Брандън Сандърсън
Спиращият войната (53)

50.

— И тъй, всеки от нас има по двайсет хиляди — каза Блашуивър, докато вървеше с Лайтсонг по каменната пътека около арената.

— Да — отвърна Лайтсонг.

Жреци, придворни и слуги ги следваха, макар двамата богове да бяха отказали носилки и слънчобрани. Вървяха сами, един до друг. Лайтсонг в златно и червено. Блашуивър, този път поне, с рокля, която можеше да мине и за скромна.

„Удивително колко добре изглежда — неволно помисли той. — Когато отдели малко време да прояви самоуважение.“ Не знаеше със сигурност защо не му харесва разголена. Може би беше бил прекалено целомъдрен в предишния си живот.

Или може би просто беше такъв сега. Присмя се тъжно на себе си. „Колко всъщност мога да виня старото си аз? Онзи мъж е мъртъв. Не той се е въвлякъл в кралската политика.“

Арената се запълваше и — рядко зрелище — щяха да присъстват всички богове. Само Уедърлав закъсняваше, но той често бе непредсказуем.

„Предстоят важни събития — помисли Лайтсонг. — Назрявали са вече от години. Защо трябва да съм в центъра им?“

Сънищата му предната нощ бяха наистина странни. Най-сетне никакви видения за война. Само луната. И някакви странни лъкатушещи проходи. Като… тунели.

Някои богове му кимаха, докато минаваше покрай павилионите им… Други обаче му се мръщеха, а трети просто го пренебрегнаха. „Каква странна система на управление — помисли той. — Безсмъртни, които живеят само по десетина-двайсет години — и които никога не са виждали външния свят. И все пак хората ни вярват.

Хората ни вярват.“

— Мисля, че трябва да си споделим Заповедните фрази, Лайтсонг — подхвърли Блашуивър. — Тъй че всеки от нас да разполага и с четирите, просто за всеки случай.

Той не каза нищо.

— Виж ти каква тълпа — продължи Блашуивър. — И толкова малко от тях ми обръщат внимание. Доста неучтиво от тяхна страна, не мислиш ли?

Лайтсонг сви рамене.

— О, добре — каза тя. — Може би просто са… как да го кажа? Изумени и онемели?

Лайтсонг се усмихна, спомнил си разговора им отпреди няколко месеца и деня, в който бе започнало всичко това. Блашуивър го погледна с копнеж.

— Несъмнено — отвърна той. — Или може би всъщност просто те пренебрегват. За да ти направят комплимент.

Блашуивър се усмихна.

— И как точно пренебрегването ми прави комплимент?

— Провокира възмущението ти — каза Лайтсонг. — А всички знаем, че когато си възмутена, си в най-добрата си форма.

— Харесваш формата ми значи?

— Бива я. За съжаление не мога да ти направя комплимент, като те пренебрегна като другите. Виждаш ли, само истинското ти, искрено пренебрегване би осигурило желания комплимент. Всъщност аз съм безпомощен и неспособен да те пренебрегна. Искрено се извинявам.

— Разбирам — каза Блашуивър. — Поласкана съм. И все пак като че ли си доста добър в пренебрегването на някои неща. На собствената ти божественост например. На доброто възпитание. На женските ми хитрости.

— Не бих казал, че си хитра, скъпа. Хитър е този, който има грижливо скрита кама в резерва. Ти по-скоро си като човек, който буквално прегазва противника си. Но знаеш ли, всъщност имам друг метод да се справя с теб. Предполагам, че ще го намериш за доста ласкателен.

— Не знам защо се съмнявам.

— Би трябвало да имаш повече вяра в мен — каза той усмихнато. — Все пак съм бог. В своята божествена мъдрост съм осъзнал, че единственият начин да направя истински комплимент на личност като теб, Блашуивър, е да съм много по-привлекателен, интелигентен и интересен от теб.

— Ха! Аз пък от теб.

— Срази ме.

— А ще обясниш ли защо смяташ, че надпреварата с мен е най-искрената форма на комплимент?

— Разбира се — отвърна Лайтсонг. — Скъпа, помниш ли някога да съм изказвал провокиращо нелепо твърдение, без след това да съм го доказвал?

