Брандън Сандърсън
Спиращият войната (35)

32.

Винаги си беше отишъл, когато Сири се събудеше.

Тя лежеше в дълбокото меко легло, а утринната светлина струеше през прозореца. Денят вече ставаше топъл и дори тънкият чаршаф беше много горещ. Скоро го избута настрани, но остана в леглото, загледана в тавана.

По слънчевата светлина можеше да определи, че е почти обед. Двамата със Сузеброн обикновено оставаха да си говорят до късно. Това може би беше добре. Някой можеше да види, че става все по-късно и по-късно всяка сутрин, и да помисли, че се дължи на други дейности.

Протегна се лениво в леглото. Отначало й беше странно да общува с Бога крал. С отминаването на дните обаче й се струваше все по-естествено. Намираше писането му — с колебливите, неопитни букви, които обясняваха толкова интересни мисли — за мило. Подозираше, че ако говореше, гласът му щеше да е гальовен. Беше толкова нежен. Изобщо не беше очаквала това.

Усмихна се, потънала в меката възглавница, и смътно съжали, че той не беше тук, когато се събуди. Беше щастлива. Това също изобщо не беше очаквала от Халандрен. Липсваха й планинските земи и невъзможността да напуска Двора на боговете я отчайваше, особено предвид политиката.

И все пак имаше други неща. Великолепни неща. Блестящите цветове, артистите, самото изумително преживяване в Т’Телир. И възможността да говори със Сузеброн всяка нощ. Безразсъдството й беше повод за срам и неудобство за семейството й, но Сузеброн го намираше за възхитително, дори за привлекателно.

Усмихна се отново и си позволи да помечтае. Само че реалният живот започна да се натрапва. Сузеброн беше в опасност. Реална, сериозна опасност. Отказваше да повярва, че жреците му могат да му причинят каквото и да е зло или да са заплаха. Същата наивност, която го правеше толкова чаровен, беше и ужасно опасна.

Но какво можеше да се направи? Никой друг не знаеше за опасността, която го грозеше. Имаше само една личност, която можеше да му помогне. Тази личност, за жалост, не беше на висотата на задачата. Беше пренебрегвала уроците си и беше стигнала до съдбата си напълно неподготвена.

„И какво от това?“, прошепна глас в ума й.

Сири се загледа в тавана. Трудно й беше да изпита обичайния срам, че бе пренебрегвала уроците си. Беше направила грешка. Колко време още щеше да прекара в униние, ядосвайки се на себе си заради нещо минало и приключило?

„Добре — каза си тя. — Стига оправдания и съжаления. Може да не съм се подготвила толкова добре, колкото трябва, но съм тук, сега, и трябва да направя нещо.

Защото никой друг няма да го направи.“

Смъкна се от леглото и прокара пръсти през дългата си коса. Сузеброн я харесваше дълга — намираше я за възхитителна, също като слугините й. С тяхна помощ поддържането й дълга си струваше усилието. Скръсти ръце и облечена само по долна риза, закрачи из стаята. Трябваше да играе тяхната игра. Мразеше да го мисли по този начин. „Игра“ предполагаше малки залози. Това не беше игра. Беше животът на Бога крал.

Зарови в паметта си, за да измъкне колкото можеше късчета от уроците си. Политиката беше свързана с размени. Свързана беше с това да даваш каквото имаш — или каквото намекваш, че имаш, — за да спечелиш повече. Беше все едно да си търговец. Започваш с някаква стока и се надяваш до края на годината да си увеличил тази стока. Или може би дори да си я сменил с напълно различна и по-добра.

„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш — беше й казал Лайтсонг. — Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.“

Пристъпи до леглото, събра завивките и ги задърпа към тлеещия огън, за да ги изгори, каквото беше ежедневното й задължение.

„Размени — помисли тя, докато гледаше как чаршафите пламват. — Какво имам да продам или разменя? Не много.“

Но трябваше да стигне.

Отиде и отвори вратата. Както обикновено, отвън чакаха слугини. Едни носеха дрехи. Други се разшетаха да подредят стаята. Някои бяха облечени в кафяво.

Докато слугините й я обличаха, тя се загледа в едно момиче в кафяво. После сложи ръка на рамото му и каза тихо:

— Ти си от Пан Кал.

Момичето кимна изненадано.

