Брандън Сандърсън
Спиращият войната (38)

35.

Вивена се свести смъртно уплашена. Всичко я болеше. Опита се да се размърда, но ръцете и краката й бяха вързани. Успя само да се превърти в още по-неудобна поза.

Намираше се в тъмна стая, със запушена уста и с лице на грубия дъсчен под. Ръцете й бяха вързани отзад.

Наблизо имаше някой. Някой с много Дъх. Можеше да го усети, без дори да се опитва. Изви се и непохватно се превъртя на гръб. Успя да види фигура, очертана на фона на звездното небе, застанала на тераса недалече от нея.

Беше той.

Обърна се към нея, със скрито в сянка лице в тъмната стая, и тя се загърчи в паника. Какво се канеше да прави с нея този човек? Ужасни възможности минаха през ума й.

Мъжът тръгна към нея. Стъпваше тежко. Коленичи и дръпна главата й за косата.

— Още решавам дали да те убия, или не, принцесо — каза й. — На твое място бих внимавал много.

Гласът му беше дълбок, плътен и с непознат за нея акцент. Тя замръзна в хватката му разтреперана и косата й побеля. Той я гледаше съсредоточено, звездната светлина се отразяваше в очите му. След това пусна главата й на дървения под.

Тя простена, а той запали фенер и след това затвори вратите към терасата. Посегна към колана си и извади дълъг нож. Жегна я страх, но мъжът просто сряза връзките на ръцете й.

Метна ножа настрани и той се заби в дървото. След това се пресегна за нещо на леглото. За големия си меч с черната дръжка.

Вивена пропълзя назад и заизмъква парцала от устата си, за да изпищи. Мъжът обаче шибна във въздуха към нея с прибрания в ножницата меч и тя замръзна.

— Ще мълчиш — каза й рязко.

Тя се присви. „Как е възможно да ми се случва това?“ Защо не беше побягнала отдавна обратно към Идрис? Беше дълбоко разстроена, когато Дент бе убил главорезите в онзи ресторант. Още тогава беше разбрала, че си има работа с наистина опасни хора и ситуации.

Беше се оказала нагла глупачка да си въобрази, че изобщо може да направи нещо в този град. Този чудовищен, потискащ, ужасен град. Беше едно нищо. Жалка селянка от провинцията. Защо изобщо бе решила да се въвлече в политиката и интригите на тези хора?

Мъжът, Вашер, пристъпи към нея. Откопча закопчалката на черния меч и Вивена усети странно гадене. Тънка струя черен дим се заизвива от острието на меча.

Вашер се приближи, като натика меча в ножницата, влачеща се по пода зад него. После пусна меча на пода пред нея.

— Вдигни го.

Все още присвита в ъгъла, тя вдигна глава. Усети сълзи по бузите си.

— Вдигни меча, принцесо.

Тя нямаше никакъв опит с оръжия, но може би… Посегна към меча, но гаденето в гърлото й стана още по-силно. Простена и ръката й затрепери, докато се приближаваше към странното черно оръжие.

Дръпна я назад уплашено.

— Вдигни го! — изръмжа Вашер.

Тя се подчини с приглушен от отчаяние вик, сграбчи оръжието и ужасното гадене пропълзя като вълна нагоре по ръката й и в стомаха. Пръстите на другата й ръка отчаяно задърпаха парцала, запушил устата й.

„Здрасти — чу глас в главата си. — Искаш ли да убием някого днес?“

Тя пусна ужасното оръжие, падна на колене и повърна. Нямаше много в стомаха й, но не можеше да се спре. Когато свърши, запълзя назад и отново се присви до стената. Беше й толкова зле, че не можеше да извика за помощ, не можеше дори да си избърше устата.

Разплака се пак. Това като че ли беше най-малкото й унижение. През насълзените си очи видя стоящия кротко пред нея Вашер. После той изсумтя — сякаш изненадан — и вдигна меча. Щракна закопчалката на ножницата, с което отново заключи оръжието, после забърса с кърпа повърнатото на пода.

— В един от бедняшките квартали сме — каза той. — Можеш да крещиш колкото искаш, никой няма да обърне внимание. Освен мен. Ще се ядосам. — Погледна я в очите. — Предупреждавам те, не съм известен като човек, който умее да сдържа нервите си.

