Брандън Сандърсън
Спиращият войната (33)

30.

— Лайтсонг! — възкликна Блашуивър. — Какво правиш, в името на Многоцветните тонове?

Без да й обръща внимание, Лайтсонг задържа ръце върху буцата мокра глина пред себе си. Слугите и жреците му стояха в широк кръг и изглеждаха почти толкова объркани като Блашуивър — тя бе дошла в павилиона му само преди няколко мига.

Грънчарското колело се въртеше и той стискаше глината между дланите си и се опитваше да я задържи. Слънчевата светлина грееше през стените на павилиона, а ниско окосената трева под масата му беше опръскана с глина. Колелото набра скорост и глината замята бучки, после се отплесна и тупна на тревата.

— Хм — каза той и я огледа.

— Да не си се побъркал? — попита Блашуивър. Носеше една от обичайните си рокли — което означаваше нищо отстрани, много малко отгоре и съвсем малко повече отпред и отзад. Косата й беше засукана на сложна прическа от тънки плитки и панделки — работа вероятно на майстор стилист, поканен в двора да представи изкуството си на някой от боговете.

Лайтсонг се изправи и вдигна ръце настрани, а слугите се притекоха да ги измият. Други избърсаха пръските глина от финия му халат. Той постоя замислено, докато трети слуги отнасяха грънчарското колело.

— Е? — попита Блашуивър. — Какво все пак беше това?

— Току-що открих, че изобщо не ме бива в грънчарството — отвърна Лайтсонг. — Всъщност „не ме бива“ е меко казано. Аз съм жалък. Неописуемо зле. Не мога дори да задържа проклетата глина на колелото.

— Добре, а какво очакваше?

— Не знам — отвърна Лайтсонг и закрачи към една дълга маса. Блашуивър — явно ядосана, че я разиграват — го последва. Лайтсонг изведнъж награби пет лимона от масата и ги хвърли във въздуха. Започна да жонглира с тях.

Блашуивър го гледаше. И за миг искрено се притесни.

— Лайтсонг? Скъпи! Всичко… наред ли е?

— Никога не съм се упражнявал в жонглиране — каза той, без да изпуска от поглед лимоните. — Сега, моля те, вземи онази гуава.

Тя се поколеба, след което вдигна колебливо гуавата.

— Хвърли ми я — каза Лайтсонг.

Тя му я подхвърли. Той ловко я улови и я включи в жонглирането с лимоните.

— Не знаех, че го мога това. Не и до днес. Как си го обясняваш?

— Аз… — Блашуивър млъкна.

Той се засмя.

— Не помня да съм те виждал някога останала без думи, скъпа.

— А аз не помня да съм виждала някога бог да жонглира с плодове.

— Не е само това — каза Лайтсонг и се наведе, след като едва не изтърва един от лимоните. — Днес открих, че знам удивително много моряшки термини, че съм фантастичен в математиката и че имам доста добър усет за рисуване. От друга страна, нищо не знам за производството на бои и не разбирам от коне или от градинарство. Нямам никакъв талант като скулптор, не знам чужди езици и — както видя — в грънчарството съм ужасно зле.

Блашуивър го гледаше и мълчеше.

Той също я погледна и остави лимоните да паднат, но улови гуавата във въздуха и я метна на един слуга да му я обели.

— Предишният ми живот, Блашуивър. Това са умения, които аз — Лайтсонг — нямам никакво право да притежавам. Който и да съм бил преди да умра, той е могъл да жонглира. Той е разбирал от мореплаване. И е рисувал.

— Не би трябвало да се притесняваме за хората, които сме били преди — каза Блашуивър.

— Аз съм бог — заяви Лайтсонг, взе блюдото с обелената и нарязана гуава и предложи късче на Блашуивър. — И, кълна се в Привиденията на Калад, ще се притеснявам за каквото благоволя.

Тя помълча. После се усмихна и си взе резенче.

— Точно когато бях решила, че съм те разбрала и…

— Изобщо не си ме разбрала — подхвърли той небрежно. — Аз самият също не се разбирам. Това е проблемът. Е, ще ходим ли?

Тя кимна и тръгна с него през моравата, а слугите им вдигнаха слънчобраните, за да им правят сянка.

— Не можеш да ме убедиш, че никога не си се чудила — каза Лайтсонг.

— Скъпи — отвърна тя и засмука резенчето гуава. — Била съм скучна преди.

— Откъде знаеш?

— Защото съм била обикновена личност! Трябва да съм била… Добре, виждал ли си обикновени жени?