— Не, разбира се — съгласи се тя. — Ти си, ако не друго, изчерпателен в самодоволната си измислена логика.

— Изключителен съм в това отношение.

— Несъмнено.

— Та значи така — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Понеже съм много по-изумителен от теб, аз подканвам хората да те пренебрегнат и да обърнат внимание на мен. Това, на свой ред, подканва теб да покажеш обичайния си изключителен чар — с малките си изблици на гняв, с които ставаш още по-съблазнителна, — за да привлечеш отново вниманието към себе си. А както вече обясних, точно тогава си най-великолепна. Следователно единственият начин да се погрижа да получиш вниманието, което заслужаваш, е като го отвлека изцяло от теб. Всъщност е доста трудно. Надявам се да оцениш усилията, които полагам, за да си толкова чудесна.

— Позволи ми да те уверя — каза тя, — че наистина ги оценявам. Всъщност ги оценявам толкова много, че бих искала да ти дам почивка. Можеш да се разкараш. Ще понеса ужасното бреме да съм най-чудесната от боговете.

— Не бих могъл да ти го позволя.

— Но ако си прекалено чудесен, скъпи, ще унищожиш напълно образа ми.

— Този образ бездруго става все по-отегчителен — каза Лайтсонг. — От много време се стремя да съм най-забележителният мързеливец от боговете, но все повече осъзнавам, че тази задача е непостижима за мен. Всички други са по природа много по-прелестно безполезни от мен. Просто се преструват, че не го забелязват.

— Лайтсонг! — каза тя. — Някой би могъл да каже, че започваш да проявяваш ревност.

— Някой би могъл да каже и че краката ми миришат на гуава — отвърна той. — Само защото някой би могъл да каже нещо, не означава, че е уместно. Не казвам „вярно“.

Тя се засмя.

— Ти си непоправим.

— Нима? И как все на непоправимите се пада да оправят всичко? Защо ми дават толкова влияние над онова, което ще направи кралството ни?

Блашуивър го изгледа намръщено, усетила горчивината в гласа му.

— Нашите братя и сестри не са толкова лоши, колкото намекваш.

— Само пълни идиоти биха дали на мен власт над армиите си.

— Те ти вярват.

— Те са мързеливи — заяви Лайтсонг съвсем сериозно. — Искат други да вземат трудните решения. Точно така работи системата ни, Блашуивър. Всички сме затворени тук вътре и се очаква да прекарваме времето си в безделие и удоволствия. А след това трябва да знаем кое е най-доброто за страната ни? — Поклати глава. — По̀ ни е страх от външното, отколкото сме готови да признаем. Единственото, което имаме, са произведения на изкуството и сънища. Точно затова двамата с теб се оказахме накрая с тези армии. Никой друг не иска да е този, който всъщност ще прати войските да убиват и умират. Всички искат да участват, но никой не иска да е отговорен.

Замълча. Тя вдигна очи към него: богиня на съвършената форма. Толкова много по-силна от другите, но го криеше зад булото си на баналност.

— Знам, че едно от нещата, които каза, е вярно — промълви тя.

— И кое е то?

— Ти наистина си чудесен, Лайтсонг.

Той стоеше и я гледаше в очите. Широко отворени красиви зелени очи.

— Няма да ми дадеш Заповедните си фрази, нали? — попита тя.

Той поклати глава.

— Аз те въвлякох в това. Винаги говориш, че си безполезен, но всички знаем, че си един от малкото, които оглеждат всяка картина, скулптура и гоблен в галерията си. Единственият, който изслушва всяка поема и песен. Единственият, който най-внимателно изслушва жалбите на молителите си.

— Всички вие сте глупци — каза той. — В мен няма нищо за уважение.

— Не. Ти си този, който разсмива всички ни, дори когато ни обиждаш. Не можеш ли да разбереш какво постига това? Не можеш ли да разбереш как неизбежно поставяш себе си над всички други? Не го правиш преднамерено, Лайтсонг, и точно затова действа толкова добре. В един град, пълен с лекомислие, ти си единственият, който проявява в някаква степен мъдрост. И според мен точно затова държиш армиите.

Той не отвърна.

