Брандън Сандърсън
Спиращият войната (14)

11.

— Но можем да заобиколим правилата поне малко, нали? — каза Сири, докато крачеше бързо до Трилидийс.

Трилидийс, върховният жрец на Бога крал — щеше да е висок и без пищната си митра, с която се извисяваше над Сири почти като някой от Завърналите се — я изгледа отгоре и каза хладно:

— Не, не мисля, че е възможно, Съсъд.

— Не разбирам защо — настоя Сири, докато един слуга отвори вратата пред тях, за да напуснат оцветената в зелено стая и да преминат в синя. Трилидийс почтително я подкани да мине през прага първа, макар тя да долови, че му е неприятно да го прави.

Сири изскърца със зъби и се помъчи да измисли друг подход за атака. „Вивена щеше да е спокойна и логична. Щеше да обясни смислено защо трябва да й разрешат да напуска двореца, така че жрецът да я послуша.“ Вдиша дълбоко и се помъчи да намали червеното в косата си и неудовлетворението от себе си в себе си.

— Вижте. Бих могла например да изляза на една разходка навън, нали? Просто из двора?

— Невъзможно — отвърна Трилидийс. — Ако ви липсват забавления, защо не наредите на слугите да доведат менестрели и жонгльори? Сигурен съм, че ще запълнят времето ви. — „И ще те махнат от главата ми“, сякаш намекваше тонът му.

Не можеше ли да разбере? Не липсата на нещо я отчайваше. Отчайваше я това, че не може да види небето. Че не може да избяга от стени, ключалки и правила.

— Позволете ми поне да се срещна с някой от боговете. Имам предвид — какъв е смисълът да ме държите заключена?

— Вие не сте „заключена“, Съсъд — каза Трилидийс. — Вие спазвате период на изолация, в който можете да се посветите на размисъл върху новото ви място в живота. Това е древна и достойна практика, която показва респект към Бога крал и неговата божествена монархия.

— Да, но това е Халандрен — отвърна Сири. — Това е страната на разгул и фриволност! Сигурна съм, че можете да намерите начин да се направи изключение.

Трилидийс я погледна.

— Не правим изключения по въпроси на религията, Съсъд. Длъжен съм да допусна, че ме изпитвате по някакъв начин, защото ми е трудно да повярвам, че някой, достоен да докосва нашия Бог крал, би могъл да таи такива вулгарни мисли.

Сири се присви. „По-малко от седмица в града и вече започнах да си позволявам езикът ми да ме вкарва в беля.“

Не изпитваше неприязън към хората — обичаше да говори с тях, да прекарва времето си с тях, да се смее с тях. Само че не можеше да ги накара да правят каквото тя иска, не и така, както се очакваше да го може един политик. А би трябвало да го е научила от Вивена.

Продължиха напред. Сири беше с дълга бухнала кафява пола, която покриваше стъпалата й и имаше шлейф, който се точеше зад нея. Жрецът носеше златисти и кафяви одежди — цветове като на слугите. Тя все още се удивляваше, че всички в двореца имат толкова много облекла, при това съвсем еднакви освен цветовете.

Знаеше, че не бива да си позволява да ядосва жреците. Те вече като че ли изпитваха неприязън към нея и да се държи сопнато нямаше да е от полза. Просто последните дни бяха толкова скучни. Затворена в двореца, без да може да излезе, без да може да намери някой, с когото да поговори… имаше чувството, че ще полудее.

Но изключения нямаше да има. Явно.

— Това ли ще е всичко, Съсъд? — попита Трилидийс, когато стигнаха до вратата. Като че ли му беше доста трудно да остане учтив.

Тя въздъхна, но кимна. Жрецът се поклони, после отвори вратата и бързо влезе. Сири се загледа след него, тупна с крак и скръсти ръце. Слугите й стояха подредени зад нея, мълчаливи както винаги. Тя помисли дали да не потърси Сини пръсти, но… не. Той винаги си имаше много работа и й беше неприятно да го разсейва.