— Имам съобщение, което искам да предадеш на Сини пръсти — продължи Сири. — Кажи му, че имам жизненоважна информация, която трябва да научи. Бих искала да я разменя. Кажи му, че тя може да промени плановете му драстично.

Момичето пребледня, но кимна, а Сири я пусна и продължи с обличането. Няколко от другите слугини бяха чули разговора, но в религията на Халандрен имаше свещена забрана слугите на бог да повтарят това, което са чули. Сири се надяваше това да се окаже вярно. Ако ли пък не, всъщност не беше издала кой знае какво.

Сега оставаше само да реши каква „жизненоважна информация“ има и защо точно Сини пръсти трябва да се интересува от нея.

 

 

— Моя скъпа кралице! — възкликна Лайтсонг и дори стигна чак дотам, че прегърна Сири, щом тя влезе в ложата му на арената.

Сири се усмихна, след като богът я покани с жест да се настани на един от шезлонгите му. Седна внимателно — беше започнала да харесва пищните халандренски рокли, но изящните движения в тях изискваха доста много умение. След като тя се настани, Лайтсонг поръча да донесат плодове.

— Твърде мило се държите с мен — каза Сири.

— Глупости! Вие сте моята кралица! Освен това ми напомняте за жена, която много съм харесвал.

— И коя е тя?

— Честно казано, нямам представа — отвърна Лайтсонг, докато взимаше блюдо с гроздови зърна и го поднесе на Сири. — Едва мога да си я спомня. Грозде?

Сири повдигна вежда, но вече го познаваше достатъчно, за да съобрази, че не бива да го окуражава прекалено.

— Кажете ми — помоли го тя, докато си взимаше гроздови зърна с малка дървена виличка. — Защо ви наричат Лайтсонг Храбрия?

— Има лесен отговор на това — отвърна той и се отпусна в шезлонга си. — Защото от всички богове само аз съм достатъчно храбър да се държа като пълен идиот.

Сири го погледна учудено.

— Положението ми изисква истински кураж — продължи той. — Виждате ли, обикновено съм доста строга и досадна личност. Нощем най-голямото ми желание е да седя и да съчинявам пространни лекции на тема морал, та жреците ми да ги четат на поклонниците. Уви, не мога. Вместо това всяка вечер излизам и изоставям дидактичната теология в полза на нещо, което изисква истински кураж: да си прекарвам времето с другите богове.

— А защо това изисква кураж?

Той я погледна.

— Милейди. Виждали ли сте колко досадни могат да са всички те?

Сири се засмя.

— Не, не съм. Откъде е дошло името все пак?

— То е напълно погрешно — отвърна Лайтсонг. — Очевидно сте достатъчно интелигентна, за да разберете това. Нашите имена и титли се приписват произволно от една малка маймунка, на която дават изключително голямо количество джин.

— Сега просто се държите глупаво.

— Сега? — възкликна Лайтсонг. — Сега? — Вдигна към нея чаша вино. — Скъпа моя, аз винаги съм глупав. Моля, бъдете така добра да вземете думите си обратно веднага!

Сири само поклати глава. Лайтсонг, изглежда, беше в рядка форма този следобед. „Страхотно — помисли тя. — Съпругът ми е застрашен да бъде убит от неизвестни сили, а единствените ми съюзници са писар, който се страхува от мен, и бог, който дрънка глупости.“

— Трябва да е свързано със смъртта — най-сетне каза Лайтсонг, щом жреците започнаха да излизат долу на арената за дневните си дебати.

Сири го погледна.

— Всички хора умират — каза Лайтсонг. — Някои обаче умират по начин, който илюстрира определено качество или емоция. Показват искра на нещо по-велико от останалото човечество. Казват, че това ни връща в живота.

Замълча.

— Значи сте умрял, показвайки голяма храброст?

— Явно — отвърна той. — Не знам със сигурност. Нещо в сънищата ми подсказва, че може би съм обидил една много голяма пантера. Доста храбро звучи, не мислите ли?

— Не знаете как сте умрял?

Той поклати глава.

— Забравяме. Събуждаме се без спомени. Аз дори не знам кой и какъв съм бил.

Сири се усмихна.

— Подозирам, че сте били дипломат или богат търговец. Нещо, което е изисквало да говорите много, но да казвате много малко!

— Да — промълви той, някак неприсъщо за него, и се загледа към жреците долу. — Да, точно това трябва да е било, несъмнено… — Поклати глава, след което я погледна с усмивка. — Все едно, скъпа моя кралице, днес съм ви осигурил изненада!

