Брандън Сандърсън
Спиращият войната (5)

2.

Сири седеше замаяна в трополящата каляска, а родната й земя ставаше все по-далечна и по-далечна с всяко подрусване и разтърсване.

Два дни бяха минали, а тя все още не проумяваше. Това трябваше да е задачата на Вивена. Всички го знаеха. Идрис беше вдигнал празненство в деня на раждането на Вивена. Бе започнал обучението й от деня, в който бе проходила, учиха я на порядките на дворцовия живот и политика. Фафен, втората дъщеря, също бе взимала уроците в случай, че Вивена умре преди деня на сватбата. Но не и Сири. Тя беше излишната. Незначителната.

Вече не.

Надникна през прозорчето. Баща й беше пратил най-хубавата каляска на кралството — с почетна гвардия от двайсет войници — да я откара на юг. Това, в добавка със стюарда и няколкото млади слуги, бе най-величествената процесия, която Сири бе виждала. Граничеше с пищност, което щеше да я възбуди, ако не я отдалечаваше от Идрис.

„Не трябваше да е така — помисли си тя. — Изобщо не трябваше да става така!“

Но ставаше.

Всичко беше абсолютно объркано. Каляската подскачаше, а тя само седеше изтръпнала. „Можеше поне да ме оставят да яздя, вместо да ме принуждават да седя в тази каляска“, каза си. Но това, за жалост, нямаше да е подобаващ начин да влезе в Халандрен.

Халандрен.

Усети как косата й побеля от страх. Пращаха я в Халандрен, кралство, което народът й проклинаше с всеки втори дъх. Нямаше да види баща си задълго, ако изобщо го видеше пак. Нямаше да си говори с Вивена или да слуша учителите, или да я гълчи Маб, или да язди кралските коне, или да търси цветя в пустошта, или да работи в кухните. Щеше да…

Да се омъжи за Бога крал. За Ужаса на Халандрен, чудовището, което така и не беше поело жив дъх. В Халандрен властта му бе абсолютна. Можеше да заповяда екзекуция когато му хрумне.

„Аз ще съм в безопасност, нали? Ще съм негова съпруга.

Съпруга. Женят ме.“

„О, Аустре. Боже на Цветовете…“ — помисли тя и й призля. Присви крака към гърдите си — косата й бе толкова побеляла, че сякаш светеше — и легна на седалката. Не беше сигурна дали люшкането, което усещаше, е от собственото й треперене, или от каляската, която неумолимо я отнасяше на юг.

 

 

— Мисля, че трябва да премислиш решението си, татко — заяви спокойно Вивена, седнала почтително — както беше обучена — с ръце в скута.

— Мислил съм и съм премислил, Вивена — отвърна крал Деделин и махна с ръка. — Решил съм го.

— Сири е неподходяща за тази задача.

— Ще се справи чудесно — отвърна баща й, забил поглед в някакви документи на писалището си. — Трябва само да роди бебе. Сигурен съм, че е „подходяща“ за тази задача.

„А моето обучение? — помисли Вивена. — Двайсет и две години подготовка? Какво значи това, щом единственият смисъл в изпращането е било да се осигури подходяща утроба?“

Поддържаше косата си черна, гласа си — ведър, лицето — спокойно.

— Сири сигурно е объркана — заяви тя. — Не мисля, че е емоционално способна да се справи с това.

Баща й вдигна глава. Косата му леко изсветляваше към червено — черното се отцеждаше като боя, изтичаща от платно. Издаваше раздразнението му.

„По-притеснен е от заминаването й, отколкото е готов да признае.“

— Това е за доброто на народа ни, Вивена — заговори той, докато се мъчеше — с видимо усилие — отново да направи косата си черна. — Ако има война, ще си нужна на Идрис тук.

— Ако има война, какво ще стане със Сири?

Баща й замълча. Накрая отрони:

— Може би няма да има.

