Брандън Сандърсън
Спиращият войната (20)

17.

На връщане към къщата на Лемекс Вивена разнищваше в ума си спора, който беше чула в Двора на боговете. Възпитателите й я бяха учили, че обсъжданията в Дворцовото събрание не винаги водят до действие. Само защото жреците бяха говорили за война още не означаваше, че ще има война.

Това обсъждане обаче като че ли означаваше нещо повече. Беше твърде страстно, с твърде много гласове за едната страна. Показваше, че баща й е прав и че войната е неизбежна.

Вървеше навела глава по някаква почти пуста улица. Беше започнала да разбира, че може да избегне гъмжащите тълпи, като минава през жилищните квартали на града. Хората в Т’Телир като че ли обичаха да са там, където са всички останали.

Улицата беше в богат квартал и имаше тротоар с каменни плочи от едната страна. Беше приятна за вървене. Парлин крачеше до Вивена, като спираше от време на време, за да огледа папратите и палмите. Хората в Халандрен обичаха растенията — около повечето домове имаше дървета и разцъфнали храсти. В Идрис такива домове щяха да се смятат за имения, но тук явно бяха обикновени — сигурно домове на търговци.

„Не трябва да се разсейвам — помисли тя. — Скоро ли ще нападне Халандрен? Или това е само прелюдия към нещо, което предстои да стане след месеци, може би години?“

Реалното действие нямаше да последва преди боговете да гласуват, а Вивена не беше сигурна какво ще е нужно, за да стигнат до гласуване. Поклати глава. Само един ден в Т’Телир и вече разбираше, че обучението и учебниците изобщо не са я подготвили.

Имаше чувството, че не знае нищо. И това я смущаваше. Не беше уверената веща жена, за каквато се беше смятала. Плашещата истина беше, че ако я бяха пратили да стане съпруга на Бога крал, щеше да се е оказала също толкова неспособна и объркана, колкото несъмнено беше Сири.

Завиха на един ъгъл — Вивена се беше доверила на изумителния усет за посока на Парлин, за да ги върне до къщата на Лемекс — и минаха под погледа на една от безмълвните статуи на Д’Денир. Гордият воин се извисяваше с вдигнат над главата меч, червен шал се вееше на вятъра около врата му. Изглеждаше така, сякаш тръгва на славна бран.

След малко стигнаха до къщата и Вивена замръзна, като видя, че вратата виси само на една панта. Долната част беше пропукана, сякаш я бяха ритали.

Парлин посегна към ловния нож на колана си и се огледа. Вивена се отдръпна, изнервена и обзета от желание да побегне. Но къде можеше да отиде? Наемниците бяха единствената й връзка в града. Дент и Тонк Фах би трябвало да могат да се справят с едно нападение, нали?

Някой се приближи от другата страна на вратата — БиоХроматичните й сетива я предупредиха за близостта му и тя се напрегна.

Беше Дент. Бутна счупената врата и главата му се подаде навън.

— А, вие сте.

— Какво стана? — попита тя. — Нападнаха ли ви?

— Нас да нападнат? — засмя се Дент и им махна да влязат.

Мебелите бяха натрошени, имаше дупки в стените, а картините бяха нарязани и изпочупени. Дент закрачи навътре и изрита настрана пълнежа от някакъв диван, докато вървеше към стълбището. Няколко от стъпалата също бяха счупени.

Наемникът погледна през рамо и подхвърли:

— Ами, казахме, че ще претърсим къщата, принцесо. Решихме, че няма да е лошо да се постараем.

Вивена седна много предпазливо на стола — почти очакваше да се разпадне под нея. Тонк Фах и Дент се бяха оказали много старателни в претърсването — счупили бяха всяко парче дърво в къщата, изглежда, включително краката на столовете. За щастие нейният се крепеше прилично и удържа тежестта й.

Писалището пред нея — писалището на Лемекс — беше нацепено. Чекмеджетата бяха извадени и беше открит един фалшив гръб, скривалището зад който беше опразнено. На плота имаше купчина документи и няколко торбички.

— Това е всичко — каза Дент, беше се облегнал на вратата. Тонк Фах се беше изтегнал на един счупен диван с нелепо щръкнал навън пълнеж.

— Трябваше ли да натрошите всичко? — попита Вивена.

