Брандън Сандърсън
Спиращият войната (30)

27.

„Нещо се е случило с предишните Богове крале — помисли Сири, докато крачеше из безкрайните стаи на двореца на Бога крал, със ситнещите зад нея слуги. — Нещо, за което Сини пръсти се бои, че ще сполети и Сузеброн. Ще е опасно за Бога крал и за самата мен.“

Дългият шлейф, направен от безброй пискюли прозрачно зелена коприна, се точеше зад нея. Роклята за деня беше почти прозрачно тънка — беше си я избрала, а след това бе помолила слугите да й донесат плътен комбинезон. Странно колко бързо бе престанала да се тревожи кое е „показна суета“ и кое — не.

Имаше твърде много важни проблеми, за които да се тревожи.

„Жреците наистина се страхуват, че нещо ще сполети Сузеброн. И нямат търпение да родя наследник. Твърдят, че е за наследството, но петдесет години не са се притеснявали. Готови са били да изчакат двайсет години, за да си получат младоженката от Идрис. Каквато и да е опасността, не е нещо спешно.

И все пак жреците се държат все едно, че е.“

Може би искаха съпруга от кралския род толкова отчаяно, защото бяха готови да поемат риска. Не беше нужно да чакат двайсет години обаче. Вивена можеше да е родила деца още преди години.

Макар че договорът може би уточняваше време, а не възраст. Може би просто гласеше, че кралят на Идрис има двайсет години, за да осигури невяста за Бога крал. Това можеше да обясни защо баща й бе пратил нея. Изруга се наум, че беше пренебрегвала уроците за договора. Не знаеше какво всъщност гласи той. Опасността като нищо можеше да е написана в самия документ.

Трябваше й повече информация. За жалост жреците пречеха, слугите мълчаха, а Сини пръсти… ами той…

Най-после успя да го зърне — вървеше през една от стаите и пишеше на тефтера си. Сири забърза натам и шлейфът прошумоля след нея. Сини пръсти погледна през рамо и я видя. Очите му се разшириха и той бързо се шмугна през отворената врата в друга стая. Сири извика след него. Вървеше толкова бързо, колкото й позволяваше дрехата, но когато стигна, стаята вече бе празна.

— Цветове! — изруга тя и усети как косата й стана тъмночервена от яд. — Още ли смяташ, че не ме отбягва? — обърна се към най-старшата от слугините си.

Жената наведе поглед.

— Би било нередно слуга в двореца да отбягва кралицата си, Съсъд. Вероятно не ви е видял.

„Как не! — помисли Сири. — Като всеки друг път.“ Когато пратеше човек да го повика, винаги пристигаше едва след като се беше отказала и бе тръгнала нанякъде. Когато му пратеше писмо, той отговаряше толкова усукано, че само я отчайваше още повече.

Не можеше да взима книги от дворцовата библиотека, а жреците нарочно отвличаха вниманието й, щом се опиташе да чете в залата на самата библиотека. Беше помолила да й донесат книги от града, но жреците бяха настояли, че ще ги носи жрец и той ще й ги чете, за да не си „напряга очите“. Беше сигурна, че ако в книгата има нещо, което жреците не искат да узнае, четящият просто ще го прескочи.

Толкова много зависеше от жреците и писарите за всичко, включително информация.

„Освен ако…“, помисли тя, докато още стоеше в яркочервената стая. Имаше все пак и друг източник на информация. Обърна се към главната си слугиня.

— Какви дейности ще има днес в двора?

— Много, Съсъд — отвърна жената. — Няколко художници са дошли да рисуват картини и ескизи. Има дресьори на животни, показват екзотични същества от Юга — мисля, че водят слонове и зебри. Има и няколко търговци на бои, ще покажат най-новите си цветни съчетания. И менестрелите, разбира се.

— А в сградата, в която ходихме преди?

— Арената ли, Съсъд? Мисля, че там ще са игрите, по-късно вечерта. Състезания по физическа сила.

Сири кимна и каза:

— Пригответе ложа. Искам да ги посетя.

 

 

В отечеството си Сири понякога беше гледала състезания по бягане. Обикновено бяха спонтанни, тъй като жреците не одобряваха мъжкото изтъкване. Аустре даваше дарбите на всички хора. На мъжкото перчене се гледаше като на арогантност.

Момчетата обаче не можеше да бъдат сдържани лесно. Беше ги виждала да бягат, дори ги беше окуражавала. Онези състезания обаче не бяха нищо в сравнение с това, което устройваха в Халандрен.