„Аустре… — помисли Вивена стъписано. — Той не го вярва. Смята, че я е изпратил на смърт.“

— Знам какво мислиш — каза баща й и тя отново го погледна в очите. Толкова строги. — Как можах да избера едната пред другата? Как можах да пратя Сири да загине и да те оставя тук да живееш? Не го направих заради лично предпочитание, каквото и да си мислят хората. Направих това, което ще е най-добре за Идрис, когато тази война дойде.

Когато тази война дойде. Вивена го погледна твърдо.

— Аз щях да спра войната, татко. Аз трябваше да съм жената на Бога крал! Щях да говоря с него, да го убедя. Обучавана съм да разбирам от политика, да знам обичаите, да…

— Да спреш войната? — прекъсна я баща й и Вивена едва сега осъзна колко самонадеяно говори. Сведе очи.

— Вивена, детето ми — каза баща й. — Няма как да се спре тази война. Само обещанието за дъщеря от кралското родословие ги задържа толкова дълго, а пращането на Сири може би ще ни спечели време. И… може би я пратих на безопасно място, дори когато войната избухне. Може би ще ценят родословието й дотолкова, че да я оставят жива — резерва, ако детето, което роди, си отиде. — Погледът му се зарея нанякъде. — Да — продължи той, — може би не за Сири трябва да се боим, а…

„А за себе си“, довърши Вивена наум. Не беше в течение на всичко, което баща й замисляше за войната, но знаеше достатъчно. Войната нямаше да е благоприятна за Идрис. В конфликт с Халандрен шансът да спечелят беше нищожен. Щеше да е опустошителен за народа им и за начина им на живот.

— Татко, аз…

— Моля те, Вивена — прекъсна я той кротко. — Не мога да говоря повече за това. Сега си иди. Ще поговорим по-късно.

По-късно. След като Сири се отдалечеше още повече, след като станеше много по-трудно да я върнат. Все пак Вивена се изправи. Беше послушна. Така бе възпитана. Това бе едно от нещата, които винаги я различаваха от сестра й.

Излезе от бащиния си кабинет и тръгна през дървените коридори на палата. Преструваше се, че не вижда погледите, че не чува шепотите. Запъти се към стаята си — малка и без украси — и седна на леглото си, с ръцете в скута.

Изобщо не беше съгласна с преценката на баща си. Можеше да направи нещо. Тя трябваше да е невястата на Бога крал. Това щеше да й даде влияние в двора. Всички знаеха, че самият Бог крал не се интересува много от политиката на страната си, но жена му, разбира се, би могла да изиграе роля в защита на интересите на народа си.

А баща й беше отхвърлил всичко това?

„Сигурно наистина вярва, че нищо не може да се направи, за да се предотврати нашествието.“ Това превръщаше изпращането на Сири просто в поредната политическа маневра за печелене на време. Същото, каквото Идрис беше правил десетилетия. Тъй или иначе, щом жертвата на кралска дъщеря на Халандрен бе толкова важна, то все пак беше редно да замине Вивена. Винаги се беше смятало, че е неин дълг да се подготвя за брак с Бога крал. Не на Сири, нито на Фафен. На Вивена.

Не се чувстваше благодарна, че я спасяваха. Нито чувстваше, че ще служи по-добре на Идрис, като остане в Бевалис. Ако баща й умреше. Ярда беше много по-подходящ да управлява във военно време от нея. Освен това Риджер — по-малкият й брат — беше отглеждан за наследник от години.

Бяха я съхранили без никаква причина. Приличаше на наказание донякъде. Беше слушала, подготвяла се беше, учила се беше и се беше упражнявала. Всички казваха, че е съвършена. Защо тогава не беше достатъчно добра, за да служи както бе замислено?

Не можеше да намери отговор. Можеше само да седи и да се измъчва, с ръце в скута и изправена пред ужасната истина. Целта на живота й бе открадната и дадена на друга. Тя беше излишната сега. Ненужната.

Незначителната.

 

 

— Какво си мислеше той! — сопна се Сири, увиснала наполовина през прозореца на каляската, докато тя се друсаше по черния път. Млад войник крачеше неловко на метър от нея. Беше следобед.

