Брандън Сандърсън
Спиращият войната (52)

49.

Вашер отново я завари да се упражнява.

Надвисна отвън над прозореца, спуснал се от покрива с помощта на Пробудено въже, което го беше прихванало около кръста. Вътре Вивена Пробуждаше парче плат, без да го забелязва. Заповядваше на плата да се придвижи през стаята, да се увие около една чаша и да я донесе, без да я разлее.

„Учи се бързо“, помисли той. Самите Заповеди бяха прости за изричане, но влагането на подходящия умствен импулс беше трудно. Беше все едно да се учиш да владееш второ тяло. Вивена беше бърза. Вярно, имаше много Дъх. Това я улесняваше, но истинското Инстинктивно пробуждане — способността да Пробуждаш предмети без обучение или упражняване — беше дарба, получавана само след Шестото извисяване. Което беше дори една стъпка над притежаваното от Завърналите се с техния единствен божествен Дъх. Вивена беше стигнала до тази стъпка. Учеше се по-бързо, отколкото можеше да се очаква, макар той да разбираше колко е разочарована от честите грешки.

Тя сбърка отново. Платът се задвижи, но вместо да се увие около чашата, се топна в нея, разклати я, обърна я и водата се разля. Вивена изруга, изправи чашата и я наля отново. Така и не забеляза увисналия отвън Вашер. Но пък и нямаше как — сега той беше Бездушен, понеже бе вложил излишния Дъх в ризата си.

„Харесвам я — каза в ума му Нощна кръв. — Радвам се, че не я убихме.“

Вашер не отвърна.

„Много е хубава, нали?“, попита Нощна кръв.

„Няма как да знаеш.“

„Има — настоя Нощна кръв. — Щом казвам, значи има.“

Вашер поклати глава. Хубава или не, тази млада жена не биваше да идва в Халандрен. Беше дала на Дент съвършен инструмент. „Разбира се, на Дент вероятно не му трябваше такъв инструмент“, призна той с горчивина. Халандрен и Идрис бяха на ръба на сблъсъка. Вашер беше стоял настрана твърде дълго. Знаеше го. Знаеше също, че нямаше как да се е върнал по-рано.

Вивена най-сетне успя да накара плата да й донесе чашата. Отпи от нея с доволно изражение, което Вашер едва успя да види отстрани. Той заповяда на въжето да го спусне на земята, след това му нареди да се вдигне и след като се уви около ръката му, върна Дъха си и изкачи външните стъпала към стаята.

 

 

Щом влезе, Вивена се обърна. Остави чашата и припряно напъха ивицата плат в джоба си. „Какво толкова, ако ме види, че се упражнявам? — помисли и се изчерви. — Нямам какво да крия.“ Но упражняването пред него беше смущаващо. Беше толкова строг и непримирим към грешките. Тя не искаше да гледа провалите й.

— Къщата и тайната квартира са празни. Дент е твърде умен, за да се остави да го хванат толкова лесно.

Вивена изскърца със зъби от безсилие. Като другите стаи, в които отсядаха, и тази беше изключително скромна. Единствените вещи, с които разполагаха, бяха две одеяла и дрехи за преобличане, които Вашер носеше в голямата си торба.

Дент живееше в много по-големи удобства. Можеше да си го позволи — сега разполагаше с всички пари на Лемекс. „Хитро — помисли тя. — Даде ми парите и ми внуши, че аз командвам. През цялото време е знаел, че златото си остава в ръцете му, както и аз.“

— Надявах се, че ще можем да го наблюдаваме — каза тя. — Може би да изпреварваме ходовете му.

Вашер сви рамене.

— Не стана. Няма смисъл да се ядосваме за това. Хайде. Мисля, че можем да се срещнем с идриански работници в една от овощните градини, стига да можем да стигнем там на обедната почивка.

Вивена се намръщи.

— Вашер. Не можем да продължаваме така.

— Как?

— Докато бях с Дент, се срещахме с господари на престъпния свят и с политици. С теб се срещаме със селяни по ъгли и на полето.

— Те са добри хора!

— Знам, че са добри хора — отвърна Вивена припряно. — Но наистина ли мислиш, че има смисъл? В сравнение с това, което прави Дент, искам да кажа?

Той се намръщи, но вместо да й възрази, удари безсилно с юмрук по стената.

