Брандън Сандърсън
Спиращият войната (26)

23.

Лайтсонг намери Блашуивър в затревената част на двора зад палата й. Наслаждаваше се на изкуството на един от градските майстори градинари.

Закрачи през тревата и свитата му се засуети около него — бяха вдигнали голям слънчобран да му пазят сянка и общо взето бяха готови да угодят на всеки негов каприз. Мина покрай стотици сандъчета, гърнета и вази, пълни с всевъзможни растящи неща, всички наредени в изкусни фигури и редове.

Временни цветни лехи. Боговете бяха твърде божествени, за да напуснат двора и да посетят градските градини, тъй че градините трябваше да се носят при тях. Такова огромно начинание изискваше десетки работници и коли, пълни с растения. Нищо не беше достатъчно добро за боговете.

Освен свободата, разбира се.

Блашуивър стоеше и оглеждаше с възхищение една от оформените с вази фигури. Забеляза Лайтсонг отдалече — движещата му се БиоХрома караше цветята едно след друго да заблестят по-ярко на следобедната светлина.

Този път носеше удивително скромна дреха. Нямаше ръкави и като че ли бе съставена от едно увито парче коприна, но покриваше по-съществените части, и то доста.

— Лайтсонг, скъпи — посрещна го тя с усмивка. — Посещение на дама в дома й? Колко очарователно дръзко. Е, стига сме си бъбрили. Хайде да се оттеглим в спалнята.

Той й се усмихна мълчаливо и й подаде един лист хартия.

Тя го погледна учудено и го взе. Беше покрит с цветни точки — художническото писмо.

— Какво е това?

— Прецених, че знам как ще започне разговорът ни — отвърна той. — Тъй че си спестих усилието да го водим. Поръчах да го напишат предварително.

Блашуивър повдигна вежда и зачете.

— „Най-напред Блашуивър казва нещо, което е умерено неприлично.“ — Погледна го. — Умерено? Поканих те в спалнята си. Бих го нарекла безсрамно.

— Подцених те — отвърна Лайтсонг. — Продължи, ако обичаш.

— „После Лайтсонг казва нещо, за да я отклони — прочете Блашуивър. — То е толкова невероятно чаровно и остроумно, че тя е зашеметена от гениалността му и е онемяла за няколко минути…“ О, моля ти се, Лайтсонг. Трябва ли наистина да чета това?

— Шедьовър е. Най-добрата ми творба. Моля ти се, следващата част е важна.

Тя въздъхна.

— „Блашуивър казва нещо за политика, което е ужасно досадно, но го компенсира с поклащане на гърдите си. След това Лайтсонг се извинява, че е бил толкова отчужден напоследък. Обяснява, че е трябвало да разбере някои неща.“ — Тя замълча и го изгледа. — Значи ли това, че най-после си готов да се включиш в плановете ми?

Той кимна. Група градинари изнесоха цветята. Върнаха се на вълни и изградиха фигура от малки разцъфнали дървета в големи саксии около Блашуивър и Лайтсонг, жив калейдоскоп с двамата Завърнали се в центъра му.

— Не мисля, че кралицата е замесена в заговор за взимане на трона — каза Лайтсонг. — Въпреки че говорих с нея съвсем за малко, съм убеден в това.

— Тогава защо се съгласяваш да се присъединиш към мен?

Той помълча за миг, докато се любуваше на цветовете.

— Защото смятам да я опазя да не я прекършиш. Ти или някои други от нас.

— Скъпи Лайтсонг — каза Блашуивър и присви червените си устни. — Уверявам те, напълно безвредна съм.

Той повдигна вежда.

— Съмнявам се.

— О, стига де. Никога не бива да изтъкваш на дама, че се е отклонила от истината. Все едно, радвам се, че дойде. Чака ни работа.

— Работа ли? Звучи като… работа.

— Разбира се, скъпи — отвърна тя. Обърна се и тръгна. Градинарите мигновено започнаха да отдръпват дръвчетата, за да им направят път. Майсторът градинар стоеше наблизо и водеше разгръщащата се композиция като диригент на ботанически оркестър.