— Ами така де! — продължи Сири. — Да ме праща той мене да се омъжвам за краля на Халандрен. Глупаво е, нали? Не може да не си чувал за нещата, които правя. Скитам навън, когато никой не гледа. Пренебрегвам си уроците. Избухвам в гняв, в името на Цвета!

Гвардеецът я погледна с крайчеца на окото си, но иначе не реагира. Беше й все едно. Не крещеше толкова на него, колкото крещеше. Беше увиснала опасно от прозорчето, усещаше как вятърът си играе с косата й — дълга, червена, права — и подклаждаше яда си. Гневът я спираше да не заплаче.

Зелените пролетни хълмове на планините на Идрис бавно се бяха стапяли назад, докато дните отминаваха. Всъщност може би вече бяха в Халандрен — границата между двете кралства беше смътна, което не бе изненадващо, след като са били една страна допреди Велебран.

Изгледа накриво горкото войниче — единственият му начин да се оправи с вбесена принцеса беше да не й обръща внимание, — а после се вмъкна обратно в каляската. Не биваше да се държи така с него, но пък, какво, бяха я продали като някаква мръвка овнешко — обречена заради някакъв си документ, написан години преди да се е родила. Ако някой имаше право да се гневи, това беше тъкмо тя.

„Може би точно това е причината за всичко — помисли Сири, скръстила ръце на перваза. — Може би на татко му омръзнаха избухванията ми и просто искаше да се отърве от мен.“

Изглеждаше малко прекалено. Имаше по-лесни начини да се справят с нея — начини, които не включваха да я пращат да представлява Идрис в чужд кралски двор. Защо тогава? Той наистина ли смяташе, че тя ще се справи добре? Това я затрудни. После си помисли колко е нелепо. Баща й не можеше да е решил, че ще се оправи по-добре от Вивена. Никой не правеше нищо по-добре от Вивена.

Въздъхна и усети как косата й стана тъжно кафява. Гледката наоколо поне беше интересна и за да не се чувства толкова обезсърчена, тя се остави да я разсее.

Халандрен беше в низините, място на тропически гори и странни цветни животни. Сири беше чувала описанията на странници и дори беше потвърдила разказите им в случайната книга, която я бяха принудили да прочете. Беше мислила, че знае какво да очаква. Но след като хълмовете отстъпиха на степи, а след това дърветата най-сетне започнаха да се трупат от двете страни на пътя, започна да осъзнава, че тук има нещо, което никой том или разказ не може да опише.

Цветове.

В планините обраслите с цветя кътчета бяха нарядко и несвързани, сякаш разбираха колко лошо се вместват в идрианската философия. Тук като че ли бяха навсякъде. Малки цветчета, израснали на огромни черги по земята. Големи клюмнали розови цветове, надвиснали като гроздове от дърветата, цветя, които растяха направо едно върху друго на големи купчини. Дори тревите имаха цветя. Сири щеше да си откъсне от тях, ако не беше враждебността, с която я гледаха войниците.

„Щом аз се чувствам толкова неспокойна, тези пазачи трябва да го изпитват много по-силно“, осъзна тя. Не беше единствената, изпратена далече от семейство и приятели. Кога щяха да разрешат на тези мъже да се върнат? Изведнъж се почувства много по-гузна, че бе подложила младия войник на изблика си.

„Ще ги върна веднага щом пристигна“, помисли си. И мигновено усети как косата й побеля. Връщането на войниците щеше да я остави сама в град, пълен с Безжизнени, Пробуждащи и езичници.

Но с какво можеха да й помогнат двайсет войници? По-добре беше поне някой да може да се върне.

 

 

— Би трябвало да си щастлива — каза Фафен. — В края на краищата вече не трябва да се жениш за тиран.