„Искам ли да бъда изненадана от Лайтсонг?“ Сири се огледа нервно.

Той се засмя.

— Не е нужно да се боите. Изненадите ми рядко причиняват телесно увреждане и никога на красиви кралици. — Махна с ръка и в ложата пристъпи стар мъж с необикновено дълга бяла брада.

Сири се намръщи.

— Това е Хойд — каза Лайтсонг. — Майстор разказвач. Мисля, че имахте някои въпроси, които искате да зададете…

Сири си засмя облекчено, спомнила си чак сега за молбата си към него. Погледна към жреците долу.

— Мм, не трябва ли да обръщаме внимание на речите?

Лайтсонг махна равнодушно с ръка.

— Внимание? Глупости! Би било твърде отговорно за нас. Ние сме богове, в името на Цветовете. Или, добре, аз съм. Вие сте почти. Богиня по брак, би могло да се каже. Все едно, наистина ли държите да слушате как тази сган дебели жреци дебатират поддържането на градската канализация?

Тя сбърчи нос.

— Така си и мислех. Освен това никой от двама ни няма глас по тези проблеми. Тъй че нека си прекараме времето разумно. Никога не знаем кога ще ни свърши!

— Времето? Но вие сте безсмъртен!

— Не времето ще ни свърши — каза Лайтсонг и вдигна блюдото. — Гроздето. Мразя да слушам разказвачи без грозде.

Сири завъртя очи, но продължи да похапва гроздови зърна. Разказвачът чакаше търпеливо. След като го погледна по-внимателно, тя забеляза, че не е толкова стар, колкото изглеждаше. Брадата вероятно бе знак на професията му и макар да не приличаше на фалшива, Сири подозираше, че я е избелил. Всъщност беше много по-млад, отколкото искаше да изглежда.

Все пак Лайтсонг едва ли щеше да се задоволи с някой друг освен най-добрия. Тя се настани удобно в стола, който явно бе изработен за човек с нейния ръст. „Трябва да внимавам с въпросите си. Не мога да питам пряко за смъртта на старите Богове крале. Би било твърде явно.“

— Разказвано — каза тя. — Какво знаеш за историята на Халандрен?

— Много, ваше величество — отвърна той с поклон.

— Разкажи ми за времето преди разделението между Идрис и Халандрен.

— Аа. — Той бръкна в някакъв джоб на халата си, извади шепа пясък и започна да го търка между пръстите си, като го пускаше да се изсипва на земята, а лекият вятър подемаше малките зрънца. — Нейно величество желае една от дълбоките истории, от много отдавна. История отпреди времето да започне?

— Желая да чуя за произхода на Боговете крале на Халандрен.

— Започваме тогава в далечната мъгла — каза разказвачът, вдигна другата си ръка и засипа от пръстите си ситен черен пясък, който се смеси с пясъка, падащ от другата шепа. Пред очите й черният пясък побеля и Сири кривна глава и се усмихна на гледката.

— Първият Бог крал на Халандрен е древен — започна Хойд. — Много древен. По-стар от кралства и градове, по-стар от монарси и религии. Не по-стар от планините, защото тях вече ги е имало. Като пръстите на спящи великани долу, те оформили тази долина, където пантери и цветя намерили своя дом… Говорим само за „долината“ по онова време, за мястото, преди да е получило име. Хората на Чедеш все още господствали над света. Те преплавали Вътрешното море, идейки от изток, и първи открили тази странна земя. Писанията им са оскъдни, империята им отдавна е станала на прах, но споменът остава. Сигурно можете да си представите изненадата им, когато пристигнали тук. Място с брегове от фин мек пясък, с плодове в изобилие и със странни чуждоземни гори.

Хойд бръкна в халата си и извади шепа, пълна с още нещо. Започна да го сипе пред себе си — зелени листенца от папрат.

— Рай я нарекли — прошепна той. — Рай, скрит сред планините, земя с приятни дъждове, която никога не изстива, земя, в която храната расте в изобилие. — Хвърли шепата листа във въздуха и сред тях лумна цветен прах като малък фойерверк без пламък. Тъмночервено и синьо се смесиха във въздуха, лъхнал около него.

— Земя на цветове — продължи той. — Заради Сълзите на Едгли, удивителните цветя, толкова ярки, че можели да дават багри, които да се задържат във всеки плат.

