Брандън Сандърсън
Спиращият войната (39)

36.

„Няма да те оставя — написа Сузеброн. Седеше на пода до леглото, подпрял гръб на възглавниците. — Обещавам.“

— Как можеш да си сигурен? — попита Сири. — Може би щом се сдобиеш с наследник, ще ти омръзне животът и ще отдадеш Дъха си.

„Първо — написа той, — аз дори не знам все още как бих могъл да се сдобия с наследник. Отказваш да ми обясниш, нито искаш да отговориш на въпросите ми.“

— Те са смущаващи! — отвърна Сири и усети как косата й почервенява. Върна я до жълто.

„Второ — написа той, — не мога да отдам Дъха си, ако онова, което разбирам за БиоХромата, е вярно. Мислиш ли, че са ме лъгали за това как действа Дъхът?“

„Става много по-добър в писането — помисли Сири, докато го гледаше. — Какъв позор, да го държат изолиран през целия му живот.“

— Наистина не знам много за това — отвърна тя. — БиоХромата не е нещо, над което много се съсредоточаваме в Идрис. Подозирам, че половината неща, които знам, са слухове и преувеличения. Например в Идрис смятат, че вие принасяте в жертва хора на олтари тук в двора — това го чух десетина пъти от различни хора.

Той помисли малко, след което пак почна да пише. „Все едно, спорим за нещо, което е абсурдно. Няма да се променя. Няма изведнъж да реша да се самоубия. Не е нужно да се безпокоиш.“

Тя въздъхна.

„Сири — написа той, — живях петдесет години без никаква информация, никакво знание, едва можех да общувам с други. Може ли наистина да си мислиш, че бих се самоубил? Точно сега, когато открих как да пиша? Когато открих някой, с когото да си говоря? Когато открих теб?“

Тя се усмихна.

— Добре. Вярвам ти. Но все пак смятам, че трябва да се притесняваме от жреците ти.

Той извърна очи.

„Защо им е толкова проклето верен?“

Най-сетне отново я погледна. Написа:

„Би ли пуснала косата си дълга?“

Тя повдигна вежда.

— И какъв цвят да я направя?

„Червен“, написа той.

— Вие, халандренците, с вашите ярки цветове — каза тя и поклати глава. — Моите хора смятат червеното за най-скандалния от всички цветове!

„Съжалявам. Не исках да те обидя. Аз…“

Спря, щом тя посегна, докосна го по ръката и промълви:

— Не. Виж, не възразявах. Просто флиртувах. Извинявай.

„Флиртувах? — написа той. — В моята книга няма такава дума.“

— Знам. Тя е пълна с разкази за деца, изядени от дървета и други неща.

„Разказите са метафори, предназначени да учат…“

— Да, знам — отново го прекъсна тя.

„Та какво е флиртуване?“

— Това е… — „Цветове! Защо се забърквам в това?“ — То е, когато едно момиче се държи колебливо — или глупаво понякога, — за да накара някой мъж да й обърне повече внимание.

„Защо това ще накара мъжа да й обърне внимание?“

— Ами просто така. — Погледна го и леко се наведе към него. — Искаш ли да си пусна косата?

„Да.“

— Наистина ли искаш?

„Разбира се.“

— Е, щом трябва. — Тръсна глава и заповяда на косата си да стане кестенявочервена. Обагри се още щом се люшна във въздуха, от жълто в червено, като мастило, закапало в езеро с чиста вода. След това я накара да порасте. Способността бе по-скоро инстинктивна, отколкото съзнателна — като свиване на мускул. В този случай беше „мускул“, който беше използвала често напоследък, откакто бе наредила да режат косата й вечер, вместо да губи време с ресане.

Още докато се люшкаше покрай лицето й, косата се издължи. Тя пак отметна глава — беше натежала от косата, шията й се стопли от кичурите, вече плъзнали до раменете й и надолу по гърба на къдрици.

Сузеброн я гледаше с широко отворени очи. Тя се взря в тях и се опита да го погледне изкусително. Резултатът й се стори толкова нелеп, че се разсмя. Падна по гръб на леглото и новопорасналата й коса грейна около нея като огън.

Сузеброн я потупа по крака. Тя го погледна, надигна се и седна на леглото така, че да може да вижда дъсчицата, на която пишеше.

„Ти си много странна“, каза той.

Сири се усмихна.

— Знам. Не ставам за съблазнителка. Не мога да задържа лицето си сериозно.