Вивена пусна моравия на цвят плод в кошницата си и се премести на друг храст. Фафен работеше на един наблизо. Носеше белия халат на монахиня, а косата й бе остригана до кожа. Фафен беше средната сестра почти във всяко отношение — средна на ръст между Сири и Вивена, не толкова безупречна като Вивена, но и съвсем не толкова безгрижна като Сири. Беше малко по-закръглена от двете, което бе привличало погледите на доста младежи. Но това, че самите те трябваше да станат монаси, ако искаха да се оженят за нея, ги беше сдържало. И да беше забелязала колко е популярна, Фафен така и не го беше издала. Беше взела решението си да стане монахиня преди десетия си рожден ден и баща й бе одобрил с цялото си сърце. Всяка благородна или богата фамилия традиционно бе задължена да осигури един човек за манастирите. Беше против Петте видения да проявиш егоизъм дори когато става дума за човек от собствената ти кръв.

Двете сестри беряха плодовете, които Фафен след това щеше да раздаде на хората в нужда. Пръстите на монахинята бяха леко обагрени с лилаво от работата. Вивена носеше ръкавици. Толкова много цвят по ръцете й щеше да е неприлично.

— Да — заговори отново Фафен, — наистина смятам, че приемаш всичко това погрешно. Ами, държиш се все едно искаш да идеш долу и да те омъжат за онова Безжизнено чудовище.

— Не е Безжизнен — отвърна Вивена. — Сузеброн е Завърнал се. Има голяма разлика.

— Да, но е лъжлив бог. Освен това всички знаят какво ужасно същество е.

— Но моят дълг беше да се омъжа за него. Това съм аз, Фафен. Без него съм нищо.

— Глупости. Сега ще наследиш вместо Риджер.

„С което нещата ще се объркат още повече — помисли Вивена. — Какво право имам да му отнемам мястото?“

Реши обаче да пропусне тази нишка на разговора. Беше защитавала тезата си вече няколко минути и нямаше да е редно да продължи. Редно. Рядко преди Вивена се беше чувствала толкова обезсърчена от това, че се налага да се държи правилно. Чувствата й започваха да се усилват доста… неудобно.

— Ами Сири? — отрони тя неволно. — Радваш ли се, че това се случи на нея?

Фафен вдигна очи, а след това леко се намръщи на себе си. Имаше склонност да избягва да се замисля по-дълбоко над нещата, освен ако въпросът не й се постави пряко. Вивена дори малко се засрами от толкова откровения си коментар, но с Фафен често нямаше друг начин.

— Права си — отвърна Фафен. — Не разбирам защо изобщо трябваше да се праща някоя.

— Договорът — каза Вивена. — Той защитава народа ни.

— Аустре защитава народа ни — възрази Фафен и се премести на друг храст.

„Ще защити ли Сири?“, помисли Вивена. Горката невинна капризна Сири. Така и не се беше научила да се владее. Щяха жива да я изядат в Двора на боговете на Халандрен. Сири нямаше да разбира политиката, ударите в гръб, фалшивите лица и лъжите. Щеше също така да е принудена да роди следващия Бог крал на Халандрен. Изпълнението на този дълг не беше нещо, което Вивена бе очаквала с нетърпение. Щеше да е жертва, но щеше да е нейната жертва, дадена доброволно за спасението на народа й.

Подобни мисли продължаваха да я гризат, когато двете с Фафен привършиха с брането на плодове и заслизаха по склона към селото. Фафен, като всички монаси и монахини, посвещаваше целия си труд за доброто на хората. Наглеждаше стада, събираше храна и почистваше къщите на онези, които не можеха да го правят сами.

Без дълг животът на Вивена ставаше безцелен. И все пак, след като си го помисли, имаше някой, който все още се нуждаеше от нея. Една, която бе заминала преди седмица, с пълни със сълзи очи и уплашена, гледаща с отчаяние по-голямата си сестра.

Вивена не беше нужна в Идрис, каквото и да казваше баща й. Беше безполезна тук. Но познаваше хората, културите и обществото на Халандрен. И докато вървеше след Фафен по селския път, в главата й започна да се оформя идея.

Идея, която, колкото и да напрягаше въображението си, не беше редна.