Брандън Сандърсън
Спиращият войната (46)

43.

Вивена се събуди болна, уморена, жадна и прегладняла.

Но жива.

Отвори очи и изпита странно усещане. Удобство. Беше в удобно меко легло. Надигна се мигновено. Главата й се замая.

— На твое място бих внимавал — каза нечий глас. — Тялото ти е изтощено.

Тя примига и погледът й се фокусира върху мъжа, който седеше до една маса с гръб към нея. Като че ли ядеше.

До масата беше подпрян черен меч в сребърна ножница.

— Ти — промълви тя.

— Аз — отвърна той между два залъка.

Тя се погледна. Вече не носеше долната си риза, а бе облечена в меко памучно спално облекло. Тялото й беше чисто. Вдигна ръка към косата си и опипа за възли и сплъстени кичури, но ги нямаше. Все още беше бяла.

Толкова странно се чувстваше, че е чиста.

— Изнасили ли ме? — попита тихо.

— Жена, спала в леглото на Дент, не би могла да ме съблазни — изсумтя той.

— Никога не съм спала с него — отвърна тя, макар да не знаеше защо държи да му го каже.

Вашер се обърна. Беше все така небръснат. Дрехите му съвсем не бяха толкова хубави като нейните. Погледна я в очите.

— Но те изигра, нали?

Тя кимна.

— Идиотка.

Вивена отново кимна.

Той отново се зае с яденето си.

— Жената, която държи тази сграда. Платих й да те окъпе, да те облече и да ти смени подлогата. Изобщо не съм те пипал.

Тя се намръщи.

— Какво… стана?

— Помниш ли боя на улицата?

— С меча ти?

Вашер кимна.

— Смътно. Ти ме спаси.

— Измъкнах инструмент от ръцете на Дент. Само това е важно всъщност.

— Все едно, благодаря ти.

Той помълча, после каза:

— Няма за какво.

— Защо се чувствам толкова зле?

— Трамария — каза мъжът. — Болест, която я нямате в планините. Разпространяват я ухапвания от насекоми. Вероятно си я хванала няколко седмици преди да те намеря. Задържа се в теб, ако си изтощен.

Тя се пипна по челото.

— Май си я карала доста зле напоследък — подхвърли Вашер. — С виенето на свят, слабоумието и глада.

— Да.

— Заслужи си го. — Той продължи да яде.

Храната миришеше толкова хубаво… но явно я бяха хранили по време на треската, защото не се чувстваше толкова убийствено прегладняла, колкото можеше да се очаква. Просто умерено гладна.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Вивена.

— Седмица. Трябва да поспиш още.

— Какво ще правиш с мен?

Той не отвърна веднага. После попита:

— БиоХроматичните дихания, които имаше. На Дент ли ги даде?

Тя помисли.

— Да.

Вашер я погледна учудено.

— Не — призна Вивена и извърна очи. — Вложих ги в шала, който носех.

Той стана и излезе от стаята. Тя помисли дали да не побегне, но вместо това стана от леглото и започна да яде от храната му — пържена риба. Морската храна вече не я притесняваше.

Вашер се върна, спря на вратата и я загледа как осмуква настървено рибешките кости. Вместо да я изпъди от стола си, просто седна на другия мълчаливо. Най-сетне вдигна шала, изпран и чист, и попита:

— Това ли?

Тя застина, с рибешка кост в устата.

Вашер остави шала на масата до нея.

— Връщаш ми го?

Той вдигна рамене.

— Ако в него наистина има вложен Дъх, не мога да стигна до него. Само ти можеш.

Тя го вдигна.

— Не знам Заповедта.

Той повдигна вежда.

— Измъкна се от въжетата ми, без да ги Пробудиш?

Тя поклати глава.

— Онази я отгатнах.

— Трябваше да ти запуша устата. Как така я „отгатна“?

— За първи път използвах Дъха.

— Е, да, ти си от кралския род.

— В смисъл?

Той само поклати глава и посочи шала.