— Трябваше да сме сигурни — отвърна Дент и вдигна рамене. — Ще се изненадате къде крият разни неща хората.

— И във входната врата? — попита намръщено Вивена.

— Бихте ли помислили да погледнете точно там?

— Не, разбира се.

— Е, на мен пък ми изглежда доста добро място за криене. Почукахме и ни се стори, че кънти на кухо. Оказа се просто различно дърво, но трябваше да проверим.

— Някои хора много захитряват, стигне ли се до криене на разни неща — каза Тонк Фах с прозявка.

— Знаете ли какво най-много мразя в това да си наемник? — попита Дент и протегна ръка.

Вивена го погледна учудено.

— Треските — каза той и размърда зачервените си пръсти.

— Не плащат рискови за тях — добави Тонк Фах.

— О, стига с тия тъпотии — каза Вивена и зарови из нещата на масата. Едната от торбичките звънна обещаващо и Вивена я развърза.

Вътре лъсна злато. Много злато.

— Малко над пет хиляди марки — каза лениво Дент. — Лемекс го беше скътал из цялата къща. Намерихме и в крака на стола, на който седите.

— По-лесно стана като намерихме листа, с който си е напомнял къде е скрил всичко — добави Тонк Фах.

— Пет хиляди марки? — Вивена усети как косата й леко изсветля от стъписването.

— Лемекс, изглежда, е скътал доста в малкия си полог — изкиска се Дент. — Това, плюс многото Дъх, който държеше… Трябва да е измъкнал от Идрис повече, отколкото предполагах.

Вивена зяпна торбичката. После погледна Дент.

— Вие… дадохте ми го. Можеше да го вземете и да го похарчите!

— Всъщност взехме — отвърна той. — Десетина монети, за обяд. Би трябвало скоро да пристигне.

Вивена го погледна в очите.

— Не говорех ли точно за това, Тонк? — каза Дент на по-едрия мъж. — Ако бях, да речем, иконом, щеше ли да ме гледа така? Само защото не съм взел парите и не съм избягал? Защо всички очакват от един наемник да ги ограби?

Тонк Фах изсумтя и се протегна отново.

— Прегледайте документите, принцесо — каза Дент, срита дивана на Тонк Фах и кимна към вратата. — Ние ще изчакаме долу.

Тонк Фах изсумтя недоволно, че трябва да стане, но стана. По гърба му беше полепнал пълнеж от разпрания диван. Вивена се загледа след тях и скоро чу долу дрънчене на чинии. Сигурно бяха пратили за обяда някое от уличните хлапета, които предлагаха услугите си да донесат храна от близкия ресторант.

Ставаше все по-несигурна какво ще прави в града. Но все пак разполагаше с Дент и Тонк Фах и — изненадващо — усещаше, че е все по-привързана към тях. Колко войници във войската на баща й — всички до един добри мъже — щяха да устоят да не избягат с пет хиляди златни марки? У тези наемници имаше нещо повече, отколкото издаваха.

Тръсна глава и насочи вниманието си към нещата на писалището.

 

 

След няколко часа Вивена седеше сама, а свещта догаряше и капеше восък върху нацепения ъгъл на писалището. Отдавна беше спряла да чете. Блюдо с изстинала храна стоеше неизядено до вратата.

На писалището пред нея лежаха разпръснати писма. Беше й отнело известно време, докато ги подреди. Повечето бяха изписани с познатия почерк на баща й. Не с почерка на писаря на баща й. А на баща й. Това беше първата й податка. Той пишеше лично само най-съкровената си, най-тайната си кореспонденция.

Задържа косата си под контрол. Съзнателно вдишваше и издишваше дълбоко. Не поглеждаше навън през затъмнения прозорец към светлините на града, който трябваше да е заспал. Просто седеше.

Изтръпнала.

Последното писмо — последното преди смъртта на Лемекс — лежеше най-отгоре. Беше само отпреди няколко седмици.

„Приятелю“, казваше почеркът на баща й.

Разговорите ни ме обезпокоиха повече, отколкото смея да призная. Говорих дълго с Ярда. Не виждаме никакво решение.