— Пропорциите им доста отстъпват на твоите стандарти, знам. Но много от тях са привлекателни.

Блашуивър потръпна.

— Моля те. Защо толкова искаш да знаеш за живота си като обикновен човек? А ако си бил убиец или изнасилвач? Още по-лошо, ако не си имал добър усет за мода?

Той изсумтя, забелязал искрата в окото й.

— Правиш се на наивна. Но мога да видя любопитството. Трябва да опиташ някои от тези неща, да им позволиш да ти кажат малко коя си била. Трябва да е имало нещо специално в теб, за да си се Завърнала.

— Хм. — Тя се усмихна и пристъпи към него. Той спря, щом пръстът й пробяга по гърдите му. — Е, ако ще опитваш нови неща днес, може би има още нещо, за което трябва да помислиш…

— Не се опитвай да сменяш темата.

— Ни най-малко. Но как ще разбереш кой си бил, ако не опиташ? Ще е просто… експеримент.

Лайтсонг се засмя и избута ръката й.

— Скъпа, боя се, че ще се окажа повече от незадоволителен за теб.

— Мисля, че ме надценяваш.

— Невъзможно.

Тя замълча и леко се изчерви.

— Хм… Нямах предвид точно…

— О, стига. Ето, че развали момента. Тъкмо се канех да кажа нещо много умно, просто го знам.

Той се усмихна.

— И двамата да изгубим дар слово едновременно! Май губим усета си.

— Моят усет си е съвсем добър. Ще го разбереш, ако ме оставиш да ти покажа.

Той завъртя очи и тръгна отново.

— Ти си безнадеждна.

— Когато всичко друго се провали, прилагаш сексуалния намек — подхвърли тя небрежно. — Винаги връща фокуса там, където му е мястото. На мен.

— Безнадеждна — повтори той. — Но все едно, май нямам време да те упреквам повече. Стигнахме.

Бяха пред палата на Хоупфайндър. В бледолилаво и сребристо, с павилион отпред, приготвен с три маси и храна. Блашуивър и Лайтсонг, естествено, бяха уговорили срещата предварително.

Хоупфайндър Справедливия, бог на невинността и красотата, стана, щом двамата се приближиха. Изглеждаше на около тринайсет. По видима физическа възраст беше най-младият бог в двора. Но от тях не се очакваше да се съобразяват с подобни несъответствия. В края на краищата той се беше Завърнал, когато тялото му е било двегодишно, което го правеше — в божии години — с шест години по-стар от Лайтсонг. След като повечето богове не преживяваха повече от двайсет години и средната възраст беше може би около десет, шест години разлика беше много сериозна.

— Лайтсонг, Блашуивър — каза Хоупфайндър официално. — Добре дошли.

— Благодаря, скъпи — отвърна му с усмивка Блашуивър.

Хоупфайндър кимна и с жест ги покани на масите. Трите масички бяха отделени, но поставени достатъчно близо, та вечерята да е интимна, като в същото време всеки от тримата има свое пространство.

— Как я караш, Хоупфайндър? — попита Лайтсонг, след като се настани.

— Много добре — отвърна Хоупфайндър. Гласът му винаги звучеше малко твърде зряло за тялото му. Като на момче, опитващо се да подражава на баща си. — На петициите тази сутрин имаше един доста труден случай. Майка с дете, което умираше от треска. Вече беше загубила другите си три, както и съпруга си. Всички за една година. Трагедия.

— Скъпи — каза Блашуивър загрижено. — Не мислиш наистина да… отдадеш Дъха си, нали?

Хоупфайндър седна.

— Не знам, Блашуивър. Стар съм. Чувствам се стар. Може би е време да си ходя. Петият съм по старост, знаеш.

— Да, но точно когато времената стават толкова възбуждащи!

— Възбуждащи ли? — попита той. — Че те се успокояват. Новата кралица е тук и според източниците ми в двореца изпълнява много усърдно задълженията си да осигури наследник. Скоро ще дойде стабилност.

— Стабилност ли? — възкликна Блашуивър, докато слугите им поднасяха изстудена супа. — Хоупфайндър, трудно ми е да повярвам, че си толкова зле осведомен.

— Смяташ, че идрианците се канят да използват новата кралица в игра за трона — каза Хоупфайндър. — Знам какво правиш, Блашуивър. Не съм съгласен.

— А слуховете из града? — каза Блашуивър. — Идрианските агенти, които причиняват такава суматоха? А тъй наречената втора принцеса някъде из града?