Лайтсонг побърза да я настигне.

— Работа. Знаеш ли каква е философията ми по тази дума?

— Добила съм смътното впечатление, че не я одобряваш — отвърна Блашуивър.

— О, не бих казал. Работата, скъпа моя Блашуивър, е като тор.

— Мирише ли?

Той се усмихна.

— Не. Като тор е, защото просто съществува. Но не искам никога да затъвам в нея.

— Жалко — каза Блашуивър. — Защото току-що се съгласи да го направиш.

Той въздъхна.

— Стори ми се, че надуших нещо.

— Не ставай досаден — каза тя и се усмихна на работниците, докато редяха около пътя й вази с цветя. — Това ще е забавно. — Изгледа го през рамо с искрящи очи. — Мърсистар са я нападнали снощи.

 

 

— О, скъпа Блашуивър! Беше направо трагично!

Лайтсонг повдигна вежда. Мърсистар беше пищна и сластна жена, в удивителен контраст с Блашуивър. И двете, разбира се, бяха съвършени примери за женска красота. Блашуивър просто беше от тънкия — и същевременно цицест — тип, докато Мърсистар беше от закръгления — и същевременно също цицест — тип. Мърсистар се беше изтегнала на плюшен диван и няколко от слугите й й вееха с големи палмови листа.

Мърсистар нямаше дискретния усет за стил на Блашуивър. Съществува едно такова умение — да избереш ярко облекло, без да прекрачиш границата на крещящото. Самият Лайтсонг не го притежаваше — но имаше слуги, на които беше присъщо. Мърсистар явно дори не знаеше, че такова умение съществува.

„Въпреки че оранжевото и златното определено не са най-лесните цветове, които можеш да носиш с достойнство“, помисли Лайтсонг.

— Мърсистар, скъпа — заговори мило Блашуивър. Един от слугите й донесе тапицирано столче и го пъхна под Блашуивър, докато тя сядаше до лакътя на Мърсистар. — Мога да разбера как се чувстваш.

— Можеш ли? Можеш ли наистина? Това е ужасно. Някое… някое мерзко същество се е промъкнало в палата ми, излъгало е слугите ми! В дома на богиня! Кой би направил такова нещо?

— Всъщност трябва да е бил побъркан — опита се да я утеши Блашуивър.

Лайтсонг стоеше до тях и се усмихваше съчувствено, стиснал ръце зад гърба си. Над двора и през павилиона духаше прохладен следобеден ветрец. Някои от градинарите на Блашуивър бяха донесли цветя и дървета около павилиона и въздухът бе изпълнен с богатия им аромат.

— Не мога да го разбера — каза Мърсистар. — Пазачите на портите уж трябва да предотвратяват такива неща, нали?! Защо имаме стени, щом разни хора могат просто да влязат с взлом в домовете ни? Просто вече не се чувствам в безопасност.

— Сигурна съм, че пазачите ще са по-усърдни в бъдеще — успокои я Блашуивър.

Лайтсонг се намръщи и погледна към палата на Мърсистар, където слугите бръмчаха като пчели около разбунен кошер.

— Какво е търсил натрапникът според вас? — каза той повече на себе си. — Произведение на изкуството може би? Има търговци, които може много по-лесно да се ограбят, разбира се.

— Може да не знаем какво искат — каза хитро Блашуивър, — но поне знаем нещо за тях.

— Нима? — Мърсистар се надигна.

— Да, скъпа — каза Блашуивър. — Само някой без никакво уважение към традиция, благоприличие или религия би дръзнал да нахлуе в дома на бог. Някой нецивилизован. Непочтителен. Невярващ…

— Идрианец ли? — попита Мърсистар.

— Питала ли си се изобщо, скъпа — каза Блашуивър, — защо изпратиха най-малката си дъщеря на Бога крал, вместо най-голямата?

Мърсистар се намръщи.

— Така ли?

— Да, скъпа.