— „Твоят Дъх към моя.“ Тази Заповед ти трябва.

Вивена отпусна ръка на шала и каза думите.

Всичко мигновено се промени.

Замайването й изчезна. Пълната й безчувственост към света също. Тя ахна и потръпна от наслада. Беше толкова силно, че тя чак падна от стола и се сгърчи на пода като изпаднала в транс от чудото. Беше удивително. Можеше да усеща живота в цялата му пълнота. Можеше да усети Вашер с ореола от цвят около него, толкова ярък и красив. Беше жива отново.

— Стъписващо е в началото — каза Вашер. — Обикновено не е толкова зле, ако си върнеш Дъха след около час. Изчакаш ли седмица или дори няколко дни, все едно че го поемаш за първи път.

Възхитена от великолепното усещане, тя се усмихна, седна отново на стола и избърса остатъците риба от устата си.

— Болестта ми се махна!

— Разбира се. Имаш достатъчно Дъх поне за Третото извисяване, ако не греша. Никога няма да боледуваш. Почти няма да остаряваш дори. Стига да успееш да си задържиш Дъха, естествено.

Тя го погледна в паника.

— Не. Няма да те принуждавам да ми го дадеш. Макар че може би трябва. Голяма беля си, принцесо. Повече, отколкото струваш.

Тя се залови отново с храната, вече по-уверена. Имаше чувството, че последните няколко седмици са били кошмар. Мехур, нереален и несвързан с живота й. Тя ли беше наистина онази, която седеше на улицата и просеше? Наистина ли беше спала в дъжда и живяла в калта? Наистина ли беше мислила да започне да проституира?

Да. Не можеше да го забрави само защото вече си беше върнала Дъха. Но дали това, че беше станала Бездушна, бе повлияло на действията й? Дали болестта й също си беше казала думата? Тъй или иначе, главната причина бе просто отчаянието.

— Добре — каза той, стана и взе меча. — Време е да тръгваме.

— Къде? — попита тя недоверчиво. Последния път, когато го беше срещнала, той я беше намерил, принудил я беше да докосне този меч и я беше оставил вързана и със запушена уста.

Без да обръща внимание на тревогата й, Вашер хвърли на масата купчина дрехи.

— Облечи ги.

Тя ги огледа. Дебели панталони, риза, която се затъкваше в тях, елек върху ризата. Всичко в различни оттенъци на синьото. Имаше долни дрехи в не толкова ярък цвят.

— Това е мъжко облекло — каза тя.

— Практично е — отвърна Вашер и тръгна към вратата. — Няма да харча пари да ти купувам модни рокли, принцесо. Ще трябва да свикваш с тези дрехи.

Тя отвори уста да възрази, но бързо преглътна недоволството си. Беше прекарала… не знаеше колко време в тънка, почти прозрачна долна риза, която едва я покриваше до средата на бедрата. Взе панталоните и ризата с благодарност.

— Моля те… — Обърна се към него. — Благодарна съм ти за облеклото. Но не мога ли поне да знам какво смяташ да правиш с мен?

Вашер се поколеба на вратата.

— Имам работа за теб.

Тя потръпна, като си спомни труповете, които й беше показал Дент, и мъжете, които Вашер беше убил.

— Пак ще убиваш, нали?

Той я изгледа намръщено.

— Дент работи за нещо. Ще му попреча.

— Дент работеше за мен — каза Вивена. — Или така поне казваше. Всички неща, които направи, бяха по моя заповед. Просто гледаше да съм доволна.

Вашер се изсмя презрително и Вивена се изчерви. Косата й реагира на настроението й — за първи път след стъписването, когато видя Парлин мъртъв — и почервеня.

Беше толкова нереално. Две седмици на улицата? Струваше й се, че е било много по-дълго. Но ето, че изведнъж беше отново чиста и нахранена и някак отново се чувстваше като себе си. Отчасти беше заради Дъха. Не искаше никога повече да се разделя с него.

Изобщо не беше като себе си. Коя бе тогава? Имаше ли значение?