— Знам. Опитвал съм по други дири, но всичко, което правя, като че ли се оказва на една стъпка зад Дент. Мога да избия бандите му крадци, но той има повече, отколкото мога да разкрия. Опитвал съм да разкрия кой стои зад войната — дори проследих някои нишки, водещи до самия Двор на боговете, — но всички стават все по-мълчаливи. Вече приемат, че войната е неизбежна, и не искат да се окажат на губещата страна.

— Ами жреците? — попита Вивена. — Нали те поднасят нещата на вниманието на боговете? Ако успеем да убедим достатъчно жреци да възразят против войната, може би ще я спрем.

— Жреците непрекъснато си променят мнението — отвърна Вашер и поклати глава. — Не може да се разчита на тях. Повечето от онези, които се изказваха против войната, се огънаха. Дори Нанрова мина на другата страна.

— Нанрова ли?

— Върховният жрец на Стилмарк — отвърна Вашер. — Мислех, че е стабилен — дори се срещна с мен няколко пъти да говорим за съпротивата му против войната. Сега отказва да се виждаме и мина на другата страна. Безцветен лъжец.

Вивена се намръщи. „Нанрова…“

— Вашер. Ние му направихме нещо.

— Какво имаш предвид?

— Дент и екипът му — каза Вивена. — Помогнахме на една банда крадци да ограбят търговец на сол. Приложихме два отвличащи удара, за да прикрием обира. Подпалихме една сграда наблизо и обърнахме една каляска, която минаваше през градината. Беше на един върховен жрец. Мисля, че беше Нанрова.

Вашер изруга.

— Мислиш ли, че може да има връзка? — попита тя.

— Може би. Знаеш ли кои крадци извършиха обира?

— Не.

— Ще проверя — каза той. — Чакай тук.

 

 

И тя зачака. Минаха часове. Отначало се опита да поупражни Пробуждането, но вече бе прекарала повечето от деня в това. Умът й бе изтощен и тя откри, че й е трудно да се съсредоточи. Накрая застана до прозореца и загледа ядосано навън. Дент винаги й разрешаваше да ходи с него, когато излизаше да събира информация.

„Само защото е искал да ме държи под око.“ Вече разбираше, че Дент е крил много неща от нея. Вашер просто не държеше да печели благоразположението й.

Не му се свидеше информация обаче, когато го попиташе. Отговаряше й свадливо, но отговаряше. Вивена все още мислеше за разговора им за Пробуждането. Не заради това, което й беше казал. По-скоро за начина, по който го беше казал.

Беше се заблуждавала за него. Вече бе почти сигурна в това. Трябваше да спре да преценява хората. Но беше ли възможно това? Отношенията между хората не се ли основаваха отчасти на преценки? Миналото на човек и поведението му влияеха на отношението й към него.

Отговорът следователно не беше да спре да преценява. Беше по-скоро в това преценките й да са гъвкави. Беше преценила, че Дент е приятел, но не бе трябвало да пренебрегва приказките му, че наемниците нямат приятели.

Вратата се отвори и Вивена подскочи и сложи ръка на гърдите си.

Вашер каза от прага:

— Започни да посягаш към меча, когато те изненадат. Няма смисъл да посягаш към ризата си, освен ако не искаш да я свалиш.

Вивена се изчерви и косата й преля в червено. Мечът, който й беше купил, беше подпрян на стената. Не бяха имали много възможност да се упражняват и тя все още почти не знаеше как да го държи.

— Е? — попита тя, след като Вашер влезе. Навън вече се беше стъмнило и градът започваше да искри от нощните светлини.

— Обирът е бил за прикритие — каза Вашер. — Истинският удар е бил онзи впряг. Дент е обещал на крадците нещо ценно, ако извършат обира и запалят пожар, и двете като отклоняващи удари, за да се докопат до впряга.

— Защо? — попита Вивена.

— Не съм сигурен.

— Пари ли? — попита тя. — Когато Буцата удари коня, падна един сандък. Беше пълен със златни монети.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Мислех, че каретата е отвличащ удар. Махнахме се.

— А Дент?

— Нямаше го — отвърна Вивена. — Казаха, че е с крадците.

Вашер кимна, клекна до торбата си и извади някакви дрехи. Смъкна ризата си и оголи мускулестите си — и доста космати — гърди. Вивена примига изненадана и пак се изчерви. Сигурно трябваше да извърне очи, но любопитството й бе твърде силно. Какво правеше той?