Въздъхна отново и махна на слугите да й приготвят вечерята. Донесоха й стол и тя седна да отдъхне, докато донесат храната. Столът беше мек, но все пак й беше трудно да седи така, че да не я заболи нещо схванато по тялото й. Всяка от последните шест нощи беше принудена да коленичи гола, докато не й се доспеше толкова много, че се унасяше. Спането на коравия камък бе загнездило тъпа, настойчива болка в гърба и врата й.

Всяка сутрин, щом Богът крал си отидеше, тя се преместваше на леглото. А когато се събудеше за втори път, изгаряше завивките. След това избираше облеклото си. Всеки път имаше нови дрехи — никога не се повтаряха. Не беше сигурна откъде слугите намират толкова много дрехи с нейния размер, но това я разколебаваше в избора на дневния й тоалет. Знаеше, че със сигурност няма да види втори път нещо от вече избраното.

След като се облечеше, беше свободна да прави каквото си поиска, стига да не напуска двореца. Вечер я изкъпваха и можеше да си избере луксозно нощно облекло, което да носи в спалнята. За удобство бе започнала да иска все по-пищни рокли, с повече тъкан за спането. Често се чудеше какво биха си помислили шивачите, ако научеха, че дрехите им се носят само за кратки мигове, преди да бъдат смъкнати на пода и след това да се използват за завивки.

Не притежаваше нищо и в същото време можеше да има каквото си пожелае. Екзотични храни, мебели, артисти, книги, изкуство — трябваше само да поиска. Но щом приключеше с нещо, го махаха. Имаше всичко и в същото време — нищо.

Прозя се. Накъсаният сън я изтощаваше. Съвсем празните дни също не помагаха. „Само да имаше някой, с когото да си говоря.“ Но всички слуги, жреци и писари се бяха затворили в официалните си роли. Това важеше за всички, с които общуваше.

Е, освен за него.

Можеше ли изобщо да го нарече „общуване“? Богът крал като че ли обичаше да гледа тялото й, но никога не й беше дал някакъв знак, че иска повече. Просто я оставяше да коленичи и очите му я наблюдаваха все едно, че я разнищваха. Това беше цялата същност на брака им.

Слугите приключиха с донасянето на вечерята й и се наредиха до стената. Ставаше късно — почти време за вечерното й къпане. „Ще трябва да ям бързо — помисли тя. — Все пак не бива да закъснея за вечерното влюбено зяпане.“

 

 

След няколко часа Сири стоеше изкъпана, парфюмирана и облечена пред огромната златна врата, водеща към спалнята на Бога крал. Вдиша дълбоко, за да се успокои, и косата й изсветля до кафяво от страх. Все още не беше свикнала с тази част.

Беше глупаво. Знаеше какво ще се случи. И все пак очакването — страха — още го имаше. Действията на Бога крал доказваха властта, която той имаше над нея. Един ден щеше да я вземе и това можеше да се случи всеки път. Отчасти й се искаше просто да го направи и да се свърши. Продължителният страх беше много по-лош от онази първа нощ на ужас.

Потръпна. Сини пръсти я изгледа. Може би след време щеше да й се довери, че ще идва навреме до спалнята. Засега всяка нощ беше идвал да я придружи.

„Добре поне, че не се появи повече, докато се къпя.“ Топлата вода и приятните благоухания би трябвало да й помогнат да се отпусне, но за жалост всяка баня я изпълваше с тревога за предстоящото посещение при Бога крал или да не би да влезе някой мъж от слугите и да я види.

Хвърли поглед към Сини пръсти.

— Още няколко минути, Съсъд — каза й той.

„Откъде знае?“ Сини пръсти като че ли притежаваше свръхестествен усет за време. Не беше видяла никаква форма за измерване на времето в двореца — нито слънчев часовник, свещ с мерни единици, дори воден часовник. В Халандрен боговете и кралиците явно не се притесняваха за такива неща. Имаха слуги, които да им напомнят за уговорените срещи.