— Смееш ми се — каза тя. — Но аз просто правех най-доброто, което можех. Исках да помогна на народа си в предстоящата война. Да воювам срещу Халандрен.

— Халандрен не ти е враг.

— Враг ми е — каза тя рязко. — И се готви да тръгне срещу народа ми.

— Жреците имат сериозна причина за сегашните си действия.

— Според Дент всеки човек си мисли, че постъпва правилно.

— Дент е хитър. Той си е играл с теб, принцесо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти ли е хрумвало изобщо? — попита Вашер. — Да нападате кервани с провизии? Да вдигате на бунт идрианските бедняци? Да им напомняте за Вахр и обещанията му за свобода, които бяха толкова пресни в умовете им? Да се показвате на главатари на банди и да ги карате да мислят, че Идрис действа да подкопае властта в Халандрен? Принцесо, казваш, че всеки си мисли, че е на добрата страна, че всеки, който ти се противопоставя, се заблуждава. — Погледна я в очите. — Никога ли не си помисляла, че може би ти си на погрешната страна?

Вивена замръзна.

— Дент не работеше за теб — каза Вашер. — Дори не се преструваше, че го прави. Някой в този град го е наел, за да предизвика война между Идрис и Халандрен, и през последните няколко месеца той те използва, за да стане точно това. Опитвам се да разбера защо. Кои хора искат това и защо една война би ги устроила?

Вивена се отпусна на стола, широко отворила очи. Не можеше да бъде. Вашер грешеше.

— Ти беше съвършената пионка — каза Вашер. — Напомняхте на хората в бордеите за истинското им наследство, давахте на Дент фигура, зад която да се стекат. Дворът на боговете е на косъм от това да тръгне срещу отечеството ти. Не защото мразят идрианците, а защото имат чувството, че идриански метежници вече ги нападат.

Вашер поклати глава.

— Не можех да повярвам, че не си съзнавала какво правиш. Предполагах, че съзнателно действаш с него да предизвикате войната. — Изгледа я с укор. — Подцених глупостта ти. Хайде, обличай се. Не знам дали имаме време да предотвратим това, което вече направихте, но смятам да опитам.

 

 

Чувстваше се странно в тези дрехи. Панталоните я стягаха в бедрата и се чувстваше разголена в тях. Странно беше да не чува шумоленето на поли около глезените си.

Тръгна до Вашер, без да се оплаква, навела глава. Косата й беше твърде къса дори за плитка. Не се опита да си я пусне по-дълга засега. Щеше да изцеди прекалено много сила от тялото й.

Минаваха през идрианското гето и Вивена усети, че й е трудно да се сдържи да не подскача при всеки звук и да не се озърта през рамо, за да види дали някой не я следи. Онова хлапе там не беше ли искало да открадне парите, които бе изпросила? Онези няколко улични бандити не бяха ли искали да я предадат на Дент? Онези сиви сенки не бяха ли Безжизнени, дошли да я нападнат и да я убият? Подминаха една скитница край пътя, млада жена на неопределима възраст, но с покрито със сажди лице и светли очи, които ги наблюдаваха. Вивена долови алчността в очите й. Жената се мъчеше да реши дали да се опита да открадне нещо от тях.

Мечът в ръката на Вашер явно бе достатъчен, за да задържи момичето настрана. Вивена се загледа след нея, щом тя побягна в някаква уличка; изпитваше странното усещане за връзка.

„Цветове — помисли си. — Дали всъщност не бях самата аз?“

Не. Та тя дори не беше способна като онова момиче. Беше се оказала толкова наивна, че я бяха похитили, без да го разбере, после бе започнала да действа за предизвикване на война, без да съзнава какво прави.

„Никога ли не си помисляла, че може би ти си на погрешната страна?“

Не знаеше какво да вярва. Дент я беше подвел толкова бързо, че сега се колебаеше дали да повярва на всичко, което твърдеше този Вашер. Но все пак можеше да види признаци, че поне част от твърденията му са верни.