За щастие Вашер не свали и панталоните, а просто си облече друга риза. Ръкавите й бяха нарязани на дълги ивици около китките.

— Призова ли — каза тихо, — станете мои пръсти и стиснете каквото трябва.

Маншетите-пискюли се раздвижиха.

— Чакай — каза тя. — Какво беше това? Заповед ли?

— Твърде сложна е за теб — отвърна той, коленичи, разви маншетите на панталоните си и тя видя, че и на тях има ивици плат, като ресни. — Станете като мои крака и им дайте сила — Заповяда той.

Ресните на крачолите се кръстосаха под стъпалата му и се стегнаха. Вивена не оспори твърдението му, че Заповедите са „твърде сложни“. Но все пак ги запомни.

Накрая Вашер заметна опърпаното си наметало, което беше раздрано на няколко места.

— Защити ме — Заповяда и тя видя как много от останалия му Дъх се изцеди в наметалото. После уви въжето около кръста си — беше тънко, но здраво и тя знаеше, че предназначението му не е да държи панталоните му.

Най-сетне взе меча си, Нощна кръв.

— Идваш ли?

— Къде?

— Да заловим някои от тези крадци. Да ги попитаме какво точно е целил Дент с нападението на онзи впряг.

Жегна я страх.

— Защо и аз? Няма ли да ти преча?

— Зависи — отвърна той. — Ако бъдем въвлечени в бой и ти ми се пречкаш, ще е по-трудно. Ако бъдем въвлечени в бой и половината нападнат теб вместо мен, това ще улесни нещата.

— При условие, че не ме защитаваш.

— Именно. — Той я погледна в очите. — Ако искаш да дойдеш, ела. Но не очаквай да те защитавам и — каквото и да правиш — разчитай на себе си.

— Аз не бих направила такова нещо.

Той повдигна рамене.

— Май аз правех предложението. Ти не си пленничка, принцесо. Можеш да правиш каквото поискаш. Просто не ми се пречкай, когато го правиш, разбрано?

— Разбрано. — Тя изстина, щом взе решението си. — Идвам.

Той не се опита да я разубеди. Само посочи меча й и каза:

— Вземи го.

Тя кимна и го стегна на кръста си.

— Извади го.

Тя се подчини и той поправи хватката й.

— Каква полза, ако го държа правилно? — попита тя. — Още не знам как да го използвам.

— Изглежда застрашително и може да накара някой нападащ да спре. Няколко секунди колебание в боя често означават много.

Тя кимна притеснено и прибра оръжието в ножницата. После награби няколко парчета въже.

— Дръж, щом те хвърля — каза на най-късото и го напъха в джоба си.

Вашер я изгледа.

— По-добре да загубя Дъха, отколкото да ме убият — каза тя.

— Малко Пробуждащи ще се съгласят с теб — подхвърли той. — За повечето мисълта да изгубят Дъх е по-плашеща от възможността да умрат.

— Е, аз не съм като повечето — отвърна тя. — Отчасти все още намирам Пробуждането за нечестиво.

Вашер кимна и докато отваряше вратата, каза:

— Сложи останалия си Дъх другаде. Не можем да си позволим да привлечем внимание.

Тя направи гримаса, но се подчини и вкара Дъха в ризата си с проста пасивна Заповед. Беше същото като да издаде неясно измърморена Заповед. Изкарваше Дъха, но оставяше предмета неспособен да действа.

Щом се лиши от Дъха, сивотата се върна. Всичко около нея изглеждаше мъртво.

— Да тръгваме — каза Вашер.

Нощта в Т’Телир бе много по-различна, отколкото в отечеството й. Там човек можеше да види толкова много звезди — все едно някой е пръснал във въздуха ведро с бял пясък. Тук имаше улични лампи, кръчми, ресторанти и домове за забавления. Поради това градът бе пълен със светлини — сякаш самите звезди бяха слезли долу, за да огледат прекрасния Т’Телир. И все пак Вивена все още изпитваше тъга от това колко малко истински звезди вижда в небето.

Всичко това съвсем не означаваше, че местата, през които минаваха, бяха светли. Вашер я поведе по улиците и много скоро се превърна в поредната изгърбена сянка. Оставиха зад себе си уличните светлини и дори осветените прозорци и навлязоха в някакъв бедняшки квартал. Беше едно от местата, в които се беше страхувала да стъпи дори когато живееше на улиците. Нощта сякаш стана още по-тъмна.