— Това е доста подозрително, нали?

— Нещо става в Двора на боговете, Мърсистар — каза Блашуивър и се наведе към нея. — Може да настъпят опасни времена за Короната.

— Блашуивър — намеси се Лайтсонг. — Една дума, ако обичаш?

Тя го изгледа раздразнено, но той срещна погледа й твърдо и тя въздъхна, потупа Мърсистар по ръката и излезе от павилиона с Лайтсонг. Слугите и жреците им се изнизаха след тях.

— Какво правиш? — попита я Лайтсонг веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе Мърсистар.

— Привличам съмишленици — отвърна Блашуивър с блясък в очите. — Ще ни трябват нейните Безжизнени заповеди.

— Аз самият още не съм убеден, че ще ни трябват — каза Лайтсонг. — Войната може да се окаже ненужна.

— Както казах, трябва да сме предпазливи — отвърна Блашуивър. — Просто взимам мерки.

— Добре. — Имаше благоразумие в това. — Но не знаем дали идрианец е нахлул в палата на Мърсистар. Защо намекваш, че е бил идрианец?

— А мислиш ли, че е просто съвпадение? Някой да се промъква в палатите ни сега, с приближаващата се война?

— Да, мисля.

— И нарушителят случайно избира една от четиримата Завърнали се, които имат достъп до Безжизнените заповеди? Ако аз бях този, който тръгва на война срещу Халандрен, първото, което щях да направя, щеше да е да издиря тези Заповеди. Може би да видя дали не са записани някъде, или може би да се опитам да убия боговете, които ги държат.

Лайтсонг отново погледна към палата. В аргументите на Блашуивър имаше известна логика, но не бяха достатъчни. Изпита някакъв странен импулс да надникне в това по-надълбоко. Само че… приличаше на работа. Наистина не можеше да си позволи да прави изключения от обичайните си навици, особено без много да недоволства. Създаваше лош прецедент. Тъй че само кимна и Блашуивър го поведе обратно към павилиона.

— Скъпа — каза Блашуивър и бързо седна отново до Мърсистар. Изглеждаше малко по-притеснена отпреди. Наведе се към нея. — Обсъдихме го и решихме да ти се доверим.

Мърсистар се надигна.

— Да ми се доверите ли? За какво?

— Знание — прошепна й Блашуивър. — Някои от нас се боят, че идрианците не се примиряват с планините си и са решили да завладеят и низините.

— Но ние ще сме кръвно свързани — каза Мърсистар. — Халандрен ще има Бог крал с кралска кръв на трона.

— О? — каза Блашуивър. — А не би ли могло да се изтълкува като идриански крал с кръв на Халандрен на трона?

Мърсистар се затрудни. После, колкото и странно да беше, погледна Лайтсонг.

— Ти вярваш ли в това?

Защо някои хора току го поглеждаха? Той правеше всичко, за да ги откаже от подобно поведение, но въпреки това те бяха склонни да се държат с него сякаш притежава някакъв морален авторитет.

— Мисля, че известна… подготовка би била разумна. Макар че същото би могло да се каже и за една вечеря, разбира се.

Блашуивър го изгледа ядосано, но щом отново погледна Мърсистар, утешителната маска се върна на лицето й.

— Разбираме, че си имала труден ден. Но моля те, обмисли предложението ни. Бихме искали да се присъединиш към нас в предпазните ни мерки.

— За какви предпазни мерки говориш? — попита Мърсистар.

— Прости — отговори бързо Блашуивър. — Мислене, обсъждане, планиране. След време, ако решим, че имаме достатъчно доказателства, ще ги поднесем на Бога крал.

Това като че ли успокои Мърсистар и тя кимна.

— Да, разбирам. Подготовка. Наистина изглежда благоразумно.

— Сега отдъхни, скъпа — каза Блашуивър, стана и изведе Лайтсонг от павилиона.

Тръгнаха лениво по съвършено зелената морава към палата на Блашуивър. Само че той нямаше желание да продължи. Нещо в тази среща го притесняваше.

