Брандън Сандърсън
Спиращият войната (41)

38.

Лайтсонг седеше на ръба на леглото си, загледан в пода. Челото му бе плувнало в пот. Дишаше тежко.

Ларимар изгледа накриво низшия писар и той сведе глава. Покрай стените на спалнята се бяха струпали слуги.

— Ваша милост? — попита Ларимар.

„Нищо не е — помисли Лайтсонг. — Сънувам война, защото мисля за това. Не е пророчество. Не е защото съм бог.“

Изглеждаше толкова реално. В съня си беше мъж на бойното поле, без оръжие. Около него умираха войници. Приятел след приятел. Познаваше ги, един от друг по-близки на сърцето му.

„Една война срещу Идрис няма да е така. Ще се води от Безжизнени.“

Не искаше да признае, че приятелите му в съня не носеха ярки цветове. Не беше гледал през очите на мъж от Халандрен, а на идрианец. Може би затова беше такава касапница.

„Идрианците са лошите. Те са бунтовниците, които се отцепиха и поддържат втори трон в границите на Халандрен. Те трябва да бъдат усмирени.

Заслужават го.“

— Какво видяхте, ваша милост? — попита отново Ларимар.

Лайтсонг затвори очи. Имаше и други образи. Повтарящите се. Блестящата червена пантера. Бурята. Лице на млада жена, погълната от мрака. Изядена жива.

— Видях Блашуивър — отвърна той: говореше само за последната част от сънищата. — Изчервена. Видях теб, и ти спеше. И видях Бога крал.

— Бога крал ли? — попита възбудено Ларимар.

Лайтсонг кимна и каза:

— Плачеше.

Писарят записваше. Ларимар не настоя за повече. Лайтсонг се надигна и се помъчи да заличи образите в ума си. Но не можеше да пренебрегне телесната слабост, която изпитваше. Беше денят му за пир и трябваше да вземе Дъх, иначе щеше да умре.

— Ще ми трябват урни — каза Лайтсонг. — Две дузини, по една за всеки от боговете, боядисани според цветовете им.

Ларимар се разпореди, без да попита защо.

— Също така ще ми трябват камъчета — каза Лайтсонг, докато слугите го обличаха. — Много.

Ларимар кимна. Щом го облякоха, Лайтсонг стана и тръгна.

За да се засити с душата на дете.

 

 

Лайтсонг хвърли камъче в една от урните и то изтропа в нея.

— Браво, ваша милост — похвали го Ларимар, който бе застанал до стола му.

— Чак пък браво — отвърна Лайтсонг и хвърли ново камъче. То падна близо до целената урна и един слуга притича, вдигна го от земята и го пусна в нея.

— Изглежда съвсем естествено — каза Лайтсонг. — Да вкарвам почти всеки път. — Чувстваше се много по-добре, след като му бяха дали нов Дъх.

— Наистина, ваша милост — каза Ларимар. — Мисля, че нейна милост Блашуивър се приближава.

— Добре — каза Лайтсонг и метна ново камъче. Този път улучи. Разбира се, урните бяха само на пет стъпки от стола му. — Мога да се изфукам с уменията си в хвърляне на камъчета.

Павилионът му беше вдигнат до самите порти на двора, до стената, която пречеше да се вижда градът отвън.

„Като ще ни държат заключени тук, можеха поне да проявят благоприличието да ни предложат хубава гледка.“

— Какво правиш, в името на Многоцветните тонове?

Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че Блашуивър е с ръце на кръста. Хвърли ново камъче.

— Знаеш ли, винаги съм се учудвал — каза той. — Когато изричаме клетви като тази, използваме цветовете. Защо не използваме имената си? Нали уж сме богове.

— Повечето богове не обичат имената им да се използват напусто — отвърна Блашуивър и седна до него.