„Съблазнителка — написа той. — Знам тази дума. Има я в една приказка, когато злата кралица се опитва да изкуси младия принц с нещо, макар че не знам с какво.“

Тя се усмихна.

„Мисля, че е смятала да му предложи храна.“

— Мда — отвърна Сири. — Добро тълкуване, Себ. Съвсем вярно.

Той се поколеба.

„Не му предлага храна, нали?“

Тя отново се усмихна.

Той се изчерви.

„Чувствам се като идиот. Има толкова неща, които всички разбират от само себе си. Но аз имам само приказките от една детска книга. Чел съм ги толкова често, че е трудно да се отделя — и от начина, по който ги разбирам, и от детето, което бях, когато ги прочетох за първи път.“

Започна да трие ядосано дъската. Сири сложи ръка на рамото му.

„Знам, че има неща, които не разбирам — написа той. — Неща, които те смущават, а аз имам само догадки. Не съм глупак. И все пак не разбирам. С твоето флиртуване и сарказъм — поведения, в които явно действаш обратно на това, което искаш, — се боя, че никога няма да те разбера.“

Загледа се унило в дъската, с парцала за триене в едната ръка и въглена в другата. Огънят в камината пращеше и мяташе вълни от яркожълто по гладко обръснатото му лице.

— Съжалявам — промълви тя и се притисна до него. Отпусна глава на рамото му. Всъщност не изглеждаше много по-голям от нея, след като вече беше свикнала. В Идрис имаше мъже, високи по два метра, а Сузеброн беше само с около педя по-висок. Освен това тялото му беше с толкова съвършени пропорции, че не изглеждаше неестествено. Беше си съвсем нормален, просто малко по-едър.

Той я погледна, както беше отпуснала глава на рамото му и притворила очи.

— Мисля, че се справяш по-добре, отколкото смяташ. Повечето хора в родината ми не ме разбираха и наполовина толкова добре като теб.

Той започна да пише и тя отвори очи.

„Трудно ми е да ти повярвам.“

— Истина е — увери го тя. — Непрекъснато ми казваха, че трябва да стана друга.

„Кой?“

— Сестра ми — отвърна тя с въздишка. — Жената, за която трябваше да се ожениш. Тя беше всичко, което трябва да е дъщерята на един крал. Сдържана, кротка, послушна, образована.

„Скучно“, написа той и се усмихна.

— Вивена е чудесна — каза Сири. — Винаги беше много мила с мен. Просто… ами, мисля, че искаше да съм по-сдържана.

„Не мога да разбера това — написа той. — Ти си чудесна. Толкова изпълнена с живот и възбуда. Жреците и слугите в двореца носят цветове, но вътре в тях няма цвят. Просто изпълняват задълженията си, строги и сериозни. Ти имаш вътрешен цвят, толкова много, че избликва навън и оцветява всичко около теб.“

Тя се усмихна.

— Звучи като БиоХрома.

„Ти си по-искрена от БиоХрома — написа той. — Моят Дъх прави нещата по-ярки, но не е мой. Твоето си е твое.“

Тя усети как косата й преля от тъмночервено в златисто. Въздъхна със задоволство и се притисна още малко към него.

„Как го правиш това?“, написа той.

— Кое?

„Променяш косата си.“

— Това е несъзнателно. Става руса, ако съм щастлива или доволна.

„Значи си щастлива? — написа той. — С мен?“

— Разбира се.

„Но когато говориш за планините, има такъв копнеж в гласа ти.“

— Липсват ми — каза тя. — Но ако си отида оттук, ти също ще ми липсваш. Човек не може да има всичко, което иска, защото исканията си противоречат.

Помълчаха. Той остави дъската настрани, прегърна я колебливо и се отпусна на леглото. Червенина пропълзя в косата й, щом осъзна, че се е сгушила до него само по долна риза.

„Но какво пък, женени сме“, помисли си.

Единственото, което разваляше хубавия миг, беше къркоренето в стомаха й. След няколко мига Сузеброн отново посегна към дъската и попита:

„Гладна ли си?“

— Не. Стомахът ми е немирник. Обажда се, когато е пълен.

Той помисли, после написа: „Сарказъм?“

— Само мъничко. Успокой се. Ще оцелея.

„Не яде ли преди да дойдеш в стаята ми?“

— Ядох. Но израстването на толкова много коса изтощава. После винаги съм гладна.

„Гладна всяка нощ? — написа той бързо. — И нищо не каза?“

Тя сви рамене.