Лайтсонг замръзна, с лъжицата вдигната наполовина до устата му. „Какво значи пък това?“

— Идрианците в града винаги са причинявали една или друга криза — отвърна Хоупфайндър и махна пренебрежително с ръка. — Помните онова вълнение преди половин година, с онзи бунтовник във външните плантации за бои, нали? Онзи, който умря в затвора. Чуждестранните работници рядко осигуряват стабилна социална основа, но те не ме плашат.

— Никога не са претендирали да имат кралски агент, който да работи с тях — каза Блашуивър. — Нещата могат много бързо да излязат от контрол.

— Интересите ми в града са съвсем гарантирани. — Хоупфайндър сплете пръсти пред себе си. Слугите прибраха супата му — почти не я беше докоснал. — А твоите?

— Извинете — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Но за какво, в името на Цветовете, говорим?

— Вълнения в града, Лайтсонг — отвърна Хоупфайндър. — Някои от местните са неспокойни от възможната предстояща война.

— Биха могли много лесно да станат опасни — каза Блашуивър и разбърка лениво супата си. — Мисля, че трябва да сме подготвени.

— Подготвен съм — отвърна Хоупфайндър, загледан в Блашуивър с толкова младото си лице. Като всички по-млади Завърнали се — Бога крал включително, — Хоупфайндър щеше да продължи да старее, докато тялото му достигнеше зрялост. Тогава щеше да спре — на самата граница на пълнолетието, — докато отдаде Дъха си.

Прекалено натрапчиво се държеше като възрастен. Лайтсонг не беше общувал с деца, но някои от слугите му — докато се учеха — бяха млади. Хоупфайндър не беше като тях. Според всички описания Хоупфайндър, като други млади Завърнали се, беше съзрял много бързо през първата си година живот и бе започнал да мисли и говори като възрастен, докато тялото му все още било на малко дете.

Хоупфайндър и Блашуивър продължиха да говорят за стабилността в града, споменаваха за различни актове на вандализъм. Откраднати военни планове, отровени градски хранителни складове. Лайтсонг ги остави да говорят. „Красотата на Блашуивър сякаш не го разсейва“, помисли той, докато ги наблюдаваше. Тя се зае с блюдото с плодове — с типичното си сладострастие взимаше и засмукваше резенчета ананас. Хоупфайндър или не го интересуваше, или не забелязваше, когато тя се наведеше напред и покажеше впечатляващо пищен бюст.

„Има нещо различно в него — помисли Лайтсонг. — Завърнал се е, когато е бил дете, и се е държал като дете за много кратко. Сега в някои отношения е възрастен, но в други — все още дете.“

Преобразяването беше направило Хоупфайндър по-зрял. Също така беше по-висок и физически по-внушителен от обикновените момчета на неговата възраст, макар и да не притежаваше изсечените величествени черти на напълно отраснал бог.

„И все пак — помисли Лайтсонг, докато хапваше резенче ананас, — различните богове имат различна външност. Блашуивър е нечовешки добре надарена, особено за толкова стройната й фигура. Но Мърсистар е пълна и закръглена. Други, като Олмадър, изглеждат физически стари.“

Знаеше, че не е заслужил с нищо могъщата си физика. Също като знанието как се жонглира, по някакъв начин той разбираше, че човек обикновено трябва да работи тежък ръчен труд, за да се сдобие с такива мускули. Излежаването, яденето и пиенето би трябвало да го направят дебел и отпуснат.

„Но е имало дебели богове — помисли той, спомнил си някои от картините, изобразяващи Завърнали се преди него. — В културната ни история е имало време, когато това се е приемало като идеал…“ Дали външността на Завърналите се имаше нещо общо с начина, по който ги виждаше обществото? Мнението на хората за идеална красота може би? Това със сигурност щеше да обясни Блашуивър.

Някои неща оцеляваха при преобразяването. Език. Умения. И социалният опит също. Предвид това, че боговете прекарваха живота си затворени на това плато, сигурно трябваше да са много по-лошо приспособени, отколкото бяха. Най-малкото трябваше да са невежествени и наивни. Но повечето бяха завършени интриганти, експерти в сложностите на политиката и с удивително добър усет за това, което ставаше във външния свят.

Самата памет не оцеляваше. Защо? Защо Лайтсонг можеше да жонглира и да разбере значението на думата „бушприт“, а в същото време не можеше да си спомни кои са били родителите му? И чие беше лицето, което виждаше в сънищата си? Защо напоследък в сънищата му господстваха бури и ветрове? Какво представляваше червената пантера, която отново се бе появила в кошмарите му предната нощ?