Имаше шест различни дисциплини, които вървяха заедно. Някои мъже хвърляха големи камъни и се състезаваха на разстояние. Други тичаха в широк кръг около арената, вдигаха облаци пясък и се потяха във влажния зной на Халандрен. Трети мятаха копия, стреляха с лъкове или се надпреварваха в скачане.

Сири наблюдаваше игрите и все повече се изчервяваше — чак до връхчетата на косата си. Мъжете бяха само по препаски около бедрата. През седмиците си, преживени в огромния град, никога не беше виждала нещо толкова… интересно.

„Една дама не трябва да зяпа по млади мъже — беше я учила майка й. — Неприлично е.“

Но какъв беше смисълът да дойдеш на игри, ако не да зяпаш? Сири не можеше да се сдържи, и не беше само заради голата кожа. Тези мъже бяха тренирали продължително, развили бяха физическите си способности до съвършенство. Докато наблюдаваше, забеляза, че не се отдава кой знае каква почит на победителите във всяко отделно състезание. Надпреварите всъщност не бяха толкова заради победата, а за да се покаже нужното умение.

В това отношение бяха почти в крак с разбиранията на идрианците — и в същото време като по ирония противоположни.

Красотата на игрите я отвлече за много по-дълго, отколкото имаше намерение — косата й остана тъмночервена от срам дори след като тя свикна с идеята, че състезаващите се мъже са облечени толкова оскъдно. Най-сетне си наложи да стане и да обърне гръб на зрелището. Чакаше я работа.

Слугите й се надигнаха. Бяха донесли всевъзможни луксове. Дивани с меки възглавници, плодове и вина, дори имаше няколко мъже с големи ветрила, които да я разхлаждат. Само след няколко седмици в двореца такива удобства започваха да й се струват нещо обичайно.

— Има един бог, който дойде и говори с мен преди — каза тя и огледа амфитеатъра; много от каменните ложи бяха украсени с цветни платнища. — Кой беше той?

— Лайтсонг Храбрия, Съсъд — отвърна една от слугините. — Богът на храбростта.

Сири кимна и попита:

— А цветовете му бяха…?

— Златно и червено, Съсъд.

Сири се усмихна. Навесът на ложата му показваше, че е тук. Не беше единственият бог, представил й се през седмиците в двореца, но беше единственият, който задели малко време да побъбри с нея. Беше я смутил, но поне имаше желание да говори. Тя излезе от ложата и красивата рокля се плъзна след нея по камъка. Трябваше да си наложи да престане да се чувства гузна затова, че цапа роклите, след като явно всяка се изгаряше в деня, след като я носеше.

Слугите й се засуетиха трескаво, засъбираха плодове и храна и тръгнаха след нея. Както и преди, долу по пейките имаше хора — търговци, достатъчно богати, за да си купят вход в двора, или селяни, които бяха спечелили на специалната лотария. Мнозина се обръщаха, поглеждаха нагоре, докато тя минаваше, и си шепнеха.

„Единствената възможност, която имат да ме видят — осъзна Сири. — Кралицата им.“

Това бе едно от нещата, с които в Идрис определено се справяха по-добре, отколкото в Халандрен. Идрианците имаха лесен достъп до своя крал и управляващите си, докато в Халандрен водачите ги държаха нависоко — и заради това бяха отдалечени, загадъчни дори.

Тръгна към павилиона в червено и златно. Богът, когото бе видяла преди, се беше изтегнал на един диван и отпиваше от голяма красиво гравирана чаша, пълна с ледено червена течност. Изглеждаше съвсем като преди — изсеченото мъжествено лице, което бе започнала вече да свързва с божественост, съвършено оформената черна коса, златистият тен, държането на преситена особа.

„Още нещо, за което в Идрис сме прави — помисли тя. — Хората ми може да са прекалено сурови, но също тъй не е добре да станеш толкова разглезен като някои от тези Завърнали се.“

Богът, Лайтсонг, я изгледа и кимна почтително.

— Кралице.

— Лайтсонг Храбрия — каза тя, щом един от слугите й донесе стол. — Вярвам, че денят ви е бил приятен?

— Доколкото днес открих няколко смущаващи и преопределящи елемента на душата си, които бавно преподреждат самото естество на съществуването ми. — Отпи от чашата. — Иначе нищо особено. Вие?