А после Вашер спря и посочи някаква сграда: едноетажна, с плосък покрив, широка. Склонът зад нея бе осеян с разни съборетини. Вашер махна на Вивена да изчака, след това вложи останалия си Дъх във въжето и тръгна напред.

Вивена зачака изнервено, присвита до някаква съборетина. „Защо дойдох? — запита се. — Той не ми каза да дойда — каза, че мога да дойда. Можех също толкова лесно да остана.“

Но й беше омръзнало нещата да й се случват. Тъкмо тя бе изтъкнала, че може би има връзка между жреца и плана на Дент. Искаше да види как ще свърши това. Искаше да прави нещо.

Лесно беше да мисли в осветената стая. Една статуя на Д’Денир, надвиснала вляво от съборетината, още повече изпъваше нервите й. Имаше такива статуи и в бордеите на Планинските земи, макар че повечето бяха с обезобразени лица или счупени.

Не можеше да почувства нищо с жизнения си усет. Чувстваше се почти като сляпа. Липсата на Дъха върна спомени за нощи, в които бе спала в калта на една студена задна уличка. За бой, нанасян й от улични хлапета, два пъти по-малки от нея, но два пъти по-опитни. За глад. Ужасен, изтощителен глад.

Чу стъпки и нечия сянка надвисна над нея. Тя едва не извика от изненада, но спря, щом позна Нощна кръв в ръката на мъжа.

— Двама пазачи — каза тихо Вашер. — И двамата усмирени.

— Ще могат ли да отговорят на въпросите ни?

Той поклати глава.

— Хлапета. Трябва ни някой по-важен. Ще се наложи да влезем. Или да седим и да наблюдаваме няколко дни, докато решим кой е главният, а след това да го спипаме, когато е сам.

— Ще отнеме много време — прошепна Вивена.

— Съгласен съм. Не мога да използвам меча обаче. Когато Нощна кръв приключи, не остава никой, когото да разпиташ.

Вивена потръпна.

— Хайде — прошепна Вашер.

Тя го последва към предната врата, стараеше се да стъпва тихо. Заобиколиха отстрани и тя видя двамата „приспани“ пазачи, хвърлени в една канавка. Зад постройката Вашер клекна, заопипва земята, изруга тихо и извади нещо от джоба си. Шепа слама.

За секунди направи три човечета от слама и малко конец, а след това с Дъх от наметалото си ги оживи. И даде на всяко една и съща заповед:

— Намери тунели.

Вивена го гледаше с възхищение. „Това е по-отвлечена Заповед, отколкото каза, че е възможно“, помисли си, щом човечетата припнаха по земята. Самият Вашер отново се залови с търсенето. „Явно опитът — и способността да се използват умствени образи — е най-важната страна на Пробуждането.

Правил го е от много време, а начинът, по който говореше — като учен, — показва, че е изучавал Пробуждането много сериозно.“

Едно от сламените човечета заподскача на място. Другите две изтичаха до него и също заподскачаха. Вашер отиде при тях, клекна, разрови пръстта и се видя капак. Той го надигна, бръкна под него и извади няколко звънчета, явно нагласени да звънят, ако капакът се отвори докрай.

— Няма скривалище без изход за бягство — каза Вашер. — Обикновено са два. Почти винаги тунели.

Вивена видя как върна Дъха си от сламените човечета и им благодари тихо и поотделно. Намръщи се на странните думи. Та те бяха просто купчинки слама. Защо им благодареше?

Той върна Дъха в наметалото си със защитна Заповед, след което се вмъкна в дупката. Вивена го последва.

Тръгнаха в тесния тунел и скоро Вивена видя напред светлина. След миг чу и гласове. Мъжки говор и смях.

Тунелът извеждаше в изкопана под земята стая. В средата гореше огън и димът се извиваше нагоре през дупка в тавана. Горното помещение — самата сграда — навярно беше само фасада, защото стаята тук долу изглеждаше доста оживена. Имаше одеяла, котли и тигани. Всичко беше мръсно като мъжете, които седяха около огъня и се смееха.