Дент винаги я беше водил на срещи с неблагонадеждни елементи в града. Те не само бяха хората, които наемник като него беше по-вероятно да познава, но и по-склонни да предпочитат хаоса на войната. Нападението на продоволствието на Халандрен щеше не само да затрудни воденето на война, но щеше и да направи жреците по-склонни да нападнат, докато все още са силни. Загубите пък щяха да ги насъскат още повече.

Беше смразяващо логично — толкова логично, че беше трудно да го пренебрегне.

— Дент ме накара да мисля, че войната е неизбежна — промълви тя. — Баща ми мисли, че е неизбежна. Всички твърдят, че ще има война.

— Грешат — каза Вашер. — Войната между Идрис и Халандрен е надвиснала от десетилетия, но никога не е била неизбежна. За да има война, е необходимо Завърналите се да бъдат убедени — а те обикновено са твърде съсредоточени върху себе си, за да искат нещо толкова разрушително като война. Само едно мащабно усилие — първо за да убеди жреците, които след това да започнат да убеждават боговете, докато те не им повярват — би било успешно.

Вивена гледаше напред по мръсната улица.

— Аз наистина съм безполезна, нали?

Вашер я изгледа.

— Първо, баща ми прати сестра ми да се омъжи за Бога крал вместо мен. Дойдох, но дори не знаех какво правя — Дент ме хвана още първия ден, когато пристигнах. Когато най-после му избягах, не можах да изкарам и месец на улицата, без да ме ограбят, пребият и заловят. А сега ти твърдиш, че лекомислено съм докарала народа си на ръба на войната.

— Не си приписвай твърде много. Дент е действал за предизвикването на тази война от дълго време. Според това, което чух, е подкупил дори идрианския посланик. Да не забравяме и някои елементи в управлението на Халандрен — тези, които са наели Дент преди всичко, — които искат този конфликт.

Всичко беше толкова объркващо. Това, което твърдеше Вашер, беше логично, но и твърденията на Дент също. Трябваше да разбере повече.

— Имаш ли някакви предположения кои може да са те? Тези, които са наели Дент?

Вашер поклати глава.

— Един от боговете според мен — или може би клика от няколко богове. Може би група жреци, които действат сами.

— Защо?

— Откъде да знам? — отвърна Вашер. — Не мога дори да разбера кой стои зад това.

— Не — каза Вивена. — Не това. Имам предвид защо ти се намесваш? Защо те интересува?

— Защото — отвърна сухо Вашер.

— Защото какво?

Той въздъхна.

— Виж, принцесо. Аз не съм като Дент. Нямам неговата дарба с думите и преди всичко не обичам много хората. Не очаквай от мен да си бъбрим. Разбрано?

Вивена затвори уста изненадана. „Ако се опитва да ме манипулира, прави го много странно.“

Крайната им цел се оказа занемарена сграда в ъгъла на занемарена пресечка. Докато се приближаваха, Вивена се зачуди как точно са възникнали бедняшки квартали като този. Дали хората нарочно ги бяха построили схлупени и паянтови? Дали тези улици, като други, които беше виждала, не са били някога част от по-добър район, изоставен и порутен?

Вашер я хвана за ръката, дръпна я към вратата и почука с дръжката на меча си. След секунда вратата се открехна със скърцане и две нервни очи надникнаха навън.

— Разкарай ми се от пътя — каза сприхаво Вашер, блъсна вратата и дръпна Вивена вътре. Младият мъж, който им бе отворил, залитна назад, притисна се до стената на коридора и ги пропусна да минат. После затвори вратата зад тях.

Сигурно би трябвало да е уплашена или поне ядосана от посрещането. Но след всичко, което бе преживяла, не й се стори кой знае какво. Вашер я пусна и заслиза по някакво стълбище. Вивена го последва предпазливо — тъмните стъпала й напомниха за мазето в скривалището на Дент. Потръпна. За щастие в дъното приликите между мазетата свършиха. Това имаше дървен под и стени. В средата на помещението имаше застлана черга и на нея седяха няколко мъже. Двама от тях се надигнаха, щом видяха Вашер.