— По-малко прозрения — отвърна тя, докато сядаше. — Повече объркване. Все още съм неопитна в начина, по който стават нещата тук. Надявах се, че бихте могли да отговорите на някои от въпросите ми, да ми дадете информация може би…

— Боя се, че не — отвърна Лайтсонг.

Тя замълча и се изчерви от смущение.

— Съжалявам. Да не би да сбърках нещо? Аз…

— Не. Всичко е наред, дете — каза усмихнато Лайтсонг. — Причината да не мога да ви помогна е в това, че аз, за жалост, не знам нищо. Безполезен съм. Не сте ли чули?

— Мм… боя се, че не.

— Трябва да обръщате повече внимание. — Вдигна чашата си към нея. — Засрамете се — каза с усмивка.

Тя се намръщи, още по-смутена. Върховният жрец на Лайтсонг — изпъкващ сред всички останали с голямата украса на главата си — ги гледаше неодобрително и това я накара да се почувства още по-гузна. „Защо аз трябва да съм засрамената — помисли Сири ядосана. — Лайтсонг е този, който ми нанася прикрити оскърбления… и открито оскърбява себе си! Сякаш му е приятно да се самоукорява.“

— Всъщност — каза Сири и го погледна, вирнала брадичка, — чух за репутацията ви, Лайтсонг Храбрия. „Безполезен“ не е думата, която чух, обаче.

— О?

— Да. Казаха ми, че сте безвреден, макар да разбирам, че не е вярно — защото сега, докато говоря с вас, усетът ми за разумност определено пострада. Да не говорим за главата ми — започва да ме боли.

— И двете са симптоми на това, че се занимавате с мен, опасявам се — каза той с престорена въздишка.

— Би могло да се разреши — каза Сири. — Може би ще е от полза, ако се въздържате да говорите в присъствието на други. Мисля, че дори ще сте доста симпатичен при такива обстоятелства.

Лайтсонг се засмя. Не беше дълбокият смях като на баща й и някои от хората му в Идрис, а по-изтънчен. Все пак изглеждаше искрен.

— Знаех си, че ми харесваш, момиче — каза той.

— Не съм сигурна дали трябва да го приема като комплимент, или не.

— Зависи колко на сериозно се взимаш — каза Лайтсонг. — Хайде, стани от този глупав стол и се изтегни удобно на някое от канапетата. Понаслаждавай се на вечерта.

— Не знам дали ще е прилично — каза Сири.

— Аз съм бог. — Домакинът й махна небрежно с ръка. — Аз определям кое е прилично.

— Мисля все пак да поседя на стола — отвърна Сири с усмивка, но все пак стана и каза на слугите да преместят стола й по-навътре под навеса, за да не й се налага да говори толкова високо. Също така се постара да не обръща много внимание на състезанията, за да не се увлече отново по тях.

Лайтсонг се усмихваше. Като че ли му доставяше удоволствие да кара околните да се чувстват неловко. Но също така като че ли изобщо не се притесняваше как изглежда самият той отстрани.

— Това, което казах, е сериозно, Лайтсонг. Трябва ми информация.

— И аз, скъпа, също бях доста искрен. Наистина съм безполезен, общо взето. Но ще се постарая да отговоря доколкото мога на въпросите ти — стига, разбира се, ти също да предложиш отговор на моите.

— А ако не знам отговорите на въпросите ти?

— Тогава измисли нещо — отвърна той. — Така и няма да разбера кое е истина и кое не. Невежествената заблуда е за предпочитане пред информираната глупост.

— Ще се опитам да запомня това.

— Направиш ли го, разваляш смисъла. Е, да чуем въпросите ти?

— Какво е станало с предишните Богове крале?

— Умрели са — отвърна Лайтсонг. — О, не гледай толкова изненадано. Случва се с хората понякога, дори с боговете. Ако не си забелязала, тъй нареченото ни безсмъртие е смехотворно. Непрекъснато забравяме частта с „живей вечно“ и най-неочаквано се оказваме мъртви. И то за втори път при това. Би могло да се каже, че в оставането живи сме два пъти по-зле от обикновените хора.

— Как точно умират Боговете крале?

— Като отдадат Дъха си — каза Лайтсонг. — Не е ли така, Съсел?

Върховният му жрец кимна.

— Точно така, ваша милост. Негово божествено величество Сузеброн Четвърти умря, за да изцери епидемията от дистренция, която порази Т’Телир преди петдесет години.

— Чакай — каза Лайтсонг. — Дистренцията не беше ли болест на червата?