Вашер посочи настрани. Имаше друг тунел, на няколко стъпки от този, в който се криеха. Сърцето й подскочи от изненада, щом Вашер се промъкна в стаята и продължи към втория тунел. Тя хвърли поглед към мъжете. Или бяха много пияни, или бяха заслепени от светлината на огъня. Като че ли не ги забелязваха.

Тя си пое дъх и последва Вашер в сенките на голямата стая и във втория тунел.

Беше по-скоро ниша, отколкото тунел. А в дъното на нишата имаше клетка, висока някъде до кръста на Вивена. А в клетката имаше дете.

Вивена ахна тихо, промуши се покрай Вашер и коленичи до клетката. „Ценното нещо в каретата — направи тя връзката. — Не е било златото. Била е дъщерята на жреца. Идеалният обект на размяна, ако искаш да изнудиш някого да промени позицията си в двора.“

Момичето в клетката се дръпна уплашено назад, подсмръкна и потрепери. Вонеше и беше мръсно, та чак черно — навсякъде, освен под очите, където лицето му бе измито от сълзите.

Вивена погледна Вашер. Очите му бяха в сянка, както беше с гръб към огъня, но видя, че е стиснал зъби. Видя как се напрегнаха мускулите му. Той извърна глава настрани и червените пламъци на огъня огряха половината му лице.

В блесналото му око Вивена видя гняв.

— Ей! — извика един от крадците.

— Изведи детето — прошепна й дрезгаво Вашер.

— Как влязохте! — изрева друг от мъжете.

Вашер я погледна с осветеното си око и тя се присви пред погледа му. Кимна, а Вашер се обърна, едната му ръка се стегна в юмрук, другата стисна здраво дръжката на Нощна кръв. Той пристъпи бавно и решително към мъжете, наметалото му тихо прошумоля. Вивена бе готова да изпълни молбата му, но се оказа трудно да откъсне очи от него.

Мъжете извадиха оръжия, но Вашер беше по-бърз.

Нощна кръв, все още в ножницата, порази един в гърдите и тя чу пращене на кости. Друг връхлетя, а Вашер се завъртя на място и замахна с ръка. Пискюлите на ръкава му се задвижиха сами, увиха се около острието на меча на разбойника и го задържаха. Инерцията на Вашер изтръгна оръжието от ръката на мъжа, захвърли го настрани и пискюлите го пуснаха.

Мечът се удари в пръстения под. Пискюлите се увиха около главата на нападателя като пипала на октопод. Вашер го блъсна рязко и го натресе по гръб на пода — и в същото време замахна с прибрания в ножницата Нощна кръв към краката на друг и го събори. Трети се опита да посече Вашер отзад и Вивена извика предупредително. Но наметалото на Вашер изведнъж се задвижи само, изплющя нагоре и сграбчи изненадания мъж за ръцете.

Вашер се обърна рязко, с изкривено от ярост лице, и замахна с Нощна кръв към оплетения в наметалото мъж. Вивена се присви при звука на трошащи се кости и се извърна. Опита се да отвори клетката с треперещите си пръсти.

Беше заключена, разбира се. Тя изтръгна Дъх от едно от въжетата си и се опита да Пробуди ключалката, но не успя.

„Метал — помисли си. — Разбира се. Не е било живо, затова не може да се Пробуди.“

Издърпа от ризата си нишка, като се мъчеше да не обръща внимание на виковете зад себе си. Вашер започна да реве с цяло гърло, докато се биеше, загубил всякакво подобие на хладнокръвен професионален убиец. Беше наистина разгневен.

Тя вдигна нишката и Заповяда:

— Отключи неща.

Нишката леко потрепери, но когато я пъхна в ключалката, не последва нищо.

Тя върна Дъха си, вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, и затвори очи.

„Трябва да предам намерението точно. Да влезе вътре, да се извие и да дръпне резето.“

— Извий неща — промълви тя и пъхна отново нишката. Тя се завъртя и се чу изщракване. Вратата се отвори. Шумът от боя отзад секна, макар че още се чуваха стонове.

Вивена върна Дъха си и бръкна в клетката. Момичето се присви, проплака и скри лицето си с ръце.

— Аз съм добра — каза Вивена. — Дойдох да ти помогна.

Но момичето се задърпа и изпищя. Вивена се обърна и погледна към Вашер.

Той стоеше до огъня навел глава, подът около него беше осеян с тела. В едната си ръка държеше Нощна кръв, върхът на ножницата бе отпуснат на пръстения под. И незнайно защо й се стори по-голям, отколкото допреди няколко мига. По-висок. По-широк в раменете. По-застрашителен.