— Вашер! — каза единият. — Добре дошъл. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Мъжете се спогледаха неловко, щом Вашер захвърли небрежно меча си настрани. Оръжието издрънча и се хлъзна по дървото. След това той се пресегна и дръпна Вивена напред.

— Косата — каза й.

Тя се поколеба. Използваше я също като Дент. Но за да не го ядоса, се подчини и промени цвета на косата си. Мъжете гледаха с благоговение, повечето наведоха глави в поклон.

— Принцесата — промълви един.

— Кажи им, че не искаш да тръгват на война — подкани я Вашер.

— Не искам — каза тя искрено. — Никога не съм искала сънародниците ми да се бият срещу Халандрен. Биха загубили почти със сигурност.

Мъжете се обърнаха към Вашер.

— Но тя действаше с господарите на гетото. Защо си е променила решението?

Вашер я погледна.

— Е?

Защо си бе променила решението? Наистина ли го беше променила? Всичко беше станало твърде бързо.

— Аз… — промълви тя. — Съжалявам. Не… осъзнах. Никога не съм искала война. Мислех, че е неизбежна, и затова се опитах да помогна за подготовката й. Може би бях заблудена.

Вашер кимна и я избута настрани. Остави я и седна с мъжете на чергата. Вивена се обгърна с ръце и неволно заопипва туниката и палтото, с които още не беше свикнала.

„Тези мъже са идрианци — разбра тя, заслушана в говора им. — И ме видяха, принцесата им, облечена в мъжки дрехи. Как е възможно все още да се интересувам от такива неща въпреки всичко, което се случва?“

— Добре — заговори Вашер. — Какво ще направите, за да спрете това?

— Чакай — каза един от мъжете. — Очакваш това да промени решението ни ли? Няколко думи от принцесата и трябва да повярваме на всичко, което ни говориш?

— Ако Халандрен тръгне на война, вие сте мъртви — сряза го Вашер. — Не можете ли да разберете това? Какво си мислите, че ще стане с идрианците в тези бордеи? Мислите, че сега нещата са лоши. Почакайте, когато започнат да гледат на вас като на симпатизанти на врага.

— Знаем това, Вашер — каза друг. — Но какво очакваш от нас? Да се примирим с отношението на Халандрен към нас? Да отстъпим и да почитаме мързеливите им богове?

— Всъщност не ме интересува какво правите — отвърна Вашер. — Стига да не включва заплаха за сигурността на властта в Халандрен.

— Може би просто трябва да признаем, че войната предстои, и да се бием — намеси се друг. — Може би господарите на гетото са прави. Може би най-доброто, което може да се направи, е да се надяваме, че Идрис ще спечели.

— Те ни мразят — добави друг, двайсет и няколко годишен мъж с гневен поглед. — Отнасят се с нас по-зле, отколкото със статуите по улиците! За тях ние сме по-нищожни от Безжизнени.

„Познат ми е този гняв — осъзна Вивена. — Изпитвам го. Все още го изпитвам. Гняв към Халандрен.“

Думите му обаче вече й звучаха кухо. Истината беше, че всъщност не бе усещала никаква ненавист от страна на хората на Халандрен. Ако изобщо бе усетила нещо, то по-скоро беше безразличие. За тях тя беше просто поредната отрепка на улицата.

Може би точно затова ги мразеше. Цял живот се беше трудила, за да стане нещо важно за тях — в представите й над живота й беше властвало чудовището, наречено Халандрен, и неговият Бог крал. А след това… след това в крайна сметка градът и хората му просто не я забелязваха. Тя не означаваше нищо за тях. А това наистина беше вбесяващо.

Един от идрианците, възрастен мъж с тъмна шапка, поклати замислено глава.

— Хората са неспокойни, Вашер. Половината мъже мислят да щурмуват Двора на боговете. Жените трупат храна в очакване на неизбежното. Младите излизат тайно да търсят легендарната армия на Калад из джунглите.