— Знам, че би могъл да ми се противопоставиш — каза тя. — Но помислих, че все пак бих могла да ти повлияя.

— Можеш — отвърна той. — Както каза, ти ме въвлече във всичко това.

Тя поклати глава, все така взряна в очите му.

— Не мога да реша кое чувство към теб е по-силно, Лайтсонг. Любовта ми или разочарованието ми.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Приемам и двете, Блашуивър. С чест.

А след това се обърна и тръгна към ложата си. Уедърлав беше пристигнал. Оставаше да се появи само Богът крал… и съпругата му. Тя пък защо се бавеше? Обикновено идваше на арената много по-рано.

Блашуивър продължаваше да стои на пътеката, където я беше оставил, загледана към него.

 

 

Сири крачеше, обкръжена от слугините си в кафява униформа. Десетки грижи кръжаха в главата й.

„Първо отивам при Лайтсонг — каза си тя, прехвърляйки плана в ума си. — Няма да изглежда странно — често сме седели заедно на тези неща.“

Потръпна нервно.

„Изчаквам да пристигне Сузеброн. После питам Лайтсонг дали можем да поговорим насаме, без слугите или жреците ни. Обяснявам какво съм разкрила за Бога крал. Казвам му как държат Сузеброн в плен. После ще видим какво ще направи той.“

Най-големият й страх беше, че Лайтсонг вече го знае. Можеше ли и той да е част от целия заговор? Вярваше му повече, отколкото на всеки друг, освен Сузеброн, но нервите я караха да подлага на съмнение всичко и всеки.

Преминаваше от стая в стая, всяка украсена в своята цветна тема. Вече не забелязваше колко са ярки.

„Ако Лайтсонг се съгласи да помогне, изчаквам почивката. Щом жреците напуснат пясъка, Лайтсонг отива и говори с някои от другите богове. Всеки от тях отива при своите жреци и им нарежда да започнат дискусия на арената защо Богът крал никога не им говори. Принуждават жреците на Бога крал да го оставят да представи защитата си.“

Не й харесваше, че трябва да зависи от жреците, дори от тези, които не бяха от жречеството на Сузеброн, но това като че ли беше най-добрият начин. Освен това, ако жреците на различните богове откажеха да изпълнят нарежданията им, Лайтсонг и другите щяха да разберат, че авторитетът им се подронва от собствените им слуги. Тъй или иначе, Сири разбираше, че навлиза в много опасна територия.

„Аз започнах в опасна територия — помисли си тя, докато напускаше официалните стаи и продължи по външния коридор. — Мъжът, когото обичам, е заплашен със смърт, а всяко дете, което родя, ще ми бъде отнето.“ Или трябваше да действа, или да остави жреците да я разиграват. Двамата със Сузеброн бяха в съгласие. Най-добрият план беше да…

Забави ход. В края на коридора, пред вратите навън към двора, стоеше малка група жреци с няколко Безжизнени войници. Вечерната светлина очертаваше силуетите им. Жреците се обърнаха към нея и един я посочи.

„Цветове! — помисли Сири и се обърна рязко. Отзад по коридора се приближаваше друга група жреци. — Не! Не сега!“

Двете групи я обкръжиха. Сири помисли да бяга, но накъде? Да се втурне в дългата си рокля и да си пробие път през слуги и Безжизнени… беше безнадеждно. Вдигна брадичка — изгледа високомерно жреците — и задържа косата си под пълен контрол.

— Какво означава това?

— Ужасно съжаляваме, Съсъд — каза същият жрец. — Но беше решено, че не бива да се показвате публично във вашето състояние.

— Моето състояние? — попита ледено Сири. — Що за глупост е това?

— Детето, Съсъд — каза жрецът. — Не можем да рискуваме да се изложи на опасност. Има мнозина, които биха се опитали да ви навредят, ако разберат, че носите дете.

Тя замръзна. „Детето? — помисли стъписана. — Как биха могли да знаят, че със Сузеброн наистина сме започнали…“

Но не. Щеше да знае, ако носеше дете. Но пък уж трябваше да спи с Бога крал вече от месеци. Времето беше достатъчно, за да започне бременността да личи. Щеше да прозвучи достоверно за хората в града.