— Точно така. — Върховният жрец кимна.

Лайтсонг се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че нашият Бог крал — най-святият и божествен персонаж в пантеона ни — е умрял, за да излекува някакви коремни болежки?

— Не бих го формулирал точно така, ваша милост.

Лайтсонг се наведе към Сири.

— И от мен се очаква да направя това някой ден, знаеш ли. Да дам живота си, за да може някоя стара дама да престане да се вре на публични места. Нищо чудно, че съм толкова досаден бог. Вероятно има нещо общо с подсъзнателни комплекси за самоценност.

Върховният жрец погледна извинително към Сири и тя чак сега осъзна, че неодобрението на дебелия жрец е насочено не към нея, а към бога му. Усмихна й се.

„Може би не всички са като Трилидийс“, каза си тя наум и отвърна на усмивката му.

— Саможертвата на Бога крал не беше празен жест, Съсъд — каза жрецът. — Вярно, диарията може да не е много опасна за повечето хора, но за старците и малките деца може да е доста смъртоносна. Плюс това епидемичните условия водеха до разпространяване на други болести, а и градската търговия — оттам и кралството — замря. Хората в по-отдалечените села не можеха с месеци да получат най-нужни продукти.

— Чудя се как са се почувствали излекуваните, когато са се събудили и са разбрали, че техният Бог крал е мъртъв — каза Лайтсонг.

— Би могло да се каже, че са били удостоени, ваша милост.

— Според мен са се ядосали. Кралят им да стигне чак дотам, а те са били толкова болни, че не са и забелязали. Все едно, моя кралице, ето. Това всъщност беше полезна информация. Сега ме накарахте да се притесня, че наруших обещанието си да ви бъда безполезен.

— Ако това е някаква утеха, самият вие не бяхте толкова полезен — отвърна му тя. — Всъщност жрецът ви изглежда полезен.

— Да, знам. Години наред се опитвам да го покваря. Май изобщо не се получава. Не мога дори да го накарам да признае теологичния парадокс в това, че се опитвам да го изкуся да върши зло.

Сири замълча, а след това усети, че неволно се е усмихнала още по-широко.

— Какво? — попита Лайтсонг и допи чашата си. Веднага му наляха друго питие, този път синьо.

— Говоренето с вас е като плуване в река — каза Сири. — Течението непрекъснато ме дърпа и не съм сигурна дали ще мога да си поема още един дъх.

— Внимавайте с камъните, Съсъд — подхвърли върховният жрец. — Изглеждат съвсем незначителни, но имат остри ръбове под повърхността.

— Ба — изсумтя Лайтсонг. — От крокодилите трябва да се пазите. Могат да хапят. И… та за какво точно говорехме, впрочем?

— За Боговете крале — каза Сири. — Когато умря последният, имаше ли роден вече наследник?

— Разбира се — отвърна й върховният жрец. — Всъщност той се беше оженил само преди година. Детето се роди само няколко седмици преди той да умре.

Сири се отпусна на стола и се замисли.

— А Богът крал преди него?

— Умрял е, за да изцери децата на едно село, което било нападнато от разбойници — каза Лайтсонг. — Простолюдието обича тази история. Кралят бил толкова трогнат от страданието им, че дал живота си за простите хора.

— И се е омъжил предната година?

— Не, Съсъд — каза върховният жрец. — Станало е няколко години след сватбата му. Макар че наистина е умрял едва месец след раждането на второто му дете.

Сири вдигна глава.

— Първото дете дъщеря ли е била?

— Да. Жена без божествени сили. Как го разбрахте?

„Цветове! — помисли Сири. — И двата пъти точно след като се е родил наследникът.“ Дали раждането на дете по някакъв начин караше Боговете крале да пожелаят да отдадат живота си? Или беше нещо по-зловещо? Изцеряването на епидемия или излекувано село бяха неща, които с малко по-хитра пропаганда можеше да се измислят, за да прикрият друга причина за смърт.

— Боя се, че всъщност не съм експерт по тези неща, Съсъд — продължи жрецът. — Боя се, че бог Лайтсонг също не е. Ако го притиснете, може просто да започне да си измисля разни неща.

— Съсъд! — каза възмутено Лайтсонг. — Това беше клевета. А, и между другото, шапката ти гори.

— Благодаря ви — каза Сири. — И на двамата. Това всъщност беше доста полезно.

— Ако мога да посъветвам… — каза върховният жрец.