— Значи са прекалено надути — каза Лайтсонг и хвърли ново камъче. Не улучи и слугата притича да го пусне в урната. — За мен лично би звучало много ласкателно, ако използват името ми. „Лайтсонг Храбрия!“ или, „В името на Лайтсонг Храбрия!“, това май е малко дълго. Бихме могли да го съкратим просто до „О, Лайтсонг!“

— Кълна се — каза тя, — че от ден на ден ставаш все по-странен.

— Всъщност не. Освен ако не се кълнеш в мен. Тъй че фразата ти би трябвало да стане: „Какво в името Ти правиш?“

Тя му изръмжа недоволно и той я погледна.

— Определено не го заслужавам все още. Трябва да те е ядосало нещо друго.

— Олмадър.

— Още ли не иска да ти даде Заповедите?

— Вече дори отказва да говори с мен.

Лайтсонг метна камъче в една от урните.

— Ах, само да познаваше освежаващото чувство на разочарование, което пропуска да познае, отказвайки приятелството ти.

— Не съм толкова разочароваща! — възмути се Блашуивър. — Всъщност бях доста мила с нея.

— В такъв случай проблемът си е твой — каза Лайтсонг. — Ние сме богове, скъпа, и бързо се отегчаваме от безсмъртното си съществуване. Стремим се, естествено, към крайни диапазони на емоция — добра или лоша, няма значение. В известен смисъл важна е по-скоро абсолютната стойност на емоцията, отколкото позитивното или негативно естество на тази емоция.

Блашуивър помълча. Лайтсонг — също.

— Лайтсонг, скъпи. Какво, в името Ти, означаваше пък това?

— Не съм много сигурен. Просто ми хрумна. Мога да онагледя значението му в главата си обаче. С числа.

— Добре ли си? — попита го тя, искрено загрижена.

В ума му пробягаха сцени на битка. Най-добрият му приятел, мъж, когото не познаваше, издъхващ пронизан от меч в гърдите.

— Не съм сигурен. Нещата са доста странни напоследък.

Тя помълча.

— Искаш ли да идем в палата ми и да полудуваме? Това винаги ми оправя настроението.

Той метна ново камъче и се усмихна.

— Скъпа, ти си непоправима.

— Аз съм богинята на похотта, в името Ти — каза тя. — Трябва да си изпълнявам ролята.

— Последния път, когато проверих, беше богинята на искреността.

— Искреност и искрени емоции, скъпи — отвърна тя мило. — И от мен да знаеш, похотта е една от най-искрените емоции. Добре, какво все пак правиш с тези тъпи камъчета?

— Броя — отвърна той.

— Броиш си глупостите ли?

— Да — отвърна Лайтсонг и метна ново камъче. — Както и жреците, които минават през портите, облечени в цветовете на всеки бог или богиня.

Блашуивър се намръщи. Беше обед и портите бяха доста оживени с влизащите и излизащи слуги и изпълнители. По-рядко се мяркаха жреци и жрици обаче — те бяха дошли рано, за да обслужват боговете си.

— Всеки път щом влезе жрец на определен бог — каза Лайтсонг, — хвърлям камъче в урната, символизираща въпросния бог.

Блашуивър видя как хвърли ново камъче и не улучи. Както бе наредил, слугите вдигнаха камъчето и го пуснаха в съответната урна. Виолетово и сребристо. Една от жриците на Хоупфайндър притича покрай тях по моравата, запътена към палата на своя бог.

— Объркана съм — каза Блашуивър.

— Лесно е — обясни Лайтсонг. — Виждаш, че някой носи пурпур, и хвърляш камъче в урната със същия цвят.

— Да, скъпи. Но защо?

— За да следим колко жреци на всеки бог влизат в двора, разбира се — каза Лайтсонг. — Притокът съвсем намаля. Съсел, би ли преброил, моля те?

Ларимар се поклони, събра няколко слуги и писари и им заповяда да изпразнят урните и да преброят камъчетата във всяка.