Войната иде. Вече всички го знаем. Продължаващите — и все по-оживени — спорове в Двора на боговете издават обезпокоителна тенденция. Парите, които изпратихме, за да изкупиш достатъчно Дъх да присъстваш на тези събрания, са най-доброто вложение, което съм правил.

По всичко личи, че Безжизнените на Халандрен ще тръгнат към нашите планини. Поради това ти давам съгласието си да направиш каквото обсъждахме. Всякакви вълнения, които можеш да предизвикаш в града — всякакво забавяне, което можеш да ни спечелиш, — ще са изключително ценни. Допълнителните средства, за които помоли, би трябвало вече да са пристигнали.

Скъпи приятелю, длъжен съм да призная слабостта в себе си. Никога няма да мога да пратя Вивена като заложник в онова драконово гнездо, наречено град. Да я пратя би означавало да я убия. Макар да знам, че би било най-добре за Идрис, ако го направя.

Все още не съм сигурен какво ще направя. Няма да пратя нея, защото твърде много я обичам. Но нарушаването на договора би навлякло гнева на Халандрен срещу народа ми още по-бързо. Боя се, че в близките дни ще трябва да взема много трудно решение.

Но това е същината на кралския дълг.

До следващото писмо.

Деделин, твой владетел и твой приятел

Вивена извърна очи от писмото. В стаята цареше съвършена тишина. Искаше й се да закрещи на писмото и на баща си, който беше толкова далече. Ала не можеше. Беше обучена добре. Изблиците бяха безполезна проява на арогантност.

Не привличай внимание към себе си. Не се поставяй над другите. Който хвърчи високо, ще падне ниско. Но какво да кажем за човека, който убива една от дъщерите си, за да спаси другата? Какво да кажем за човека, който твърди — в лицето ти, — че смяната била по други причини? Че била за доброто на Идрис? Че изобщо не е заради предпочитание?

Какво да кажем за краля, предал най-висшите догми на религията си, за да закупи Дъх за един от шпионите си?

Вивена примига, за да махне сълзата в окото си, а след това стисна зъби, ядосана и на себе си, и на света. Баща й уж трябваше да е добър човек. Съвършеният крал. Мъдър и вещ, винаги сигурен в себе си и винаги прав.

Мъжът, когото бе видяла в тези писма, беше много повече човек. Защо трябваше да е толкова стъписана, че научава това?

„Няма значение — каза си тя. — Всичко това няма значение.“ Фракциите в управлението на Халандрен тласкаха държавата към война. След като бе прочела откровените думи на баща си, най-сетне му вярваше напълно. Войските на Халандрен най-вероятно щяха да настъпят към отечеството й преди да е изтекла тази година. И тогава Халандрен — толкова цветен и толкова измамен — щеше да държи Сири заложница и да заплашва да я убие, ако Деделин не се предаде.

Баща й нямаше да предаде кралството си. Сири щеше да бъде екзекутирана.

„А аз съм тук точно затова. Да го предотвратя.“ Ръцете й стиснаха по-здраво ръбовете на писалището, брадичката й се стегна. Тя избърса от окото си една предателска сълза. Беше обучавана да е достатъчно силна дори в чужд град и сред хората му. Чакаше я работа.

Стана, обърна гръб на писмата на масата, на торбичката с монети и на дневника на Лемекс и заслиза по стъпалата, като отбягваше счупените.

Наемниците учеха Парлин да играе някаква игра с дървени карти. Тримата вдигнаха очи, щом се приближи към тях. Тя седна скромно на пода, присвила крака под себе си.

И заговори.

— Знам откъде са дошли част от парите на Лемекс. Идрис и Халандрен скоро ще тръгнат на война. Заради тази заплаха баща ми е дал на Лемекс много повече пари, отколкото знаех. Пратил му е достатъчно пари, за да закупи петдесет Дъха, и му е разрешил да влезе в двора и да съобщава за обсъжданията. Явно баща ми не е знаел, че Лемекс вече е имал внушително количество Дъх.

Тримата мъже се смълчаха. Тонк Фах погледна към Дент, който се беше подпрял на едно съборено счупено кресло.