Сини пръсти погледна към вратата, после — към нея. Като видя, че го наблюдава, веднага извърна очи и запристъпва неспокойно на място.

„За какво трябва той да е изнервен? — помисли тя с тревога, обърна се и се загледа в сложните фигури, инкрустирани по златната врата. — Не той трябва да търпи това всяка нощ.“

— Е… вървят ли добре нещата с Бога крал? — попита внезапно Сини пръсти.

Сири се намръщи.

— Виждам, че сте уморена повечето време — каза Сини пръсти. — Предполагам, че това… означава, че сте много активна нощем.

— Това е добре, нали? Всички искат наследник колкото се може по-скоро.

— Да, разбира се. Просто… — Замълча, а след това я погледна в очите. — Просто може би ще е добре да сте внимателна, Съсъд. Бъдете разумна. Старайте се да стоите будна.

Косата й мигновено изсветля до бяло.

— Казвате го все едно, че съм в опасност.

— Какво? Опасност ли? — Сини пръсти извърна очи. — Глупости. От какво има да се страхувате? Просто ви посъветвах да сте готова, в случай че Богът крал има нужди, които трябва да задоволите. А, виждам, че е време. Приятна вечер, Съсъд.

След тези думи бутна леко вратата, докосна я по гърба и я вкара вътре. В последния момент доближи главата си до нейната и прошепна:

— Пази се, дете. Не всичко тук в двореца е такова, каквото изглежда.

Сири се намръщи и се обърна, но Сини пръсти изписа на лицето си фалшива усмивка и затвори вратата.

„Какво, в името на Аустре, беше пък това?“, помисли тя и се задържа на прага, може би твърде дълго. Накрая въздъхна и се обърна към стаята. Обичайният огън пращеше в камината, но беше по-малък от предните вечери.

Той беше там. Не беше нужно да поглежда, за да го види. Цветовете на пламъците — синьо, оранжево и черно дори — бяха твърде истински, твърде живи. Роклята й, ярко златист сатен, сякаш гореше със свой вътрешен цвят. Всичко бяло — част от дантелата по роклята например — леко се огъна и излъчи дъга от цветове, гледано сякаш през призма. Сири дори съжали, че стаята не е достатъчно осветена, за да може да усети пълната красота на БиоХромата.

Но, разбира се, това беше грешно. Дъхът на Бога крал беше извратеност. Той се хранеше с душите на поданиците си и цветовете, които събуждаше, бяха за тяхна сметка.

Разтреперана, Сири развърза роклята отстрани и я остави да падне на части около нея — дългите ръкави се плъзнаха надолу, корсажът падна напред, пола и горнище прошумоляха, докато се изсипваха на пода. Довърши ритуала, като издърпа долната риза над раменете си и я пусна на пода до роклята. Измъкна се от двете, след което се смъкна ниско в обичайната поза.

Гърбът й простена от болка, а тя се замисли унило за поредната неприятна нощ. „Можеха поне да се погрижат огънят да е по-силен.“ Нощем в големия каменен палат ставаше студено въпреки тропическия климат на Халандрен. Особено ако си гола.

„Сини пръсти — помисли Сири. — Какво имаше предвид? Нещата в двореца не са такива, каквито изглеждат?“

Бога крал ли имаше предвид, и възможността да заповяда да я убият? Даваше си пълна сметка за неговата мощ. Как можеше да го забрави, докато той седеше тук, на няма и петнайсет стъпки от нея, и я гледаше от сенките? Не, не беше това. Беше сметнал за нужно да я предупреди тихо, без другите да чуят. „Пази се…“

Намирисваше на политика. Сири стисна зъби. Ако беше обръщала повече внимание на възпитателите си, дали щеше да може да долови някакъв по-скрит смисъл в предупреждението на Сини пръсти?