Сири никога не се беше замисляла как би изглеждал Халандрен в очите на хора, дошли отвъд Вътрешното море. Слушала беше разкази на скитници, които идваха в Идрис, и те говореха за далечни места. В другите земи имало прерии и степи, планини и пустини. Но не джунгли. Халандрен беше неповторима.

— Първият Завърнал се бил роден по това време. — Хойд пръсна шепа блестящ сребърен прах във въздуха пред себе си. — На борда на кораб, който плавал към брега. Сега Завърнали се може да се намерят във всички части на света, но първият — мъжът, когото вие наричате Во, но ние назоваваме само титлата му — се е родил тук, във водите на този залив. Той провъзгласил Петте видения. Седмица по-късно умрял.

— Мъжете от кораба му основали на тези пясъчни брегове кралство, наричано тогава Ханалд. Преди тяхното идване в джунглите съществувал само народът на Пан Кал, по-скоро множество рибарски селца, отколкото истинско кралство.

Блясъкът изтече и Хойд започна да пуска кафява пръст от другата си ръка, след като бръкна в нов джоб.

— Може би се чудите защо трябва да се връщам толкова назад. Не трябва ли да говоря за Велебран, за рухването на кралства, за Петимата учени, за Калад Узурпатора и неговата армия от привидения, който според някои все още се крие из тези джунгли и чака?… Това са събитията, върху които се съсредоточаваме, тези, които хората знаят най-добре. Да заговорим за тях обаче означава да пренебрегнем историята от триста години, която е довела до тях. Щеше ли да е имало Велебран без знанието на Завърналите се? Завърнал се, в края на краищата, е предрекъл войната и е подтикнал Страйфлавър да нападне кралствата отвъд планините.

— Страйфлавър ли? — прекъсна го Сири.

— Да, ваше величество — отвърна Хойд и засипа черен прах. — Страйфлавър. Друго име на Калад Узурпатора.

— Звучи като име на Завърнал се.

Хойд кимна.

— Така е. Калад наистина е бил Завърнал се, както и Миротвореца, мъжът, който го свалил от власт и основал Халандрен. Но все още не сме стигнали до тази част. Все още сме в Ханалд, кралството преден пост, основано от мъжете от екипажа на Първия Завърнал се. Те избрали съпругата на Първия Завърнал се за своя кралица, а след това със Сълзите на Едгли създали фантастични бои, които продавали за несметни богатства по целия свят. Скоро кралството се превърнало в център на оживена търговия.

Извади от халата си шепа цветчета и започна да ги пуска пред себе си.

— Сълзите на Едгли. Източник на богатството на Халандрен. Толкова дребни и толкова лесно се гледат тук. Но не могат да виреят на никоя друга почва. В други части на света боите се произвеждат много трудно. Скъпо. Според някои учени Велебран се е водила точно заради тези цветенца и кралствата Кут и Хут били унищожени от малки капчици цвят.

Цветчетата падаха по пода.

— Но само някои учени ли казват това, разказвачо? — попита Лайтсонг. Сири се извърна, почти забравила, че е тук. — Останалите какво казват? Защо се е водила Велебран според техните мнения?

Разказвачът помълча малко. А след това извади две шепи и запуска прах с няколко различни цвята.

— Дъх, ваша милост. Повечето са съгласни, че Велебран е била не само заради изцедени венчелистчета, а за много по-висока цена. Изцедени хора.

— Знаете, навярно, че кралската фамилия започнала да проявява все по-голям интерес към процеса, при който Дъх може да се използва, за да съживява предмети — продължи той. — Пробуждане, както било наречено тогава за първи път. Било е нов и зле разбиран акт. Все още е така, в много отношения. Въздействието на човешките души — тяхната сила да одухотворяват обикновени предмети и да връщат мъртвите към живот — е нещо, открито едва преди четири века. Кратък срок според сметките на боговете.

— За разлика от дворцовите заседания — промърмори Лайтсонг и хвърли поглед към жреците, които продължаваха да говорят за канализация. — Те май продължават цяла вечност според сметките на поне един бог.

Разказвачът не се смути от прекъсването и продължи:

— Дъх. Годините, довели до Велебран, са били време на Петимата учени и на откриването на нови Заповеди. За някои това е било време на велико просветление и наука. Други ги наричат най-тъмните времена за хората, защото тогава най-добре сме се научили как да се експлоатираме взаимно.