— Миличка е — каза с усмивка Блашуивър.

— Казваш го просто защото е толкова лесна за манипулиране.

— Разбира се. Определено обичам хора, които правят каквото трябва. Под „трябва“ разбирам това, което аз смятам за най-доброто.

— Поне си открита — каза Лайтсонг.

— Към теб, скъпи. Лесна съм за прочит като книга.

— Може би непреведена на халандренски все още — подметна той.

— Казваш го само защото никога не си се опитвал наистина да ме прочетеш — усмихна му се тя. — Макар че трябва да призная, има едно нещо в скъпата ни Мърсистар, което определено ме дразни.

— И кое е то?

— Армиите й — каза Блашуивър и скръсти ръце. — Защо точно тя, богинята на добротата, командва десет хиляди Безжизнени? Очевидно ужасна грешка в преценката. Особено след като аз не командвам никаква войска.

— Блашуивър — каза той с насмешка, — ти си богинята на честността, общуването и междуличностните отношения. Защо изобщо трябва да ти се дава командването на армии?

— Има много междуличностни отношения, свързани с армии — отвърна тя. — В края на краищата как го наричаш, когато някой удари друг с меча си? Това е междуличностно.

— Така си е — отвърна разсеяно Лайтсонг и погледна през рамо към павилиона на Мърсистар.

— Очаквах да признаеш аргументите ми, след като отношенията всъщност са война — каза Блашуивър. — Както е ясно от нашите отношения, скъпи ми Лайтсонг. Ние… — Замълча и го сръга в ребрата. — Лайтсонг? Обърни ми внимание!

— Да?

Тя скръсти ядосано ръце.

— Трябва да кажа, че днес шегичките ти бяха определено неуместни. Може би просто трябва да си намеря някой друг, с когото да си играя.

— Хм, да — отрони той, загледан към палата на Мърсистар. — Трагично. Да нахлуят у Мърсистар. Само един ли е бил?

— Вероятно. Това не е важно.

— Пострадал ли е някой?

— Двама слуги — каза Блашуивър и махна с ръка. — Единия са го намерили мъртъв, мисля. Трябва да обръщаш внимание на мен, не на онова…

Лайтсонг замръзна.

— Някой е бил убит?

Тя сви рамене.

— Така казват.

Той се обърна.

— Връщам се да поговоря с нея.

— Чудесно — сряза го Блашуивър. — Но ще го направиш без мен. Имам си градини, на които да се радвам.

— Хубаво — каза Лайтсонг, вече беше тръгнал. — Ще ти се обадя по-късно.

Блашуивър изпухтя възмутено и се загледа след него. Лайтсонг обаче пренебрегна раздразнението й — беше съсредоточен върху…

Върху какво? Някакви слуги били пострадали. Не беше негова работа да се меси в криминални инциденти. И въпреки това вървеше право към павилиона на Мърсистар, а слугите и жреците му се точеха след него както винаги.

Тя все още лежеше изтегната на дивана си.

— Лайтсонг? — попита намръщено.

— Върнах се, защото току-що чух, че един от слугите ти е бил убит при нападението.

— А, да — отвърна тя. — Горкият човек. Какво злощастно събитие. Сигурна съм, че е намерил спасение в рая.

— Чудно как винаги се оказват на последното място, където ги търсиш — каза Лайтсонг. — Кажи ми, как стана убийството?

— Ами, доста странно всъщност. Двамата пазачи при вратата ги намериха в безсъзнание. Нахлулият бил открит от четирима от слугите ми, които минавали през служебния коридор. Бил се е с тях, съборил един, убил друг и двама са избягали.

— Как е бил убит?

Мърсистар въздъхна.

— Всъщност не знам. Жреците ми могат да ти кажат. Боя се, че бях твърде травматизирана, за да обърна внимание на такива подробности.

— Нещо против да поговоря с тях?

— Щом трябва… Споменах ли ти колко съм разстроена? Бих помислила, че ще предпочетеш да останеш и да ме утешиш.