„Да бе, все едно ми трябва още един повод за безпокойство“, помисли си. Ако Сини пръсти имаше да й каже нещо, защо просто не го беше казал? Докато минутите течаха, думите му се превъртаха и превъртаха в главата й като в неспокоен сън, но й беше твърде неудобно и студено, за да стигне до някакви заключения. Това само я безпокоеше още повече.

Вивена щеше да го е разбрала. Вивена навярно щеше да е разбрала инстинктивно защо Богът крал не иска да легне с нея. Щеше да се е оправила с това още първата нощ.

Но Сири беше неподготвена. Толкова упорито се мъчеше да направи това, което щеше да е направила Вивена — да е възможно най-добрата съпруга, да служи на Идрис. Да е жената, която всички очакваха да бъде.

Но не беше. Просто не можеше да продължи да прави това. Чувстваше се като в капан в този дворец. Не можеше да накара жреците да направят нещо повече освен да й въртят очи с досада. Не можеше дори да изкуси Бога крал да легне с нея. И отгоре на всичко като нищо можеше да е в опасност, а дори не можеше да разбере защо и как.

Казано простичко, беше напълно безпомощна.

Простена от болката в схванатите си ръце и крака, надигна се в тъмната стая, погледна към тъмната фигура в ъгъла и почти викна:

— Моля те, няма ли да го направиш най-после?

Мълчание.

Усети как косата й изсветля до костенобяло от ужас, щом осъзна какво е направила. Вцепени се и наведе очи, умората изведнъж изчезна пред лицето на внезапния страх.

Какво си мислеше? Богът крал можеше да извика слугите да я екзекутират. Всъщност дори не му трябваше да прави това. Можеше да съживи собствената й рокля, да я Пробуди и да я удуши с нея. Можеше да накара килима да се надигне и да я задуши. Можеше сигурно да срути тавана върху нея, без дори да помръдне от стола си.

Зачака, задъхана от тревога, предчувстваше неизбежния гняв и наказанието. Но… не последва нищо. Минутите течаха.

Най-сетне вдигна глава. Богът крал се беше раздвижил, седеше по-изправен и я гледаше от тъмното си кресло до леглото. Можеше да види очите му, отразили светлината на пламъците. Не можеше да различи много от лицето му, но не изглеждаше ядосан. Изглеждаше просто студен и отчужден.

За малко отново да наведе очи, но се поколеба. Щом резките й думи не бяха предизвикали реакция, то и гледането към него едва ли щеше да я предизвика. Тъй че вдигна брадичка и се взря в очите му, макар да си даваше сметка колко глупаво е това. Вивена изобщо нямаше да го предизвика. Щеше да остане тиха и смирена. Или щеше да реши проблема, или — ако нямаше решение — просто щеше да стои на колене всяка нощ, докато търпението й не впечатли дори Бога крал на Халандрен.

Но Сири не беше Вивена. Просто трябваше да приеме този факт.

Богът крал продължаваше да я гледа и Сири усети, че се изчервява. Беше коленичила пред него гола шест нощи поред, но да го гледа в очите гола беше още по-смущаващо. Все пак не се наведе. Остана на колене и го гледаше, като се мъчеше да не заспи.

Беше трудно. Беше уморена, а позата всъщност се оказа по-неудобна от навеждането. Въпреки това продължаваше да го гледа, докато часовете течаха.

Най-сетне — някъде по същото време, в което напускаше стаята всяка нощ — Богът крал се изправи. Сири се вцепени, цялата нащрек. Но той просто отиде до вратата. Почука тихо и му отвориха — слугите чакаха отвън. Той излезе и вратата се затвори.

Сири зачака напрегнато. Никакви войници не дойдоха да я задържат, никакви жреци не влязоха, за да я сгълчат. Най-сетне тя просто отиде до леглото и се зарови в завивките, наслаждавайки се на топлината им.

„Яростта на Бога крал определено не е толкова яростна, колкото разправят“, помисли си сънено.

А после заспа.