„Ще ти поръчам храна.“

— Не, не можем да си позволим да се издадем.

„Какво да издадем? — написа той. — Аз съм Бог крал — получавам храна винаги когато пожелая. И преди съм поръчвал нощем. Това няма да е странно.“

Стана и тръгна към вратата.

— Почакай!

Той се обърна и я погледна през рамо.

— Не можеш да отидеш до вратата така, Сузеброн — каза тя тихо, за да не би някой да подслуша. — Облечен си.

Той се намръщи.

— Поне раздърпай дрехите си малко — каза тя и бързо скри дъската му за писане.

Той си разкопча яката, после захвърли на пода връхния си черен халат и остана по долна риза. Вдигна ръка и разроши тъмната си коса. Обърна се към нея и я погледна питащо.

— Идеално — каза тя и придърпа завивките до шията си да се покрие. Загледа с любопитство как Сузеброн почука на вратата.

Тя веднага се отвори. „Твърде важен е, за да отвори сам“, помисли Сири.

Той заповяда да донесат храна, като сложи ръка на корема си, след което посочи навън. Слугите — Сири почти не ги видя през открехнатата врата — се разбързаха да изпълнят заповедта му. Той се обърна, след като вратата се затвори, върна се при нея и седна на леглото.

След няколко минути влязоха слуги с маса за хранене и стол. Отрупаха масата с храна — от печена риба до мариновани зеленчуци и варени стриди.

Сири наблюдаваше всичко това с удивление. „Няма начин да са я приготвили толкова бързо. Просто са я държали готова в кухните, ако богът им случайно огладнее.“

Беше повече от прекомерно разхищение, но беше удивително също така. Издаваше стил на живот, какъвто хората в Идрис не можеха дори да си представят, символ на неравновесието в света. Някои хора гладуваха, а други бяха толкова богати, че никога дори не виждаха повечето ястия, приготвени за тях.

Слугите поставиха до масата само един стол. Сири гледаше как носят блюдо след блюдо. Не можеха да знаят какво ще поиска Богът крал, затова явно му носеха от всичко. Отрупаха масата, след което се оттеглиха, щом Сузеброн им посочи към изхода.

Беше прегладняла и миризмите бяха неустоими. Тя изчака напрегнато, докато вратата се затвори, после отметна завивките и скочи от леглото. Беше си мислила, че приготвяните за нея храни са разточителни, но не бяха нищо в сравнение с този пир. Сузеброн я покани с жест на стола.

— Ти няма ли да ядеш? — попита тя.

Той вдигна рамене.

Тя взе едно одеяло от леглото и го просна на каменния под.

— Какво ти харесва? — попита го и се приближи до масата.

Той посочи блюдото с врящите още миди и няколко от хлебчетата. Тя ги премести, заедно с още едно блюдо, в което сякаш нямаше риба — купа с плодове в някакъв гъст сос — на одеялото. След това седна и започна да се храни.

Сузеброн също седна на пода — много внимателно. Изглеждаше все така достолепно, макар и облечен само по долна риза. Сири му подаде дъсчицата и той написа:

„Това е много странно.“

— Кое? Да ядем на пода ли?

Той кимна. „Храненето е сложно за мен. Хапвам по малко, после слугите прибират блюдото, избърсват лицето ми и ми поднасят друго. Никога не довършвам цялото блюдо, дори да ми харесва.“

— Изненадана съм, че не ти държат и лъжицата — изсумтя тя.

„Правеха го, докато бях по-млад — написа той и се изчерви. — След време успях да ги накарам да ме оставят да ям сам. Трудно е, когато не можеш да говориш с никого.“

— Разбирам — каза Сири между два залъка. Погледна го. Хранеше се сдържано, на малки хапки. Жегна я срам, че тя яде толкова бързо, но след това реши, че й е все едно. Остави блюдото с плодовете и си взе от масата няколко сладкиша.

Сузеброн я зяпна, щом започна да ги нагъва.

„Това са тинквани от Пан Кал — написа той. — Ядат се на малки хапки и хапваш по малко хляб между тях, за да изчисти вкуса. Те са деликатес и…“

Спря, щом Сири вдигна цял сладкиш и го напъха лакомо в устата си. Усмихна му се и задъвка.

След като я погледа стъписано, той написа: „В приказките децата, които се тъпчат така, обикновено ги хвърлят в пропастта.“

Сири лапна още един захаросан сладкиш и задъвка.