— Скъпи ми Лайтсонг — заговори Блашуивър. — Искрено се извинявам, ако съм те пренебрегвала напоследък. Олмадър се отнесе с грубо равнодушие към предложенията ми. Ако липсата на внимание от моя страна ти е разстроила ума…

— Умът ми си е съвсем в ред, благодаря — отвърна Лайтсонг. Изправи гръб и загледа броящите слуги.

— Тогава сигурно си безкрайно отегчен — продължи Блашуивър. — Сигурно можем да измислим нещо за забавление?

— Забавлявам се чудесно. — Усмихна се, преди да са му донесли резултатите. Купчинката на Мърсистар беше една от най-малките.

— Лайтсонг? — попита Блашуивър. Игривото й поведение беше приключило.

— Заповядах на жреците ми да дойдат рано тази сутрин — каза Лайтсонг и се обърна към нея. — И да ме настанят тук, пред портите, още преди слънцето да е изгряло. Броим жреците вече от шест часа.

Ларимар се приближи и му връчи списък на боговете с броя на жреците, влезли облечени в техните цветове. Лайтсонг го огледа и закима мълчаливо.

— На някои от боговете на служба са дошли по над сто жреци, но на двама — само по двайсетина. Мърсистар е една от тях.

— Тъй че? — попита Блашуивър.

— Тъй че… ще пратя слугите си да наблюдават и да броят при палата на Мърсистар, за да видим колко жреци са там. Вече подозирам, че знам какво ще открият. Жреците на Мърсистар не са по-малко от нашите. Просто влизат в двора по друг маршрут.

Блашуивър го погледна неразбиращо, а след това кривна глава.

— Тунелите?

Лайтсонг кимна.

Тя се отпусна на стола си и въздъхна.

— Е, поне не си полудял. Просто си отегчен.

— Нещо става с тези тунели, Блашуивър. И е свързано със слугата, който беше убит.

— Лайтсонг, имаме много по-големи проблеми, за които да се тревожим! — Тя поклати глава и се хвана за челото все едно я беше заболяла главата. — Не мога да повярвам, че още се занимаваш с това. Честно! Кралството скоро ще влезе във война — за първи път ролята ти в събранието е важна, — а ти се безпокоиш за това как жреците влизат в двора?

Лайтсонг не отговори веднага.

— Ето — каза накрая. — Позволи ми да докажа тезата си.

Пресегна се от дивана си и взе от земята малка кутия. Вдигна я и я показа на Блашуивър.

— Кутийка — изсумтя тя. — Много убедителен аргумент.

Той дръпна капака на кутията и на дланта му остана да лежи малка сива катеричка. Животинчето беше съвършено застинало, зяпнало напред и вятърът разрошваше козината му.

— Безжизнен гризач — каза Блашуивър. — Много по-добре. Вече ме убеди.

— Лицето, което е проникнало в палата на Мърсистар, е използвало това за отвличане — каза Лайтсонг. — Знаеш ли как се сломява Безжизнен, скъпа?

Тя сви рамене.

— Аз също не знаех — каза Лайтсонг. — Докато не накарах жреците си да сломят този. Явно са нужни седмици, докато се обуздае Безжизнен, за когото нямаш подходящите защитни фрази. Дори не съм сигурен как точно става това — вероятно е свързано с Дъха и с мъчение.

— Мъчение ли? Безжизнените са безчувствени.

Лайтсонг сви рамене.

— Все едно, слугите ми го сломиха. Колкото по-силен и опитен е Пробуждащият, създал Безжизнения, толкова по-трудно е да се сломи.

— Точно затова трябва да вземем Заповедите от Олмадър — каза Блашуивър. — Ако нещо се случи с нея, нейните десет хиляди стават безполезни за нас. Би ни отнело години, докато сломим толкова Безжизнени!

— Богът крал и някои от жриците на Олмадър също имат кодовете.

— О. И смяташ, че той просто ще ни ги даде? При положение, че дори не ни е позволено да говорим с него?