„Глупачка — каза си наум, обзета от паника. — Ако вече са намерили с кого да заменят Бога крал, всъщност не им трябва да им нося дете. Трябва просто да накарат всички да си помислят, че съм бременна!“

— Няма никакво дете — заяви тя. — Вие просто чакахте — просто печелехте време, докато имате повод да ме затворите.

— Моля ви, Съсъд — каза друг от жреците и даде знак на един Безжизнен да я хване за ръката. Тя не се възпротиви. С усилие запази спокойствие и погледна жреца в очите.

Той извърна поглед.

— Така ще е най-добре. За ваше добро е.

— Не се съмнявам — отвърна тя рязко, но се остави да я поведат обратно към покоите й.

 

 

Вивена седеше сред тълпите, наблюдаваше и чакаше. Отчасти се чувстваше глупаво, че се показва на открито толкова явно. Само че тази нейна част — предпазливата идрианска принцеса — напоследък все повече и повече си кротуваше.

Хората на Дент я бяха намерили, когато се криеше в бордеите. Може би беше в по-голяма безопасност сред тълпите с Вашер, отколкото в онези мръсни улички, особено след като се сливаше с околните толкова добре. Не беше осъзнавала колко добре може да се чувства с панталони и туника в ярки цветове — и напълно незабележима.

Вашер се появи на перилото над пейките. Тя предпазливо стана от седалката — някой я зае моментално — и тръгна към него. Долу на арената жреците бяха започнали споровете си. Нанрова, след като бяха върнали дъщеря му, бе започнал да огласява отказа си от предишната си позиция. Сега водеше дискусията против войната.

Имаше малка подкрепа.

Вивена застана до Вашер и той доста грубо й отвори място с лакът. Не носеше Нощна кръв — по нейно настояване беше оставил меча си при нейното оръжие за дуелиране. Не знаеше как бе успял да се промъкне с меча последния път, когато бе дошъл в двора, но не биваше да привличат внимание.

— Е? — попита тя тихо.

Той поклати глава.

— И да е тук, не го открих.

— Нищо чудно при тази голяма тълпа — каза тя. Човешки тела ги притискаха отвсякъде — само на перилото бяха стотици. — Откъде дойдоха всички тези хора? Днес е много по-претъпкано, отколкото на други заседания.

Той повдигна рамене.

— Хората с право на еднократно посещение могат да запазят жетона си за вход, докато поискат да го използват. Мнозина ги използват на Общото събрание вместо на по-малките заседания. Това е единствената им възможност да видят всички богове наведнъж.

Вивена огледа тълпата. Подозираше, че навалицата е свързана и със слуховете, които беше чула. Хората мислеха, че на тази сесия Пантеонът на Завърналите се най-сетне ще обяви война на Идрис.

— Нанрова се аргументира добре — каза тя, макар да й беше трудно да го чува заради тълпите — Завърналите се явно имаха вестоносци, които им носеха записи на речите. Зачуди се защо някой просто не заповяда на всички да пазят тишина. Но пък в Халандрен явно обичаха хаоса. Или най-малкото им харесваше възможността да седят и да си бъбрят, докато пред тях се разиграват важни неща.

— Нанрова го пренебрегват — отвърна Вашер. — Вече два пъти променя възгледите си по един и същ проблем. Липсва му убедителност.

— Значи би трябвало да обясни защо си сменя възгледите.

— Би могъл, но не знам. Ако хората разберат, че детето му е било похитено, това може да уплаши някои и да решат, че зад това стоят идриански подстрекатели, каквото и да твърди той. Да не забравяме и упоритата халандренска гордост. Жреците са особено лоши. Споменаването, че дъщеря му е била отвлечена и че е бил притискан да промени политиката си…

— Мислех, че харесваш жреците — каза тя.

— Някои — отвърна той. — Други — не. — Докато го казваше, погледна към платформата на Бога крал. Сузеброн все още не беше пристигнал и бяха започнали без него.

Сири също я нямаше. Това притесни Вивена, понеже бе очаквала да я зърне, макар и отдалече.

„Ще ти помогна, Сири. Този път истински. Първата стъпка трябва да е спирането на тази война.“

Вашер отново се загледа към арената. Изглеждаше угрижен.