Вивена потръпна. Гаденето още не й беше минало. Този човек владееше повече Дъх и от нея. И все пак, когато я беше отвлякъл, изобщо не бе усетила да има някой в стаята й. Как беше успял да се скрие?

И какъв беше онзи глас?

При сегашното й положение като че ли беше глупаво да се разсейва с тези неща. Но прибягна до тях, за да не мисли какво може да й направи този човек. Какво…

Той дръпна парцала от устата й. Тя изпищя, опита се да се измъкне и той изруга, стъпи с единия си крак на гърба й и я притисна към пода. Върза отново ръцете й и пак й запуши устата. Метна я на рамо и я понесе нанякъде.

— Прокълнати от Цветовете бордеи — измърмори. — Всички са твърде бедни, за да си позволят мазета. — Сложи я да седне до прага във втората, по-малка стая и върза ръцете й за дръжката на вратата. После отстъпи назад и я изгледа, явно недоволен. Клекна пред нея, доближи небръснатото си лице до нейното и лошият му дъх удари ноздрите й.

— Трябва да свърша една работа — каза й. — Работа, която ти ме принуди да свърша. Няма да бягаш. Избягаш ли, ще те намеря и ще те убия. Ясно?

Тя кимна вяло.

Видя го как взе меча си от другата стая и забърза по стълбите. Вратата долу се затръшна и щракна и тя остана сама и безпомощна.

 

 

След час сълзите й бяха съвсем пресъхнали. Седеше отпусната, с неудобно вързани ръце. Отчасти продължаваше да очаква да я намерят. Дент, Тонк Фах, Бижутата. Те бяха опитни. Трябваше да могат да я спасят.

Никакво спасение не дойде. Колкото и замаяна и изтощена да беше, осъзна нещо. Този мъж — този Вашер — беше човек, от когото се боеше дори Дент. Вашер беше убил един от приятелите му преди няколко месеца. Беше опитен поне колкото тях.

„Как всички са се озовали тук? — помисли тя. Китките й бяха ожулени болезнено. — Не изглежда да е съвпадение.“ Може би Вашер беше проследил Дент до града и в някакъв извратен акт на съперничество действаше срещу тях.

„Ще ме намерят и ще ме спасят.“

Но знаеше, че няма да я намерят. Не и ако Вашер беше толкова умел, колкото казваха. Той щеше да знае как да се скрие от Дент. Ако искаше да се спаси, трябваше да го направи сама. Тази мисъл я ужаси. Но странно, спомените от уроците на учителите й се върнаха в ума й.

„Има неща, които трябва да направиш, ако си похитена — беше я учил един. — Неща, които всяка принцеса трябва да знае.“ Откакто беше в Т’Телир, бе започнала да приема, че уроците й са били безполезни. Сега с изненада се улавяше, че си спомня часове, свързани пряко със сегашното й положение.

„Ако някой те похити — беше я учил наставникът й, — най-доброто време за бягство е в началото, докато все още си силна. Ще те държат гладна и ще те бият, тъй че скоро ще си твърде слаба да бягаш. Не очаквай да те спасят, макар че приятелите ти несъмнено ще се опитват да ти помогнат. Никога не очаквай да бъдеш освободена срещу откуп. Повечето похищения завършват със смърт.

Най-доброто, което можеш да направиш за страната си, е да се опиташ да избягаш. Ако не успееш, похитителят ти вероятно ще те убие. Това е за предпочитане пред всичко, което би могла да понесеш като пленничка. А и ако умреш, похитителите вече няма да имат заложничка.“

Беше суров, откровен урок — но повечето й уроци бяха такива. По-добре да умреш, отколкото да те държат в плен и да те използват против Идрис. Същият този урок я беше предупредил, че Халандрен може да се опита да я използва срещу Идрис, щом тя дойде тук като кралица. Бяха й казали, че в такъв случай баща й може да се окаже принуден да поръча убийството й.

Не се налагаше да се безпокои повече за този проблем. Съветът какво да прави, ако я похитят, обаче, изглеждаше полезен. Плашеше я, караше я да иска просто да се свие на топка и да чака, с надеждата, че Вашер може би ще намери причина да я пусне. Но колкото повече мислеше, толкова повече разбираше, че трябва да е силна.