— Блашуивър — каза Хоупфайндър. — Стига. Преди да продължим, трябва да изтъкна, че явните ти опити да ме съблазниш няма да ти спечелят нищо.

Блашуивър извърна очи смутена.

Лайтсонг се измъкна от размишленията си и каза:

— Скъпи Хоупфайндър. Тя не се опитва да те съблазни. Трябва да го разбереш. Аурата на съблазън на Блашуивър просто е част от това, което е тя. Част от онова, което я прави толкова чаровна.

— Въпреки това. Няма да бъда склонен нито с това, нито от параноидните й аргументи и страхове.

— Връзките ми не смятат, че тези неща са просто „параноя“ — каза Блашуивър, след като отнесоха блюдата с плодове. На тяхно място дойде изстудено рибно филе.

— Връзки ли? — попита Хоупфайндър. — И кои точно са тези „връзки“, за които непрекъснато споменаваш?

— Хора в самия дворец на Бога крал.

— Всички имаме хора в двореца на Бога крал — отвърна Хоупфайндър.

— Аз нямам — намеси се Лайтсонг. — Може ли да ми дадете някой от вашите?

Блашуивър завъртя очи.

— Моята връзка е доста важна личност. Чува и знае някои неща. Войната наистина предстои.

— Не ти вярвам — каза той, докато човъркаше храната си. — Но това всъщност е без значение, нали? Не си тук, за да ме накараш да ти повярвам. Просто искаш армията ми.

— Кодовете ти — каза Блашуивър. — Защитните фрази за Безжизнените. Какво ще ни струва да ги получим?

Хоупфайндър зачовърка отново рибата си.

— Знаеш ли, Блашуивър, защо намирам съществуването си за толкова досадно?

Тя поклати глава.

— Честно, все още мисля, че блъфираш по този въпрос.

— Не. Единайсет години. Единайсет години мир. Единайсет години, през които искрено да намразиш системата на управление, която имаме. Всички присъстваме на дебатите на събранието. Слушаме аргументите. Но повечето от нас са без значение. При всеки даден глас само тези с влияние в дадената област имат наистина думата за каквото и да било. Във военно време са важни тези от нас с Безжизнените заповеди. През останалото време мнението ни рядко е от значение.

— Искаш моите Безжизнени? — продължи той. — Моля, заповядай! Нямах никаква възможност да ги използвам единайсет години и смея да твърдя, че ще минат още единайсет без инцидент. Ще ти ги дам тези Заповеди, Блашуивър — но само в замяна на твоя глас. Заседаваш в съвета за социални злини. Имаш важен глас практически всяка седмица. В замяна на моите защитни фрази трябва да обещаеш, че ще гласуваш по социални проблеми, както аз кажа, от днес докато някой от нас умре.

В павилиона настъпи тишина.

— А, ето, че премисляш — каза с усмивка Хоупфайндър. — Чувал съм, че недоволстваш за задълженията си в двора — че намираш гласовете си за тривиални. Е, не е лесно да се откажеш от тях, нали? Гласът ти е единственото влияние, което имаш. Не е изключително, но е силно. То е…

— Съгласна съм — каза рязко Блашуивър.

Хоупфайндър спря.

— Гласът ми е твой — заяви Блашуивър и го погледна в очите. — Условията са приемливи. Заклевам се пред твоите жреци и пред моите, пред друг бог дори.

„В името на Цветовете — помисли Лайтсонг. — Тя наистина е сериозна.“ Отчасти през цялото време беше предполагал, че позите й около темата за войната са просто поредната игра. Но жената, която сега гледаше Хоупфайндър в очите, не играеше. Искрено вярваше, че Халандрен е в опасност, и искаше да се погрижи армиите да са сплотени и подготвени. Искаше го на всяка цена.

А това го обезпокои. В какво се беше въвлякъл? Ами ако наистина избухнеше война? Докато гледаше двамата богове, го смрази мисълта колко бързо и лесно решават съдбата на народа на Халандрен. За Хоупфайндър властта му над една четвърт от армиите на Халандрен трябваше да е свято задължение. А беше готов да го захвърли само защото бе отегчен.

„Кой съм аз, че да порицавам неблагочестието на друг? — помисли Лайтсонг. — Аз, който не вярвам дори в собствената си божественост.“

И все пак… в този момент, докато Хоупфайндър се готвеше да предаде Заповедите си на Блашуивър, на Лайтсонг му се стори, че видя нещо. Като върнал се къс спомен. Като сън, който можеше никога да не е сънувал.

