше мъжът, за когото трябваше да се е венчала. Ужасното същество, на което трябваше да се е отдала. Изобщо не беше очаквала всичко да свърши така, да не говорим да си бъбри учтиво с него.

И също така изобщо не бе очаквала, че ще го хареса.

Беше прибързана оценка. Беше престанала да се укорява, че ги прави, макар да се беше научила да ги оставя открити за преосмисляне. Видя доброта в нежността, с която заговори за Сири. Как човек като него се бе оказал Богът крал на ужасния Халандрен?

— Да — каза тя. — Наистина е удивителна.

— Аз я обичам — каза Сузеброн. — Бих искал да го знаете.

Вивена кимна замислено и погледна към Сири. „Толкова се е променила — помисли си. — Кога е станала толкова царствена, с тази властна осанка и със способността да държи косата си черна?“ Малката й сестра, вече не толкова малка, като че ли се чувстваше идеално в разкошната си рокля. Дори й отиваше. Странно.

На другия край на покрива стражите отведоха Вашер зад един параван да се преоблече. Явно искаха да са сигурни, че нито една от дрехите му не е Пробудена. След няколко мига той се появи само по препаска и нищо друго. Вивена помисли, че е срамно да го унижават така.

Вашер дойде при тях и Сузеброн отпрати стражите. Сири също дойде.

— Кой сте вие? — попита го Сузеброн.

— Виновникът да бъде отрязан езикът ви — отвърна Вашер.

Сузеброн повдигна вежда.

Вашер затвори очи. Не проговори, нито използва Дъха си, за да направи Заповед. Но изведнъж засия. Не както би светил фенер, не като слънце, а с аура, от която цветовете станаха по-ярки. Вивена се стъписа, като видя как започна да расте на ръст. Той отвори очи и разхлаби препаската на кръста си, за да отвори място за наедрялото си тяло. Мускулите му се издуха, проскубаната му брада се стопи и лицето му стана гладко.

А косата му стана златна. Все още имаше рани по тялото, но те вече изглеждаха незначителни. Изглеждаше… божествен. Богът крал го гледаше почти смаяно. Пред него вече стоеше приятел бог, мъж с неговата осанка.

— Все ми е едно дали ще повярвате, или не — каза Вашер. — Но държа да знаете, че оставих нещо тук, преди много време. Богатство от мощ, което обещах един ден да си върна. Дадох указания да го пазят и повелих да не се използва. Жреците явно са ме послушали.

Сузеброн внезапно се смъкна на колене.

— Милорд. Къде бяхте?

— Изплащах грешките си — отвърна Вашер. — Или поне се опитвах. Това е маловажно. Стани.

„Какво става тук?“, помисли Вивена. Сири изглеждаше също толкова объркана.

Сузеброн се изправи, макар и свел почтително глава.

— Имате няколко пакостливи Безжизнени — каза Вашер. — Изгубили сте контрол над тях.

— Съжалявам, милорд — отвърна Богът крал.

Вашер го изгледа. След това се обърна към Вивена и тя кимна и каза:

— Вярвам му.

— Въпросът не е в доверието — каза Вашер и отново се обърна към Сузеброн. — Все едно, ще ви дам нещо.

— Какво?

— Армията си — каза Вашер.

Сузеброн се намръщи.

— Но, милорд, нашите Безжизнени току-що тръгнаха да нападнат Идрис.

— Не — каза Вашер. — Не тази армия. Ще ви дам другата, която оставих преди триста години. Хората ги наричат Привиденията на Калад. Те са силата, с която принудих Халандрен да спре войната.

— Да спре Велебран ли, милорд? — попита Сузеброн. — Нали сте го направили с преговори!

— Не разбираш много от война, нали? — изсумтя Вашер.

Богът крал помълча, после поклати глава.

— Да, така е.

— Ами учи се. Защото ти поверявам командването на армията си. Използвай я за да защитаваш, не да нападаш. Използвай я само в извънреден случай.

Богът крал кимна мълчаливо.

Вашер го погледна и въздъхна.

— Грехът ми да е скрит.

— Какво? — попита Сузеброн.

— Това е Заповедна фраза. Тази, която можеш да използваш, за да дадеш нови команди на статуите Д’Денир, които оставих в града ви.

— Но, милорд! — възкликна Сузеброн. — Камъкът не може да бъде Пробуден.

— Камъкът не е бил Пробуждан — каза Вашер. — В статуите има човешки кости. Те са Безжизнени.

Човешки кости? Вивена се смрази. Беше й казал, че костите обикновено са лош избор, защото е трудно да ги държиш в човешка форма в процеса на Пробуждането. Но ако тези кости бяха вградени в камък? Камък, който запазва формата си, камък, който би ги предпазвал от вреди, камък, в който би било почти невъзможно да пострадат или да се счупят? Пробудени щяха да са много по-силни от човешки мускули. Ако можеше да се създаде Безжизнен от кости, достатъчно силни, за да движат каменно тяло…

„Цветове!“, помисли тя.

— В града има около хиляда Д’Денир — каза Вашер — и повечето би трябвало все още да са годни за действие, макар и неподвижни. Аз ги създадох.

— Но те нямат алкохолна сукървица — каза Вивена. — Нямат вени дори!

Вашер я погледна. Той беше. Същото лице, същото изражение. Не беше променил облика си, за да заприлича на някой друг. Приличаше просто на Завърнал се вариант на себе си. Какво ставаше тук?

— Не винаги сме използвали алкохолна сукървица — каза Вашер. — С нея Пробуждането става по-лесно и е по-евтино, но не е единственият начин. Вярвам, че в представите на мнозина това е станало задължително. — Погледна отново Бога крал. — Би трябвало да можеш бързо да им впечаташ нова защитна фраза след това и да им заповядаш да спрат другата армия. Мисля, че тези мои „привидения“ ще се окажат… много ефикасни. Оръжията са буквално безполезни срещу камъка.

Сузеброн мълчеше.

— Те вече са твоя отговорност — заяви Вашер. — Използвай ги по-добре от мен.