Беше се държал грубо с нея — прекалено грубо дори. Беше искал да я уплаши така, че да не се опита да избяга. Беше изругал, че няма мазе, защото едно мазе щеше да е удобно място, където да я скрие. Щом се върнеше, сигурно щеше да я премести на по-сигурно място. Учителите й бяха прави. Единственият шанс, който имаше да се спаси, беше сега.

Ръцете й бяха вързани здраво. Вече няколко пъти се беше опитала да ги освободи. Вашер обаче явно разбираше от възли. Тя ги развъртя, ожули още кожа и се присви от болка. Кръв закапа по китката й, но дори хлъзгавината на кръвта не бе достатъчна, за да освободи ръцете си. Заплака отново, не от страх, а от болка и безсилие.

Не можеше да се измъкне. Но… дали не можеше да накара въжетата да се развържат сами?

„Защо не позволих на Дент да ме научи на Дъха по-рано?“

Упоритата й праведност сега й се стори още по-глупава. Разбира се, че беше по-добре да използва Дъха, отколкото Вашер да я убие — или да й направи нещо още по-лошо. Като че ли вече разбираше Лемекс и желанието му да събере достатъчно БиоХрома, за да удължи живота си. Опита се да изрече Заповедите през запушилия устата й парцал.

Беше безполезно. Дори тя знаеше, че Заповедите трябва да се изрекат ясно. Започна да върти брадичка и да избутва парцала с език. Не изглеждаше толкова стегнат като връзките на китките й. Освен това беше влажен от сълзи отвън и от слюнка отвътре. Заизбутва го с устни и зъби. И дори се изненада, когато той най-сетне падна разхлабен под брадичката й.

Облиза устни и раздвижи ожулената си челюст. „Сега какво?“ Тревогата й се усили. Сега наистина трябваше да избяга. Ако Вашер се върнеше и видеше, че е успяла да избута парцала от устата си, никога повече нямаше да й даде такава възможност. И сигурно щеше да я накаже за неподчинението й.

— Въжета — каза тя. — Развържете се.

Не последва нищо.

Тя стисна зъби и се помъчи да си спомни Заповедите, които й беше казал Дент. „Дръж неща“ и „Защити ме“. Нито една от двете не изглеждаше подходяща в сегашното й положение. Тя определено не искаше въжетата да стегнат китките й още повече. Само че той беше казал още нещо. Да си представиш какво искаш. Опита да си представи как въжетата се развързват.

— Развържете се — каза ясно.

Отново не последва нищо.

Вивена отпусна глава в безсилие. Пробуждането беше толкова объркващо. А това беше странно при толкова многото правила и ограничения, които, изглежда, имаше около него. Или може би просто бе объркващо за нея?

Затвори очи. „Трябва да го направя. Трябва да се справя. Иначе ще умра.“

Отвори очи и се съсредоточи върху връзките. Представи си отново как се развързват, но някак си усещаше, че не е правилно. Държеше се като дете, седнало и вторачено в листо, дете, което се опитва да накара листото да се раздвижи само като се съсредоточи върху него.

Новите й сетива действаха така. Те бяха част от нея. Тъй че вместо да се съсредоточи, този път тя се отпусна и остави безсъзнателния й ум да върши работата. Приличаше малко на това как сменяше цвета на косата си. После заповяда:

— Развържи.

Дъхът потече от нея. Беше все едно, че пускаш мехури под водата, издишваш част от себе си, но чувстваш как се влива в нещо друго. Това нещо друго стана част от нея — крайник, който много смътно можеше да контролира. Беше по-скоро усещане за въже, отколкото способност да го движи. Щом Дъхът я напусна, усети как светът наоколо помръкна, цветовете станаха по-малко ярки, шумът на вятъра — по-слабо доловим, животът на града — малко по-далечен. Въжетата около китките й потръпнаха и кожата й пламна.

А после въжетата се развързаха и паднаха на пода и тя зяпна китките си.

„Аустре, Боже на Цветовете — помисли си. — Успях.“ Не беше сигурна дали трябва да е впечатлена, или засрамена.