— Какво има? — попита тя.

Той сви рамене.

— Кажи ми.

— Просто не обичам да оставям Нощна кръв сам задълго.

— Какво ще направи? — попита тя. — Нали го затворихме в килера.

Той отново сви рамене.

— Честно, Вашер. Мислех, че ще се съгласиш, че носенето на дълъг пет стъпки меч публично би било доста очебийно. На всичко отгоре въпросният меч изпуска дим и може да говори в умовете на хората.

— Нямам нищо против да се набивам на очи.

— Аз имам — отвърна тя.

Вашер направи гримаса и тя очакваше, че ще продължи да спори, но накрая той само кимна.

— Права си, разбира се. Просто никога не ме е бивало в прикриването. Дент често ми се смееше и заради това.

Вивена се намръщи.

— Били сте приятели?

Вашер извърна поглед и замълча.

„Привидения на Калад! — помисли тя отчаяно. — Някой ден някой в този прокълнат от Цветовете град ще ми каже цялата истина. Сигурно ще умра от изненада.“

— Ще се опитам да разбера защо Богът крал се бави — каза Вашер. — Изчакай ме тук.

Тя му кимна и той я остави. Вивена се огледа. Доскоро щеше да се чувства задушена от тълпата, но вече бе свикнала с оживените пазарски улици, тъй че човешкото обкръжение не я притесняваше. Освен това го имаше и Дъха й. Част от него беше вложила в ризата си, но беше задържала малко — трябваше да е поне от Първото извисяване, за да мине през портите, без да я разпитват.

Дъхът й даваше възможност да усеща живота както обикновен човек усеща въздуха: винаги в теб и до теб, носещ прохлада. Чувстваше се леко опиянена от толкова многото хора. Толкова много живот, толкова много надежди и желания. Толкова много Дъх. Попиваше го, затворила очи и заслушана в гласовете на жреците, извисени над шума на тълпата.

Усети приближаването на Вашер. Не само имаше много Дъх, но я наблюдаваше и тя можеше да долови погледа му. Обърна се и го различи сред тълпата. Изпъкваше много повече от нея в тъмното си опърпано облекло.

— Поздравления — каза той, след като дойде и я хвана за ръката.

— Защо?

— Скоро ще ставаш леля.

— Какво?!

— Сестра ти е бременна — каза той. — Жреците ще направят изявление по-късно тази вечер. Богът крал явно е останал в двореца си, за да отпразнува.

Вивена стоеше стъписана. „Сири? Бременна?!“ Сири, която все още беше малко момиченце в представите й, носеща дете на онова нещо в двореца. И все пак не се ли бореше сега самата тя да опази онова нещо на трона му?

„Не. Не съм простила на Халандрен, макар и да се уча да не го мразя. Не мога да позволя Идрис да бъде нападнат и унищожен.“

Обзе я паника. Изведнъж всичките й планове й се сториха безсмислени. Какво щеше да направи Халандрен със сестра й, след като получеха наследника си?

— Трябва да я изведем — промълви тя неволно. — Вашер, трябва да я спасим.

Той мълчеше.

— Моля те, Вашер — прошепна тя. — Тя е сестра ми. Мислех, че ще я защитя, като предотвратим тази война, но ако догадката ти е вярна, то самият Бог крал е един от тези, които искат да завладеят Идрис. Сири няма да е в безопасност с него.

— Добре — каза Вашер. — Ще направя каквото мога.

Вивена кимна и отново се обърна към арената. Жреците се оттегляха.

— Къде отиват?

— При боговете си — каза Вашер. — Да потърсят Волята на Пантеона в официалното гласуване.

— За войната ли? — попита тя смразена.

Вашер кимна.

— Да. Време е.

 

 

Лайтсонг чакаше под навеса си. Двама слуги му вееха с големи ветрила. В едната си ръка държеше чаша изстуден сок, а масичката отстрани бе отрупана с изобилни блюда.

„Блашуивър ме въвлече в това — помисли той. — Защото се притеснява, че Халандрен ще бъде ударен изненадващо.“

Жреците се съветваха с боговете си — бяха коленичили пред своите Завърнали се с наведени глави. Така действаше управлението в Халандрен. Жреците обсъждаха вариантите, а след това търсеха волята на своите богове. Това щеше да се превърне във Волята на Пантеона. Тя пък щеше да се превърне във Волята на самия Халандрен. Само Богът крал можеше да наложи вето над решение на пълния Пантеон.