— Моля — отвърна тя.

— Опитайте с професионален разказвач, Съсъд. Можете да поръчате разказвач от града и той може да ви рецитира както истории, така и измислени приказки. Ще ви дадат много повече информация от нас.

Сири кимна. „Защо жреците в нашия дворец не могат да са толкова отзивчиви?“ Разбира се, ако прикриваха истинската причина за смъртта на Боговете крале, имаха сериозно основание да избягват да й помагат. Всъщност, ако помолеше за разказвач, най-вероятно щяха просто да осигурят някой, който да й разкаже каквото те искат да чуе.

Тя се намръщи.

— Бихте ли могли… да го направите вместо мен, Лайтсонг?

— Кое?

— Да поръчате разказвач. Бих искала да сте с мен, ако имам някакви въпроси.

Лайтсонг сви рамене.

— Не съм слушал разказвач от доста време. Просто ме уведомете кога.

Не беше съвършен план. Слугите й слушаха и можеха да съобщят на жреците. Само че ако разказвачът дойдеше в палата на Лайтсонг, имаше поне някакъв шанс Сири да чуе истината.

— Благодаря ви — каза тя и стана.

— Ах, ах, ах! Не толкова бързо — каза Лайтсонг и вдигна пръст.

Тя спря.

Той отпи от чашата си.

— Е? — попита накрая Сири.

Той вдигна отново пръст, докато продължаваше да пие, отметнал глава — гълташе натрошения лед от дъното на чашата. Остави я настрани. Устните му бяха посинели.

— Колко освежаващо. Идрис. Чудесно място. Много лед. Доста скъпо струва, докато се донесе тук, както съм чувал. Добре, че никога не ми се налага да плащам за нищо, нали?

Сири повдигна вежда.

— А аз стоя тук и чакам за…?

— Обещахте да отговорите на няколко мои въпроса.

— О. — Тя седна отново. — Разбира се.

— Добре. В родината си познавахте ли някои от градската стража.

Тя кривна глава.

— Градска стража?

— Хората, които налагат закона. Полиция. Пристави. Мъжете, които хващат крадци и пазят тъмници. От този род.

— Познавах неколцина. Родният ми град не е голям, но е столицата. Привлича хора, които понякога създават проблеми.

— Ясно — каза Лайтсонг. — Ще бъдете ли така добра да ми ги опишете? Не проблемните типове. Градската стража.

Сири повдигна рамене.

— Не знам. Обикновено са внимателни. Разпитват новодошлите, обикалят по улиците да гледат за нередности, такива неща.

— Бихте ли ги нарекли любопитни?

— Да — отвърна Сири. — Предполагам. В смисъл, като всеки друг. Може би повече.

— Имаше ли убийства в столицата ви?

— Едно-две. — Сири наведе глава. — Не би трябвало да има — баща ми казва, че такива неща не би трябвало да се случват в Идрис. Въпросното убийство беше работа на… ами, на човек от Халандрен.

Лайтсонг се изкиска.

— Да, ние го правим непрекъснато. Редовният номер на купона. Е, тези полицаи разследваха ли убийствата?

— Разбира се.

— Без да са ги молили да го правят?

Сири кимна.

— Как го правеха?

— Не знам — каза Сири. — Разпитваха, говореха със свидетели, търсеха улики. Аз нямах нищо общо.

— Ама разбира се — каза Лайтсонг. — Понеже, ако бяхте убийца, щяха да ви направят нещо ужасно, нали? Например да ви заточат в друга страна?

Сири усети как пребледня и косата й стана по-светла.

А Лайтсонг се засмя.

— Не ме взимайте непрекъснато толкова на сериозно, ваше величество. Честно, престанах да мисля дали не сте убийца още преди дни. Сега, ако вашите и моите слуги бъдат така добри да останат за малко тук, мисля, че може би имам да ви кажа нещо важно.

Стана и излезе от павилиона, а слугите му останаха на местата си. Объркана, но и възбудена, Сири също стана и забърза след него. Настигна го на каменната пътека, минаваща между ложите в арената. Долу атлетите продължаваха игрите.

Лайтсонг я погледна отвисоко и се усмихна.

„Наистина са високи“, помисли тя. Една стъпка повече височина беше сериозна разлика. Застанала до човек като Лайтсонг — и след като самата тя не беше особено висока — се почувства като джудже. „Може би ще ми каже точно каквото търся — помисли си. — Тайната!“

— Опасна игра играете, кралице — каза Лайтсонг и се подпря на каменния парапет. Беше построен за размерите на Завърнали се, тъй че беше твърде неудобно висок за останалите.