Но знаеше, че трябва да бяга. Развърза глезените си, след което с усилие се надигна. Забеляза, че част от дървената врата е напълно изцедена от цвят в кръг около дланите й. Спря за миг, след което сграбчи въжето и затича надолу по стълбите. Отключи вратата и надникна навън, но беше тъмно и не можеше да види почти нищо.

Пое си дълбоко дъх и се втурна в нощта.

 

 

Повървя известно време без посока — искаше само да се отдалечи колкото се може повече от бърлогата на Вашер. Знаеше, че трябва да си намери скривалище, но я беше страх. Изпъкваше със скъпото си облекло и всички, покрай които минеше, щяха да я запомнят. Единствената й надежда беше да се измъкне от бордеите и да стигне до същинския град, където можеше да намери пътя си до Дент и другите.

Носеше въжето затъкнато в широкия джоб на полата си, скрит зад гънка плат на кръста. Толкова беше свикнала да има точно определено количество Дъх, че липсата и на най-малката частица от него се усещаше неприятно. Пробуждащите можеха да възстановят Дъха, който са вложили в предметите. Бяха я учили за това. Просто не знаеше Заповедта, с която да го направи. Затова носеше въжето, с надеждата, че Дент ще може да й помогне да си върне Дъха.

Крачеше бързо, с наведена глава, и се оглеждаше за някоя дрипа, с която да може да се увие и да скрие роклята. За щастие часът като че ли беше много късен дори за повечето улични разбойници. Зърваше от време на време по някоя скрита в сенките фигура и сърцето й се разтупкваше още по-силно.

„Само слънцето да изгрее по-скоро!“, помисли си. Вече започваше да изсветлява, но все още беше доста тъмно и тя се затрудняваше да определи посоката, в която вървеше. Улиците в бедняшките квартали бяха толкова объркани, че имаше чувството, че се движи в кръг. Високите сгради надвисваха над нея, затулили небето. Личеше, че този район някога е бил много по-богат. По фасадите на сградите се виждаха релефи и избледнели цветове. На площада надолу по улицата, вляво от нея, имаше счупена статуя на мъж на кон, може би част от фонтан или…

Вивена спря. Счупена статуя на конник? Защо това й се стори познато?

„Напътствията на Дент — сети се. — Когато обясни на Парлин как да стигне от къщата скривалище до ресторанта.“ Онзи ден, преди няколко седмици, вече й се струваше съвсем смътен. Но все пак помнеше разговора. Беше се притеснила, че Парлин ще се изгуби.

За първи път от часове се обнадежди. Указанията бяха прости. Можеше ли да си ги спомни? Помъчи се, като вървеше колебливо, отчасти доверявайки се само на инстинкта си. Само след минути осъзна, че тъмната улица около нея й изглежда позната. В бедняшките квартали нямаше лампи, но предутринната светлина беше достатъчна.

Зави — и ето, къщата скривалище бе точно срещу нея, присвита между две по-големи сгради. „Благословени Аустре!“, помисли тя с облекчение, бързо пресече улицата и се вмъкна в къщата.

Стаята на първия етаж беше празна. Вивена бързо отвори вратата към мазето и заслиза.

Заопипва и намери фенер с кремък и желязо в една ниша. Дръпна вратата да я затвори и й се стори много по-тежка, отколкото очакваше. Това беше сякаш добре, въпреки че не можеше да я заключи от тази страна. Остави я отключена и се наведе да запали фенера.

Надолу водеха изтъркани прогнили стъпала. Тя спря, спомнила си предупреждението на Дент за стъпалата. После заслиза внимателно. Чуваше как пращят под краката й и разбра защо се е притеснявал. Все пак успя да слезе без проблеми. Сбърчи нос, доловила миризмата на гнило. На стената висяха трупчетата на няколко животни. Някой беше влизал тук наскоро, което беше добър знак.

Мазето беше под пода на горната стая. Щеше да отдъхне тук за няколко часа, а ако Дент не се върнеше, щеше рискува да излезе навън. След това…

Замръзна и фенерът се люшна в ръката й. Треперливата му светлина огря мъж, седнал пред нея, с наведена глава и скрито в сянката лице. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а глезените му стегнати за краката на стола.