А той бе решил да не присъства на това събрание.

„Толкова ли е доволен от това, че е направил дете, че изобщо да не се притеснява за бъдещето на народа си? — помисли ядосано Лайтсонг. — Надявах се, че е по-умен.“

Ларимар се приближи. Макар да беше стоял долу с другите върховни жреци, не беше предложил никакво мнение. Но пък Ларимар обикновено предпочиташе да не споделя мислите си.

Върховният жрец коленичи пред него.

— Моля да ни удостоите с волята си, Лайтсонг, боже наш.

Лайтсонг не реагира. Впери поглед нагоре, над откритата арена, където се издигаше навесът на Блашуивър, ярък на гаснещата вечерна светлина.

— О, боже — каза Ларимар. — Моля те. Дай ми знанието, което търся. Трябва ли да тръгнем на война с нашите родственици идрианците? Са ли те бунтовници, които трябва да бъдат усмирени?

На арената вече се връщаха жреци от смирените си молитви пред своите богове. Всеки държеше високо флаг, указващ волята на техния бог или богиня. Зелен за благоприятен отговор. Червен за неодобрение на молбата. В този случай зеленото означаваше война. Дотук петима от връщащите се седем вееха зелено.

— Ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг се изправи. „Гласуват, но каква полза от гласовете им? — помисли, докато излизаше изпод навеса. — Нямат никаква власт. Само два гласа всъщност са важни.“

Още зелено. Флаговете заплющяха, щом жреците затичаха надолу по пътеките. Арената забръмча от човешки гласове. Виждаха неизбежното. Ларимар го следваше. Трябваше да е разочарован този човек. Защо никога не го показваше?

Лайтсонг се запъти към павилиона на Блашуивър. Почти всички жреци бяха получили отговорите си и почти всички носеха зелени флагове. Висшата жрица на Блашуивър все още беше на колене пред нея. Блашуивър, разбира се, изчакваше драматичния момент.

Лайтсонг спря до навеса й. Блашуивър се беше излегнала вътре и го гледаше спокойно, макар че той успя да долови тревогата й. Познаваше я твърде добре.

— Ще оповестиш ли волята си? — попита тя.

Той извърна поглед към арената долу.

— Ако се противопоставя, тази декларация няма да означава нищо. Боговете могат да крещят „война!“, докато посинеят, но аз командвам армиите. Ако не им отстъпя Безжизнените си, Халандрен няма да спечели никаква война.

— Ще се противопоставиш на Волята на Пантеона?

— Имам това право. Както всеки от тях има същото право.

— Но ти имаш Безжизнените.

— Това не значи, че съм длъжен да правя каквото ми се каже.

Последва миг мълчание, преди Блашуивър да махне на жрицата си. Жената стана, вдигна зелен флаг и затича надолу към другите. Това предизвика мощен рев. Хората трябваше да знаят, че политическите интриги на Блашуивър са й донесли силна позиция във властта. Не беше никак зле за личност, започнала без да командва нито един войник.

„С контрола й над толкова много бойци ще има съществена роля в планирането, дипломацията и воденето на войната. Би могла да се издигне от всичко това като една от най-могъщите Завърнали се в историята на кралството.

Аз — също.“

Днес не беше говорил за сънищата си на Ларимар. Беше ги затаил за себе си. Сънища за лъкатушещи тунели и за изгряващата луна, с едва показалия се на хоризонта сърп. Възможно ли беше наистина да означават нещо?

Не можеше да реши. За нищо.

— Трябва да помисля повече — каза и се обърна да си тръгне.

— Какво? — възкликна Блашуивър. — А гласът ти?

Лайтсонг поклати глава.

— Лайтсонг! — извика тя след него. — Лайтсонг, не можеш да ни оставиш да висим така!

Той сви рамене и я погледна през рамо с усмивка.

— Всъщност мога. Много съм гаден, нали?

И напусна арената. Запъти се към палата си, без да даде гласа си.