— Скъпа Мърсистар — каза той. — Ако знаеше нещо за мен, щеше да разбереш, че да те оставя сама ще е най-добрата утеха, която мога да ти дам.

Тя се намръщи и го погледна.

— Беше шега, скъпа. За жалост съм много зле с шегите. Съсел, идваш ли?

Ларимар, който стоеше с останалите жреци, както обикновено, го погледна.

— Ваша милост!

— Няма нужда да притесняваме другите повече — каза Лайтсонг. — Мисля, че двамата с теб ще сме достатъчни за това упражнение.

— Както заповядате, ваша милост.

Слугите на Лайтсонг отново се оказаха отделени от своя бог. Струпаха се плахо на тревата като деца, изоставени от родителите си.

— Какво значи всичко това, ваша милост? — попита тихо Ларимар, докато крачеха към палата.

— Честно казано, нямам представа — отвърна Лайтсонг. — Просто усещам, че става нещо необичайно. Нахлуването. Смъртта на онзи човек. Нещо не е наред.

Ларимар го погледна със странно изражение.

— Какво? — попита Лайтсонг.

— Нищо, ваша милост — отвърна Ларимар. — Просто е доста нехарактерно за вас.

— Знам — каза Лайтсонг, все пак уверен в решението си. — Честно, не мога да обясня какво ме подтикна. Любопитство, предполагам.

— Любопитство, което надделява над желанието ви да… мм, не вършите нищо?

Лайтсонг сви рамене. Чувстваше се изпълнен с енергия, когато влезе в палата. Обичайната му летаргия беше отстъпила място на възбудата. Беше му почти познато.

Завари четирима жреци да си бъбрят в слугинския коридор. Тръгна право към тях, а те се обърнаха и го погледнаха стъписани.

— Чуйте ме добре — каза Лайтсонг. — Мисля, че можете да ми кажете нещо повече за това нахлуване.

— Ваша милост — каза единият, докато другите трима наведоха почтително глави. — Уверявам ви, държим всичко под контрол. Няма опасност нито за вас, нито за хората ви.

— Да, знам. — Лайтсонг огледа коридора. — Значи тук е убит човекът?

Те се спогледаха.

— Ето там — каза единият неохотно и посочи завоя на коридора.

— Чудесно. Придружете ме, ако обичате. — Лайтсонг се запъти накъдето му показаха. Група работници махаха дъски от пода, сигурно за да ги заменят. Зацапано с кръв дърво, колкото и добре да е почистено, нямаше да се търпи в дома на богиня.

— Хм — каза Лайтсонг. — Доста кръв се е проляла. Как е станало все пак?

— Не сме сигурни, ваша милост — отвърна един от жреците. — Нападателят е замаял с удар мъжете на входа, но иначе не ги е наранил.

— Да, Мърсистар спомена това — каза Лайтсонг. — Но след това се е бил с четирима?

— Е, „бил“ не е най-подходящата дума — отвърна жрецът с въздишка. Макар Лайтсонг да не беше техният бог, все пак беше бог. Бяха клетвено обвързани да отговарят на въпросите му.

— Обездвижил е един от тях с Пробудено въже — продължи жрецът. — После един се е задържал, за да го забави, а другите двама изтичали за помощ. Нападателят бързо замаял останалия. През това време вързаният все още е бил жив. — Жрецът погледна колегите си. — Когато помощта най-сетне дошла — забавена от Безжизнено животно, което предизвикало суматоха, — намерили втория човек още в безсъзнание. Първият, още вързан, бил мъртъв. Пронизан в сърцето от меч за дуелиране.

Лайтсонг кимна и коленичи до счупените дъски. Слугите, които работеха по тях, се поклониха и се отдръпнаха.

Не беше сигурен какво очаква да намери. Подът беше грижливо изтъркан и след това изкъртен. Само че малко встрани имаше странно петно. Той се наведе, за да го огледа по-внимателно. „Напълно изцедено от цвят.“ Вдигна глава и присви очи към жреците.

— Пробуждащ, казвате?