— Парлин? — попита стъписано Вивена и притича към него. Остави фенера на пода и се смрази. По пода имаше кръв.

— Парлин! — каза тя по-високо и повдигна главата му. Очите му я зяпнаха невиждащо, лицето му беше в кървави рани. Очите му бяха мъртви.

Ръцете на Вивена затрепериха.

— О, Цветове! — промълви тя стъписано. — Цветове, Цветове, Цветове…

Нечия ръка падна на рамото й и тя изпищя и се обърна. В тъмното зад нея стоеше едър, почти огромен мъж.

— Здрасти, принцесо — каза Тонк Фах с усмивка.

Вивена се отдръпна и едва не се блъсна в тялото на Парлин. Задиша задъхано, с ръка на гърдите. Чак сега видя трупчетата на стените по-добре.

Не бяха на диви животни. Това, което по погрешка беше взела за фазан на смътната светлина на фенера, беше зелено. Мъртъв папагал. До него висеше маймуна — с разсечено и нарязано тяло. Най-прясното трупче беше на голям гущер. Всички бяха измъчвани.

— О, Аустре! — прошепна тя.

Тонк Фах посегна да я сграбчи и Вивена най-сетне се отърси от стъписването си и отскочи. Закатери се по стъпалата, но спря, понеже се удари в нечии гърди.

Вдигна очи и примига.

— Знаеш ли какво най-много мразя в това да съм наемник, принцесо? — попита тихо Дент и я сграбчи за ръката. — Изпълняването на стереотипите. Всички смятат, че не могат да ми се доверят. Работата е, че наистина не могат.

— Правим за каквото ни платят — каза Тонк Фах зад нея.

— Не е точно най-желаната работа — добави Дент, държеше я здраво. — Но парите са добри. Надявахме се да не ни се наложи да правим това. Всичко вървеше толкова мило. Защо избяга? Какво ти го подсказа?

Бутна я внимателно напред, без да пуска ръката й. Бижутата и Буцата заслизаха по стълбите зад него. Стъпалата изскърцаха под тежестта им.

— Лъгали сте ме през цялото време — прошепна тя и едва усети сълзите, закапали по страните й. Сърцето й се разтуптя, докато се мъчеше да проумее ставащото. — Защо?

— Похищението е трудна работа — отвърна Дент.

— Ужасен занаят — добави Тонк Фах.

— По-добре е, ако обектът изобщо не разбере, че е похитен.

„Винаги ме държаха под око. Винаги бяха до мен.“

— Лемекс…

— Не направи каквото ни трябваше — каза Дент. — Отровата беше твърде добра смърт за него. Трябваше да си се сетила, принцесо. С толкова много Дъх, колкото имаше той…

„Не може да е умрял от болест — осъзна тя. — Аустре!“ Изтръпна. Погледна към Парлин. „Мъртъв е! Парлин е мъртъв. Те са го убили.“

— Не го гледай — каза Дент и деликатно обърна главата й от трупа. — Беше просто злополука. Чуй ме, принцесо. Нищо лошо няма да ти се случи. Няма да те нараним. Просто ни кажи защо избяга. Парлин настояваше, че не знае къде си отишла, макар да знаехме, че говори с теб на стълбището точно преди да изчезнеш. Наистина ли избяга, без да му кажеш? Защо? Какво те накара да ни заподозреш? Някой от агентите на баща ти ли се свърза с теб? Мислех, че ги намерихме всички, когато влязоха в града.

Тя поклати глава. Беше изтръпнала цялата.

— Това е важно, принцесо — каза кротко Дент. — Трябва да знам. С кого се свърза? Какво ти казаха господарите на гетото за мен? — И започна да извива ръката й.

— Не бихме искали да счупим нещо — подхвърли Тонк Фах. — Вие, идрианците, много лесно се чупите.

Онова, което преди й приличаше на лековато бърборене, изведнъж зазвуча ужасяващо и грубо. Тонк Фах се извисяваше на смътната светлина на фенера вдясно от нея. Фигурата на Дент пред нея беше по-тънка. Тя си спомни бързината, с която беше убил онези телохранители в ресторанта.