— Игра ли? — попита тя.

— Политика — каза той, загледан към атлетите.

— Не искам да играя на политика.

— Боя се, че ако не го правите, тя ще играе с вас. Каквото и да правя, винаги се оказвам натикан в нея. Оплакванията не помагат — макар че дразнят някои хора, което само по себе си е удовлетворително.

Сири се намръщи.

— Значи ме доведохте тук, за да ме предупредите?

— Цветове, не — изсмя се Лайтсонг. — Ако вече сама не сте разбрали, че това е опасно, значи сте твърде глупава, за да разберете едно предупреждение. Исках просто да ви дам някой съвет. Първият е за персоната ви.

— Персоната ми?

— Да. Трябва да поработите. Изборът на персона на невинна новодошла беше проява на добър инстинкт. Отива ви. Но трябва да я усъвършенствате. Поработете по това.

— Но това не е маска — каза тя искрено. — Наистина съм объркана и всичко това е ново за мен.

Лайтсонг вдигна пръст.

— Това е номерът в политиката, дете. Понякога, макар да не можеш да прикриеш кой си и как всъщност се чувстваш, можеш да се възползваш от това, което си. Хората са недоверчиви към това, което не могат да разберат и да предвидят. Докато се чувстваш като непредсказуем елемент в двора, ще изглеждаш като заплаха. Ако успееш ловко — и искрено — да се представиш като човек, когото разбират, ще започнеш да се вместваш.

Сири се намръщи.

— Да вземем мен за пример — каза Лайтсонг. — Аз съм един безполезен глупак. Винаги съм бил такъв, доколкото мога да си спомня — а всъщност си спомням малко. Но пък знам как ме приемат хората. И го подсилвам. Играя с това.

— Тоест лъжете?

— Разбира се, че не. Наистина съм такъв, какъвто съм. Само че се старая хората никога да не го забравят. Човек не може да контролира всичко. Но ако може да контролира начина, по който хората гледат на него, може да се ориентира в цялата тази бъркотия. И тогава вече може да започне да влияе на различни фракции. Стига да иска. Лично аз го правя рядко, защото е адска скука.

Сири се усмихна.

— Вие сте добър човек, Лайтсонг. Знаех го дори когато ме обидихте. Не мислите зло на никого. Това част от персоната ви ли е?

— Разбира се — отвърна той с усмивка. — Но не съм сигурен какво убеждава хората да ми се доверяват. Бих се отървал от него, ако можех. Защото ги кара да очакват твърде много. Просто се поупражнете малко по това, което казах. Най-доброто в това да си затворен в този красив затвор е, че можеш да направиш нещо добро, можеш да промениш някои неща. Виждал съм други да го правят. Хора, които уважавах. Макар и да няма много такива в двора напоследък.

— Добре. Ще го направя.

— Ровиш за нещо — усещам го. И вероятно е свързано с жреците. Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш. Изведнъж и изненадващо. Така трябва. Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно. Което наистина е хитро. По този начин всички ще допуснат, че могат да те надвият само с малко предимство.

Сири кимна.

— Идрианска философия донякъде.

— Вие произлизате от нас — каза Лайтсонг. — Или може би ние от вас. Така или иначе, по-сходни сме, отколкото изглеждаме външно. Какво е идрианската философия за крайната простота, ако не начин да контрастирате спрямо Халандрен? Всичкото онова бяло, което използвате? Това ви кара да изпъквате в национален мащаб. Вие действате като нас, ние действаме като вас, просто правим едни и същи неща по противоположен начин.

Тя кимна замислено.

Той се усмихна.

— О, и още нещо. Моля ви, моля ви, не ставайте твърде много зависима от мен. Сериозно го казвам. Няма да съм ви от голяма помощ. Ако кроежите ви стигнат до задънена улица — ако нещата се объркат в последния момент и вие сте в опасност или безизходица — не мислете за мен. Ще ви проваля. Това ви го гарантирам с цялото си сърце и абсолютно искрено.

— Вие сте много странен човек.

— Продукт на обществото ми — отвърна той. — А тъй като повечето време обществото ми се състои до голяма степен само от мен самия, обвинявам Бог. Лек ден, моя кралице.

След тези думи закрачи небрежно към ложата си и махна на слугите й — които ги бяха гледали с тревога — да отидат при нея.