Блестяща стая със сияеща отразена светлина. Стая от стомана.

Затвор.

— Слуги и жреци, оттеглете се — заповяда Хоупфайндър.

Те се подчиниха, оставиха тримата богове сами до наполовина изядените блюда, с леко плющящата на вятъра коприна на павилиона.

— Защитната фраза — каза Хоупфайндър, без да откъсва очи от Блашуивър, — е „Свещ, с която да виждаш“.

Беше заглавието на прочута поема. Дори Лайтсонг го знаеше. Блашуивър се усмихна. Изричането на тези думи пред който и де е от десетте хиляди Безжизнени на Хоупфайндър в казармите им щеше да й позволи да отмени текущите им заповеди и да наложи пълна власт над тях. Лайтсонг подозираше, че до края на този ден тя ще се разходи до казармите — разположени в подножието на двора и смятани за част от него — и ще започне да впечатва на войниците на Хоупфайндър нова защитна фраза, известна само на нея и може би на няколко от най-доверените й жреци.

— А сега се оттеглям — каза Хоупфайндър и стана. — Тази вечер има едно гласуване в двора. Ти ще присъстваш, Блашуивър, и ще дадеш гласа си в полза на реформистките аргументи.

След това напусна.

— Защо имам чувството, че току-що бяхме манипулирани? — попита Лайтсонг.

— Манипулирани сме, скъпи, само ако няма война. Ако има, може би току-що получихме възможността да спасим целия двор — и може би дори самото кралство.

— Колко алтруистично от твоя страна.

— Такива сме — каза Блашуивър, след като слугите се върнаха. — Толкова всеотдайни понякога, че е болезнено. Все едно, това означава, че имаме власт над Безжизнените на двама богове.

— Моите и на Хоупфайндър ли?

— Всъщност говорех за тези на Хоупфайндър и Мърсистар — отвърна тя. — Тя ми повери своите вчера, докато си говорехме колко утешително е за нея, че си проявил личен интерес към инцидента в палата й. Много добре си се справил, между другото.

Като че ли опипваше за нещо. Лайтсонг се усмихна.

— Не, не знаех, че това ще я подтикне да ти предаде Заповедите си. Просто бях любопитен.

— Любопитен за убийството на един слуга?

— Всъщност да — каза Лайтсонг. — Смъртта на един слуга на Завърнал се е доста притеснителна за мен, особено в близост до собствените ни палати.

Блашуивър повдигна вежда.

— Бих ли те излъгал? — попита Лайтсонг.

— Само всеки път, когато твърдиш, че не искаш да спиш с мен. Лъжи, нагли лъжи.

— Пак ли сексуалният намек, скъпа?

— Не, разбира се. Това беше доста явно. Все едно, знам, че лъжеш за онова разследване. Каква беше истинската му цел?

Лайтсонг замълча. После въздъхна, поклати глава и махна на един слуга да му върне плодовете — харесваха му повече.

— Не знам, Блашуивър. Наистина започвам да се чудя дали е възможно да съм бил служител на закона в предишния си живот.

Тя се намръщи.

— Например в градската стража — продължи той. — Бях изключително добър, докато разпитвах слугите. Такова поне е скромното ми мнение.

— Което, както вече установихме, е доста алтруистично.

— Доста — съгласи се той. — Мисля, че това би могло да обясни как в крайна сметка съм умрял „храбро“, което дава името ми.

Блашуивър повдигна вежда.

— Винаги съм предполагала, че просто са те намерили в леглото с много по-млада жена и баща й те е убил. Изглежда много по-храбро, отколкото да умреш от прободна рана, докато се опитваш да хванеш някой дребен крадец.

— Подигравката ти се приплъзва встрани от алтруистичната ми скромност.

— Естествено.

— Все едно — каза Лайтсонг и си взе резенче ананас. — Вероятно съм бил някакъв пристав или следовател. Бих се обзаложил, че ако хвана меч, ще се окажа един от най-добрите дуелисти, които е виждал градът.

Тя го изгледа за миг.

— Сериозен си.

— Ужасно сериозен. Сериозен като мъртва катерица.

Тя го изгледа озадачено.

— Шега — въздъхна той. — Но да, вярвам го. Макар че не мога да разбера едно нещо.

— И какво е то?

— Как жонглирането с лимони се вмества във всичко това.