— Просто изтъквам, че едно-единствено убийство не би могло да унищожи цялата ни армия — каза Лайтсонг и вдигна катеричката. — Не това е важното. Важното е, че който е направил тази катеричка, е имал доста много Дъх и е знаел какво прави. Кръвта на съществото беше заменена с алкохол сукървица. Шевовете са съвършени. Заповедите, контролиращи гризача, бяха изключително силни. Шедьовър на БиоХроматичното изкуство.

— И? — попита тя.

— И го е пуснал в палата на Мърсистар — каза Лайтсонг. — Създал е суматоха, за да може да се промъкне в тези тунели. Някой друг проследява нахлулия и това второ лице убива човек, за да не разкрие какво е видял. Каквото и да има в онези тунели — накъдето и да водят те — е достатъчно важно, за да се харчи Дъх за него. Достатъчно важно, за да се убие за него.

Блашуивър поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че изобщо се занимаваш с това.

— Ти каза, че знаеш за тунелите. Накарах Ларимар да разпита и се оказа, че други също знаят. Използват ги за склад под палатите, поне така се твърди. Различни богове са заповядвали да ги строят в различни моменти в историята на двора.

— Но — продължи той възбудено, — също така може да се окажат съвършеното място за организиране на тайна операция! Дворът е извън юрисдикцията на градската стража. Всеки палат е една малка автономна държава! Разшири няколко от тези мазета така, че тунелите им да се свържат с други, прокопай ги навън под стените така, че да можеш да влизаш и излизаш тайно…

— Лайтсонг — прекъсна го Блашуивър. — Ако наистина става нещо толкова тайно, тогава защо жреците ще идват в двореца през тези тунели? Това няма ли да е малко подозрително? Искам да кажа, щом ти го забеляза, колко трудно би било да се открие?

Лайтсонг замълча и се изчерви.

— Разбира се. Толкова съм се увлякъл в претенцията си да бъда полезен, че се самозабравих! Страшно съм ти благодарен, че ми напомни, че съм идиот.

— Лайтсонг, нямах предвид…

— Не, всичко е наред — каза той и се изправи. — Защо ли си правя труда? Не бива да забравям кой съм. Лайтсонг, мразещият себе си бог. Най-безполезната личност, дарявана някога с безсмъртие. Само ми отговори на един въпрос обаче.

Блашуивър помълча.

— Какъв въпрос?

— Защо? — попита той и я погледна. — Защо мразя да съм бог? Защо се държа толкова лекомислено? Защо подронвам собствения си авторитет. Защо?

— Винаги съм предполагала, че е защото те забавлява контрастът.

— Не. Блашуивър, аз бях такъв още от първия ден. Когато се събудих, отказах да повярвам, че съм бог. Отказах да приема мястото си в този пантеон и този двор. Оттогава се държа по съответния начин. И, ако мога да кажа, доста съм захитрял в това с годините. Но не това е важното. Това, върху което трябва да се съсредоточа — важното, — е защо.

— Не знам — призна тя.

— Аз също. Но който и да съм бил преди, той се опитва да излезе навън. Непрекъснато ми шепне да заровя в тази загадка. Непрекъснато ми напомня, че не съм бог. Непрекъснато ме подтиква да се отнасям към всичко това лекомислено. — Лайтсонг поклати глава. — Не знам кой съм бил — никой няма да ми каже. Но започвам да имам подозрения. Бил съм личност, която не е могла просто да седи кротко и да остави нещо необяснено да се изхлъзне в мъглата на спомена. Бил съм човек, който е мразел тайните. И едва сега започвам да разбирам колко много тайни има в този двор.

Блашуивър изглеждаше изумена.

— Сега моля да ме извиниш — каза той на излизане от павилиона. Слугите му побързаха да го догонят. — Трябва да свърша една работа.

— Каква работа? — попита Блашуивър и стана.

Той я погледна през рамо.

— Да се видя с Олмадър. Има едни Безжизнени заповеди, с които трябва да се заема.