— Вярвам, че Лемекс все пак е бил верен на Идрис — продължи тя. — Личните му писма го показват сравнително ясно. Не е бил предател, просто е бил алчен. Искал е колкото може повече Дъх, защото е чул, че удължава човешкия живот. Лемекс и баща ми са замисляли да осуетят военните подготовки вътре в самия Халандрен. Лемекс е обещал да намери начин да саботира армиите на Безжизнените, да нанесе щети на припасите на града и като цяло — да подрони годността им да водят война. За да постигне това, баща ми му е пратил голяма сума пари.

— Около пет хиляди марки ли? — попита Дент и се потърка по брадичката.

— По-малко — отвърна Вивена. — Но все пак голяма сума. Мисля, че бяхте прави за Лемекс, Дент — крадял е от Короната от доста време.

Замълча. Парлин изглеждаше объркан. Това можеше да се очаква. Наемниците обаче не изглеждаха изненадани.

— Не знам дали Лемекс е възнамерявал да направи каквото го е молил баща ми — заговори отново Вивена, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. — Начинът, по който е скрил парите, някои от нещата, които е писал… е, може би в крайна сметка се е канел да стане предател и да избяга. Не можем да знаем какво е щял да реши. Разполагаме обаче с приблизителен списък на неща, които е смятал да постигне. Тези планове са били достатъчно убедителни, за да склонят баща ми, и настойчивостта в писмата му ме убеди. Ще продължим работата на Лемекс и ще подроним способността на Халандрен да води война.

Стаята затихна.

— А… сестра ти? — попита най-сетне Парлин.

— Ще я измъкнем — заяви твърдо Вивена. — Спасението и безопасността й е главният ни приоритет.

— По-лесно е да се обсъжда, отколкото да се постигне, принцесо — каза Дент.

— Знам.

Наемниците се спогледаха.

— Ами… — каза накрая Дент и се надигна. — Да се залавяме на работа тогава. — Кимна на Тонк Фах, а той въздъхна, измърмори недоволно и стана.

— Чакайте — спря ги Вивена. — Какво?

— Досетих се, че щом видите онези писма, ще искате да продължим — каза Дент и разкърши рамене. — След като вече разбрах какво е кроил, мога да сглобя нещата, които ни караше да вършим. Едно от тях беше да се свържем с някои бунтовни фракции в града и да ги подкрепим, в това число и смазаната преди няколко седмици. Култ на неприязън, с един тип на име Вахр в центъра.

— Винаги съм се чудил защо Лемекс му даде подкрепата си — каза Тонк Фах.

— Тази фракция е мъртва — продължи Дент. — И Вахр също. Но много от последователите му още се мяркат наоколо. Изчакват за възможност да правят бели. Можем да се свържем с тях. Има още няколко нишки, които мисля, че можем да огледаме, неща, които Лемекс не обясни напълно, но които сигурно ще мога да схвана.

— И… можете да се справите с това? — попита Вивена. — Току-що каза, че няма да е лесно.

Дент сви рамене.

— Няма. Но ако вече не сте разбрали, точно за такива работи ни нае Лемекс. Екип от трима високоплатени специалисти наемници не е точно това, което искаш да имаш край себе си, за да ти сервира чая.

— Освен ако не искаш чаят да бъде наръган на някое неприятно място — подхвърли Тонк Фах.

„Трима наемници? — помисли Вивена. — Точно така. Има и друг. Жена.“

— Къде е другият член на екипа ви?

— Бижутата ли? — попита Дент. — Ще се срещнете с нея скоро.

— За жалост — подхвърли тихо Тонк Фах.

Дент сръга приятеля си и каза:

— Засега предлагам да излезем навън и да видим как стоят нещата с проектите ни. Съберете каквото искате от тази къща. Утре се местим.

— Местим ли се?

— Освен ако не искате да спите на дюшек, изтърбушен на пет места от Тонк Фах — каза Дент. — Той има специално отношение към дюшеците.

— И към столовете — добави весело Тонк Фах. — И към масите, вратите и стените всъщност. О, и към хората.

— Все едно, принцесо — каза Дент. — Тази сграда е добре известна на хора, които работеха с Лемекс. Както сте открили, той не беше точно най-честният тип. Едва ли държите да се разбере, че сте свързана с него.

— Да, по-добре да се преместим в друга къща — съгласи се Тонк Фах.

— Ще се постараем да не я трошим толкова лошо — каза Дент.

— Без обещания обаче — добави Тонк Фах и намигна.