Започна да сипе две шепи прах, едната светложълта, другата — черна. Сири наблюдаваше развеселена. Той май преиначаваше това, което й говореше, за да не оскърби идрианските й възгледи. Какво всъщност знаеше тя за Дъх? Рядко беше виждала някой Пробуждащ в двора. А дори и тогава всъщност не я беше интересувало. Монасите говореха против тези неща, но тя им беше обръщала толкова внимание, колкото и на учителите си.

— Един от Петимата учени направил откритие — продължи Хойд, докато пускаше от шепите си бели ивици, малки накъсани парчета хартия с писмо по тях. — Заповеди. Методи. Начините, по които би могъл да се създаде Безжизнен от един-единствен Дъх.

— Това може би ви изглежда нещо дребно. Но трябва да се вгледате в миналото на това кралство и неговото основаване. Халандрен е възникнал от слугите на един Завърнал се и се е развил с енергични търговски усилия. Контролирал изключително доходен район, който, с откриването и поддържането на северните проходи — съчетано с все по-опитно корабоплаване — се превръщал в съкровище, за което ламтял целият останал свят. — Замълча и другата му ръка се вдигна нагоре и започна да пуска малки късчета метал, който падаше по каменната настилка със звук почти като капещ дъжд. — И тъй, войната дошла. Първите учени се разцепили, присъединили се към различни страни. Някои кралства се домогнали до Безжизнените, а други — не. Някои кралства разполагали с оръжия, за които други можели само да завиждат.

— За да отговоря на божия въпрос, според моята история има друга причина за Велебран: възможността да се създават Безжизнени евтино. Преди откриването на Заповедта на единствения Дъх създаването на Безжизнен отнемало петдесет Дъха. Допълнителни войници може да се използват ограничено, ако можеш да се сдобиеш само с един за всеки петдесет души, които вече имаш. Но ако можеш да създадеш Безжизнен с един Дъх… едно за едно… това ще удвои силите ти. И половината от тях няма да се налага да се хранят. — Металът спря да пада. — Безжизнените не са по-силни от живите — каза Хойд. — Същите са. Не са по-опитни от живите. Същите са. Но да не се налага да се хранят като живите? Това предимство било огромно. Прибавете към него способността им да пренебрегват болка и никога да не изпитват страх… и изведнъж имате армия, срещу която не може да се устои. Калад отишъл още по-далеч, след като казват, че създал нов и още по-силен вид Безжизнени, спечелвайки си още по-плашещо предимство.

— Какъв нов вид Безжизнени? — попита Сири, обзета от любопитство.

— Никой не помни, ваше величество — обясни Хойд. — Хрониките от онова време са се изгубили. Според някои били изгорени преднамерено. Каквото и да е било естеството на Привиденията на Калад, те били плашещи и ужасни — дотолкова, че макар подробностите да са се изгубили с времето, привиденията още живеят в сказанията ни. И в проклятията ни.

— Наистина ли съществуват някъде там? — попита Сири и потръпна, щом извърна очи към далечните невидими джунгли. — Както се твърди? Невидима армия, която чака Калад да се върне и да я командва отново?

— Уви, мога само да разказвам истории. Както казах, много от онова време вече е изгубено за нас.

— Но знаем кралската фамилия — каза Сири. — Избягали са, защото не са се съгласили с това, което е направил Калад, нали? Видели са морални проблеми в използването на Безжизнени?

Разказвачът на истории се поколеба.

— Ами, да — отвърна най-сетне с лека усмивка зад бялата брада. — Да, ваше величество.

Тя повдигна вежда.

— Лъже те — измърмори Лайтсонг, наведен към нея.

— Ваша милост — каза разказвачът с дълбок поклон. — Моля за извинение. Има противоречиви обяснения! Аз съм просто разказвач на истории — на всички истории.

— А какво казват другите истории? — попита Сири.

— Не са единодушни, ваше величество. Вашите хора говорят за религиозно възмущение и за измяна на Калад Узурпатора. Народът Пан Кал разказва за усилията, които положила кралската фамилия, за да придобие могъщи Безжизнени и Пробуждащи, а след това била изненадана, когато инструментите им се обърнали срещу тях. В Халандрен говорят, че кралската фамилия се съюзила с Калад, като го направили свой пълководец и пренебрегнали волята на народа, стремейки се кръвожадно към война.