Другата ръка на Вашер беше на дръжката на Нощна кръв. Закопчалката на ножницата беше отключена и от острието струеше черен дим. Част от него се стелеше надолу към земята, другата се виеше към тавана, сякаш не можеше да реши.

Ръката на Вашер трепереше.

„Извади… ме… — промълви далечен глас в главата й. — Убий ги.“

Повечето мъже все още мърдаха на пода. Вашер започна да измъква острието. Беше съвсем черно и сякаш засмукваше светлината от огъня.

„Това не е добре“, помисли Вивена.

— Вашер! Вашер, момичето не иска да излезе от клетката.

Той бавно извърна лице към нея. Очите му лъснаха като стъклени, невиждащи.

— Ти ги надви, Вашер. Няма нужда да вадиш меча.

„Да… да, има…“

Вашер примига и най-сетне я видя. Натика Нощна кръв в ножницата, тръсна глава и тръгна към нея. Изрита нечие тяло по пътя си и мъжът изпъшка.

— Безцветни чудовища — измърмори Вашер и надникна в клетката. Вече не изглеждаше толкова голям и тя реши, че трябва да е било илюзия от светлината на огъня. Вашер бръкна в клетката и протегна ръце. И странно, детето тръгна към него, вкопчи се в гърдите му и заплака. Вивена гледаше стъписана. Вашер вдигна детето — в очите му блестяха сълзи.

— Познаваш ли я? — попита Вивена.

Той поклати глава.

— Срещал съм се с Нанрова и знам, че има малки деца, но никога не съм ги виждал.

— Как тогава? Защо дойде при теб?

Той не й отговори. Каза само:

— Да се махаме. Ще дойдат още.

И сякаш почти му се искаше да стане точно така.

 

 

Вървяха към богатите квартали на Т’Телир. Вашер мълчеше, момичето също. Вивена дори се притесни за ума на детето. Явно бе преживяло два много тежки месеца.

Излязоха от бордеите и щом стигнаха до осветените улици, Вашер спря, пусна момичето на земята и каза:

— Дете. Сега ще ти кажа няколко думи. Искам да ги повториш. Да ги повториш и да мислиш.

Момиченцето го погледна вяло и кимна.

Той се обърна към Вивена.

— Отдръпни се.

Тя понечи да възрази, но се отказа и се отдръпна. Не чуваше какво казва Вашер, но можеше да го вижда.

След отварянето на клетката си беше върнала Дъха от нишката. И с подсилените й сетива й се стори, че видя нещо. БиоХроматичната аура на момиченцето — обикновената, която имаха всички хора — съвсем леко примигна.

Беше много смътно. Но все пак, с Първото извисяване, Вивена бе готова да се закълне, че го видя.

„Но Дент ми каза, че било всичко или нищо — помисли тя.

— Трябва да отдадеш целия Дъх, който държиш. Не можеш да отдадеш само част от Дъха.“

Дент, както се бе доказало и по други поводи, беше и лъжец.

Вашер стана и вдигна момиченцето. Вивена се върна при тях и се изненада, като чу гласа на детето.

— Къде е тати? — попита то.

Вашер не отговори.

— Мръсна съм — каза момиченцето и се огледа. — Мама казва, че не е хубаво да съм мръсна. Роклята ми също е мръсна.

Вашер закрачи. Вивена побърза да го настигне.

— Вкъщи ли отиваме? — попита детето. — Къде бяхме? Късно е и не бива да съм навън. Коя е тази жена?

„Тя не помни — осъзна Вивена. — Не помни къде е била… вероятно не помни нищо от преживяното.“

Вашер крачеше, вперил поглед напред, с четинестата си брада, с детето в едната си ръка и Нощна кръв в другата.

Стигнаха до портите на някакво имение и той ги отвори с ритник. Влезе в двора и Вивена го последва.

Две кучета залаяха, завиха и заръмжаха и Вивена се присви уплашено. Но щом видяха Вашер, кучетата млъкнаха и тръгнаха с него, едното дори заподскача и се опита да му оближе ръцете.