Спомни си как бяха унищожили къщата на Лемекс. Спомни си насмешливото им пренебрежение към смъртта. Бяха крили всичко това зад булото на хумор… Огледа се и видя два големи сандъка, напъхани под стълбището. От единия се подаваше крак, на ботуша се виждаше знакът на идрианската армия.

Баща й наистина беше пратил хора, за да я върнат. И Дент ги беше намерил, преди да я намерят те. Колко души беше убил? Телата нямаше да се задържат дълго в това мазе. Тези два трупа бяха сравнително нови и скоро щяха да ги изхвърлят някъде.

— Защо? — отново попита тя. Беше толкова стъписана, че едва можеше да говори. — Нали ми бяхте приятели.

— Приятели сме — отвърна Дент. — Аз те харесвам, принцесо. — Каза го с усмивка. Искрена, не като злото хилене на Тонк Фах. — Ако това означава нещо, всъщност съжалявам. Парлин не трябваше да умре — това наистина беше нещастен случай. Но какво да се прави, работата си е работа. Правим за каквото ни плащат. Обясних ти всичко това няколко пъти. Сигурен съм, че го помниш.

— Така и не повярвах… — промълви тя.

— Никога не вярват — каза Тонк Фах.

Вивена примига. „Махай се бързо. Докато още имаш сили.“

Беше избягала веднъж. Нима не стигаше? Не заслужаваше ли малко мир?

„Бързо!“

Изви ръката си и я перна отзад в наметалото на Тонк Фах.

— Сграбчи…

Дент обаче беше много бърз. Дръпна я назад, запуши й устата, а след това хвана другата й ръка и я стисна здраво. Тонк Фах гледаше изненадан как роклята й се изцеди от цвят, посивя и част от Дъха й премина през пръстите на Дент и в наметалото му. Но без Заповед Дъхът не можеше да направи нищо. Беше похабен и Вивена усети как светът наоколо стана по-сив.

Дент пусна устата й и плесна Тонк Фах по темето.

— Ей! — викна ядосано едрият мъж и се потърка по главата.

— Внимавай — каза му Дент, след което отново се обърна към Вивена, без да пуска ръката й.

Между пръстите му капеше кръв от наранената й китка. Дент замръзна, явно едва сега видял разкървавените й ръце. Тъмнината в мазето ги беше скрила. Погледна я в очите.

— О, по дяволите. Не си избягала от нас, нали?

— Какво? — удиви се Тонк Фах.

— Какво стана? Той ли беше?

Вивена не отговори.

Дент се намръщи, изви ръката й и тя изохка.

— Добре. Явно ме принуждаваш. Да се оправим първо с този твой Дъх, а после можем да си побъбрим — мило, като приятели — за това, което се е случило с теб.

В този момент Буцата пристъпи до Дент. Сивите му очи се взираха напред, празни както винаги. Само че… дали тя не видя нещо в тях? Или си го въобрази? Сетивата й бяха толкова напрегнати, че не можеше да разчита на тях. Буцата сякаш се вгледа в очите й.

— Така — каза Дент студено. — Сега повтаряй след мен. Моят живот към твоя. Моят Дъх става твой.

Вивена вдигна глава, погледна го в очите и каза:

— Вой на слънцето.

Дент се намръщи.

— Какво?

— Нападни Дент. Вой на слънцето.

— Чак… — понечи да я спре Дент. И в този миг юмрукът на Буцата се стовари в лицето му.

Ударът го отхвърли настрани към Тонк Фах, който изруга и залитна. Вивена се изтръгна, промуши се покрай Буцата — едва не се спъна в роклята си — и налетя с рамо напред в изненаданата Бижута.

Тя падна, а Вивена се закатери задъхано по стълбите.

— Позволила си да чуе защитната фраза? — изрева Дент зад нея. До ушите й стигна тропот от боричкането му с Буцата.

Бижутата успя да се изправи и тръгна след нея, но единият й крак пропадна в счупено стъпало. Вивена се измъкна в стаята горе, затръшна вратата и я залости.

„Няма да ги задържи дълго — каза си безпомощно. — Ще продължат да ме гонят. Също като Вашер. Боже на Цветовете! Какво да правя?“

Изхвърча на улицата, огряна вече от утринната светлина, и се шмугна в близката пряка. А после просто продължи да бяга, като този път избираше най-малките мръсни и тесни улички.