— Вярват в онзи стар мит? — учуди се Вашер.

Мъжът сви рамене.

— Предлага надежда. Скрита армия. Толкова могъща, че почти е сложила край на Велебран.

— Не вярването в митове ме плаши — заговори друг. — Плаши ме, че младите изобщо мислят за използването на Безжизнени като войници. Привиденията на Калад. Ба! — Обърна се и плю настрани.

— А това означава, че сме отчаяни — каза един от по-старите мъже. — Хората са разгневени. Не можем да спрем безредиците, Вашер. Не и след онова клане преди няколко седмици.

Вашер удари с юмрук по пода.

— Точно това искат те! Не можете ли да разберете, глупаци, че предлагате на враговете си идеалните изкупителни жертви? Онези Безжизнени, които ви нападнаха, не получаваха заповедите си от властите. Някой е вмъкнал няколко Безжизнени със заповеди да убиват, за да станат нещата гадни!

„Какво?“ — помисли Вивена сепнато.

— Теокрацията на Халандрен е тромава структура, натежала от бюрократична глупост и инерция — каза Вашер. — Никога не се движи, освен ако някой не я подбутне! Ако имаме улични безредици, точно това й трябва на военната фракция.

„Бих могла да му помогна“, помисли Вивена, докато наблюдаваше реакцията на идрианците. Познаваше тези хора инстинктивно, така, както Вашер не можеше да ги познава. Той се аргументираше добре, но подходът му към тях беше погрешен. Не беше достатъчно убедителен.

Можеше да му помогне. Но трябваше ли?

Не знаеше какво да мисли. Ако Вашер беше прав, тя беше разигравана като марионетка от Дент. Вече вярваше, че е било така, но можеше ли да е сигурна, че Вашер няма да направи същото?

Искаше ли война? Не, разбира се. Особено война, в която Идрис трудно можеше да оцелее, още по-малко да спечели. Толкова много се беше потрудила да затрудни Халандрен във воденето на война. Защо изобщо не бе помислила да се опита да я предотврати?

„Мислех — осъзна тя. — Това беше замисълът ми първоначално, още в Идрис. Мислех да убедя Бога крал против войната, щом стана негова жена.“

Беше се отказала от този план. Не, беше подведена да се откаже от него. Било от усещането за неизбежност на баща й или от коварството на Дент — или от двете, все едно. Първоначалният й инстинкт бе да предотврати конфликта. Това беше най-добрият начин да защити Идрис. И беше — едва сега го осъзна — също така най-добрият начин да защити Сири. На практика се бе отказала да спасява сестра си и вместо това се бе съсредоточила върху собствената си омраза и арогантност.

Спирането на войната нямаше да защити Сири от насилието на Бога крал. Но вероятно щеше да я опази да не бъде използвана като пионка или като заложница. Можеше да спаси живота й.

А това бе достатъчно за Вивена.

— Твърде късно е — каза един от мъжете.

— Не — намеси се тя. — Моля ви.

Мъжете замълчаха и се извърнаха към нея. Тя коленичи пред тях.

— Моля ви, не правете такива неща.

— Но, принцесо — каза един, — какво можем да направим ние? Господарите на гетото насъскват хората към гняв. Нямаме никаква власт в сравнение с тях.

— Все трябва да имате някакво влияние — отвърна тя. — Изглеждате благоразумни хора.

— Ние сме семейни хора и работници — намеси се друг. — Нямаме богатства.

— Но хората ви слушат, нали?

— Някои.

— Тогава им кажете, че има повече възможности. — Вивена наведе глава. — Кажете им да бъдат по-силни от мен. Идрианците тук в бордеите… видях силата им. Ако им кажете, че са били използвани, навярно ще могат да избегнат да бъдат подвеждани повече.

Мъжете мълчаха.