Сузеброн я погледа, а след това посегна и си взе и той. Огледа сладкиша и също го лапна целия.

Сири се разсмя и едва не се задави.

— Ето, че продължавам да покварявам нашия Бог крал — каза тя, след като преглътна.

Сузеброн се усмихна. „Това е много любопитно“, написа и лапна още един цял сладкиш. И след него още един.

Тя го погледна учудено.

— Знаеш ли, след като си Бог крал би трябвало поне да можеш да ядеш сладки когато си поискаш.

„За мен има много правила, които другите не са длъжни да спазват — написа той, докато дъвчеше. — Това се обяснява в приказките. От принц или крал се изисква много. Бих предпочел да се бях родил селянин.“

Сири повдигна вежда. Имаше чувството, че той би се изненадал, ако наистина му се наложи да изпита неща като глад, бедност или болка дори. Но го остави с илюзиите му. Коя беше тя, че да го упреква?

„Ти беше гладната — написа той. — Но ям всъщност аз!“

— Явно не те хранят достатъчно — отвърна Сири и опита резенче хляб.

Той сви рамене и продължи да яде. Тя го гледаше и се чудеше доколко яденето е различно за него както е без език. Дали това се отразяваше на способността му да усеща вкуса? Сладкишите обаче определено му харесваха. Мисълта за езика й напомни по-мрачни теми. „Не можем да продължаваме така — помисли тя. — Да се преструваме, че светът не продължава да си върви без нас. Ще ни смажат.“

— Сузеброн — каза тя. — Мисля, че трябва да намерим начин да разкрием какво правят жреците с теб.

Той я погледна и написа: „Какво имаш предвид?“

— Имам предвид, че трябва да се опитаме да говориш с обикновените хора. Или може би с някого от боговете. Жреците печелят цялата си власт с това, че ги свързват с теб. Ако решиш да общуваш чрез някой друг, това ще им отнеме властта.

„Трябва ли да правим това?“

— Приеми поне за момент, че трябва — каза тя.

„Добре — написа той. — Но как точно бих общувал с някой друг? Не мога да се изправя и да започна да викам.“

— Не знам. Бележки може би?

Той се усмихна. „Има една приказка за това в книгата ми. Принцеса, затворена в кула, която хвърля бележки навън в океанските води. Кралят на рибите ги намира.“

— Едва ли тъкмо кралят на рибите се интересува от нашето затруднение — каза Сири сериозно.

„Такова същество е само малко по-малко фантастично от възможността бележките ми да бъдат намерени и изтълкувани правилно. Ако ги хвърлям през прозореца, никой не би повярвал, че ги е написал Богът крал.“

— А ако ги даваш на слуги?

Той се намръщи и написа: „Ако допуснем, че си права и че жреците ми действат против мен, няма ли да е глупаво да се доверим на слугите, които наемат те?“

— Може би. Но бихме могли да опитаме с някой слуга от Пан Кал.

„Никой от тях не обслужва мен, защото аз съм Богът крал — написа той. — Освен това какво ако привлечем един-двама слуги на наша страна? Как това би изложило жреците? Никой не би повярвал на слуга от Пан Кал, който противоречи на жреците.“

— Би могъл да направиш нещо необичайно. Да избягаш или да предизвикаш суматоха.

„Извън двореца винаги ме придружава свита от стотици хора. Пробуждащи, войници, стражи, жреци и Безжизнени. Наистина ли мислиш, че бих могъл да направя нещо, без да ме спрат веднага?“

— Не — призна тя. — Но трябва да направим нещо! Трябва да има някакъв изход от това.

„Не виждам никакъв. Трябва да работим с жреците, не срещу тях. Може би те знаят защо Боговете крале умират. Биха могли да ни кажат — мога да говоря с тях, с художественото писмо.“

— Не — каза Сири. — Още не. Нека първо да помисля.

„Добре“, написа той и лапна още един сладкиш.

— Сузеброн… — каза тя след малко. — Какво би казал да избягаш с мен? В Идрис?

Той се намръщи. „Може би. Но ми се струва крайно.“

— Ами ако успеем да докажем, че жреците се опитват да те убият? И ако успея да осигуря изход — някой, който да ни измъкне от двореца и извън града?

Идеята видимо го притесни. „Ако е единственият изход, ще дойда с теб — написа той. — Но не вярвам, че ще се стигне дотам.“

— Дано да си прав — отвърна тя. „Но ако не си, бягаме. Ще рискуваме със семейството ми, с война или без война.“