— Несъмнено, ваша милост.

Той отново погледна сивото петно. „Няма начин идрианец да е направил това. Не и щом е използвал Пробуждането.“

— Какво е Безжизненото същество, за което споменахте?

— Безжизнена катерица, ваша милост — отвърна единият от жреците. — Натрапникът я е използвал за отвличане.

— Добре направена?

Те кимнаха.

— Със съвременни Заповеди, ако може да се съди по действията й — каза един. — Имаше дори сукървица вместо кръв. Цяла нощ я гонихме, докато я хванем!

— Разбирам. — Лайтсонг се изправи. — Но натрапникът избяга?

— Да, ваша милост.

— Какво е търсил според вас?

Жреците се смутиха.

— Не знаем със сигурност, ваша милост — каза един от тях. — Уплашихме го и избяга, преди да е стигнал до целта си — един от хората ни го видял да бяга обратно откъдето е дошъл. Може би съпротивата се е оказала твърде сериозна за него.

— Смятаме, че може да е бил обикновен крадец, ваша милост — намеси се друг. — Дошъл да се промъкне в галерията и да открадне ценна картина.

— Напълно възможно според мен — каза Лайтсонг и се изправи. — Добре сте се справили, браво. — Обърна се и тръгна обратно към изхода. Чувстваше се странно нереално.

Жреците го лъжеха.

Не можеше да определи как го е разбрал, но го знаеше — дълбоко в себе си, с някакви вътрешни инстинкти, които не беше осъзнавал досега, че притежава. Вместо да го притеснят, по някаква причина лъжите го възбудиха.

— Ваша милост — заговори забързалият се след него Ларимар. — Намерихте ли каквото искахте?

— Нахлулият не е бил идрианец — каза тихо Лайтсонг, докато излизаха на слънчевата светлина.

Ларимар повдигна вежда.

— Имало е случаи идрианци да идват в Халандрен и да си купуват Дъх, ваша милост.

— А чувал ли си някой да е използвал Безжизнен?

Ларимар помълча, после призна:

— Не, ваша милост.

— Идрианците мразят Безжизнените. Смятат ги за „изчадия“ или някаква подобна глупост. Все едно, нелогично е идрианец да се опита да нахълта така. Какъв би бил смисълът? Убийство на един Завърнал се? Та нали просто ще ги заменят, а протоколът би гарантирал дори армиите на Безжизнените да не останат задълго без някой, който да ги командва. Възможността за възмездие многократно би натежала над ползата.

— Значи вярвате, че е бил крадец?

— Не, разбира се — отвърна Лайтсонг. — „Обикновен крадец“ с достатъчно пари или Дъх, който може да похаби за Безжизнен само за отвличане? Който е нахлул, вече е бил богат. Освен това защо да се промъква през слугинския коридор? Там няма никакви ценности. Във вътрешността на палата е голямото богатство.

Ларимар мълчеше. Но го гледаше така любопитно, както и преди малко.

— Доста стабилни аргументи, ваша милост.

— Знам. Дори ме притесняват. Може би трябва да се напия.

— Не можете да се напиете.

— Знам. Но определено ми харесва да опитвам.

Тръгнаха обратно към палата му, слугите ги последваха. Ларимар изглеждаше притеснен. Лайтсонг обаче просто се чувстваше възбуден. „Убийство в Двора на боговете. Вярно, само един прост слуга… но нали уж трябва да съм бог за всички хора, не само за важните. Чудно, откога не е бил убиван някой в двора? През моя живот определено не се е случвало.“

Жреците на Мърсистар криеха нещо. Защо нахлулият беше похарчил Дъх за отвличане — толкова скъпо, — щом просто е щял да избяга? Слугите на Завърналите се не бяха особено силни войници или воини. Защо тогава се беше отказал толкова лесно?

Все добри въпроси. Добри въпроси, които не трябваше да притесняват точно него, нито изобщо да си ги задава. И все пак го правеше.

По целия път до палата, по време на хубавото ядене и дори през нощта.