— Не знам дали всичко, което твърди този мъж, е вярно — каза тя и кимна към Вашер. — Но знам, че Идрис няма да спечели тази война. Би трябвало да правим всичко, което е по силите ни, за да я избегнем, а не да я подстрекаваме. — Усети сълза на бузата си, а косата й беше станала съвсем бяла. — Виждате. Аз… вече нямам самообладанието, което би трябвало да показва една принцеса и поклонничка на Аустре. Аз съм позор за вас, но моля ви, не позволявайте моят провал да ви обрече. Халандренците не ви мразят. Те всъщност не ви забелязват. Знам, че това е обезсърчително, но ако ги накарате да ви забележат с размирици и унищожение, само ще разпалите гнева им срещу отечеството ни.

— Значи трябва просто да легнем на гръб ли? — попита младият мъж. — Да ги оставим да ни стъпчат? Какво значение има дали ще го направят неволно? Пак ще сме стъпкани.

— Не — възрази Вивена. — Трябва да има по-добър начин. Сега идрианка е тяхна кралица. Може би, ако им оставим време, те ще преодолеят този предразсъдък. Сега трябва да съсредоточим силите си върху това да предотвратим нападението!

— Думите ви са разумни, принцесо — каза старият мъж с шапката. — Но… и ми простете за това, че се изтъквам, но… на нас, които сме тук, в Халандрен, ни е трудно да се грижим повече за Идрис. Идрис ни провали още преди да напуснем, а сега вече не можем и да се върнем.

— Идрианци сме — каза друг. — Но… семействата ни тук са по-важни.

Преди месец думите им биха я оскърбили. Преживяното на улиците обаче я беше научило какво може да направи отчаянието с човек. Какво беше Идрис за тях, ако семействата им гладуваха? Не можеше да ги вини за отношението им.

— Мислите ли, че ще живеете по-добре, ако Идрис бъде завладян? — попита Вашер. — Ако започне война, с вас ще се отнасят много по-зле, отколкото сега.

— Има други възможности — каза Вивена. — Знам участта ви. Ако се върна при баща ми и му обясня, навярно ще можем да намерим начин да ви върнем в Идрис.

— Да ни върнете в Идрис ли? — каза един от мъжете. — Семейството ми е тук вече от петдесет години!

— Да, но докато кралят на Идрис е жив, имате съюзник — отвърна тя. — Можем да действаме с дипломация, та животът ви да се подобри.

— Кралят не се интересува от нас — подхвърли тъжно друг.

— Аз се интересувам — отвърна тя.

И беше истина. Странно, но отчасти се чувстваше повече близка с идрианците в града, отколкото с тези, които бе оставила. Разбираше ги.

— Трябва да намерим начин да привлечем внимание към страданията ви, без да предизвикваме и омраза с това — каза тя. — Ще го намерим. Както казах, сестра ми е омъжена за Бога крал. Може би чрез нея ще успеем да го убедим да подобри условията в бедните квартали. Не защото го е страх от насилието, което могат да причинят хората ни, а заради жалостта, която изпитва от положението им.

Продължаваше да стои на колене, засрамена пред тези хора. Засрамена от това, че плаче, че я виждат в нелепо облекло и с разрошена къса коса. Засрамена от това, че толкова се е провалила.

„Как можах да се проваля толкова лесно? Аз, която уж трябваше да съм толкова подготвена, толкова сдържана. Как можах да се разгневя толкова, че да пренебрегна нуждите на хората си само за да отмъстя на Халандрен?“

— Искрена е — каза накрая един от мъжете. — Да, искрена е.

— Не знам — рече друг. — Все още мисля, че е много късно.

— Ако е така — промълви Вивена, все още забила очи в пода, — какво имате да губите? Помислете за хората, чийто живот бихте могли да спасите. Обещавам ви, Идрис няма да ви забрави. Ако помогнете да сключим мир с Халандрен, ще се погрижа да ви приемат като герои в отечеството ни.

— Герои, така ли? — каза един от мъжете. — Хубаво би било да ме знаят като герой, а не като един от ония, дето напуснаха земите ни да живеят в проклетия Халандрен.