Вдигна глава и започна да сипе шепи черен въглен.

— Но времето изгаря зад нас и оставя само пепел и спомен. Този спомен преминава от ум в ум и накрая — до моите устни. Когато всичко е лъжа и всичко е истина, има ли значение, ако някой каже, че кралската фамилия е искала да създава Безжизнени? Всеки си има своята вяра.

— Тъй или иначе, Завърналите се наложили властта си над Халандрен — каза тя.

— Да. И дали на страната ново име, вариант на старото. И все пак някои със съжаление говорят за кралската фамилия, която напуснала, отнасяйки кръвта на Първия Завърнал се в своите планински земи.

Сири се намръщи.

— Кръвта на Първия Завърнал се?

— Да, разбира се — каза Хойд. — Жена му, бременна с неговото дете, станала първата кралица на тази земя. Вие сте негова потомка.

Тя се стъписа.

Лайтсонг я погледна с любопитство.

— Не знаехте ли за това? — Обичайната насмешлива нотка липсваше в тона му.

Тя поклати глава.

— Дори да е известно на народа ми, не говорим за това.

Това като че ли се стори интересно на Лайтсонг. Жреците долу се прехвърляха на друга тема — нещо за сигурността в града и увеличаване на патрулите в бедняшките квартали.

Тя се усмихна, доловила деликатен начин да стигне до въпросите, които наистина искаше да зададе.

— Това означава, че Боговете крале на Халандрен са продължили без кръвта на Първия Завърнал се.

— Да, ваше величество — каза Хойд и засипа пред себе си натрошена глина.

— А колко Богове крале е имало?

— Петима, ваше величество. В това число Негово безсмъртно величество бог Сузеброн, но без Миротвореца.

— Петима крале. За триста години?

— Да, ваше величество. — Хойд извади шепа златна прах и я засипа пред себе си. — Династията на Халандрен била основана след края на Велебран, като първият спечелил Дъха и живота си от самия Миротворец, почитан затова, че премахнал Привиденията на Калад и донесъл мирен край на Велебран. От този ден всеки Бог крал създавал мъртвороден син, който след това се Завръщал и заемал мястото му.

Сири се наведе напред.

— Чакай. Как Миротвореца е създал нов Бог крал?

— А. — Хойд замълча и започна да сипе черна прах с лявата си шепа. — Виж, това е история, изгубена във времето. Как ли, наистина? Дъхът може да се предава от един човек на друг, но Дъхът — колкото и много да е — не прави някого бог. Според легендите Миротвореца умрял, като дарил Дъха си на своя наследник. В края на краищата, не може ли един бог да отдаде живота си, като благослови друг?

— Не бих казал, че е признак на душевна стабилност — подхвърли Лайтсонг и махна на слугите да донесат още грозде. — Не поощряваш вярата в предците ни, разказвачо на истории. Освен това, дори един бог да отдаде Дъха си, това не прави приемника божествен.

— Аз само разказвам историите, ваша милост — повтори Хойд. — Може да са верни, може да са измислици. Знам само, че историите съществуват и че трябва да ги разказвам.

„Колкото е възможно по-многословно при това“, помисли Сири, докато го гледаше как извади от поредния джоб шепа ситна трева и пръст и ги заизсипва бавно между пръстите си.

— Говоря за основавания, ваша милост — продължи Хойд. — Миротвореца не е бил обикновен Завърнал се, защото успял да спре опустошенията на Безжизнените. Всъщност той прогонил Привиденията на Калад, които образували ядрото на армията на Халандрен. С това обезсилил народа си. Направил го в усилието си да донесе мир. Дотогава, разбира се, за Кут и Хут вече било твърде късно. Но другите кралства — Пан Кал, Тетрадел, Гис и самият Халандрен — излезли от конфликта.

— Не можем ли да очакваме повече от този бог на боговете, след като е могъл да постигне толкова много? Може би все пак е направил нещо неповторимо, както твърдят жреците. Оставил е някакво семе в Боговете крале на Халандрен, за да могат да прехвърлят силата и божествеността си от баща на син?

„Наследство, което би им дало правото да управляват — помисли Сири и лапна разсеяно едно зърно грозде. — С такъв удивителен бог за свой праотец биха могли да станат Богове крале. И единствените, които биха могли да ги застрашат, ще са…

Кралската фамилия на Идрис, които явно водят родословната си линия от Първия Завърнал се. Друго божествено наследство, съперничещо на законната власт в Халандрен.“

Това все още не й казваше как умират Боговете крале. Нито обясняваше как някои богове — като Първия Завърнал се — са можели да създават деца, а други — не.