„Какво, в името на Цветовете, става тук?“

Някакви хора излязоха от къщата, държаха фенери. Един видя Вашер, каза нещо на другите, изчезна вътре и след малко се върна с някакъв мъж — мъж с бяла нощница, пазен от двама войници. Войниците пристъпиха напред, за да спрат Вашер, но мъжът с нощницата се втурна между тях, извика, заплака и взе детето от ръцете му.

— Благодаря ви — зашепна мъжът. — Благодаря ви.

Вивена стоеше малко по-назад. Кучетата продължаваха да облизват ръцете на Вашер, но явно отбягваха Нощна кръв.

Мъжът притисна детето до гърдите си, после го даде на една току-що дошла жена — майката на момичето, предположи Вивена. Жената извика от радост, щом взе детето в прегръдката си.

— Защо ни я върнахте? — попита мъжът и погледна Вашер.

— Тези, които ви я отнеха, са наказани — каза тихо и глухо Вашер. — Само това трябва да е важно за вас сега.

Мъжът присви очи и попита:

— Познавам ли те?

— Срещали сме се — отвърна Вашер. — Помолих ви да пледирате против войната.

— Точно така! — възкликна мъжът. — Не беше нужно да ме убеждавате. Но когато отвлякоха Мисел… трябваше да мълча и да сменя позицията си, иначе ме заплашваха, че ще я убият.

Вашер се обърна и подхвърли през рамо:

— Пазете детето си. И се погрижете кралството да не използва Безжизнените за убийства.

Мъжът кимна и възкликна:

— Да, да. Разбира се. Благодаря. Безкрайно благодаря.

Вашер тръгна към портата. Вивена забърза след него, като поглеждаше кучетата. После попита:

— Как ги накара да спрат да лаят?

Вашер не отговори.

Тя погледна назад към къщата.

— Ти изкупи вината си — каза той, щом излязоха през тъмната порта.

— Какво?

— Отвличането на това момиче е нещо, което Дент щеше да направи дори да не беше дошла в Т’Телир — каза Вашер. — Изобщо нямаше да я намеря. Дент действаше с твърде много различни групи крадци и мислех, че онзи обир е бил просто за да се разстрои снабдяването. Като всички останали, не обърнах внимание на впряга.

Спря и се обърна към Вивена.

— Ти спаси живота на това момиче.

— По случайност — отвърна тя. Не можеше да види косата си в тъмното, но усети как почервеня.

— Все едно.

Тя се усмихна. Незнайно защо похвалата й подейства много по-силно, отколкото би трябвало.

— Благодаря.

— Съжалявам, че си изтървах нервите — каза той. — В онази бърлога. Един воин трябва да е спокоен. Когато се дуелираш или се биеш, не можеш да позволиш на гнева си да те завладее. Точно затова никога не съм бил добър дуелист.

— Справи се добре — каза тя. — А Дент загуби още една пионка. — Продължиха по тъмната улица. — Но това богато имение… Не повишава мнението ми за жреците на Халандрен.

Вашер поклати глава.

— Бащата на Нанрова беше един от най-богатите търговци в града. Синът се посвети на служба на боговете от благодарност за благосклонността им. Не му се плаща нищо за службата му.

Вивена спря и го погледна изненадано.

— Така ли?

Вашер сви рамене.

— Винаги е лесно да се обвиняват жреците. Удобни изкупителни жертви са — в края на краищата всеки със силна вяра, различна от твоята, трябва да е или побъркан фанатик, или лъжлив манипулатор.

Вивена отново се изчерви.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи точно така. — Изсумтя, обърна се и тръгна напред. — Казах ти. Не ме бива с думите.

— Няма нищо — отвърна тя. — Свиквам вече.

Той мълчеше.

„Добър човек е — помисли тя. — Или поне искрен човек, който се опитва да е добър.“ Почувства се донякъде глупаво от това, че бе направила поредната преценка.

Но знаеше, че няма да може да живее — че няма да може да взаимодейства със света, — без да прави преценки. Така че прецени Вашер. Не както беше преценила Дент, който говореше забавни неща и й даваше онова, което тя очакваше да види. Прецени Вашер по това, което бе видяла, че прави. Как заплака, като видя държаното в плен дете. Как го върна на баща му с единствена надежда — възможността да помоли за мир. Живееше бедно, посветил се на предотвратяването на една война.

Беше груб. Беше жесток. И с ужасен нрав. Но беше добър. И докато вървеше до него, тя се чувстваше в безопасност за първи път от много време.