— Моля ви — промълви Вивена.

— Ще видя какво мога да направя — рече един от мъжете и се изправи.

Още няколко се съгласиха, започнаха да стават и да стискат ръката на Вашер. Вивена остана на колене.

Най-сетне останаха само тя и Вашер. И Вашер я погледна и каза:

— Благодаря ти.

— Не го направих заради теб — промълви тя.

— Стани. Да вървим. Искам да се срещнем с още един човек.

— Аз… — Тя се помъчи да обясни чувствата си. — Защо трябва да правя каквото ми кажеш? Откъде да знам дали просто не ме използваш? Дали не ме лъжеш. Също като Дент.

— Не знаеш — отвърна Вашер и взе меча си. — Просто ще трябва да правиш каквото ти кажа.

— Пленничка съм ти, така ли?

Той я погледна през рамо. После клекна пред нея.

— Виж. И двамата сме съгласни, че войната е лошо за Идрис. Няма да те взимам на разбойнически набези или да се срещаш с господари на гетото. Единственото, което трябва да правиш, е да казваш на хората, че не искаш война.

— А ако не искам? — отвърна тя. — Ще ме принудиш ли?

Той я погледа мълчаливо. После изсумтя и стана.

Измъкна кесия и я хвърли към нея. Кесията я удари тежко в гърдите и тупна на пода.

— Върви — каза й той. — Върни се в Идрис. Ще го направя без теб.

Тя продължи да седи, загледана пред себе си. Вашер тръгна към вратата.

— Дент ме използва — промълви тя. — Най-лошото е, че все още имам чувството, че е станала някаква грешка. Имам чувството, че всъщност ми е приятел и че трябва да ида при него и да разбера защо направи това. Може би всички просто сме се объркали.

Затвори очи и отпусна глава на коленете си.

— Но после си спомням нещата, които го видях да прави. Приятелят ми Парлин е мъртъв. Други войници, пратени от баща ми, натикани в сандъци. Толкова съм объркана…

Млъкна.

— Не си единствената излъгана, принцесо — каза Вашер. — Дент… той е коварен. Човек като него може да бъде зъл до дъното на душата си, но ако е харизматичен и забавен, хората ще го слушат. Дори ще го харесват.

Вивена вдигна глава и примигна с насълзени очи.

Вашер извърна лице.

— Аз не съм като него. Не си падам по говоренето. Рязък съм с хората. И това ми пречи. Но не лъжа. Никога. — Погледна я в очите. — Искам да спра тази война. Това е, което е наистина важно за мен сега. Уверявам те.

Не беше сигурна дали да му вярва. Но усещаше, че го иска. „Идиотка. Просто ще те изиграят отново.“

Не се беше доказала като добър съдник за човешкия характер. Все пак не вдигна кесията.

— Искам да помогна. Стига помощта ми да не включва нещо повече от това да казвам, че искам да опазя Идрис от гибел.

— Добре.

Тя се поколеба.

— Наистина ли смяташ, че можем да го направим? Да спрем войната?

Той сви рамене.

— Може би. Стига да мога да се сдържа да не избия Цветовете от всички идрианци за това, че се държат като идиоти.

„Миролюбец с проблеми със сдържането на нервите — помисли Вивена тъжно. — Какво съчетание. Малко като благочестива идрианска принцеса, побрала БиоХроматичен дъх колкото за цяло село.“

— Има още места като това — каза Вашер. — Искам да те покажа на хората там.

— Добре. — Докато ставаше, се постара да не поглежда към меча. Той все още имаше странната способност да й причинява гадене.

— Няма да те водя при много хора — каза Вашер. — Нямам връзките на Дент и не съм приятел с важни хора. Тези, които познавам, са работници. Ще трябва да посетим складовете за боя и може би някои от полетата.

— Разбирам.

Вашер вдигна кесията и изведе Вивена навън.

„И тъй, започва се отново — помисли тя. — Мога само да се надявам, че този път съм на правилната страна.“