— Те са безсмъртни, нали? — попита Сири.

Хойд кимна. Останалата трева и пръст бавно се изсипаха от шепата му и той премина на друга тема, като извади шепа бяла прах.

— Самата истина, ваше величество. Като всички Завърнали се, Боговете крале не остаряват. Вечната младост е дар за всички, достигнали Петото извисяване.

— Но защо е имало петима Богове крале? — попита тя. — Защо е умрял първият?

— Защо всички Завърнали се умират, ваше величество? — попита вместо отговор Хойд.

— Защото са смахнати — подхвърли Лайтсонг.

Разказвачът на истории се усмихна.

— Защото се уморяват. Боговете не са като обикновените хора. Те се връщат заради нас, не за себе си, и когато не могат повече да понасят живота, си отиват. Боговете крале живеят само колкото е нужно, за да оставят наследник.

Сири се сепна.

— И това е общоизвестно? — попита тя и леко се присви, очаквайки уклончив отговор.

— Разбира се, ваше величество — каза разказвачът на истории. — Най-малкото — на разказвачи на истории и учени. Всеки Бог крал си е отивал от този свят скоро след като се е родил неговият син и наследник. Напълно естествено е. Всеки от тях е търсил възможност да изразходи своя Дъх за благото на кралството. И тогава…

Вдигна ръката си, щракна с пръсти и плисна във въздуха шепа вода, която се разсипа на мъгла.

— И тогава си отиват. Като оставят своя народ благословен и с наследник, който да го управлява.

Последва мълчание, докато мъглата пред Хойд се изпари.

— Не е най-приятното нещо, което да съобщиш на млада съпруга, разказвачо на истории — изтъкна Лайтсонг. — Това, че на съпруга й ще му омръзне животът веднага щом тя му роди син?

— Не се стремя да очаровам, ваша милост — отвърна Хойд с поклон. Всичките прахове, пясъци и блясъци в нозете му се смесиха, подети от лекия ветрец. — Аз само разказвам истории. Тази е една от най-известните. Мисля, че нейно величество би искала да знае и това.

— Благодаря ти — промълви Сири. — Добре направи, че не го премълча. Кажи ми, къде научи този толкова… необичаен начин да разказваш?

Хойд вдигна глава и се усмихна.

— Научих го преди много, много години, от един, който не знаеше кой е, ваше величество. На едно далечно място, където две земи се срещат и където са умирали богове. Но това е маловажно.

Сири приписа смътното обяснение на желанието му да създаде подходящо романтична и загадъчна представа за миналото си. Много по-интересно за нея бе казаното от него за смъртта на Боговете крале.

„Значи има официално обяснение — помисли тя и стомахът й се сви. — И всъщност е доста добро. Теологично изглежда съвсем уместно Боговете крале да напускат този свят, след като са осигурили подходящ наследник.

Но това не обяснява как Съкровището на Миротвореца — онова богатство от Дъх — преминава от Бог крал към Бог крал, след като нямат езици. Нито обяснява защо човек като Сузеброн ще се умори от живота тъкмо когато е толкова възбуден от него.“

Официалната версия би звучала чудесно за тези, които не познаваха Бога крал. За Сири звучеше плоско. Сузеброн никога нямаше да направи такова нещо. Не и сега.

И все пак… Щяха ли нещата да се променят, ако тя му родеше син? Щеше ли Сузеброн толкова лесно да се отегчи от нея?

— Сигурно би трябвало да се надяваме старият Сузеброн да си отиде, кралице — небрежно подхвърли Лайтсонг, докато си взимаше гроздови зърна. — Подозирам, че сте въвлечена във всичко това насила. Ако Сузеброн умре, бихте могли дори да се върнете у дома. Никакви щети, изцелени хора, нов наследник на трона. Всички са щастливи или мъртви.

Жреците долу продължаваха да спорят. Хойд се поклони и зачака да го освободят.

„Щастливи… или мъртви.“ Стомахът й се сви.

— Извинете — каза тя и стана. — Искам да се поразходя. Благодаря ти за разказаното, Хойд.

И бързо излезе от павилиона, а свитата й се проточи след нея.

Не искаше Лайтсонг да види сълзите й.