Брандън Сандърсън
Спиращият войната (12)

9.

Вивена — първородното дете на Деделин, краля на Идрис — гледаше величествения град Т’Телир. Беше най-грозното място, което бе виждала.

По улиците се блъскаха хора, облечени в крещящи цветове, ревяха, приказваха и се движеха, воняха, кашляха и се бутаха. Косата й изсветля до сиво, докато поддържаше избраната външност на стара жена. Беше се опасявала, че може да изпъква. Оказа се, че не е имало смисъл да се безпокои. Кой можеше изобщо да изпъква в такава лудница?

Все пак беше по-добре да внимава. Беше дошла в Т’Телир — само преди няколко часа, — за да спаси сестра си, а не да се остави да я похитят.

Беше дързък план. Вивена трудно можеше да повярва, че го беше измислила. Все пак от многото неща, на които я бяха научили възпитателите й, едно стоеше на първо място в ума й: водач е този, който действа. Никой друг нямаше да помогне на Сири, тъй че се падаше на нея.

Знаеше, че е неопитна. Надяваше се, че осъзнаването на това ще я предпази да бъде прекалено безразсъдна, но имаше най-доброто образование и политическо възпитание, което кралството й можеше да предложи, а голяма част от обучението й бе съсредоточена върху живота в Халандрен. Като благочестива дъщеря на Аустре, тя цял живот се бе упражнявала в това да не се набива на очи. Лесно можеше да се скрие в такъв огромен и гъмжащ от хора град като Т’Телир.

А Т’Телир наистина беше огромен. Вивена беше запаметила карти, но те не я бяха подготвили за гледката, звука, миризмата и цветовете на Т’Телир в пазарен ден. Дори животните бяха украсени с пъстроцветни лентички. Вивена стоеше край пътя, изгърбена до една сграда, накичена с плющящи ярки знамена. Пред нея пастир караше малкото си стадо овце към пазарния площад. Всяка овца беше боядисана в различен цвят. „Няма ли това да развали вълната?“, помисли кисело Вивена. Различните цветове на животните си противоречаха толкова ужасно, че се наложи да извърне очи.

„Горката Сири — помисли тя. — Заседнала сред всичко това, заключена в Двора на боговете, сигурно толкова съкрушена, че едва може да мисли.“ Вивена беше обучавана да се справи с ужасите на Халандрен. Макар да й призляваше от цветовете, имаше сили да ги понесе. Но как щеше да се справи мъничката Сири?

Потупа нервно с крак, застанала до зданието в сянката на голяма каменна статуя. „Къде е онзи човек?“ Парлин още не беше се върнал от разузнаването си.

Не можеше да направи нищо освен да чака. Вдигна очи и погледна статуята. Беше на прочутия Д’Денир Селабрин. Повечето статуи изобразяваха воини. Стояха във всяка въобразима поза из целия град, с оръжия в ръце и често пъти облечени в цветни дрехи. Според уроците й хората на Т’Телир намираха обличането на статуите за много забавно занимание. Според сказанията първите били поръчани от Блажения миротворец, Завърналия се, който бе завладял Халандрен в края на Велебран. Броят на статуите беше нараствал всяка година и за новите се плащаше от Завърналите се — чиито пари, разбира се, идваха от простите хора.

„Излишно и прекомерно прахосване“, помисли Вивена и поклати глава.

Най-сетне забеляза връщащия се по улицата Парлин. Намръщи се, като видя, че носи някакво нелепо труфило на главата си — приличаше малко на чорап, но много по-голямо. Беше яркозелена шапка, килната на една страна над скулестото му лице, и изглеждаше много не на място на фона на бозавото му идрианско пътно облекло. Висок, но не и дългурест, Парлин беше само с няколко години по-голям от Вивена. Беше го познавала почти през целия си живот — синът на пълководеца Ярда на практика беше отраснал в двореца. Напоследък беше повече из лесовете — наблюдаваше границата с Халандрен или пазеше северните проходи.

— Парлин? — каза тя, след като той се приближи, предпазливо, за да не издаде яда си с гласа и косата си. — Какво е това на главата ти?

— Шапка — отвърна той с присъщата си краткост. Не че беше груб — просто като че ли рядко чувстваше за нужно да каже повече.

— Виждам, че е шапка, Парлин. Откъде я взе?

— Човекът на пазара каза, че били много на мода. Всички ги носели.

Вивена въздъхна. Беше се колебала дали да вземе Парлин в града. Беше добър човек — стабилен и винаги благонадежден, — но животът, който познаваше, беше в дивата пустош и в охраняването на затънтени външни постове. Градът сигурно му действаше убийствено.

— Тази шапка е нелепа, Парлин — каза Вивена, едва сдържайки косата си да не почервенее. — И с нея изпъкваш.

Парлин смъкна шапката и я натика в джоба си. Не каза нищо, но се обърна и се загледа в минаващите човешки тълпи. Те като че ли го изнервяха също като Вивена. Навярно дори повече. Но тя се радваше, че го бе взела със себе си. Беше един от малкото хора, на които можеше да се довери, че няма да идат при баща й. Знаеше, че Парлин я харесва. През младостта им често й беше носил дарове от гората. Обикновено убити от него животни.

За Парлин нищо не показваше толкова добре обич, колкото мръвка от нещо умряло и още кървящо на масата.

— Това място е странно — каза Парлин. — Хората тук се движат като стада. — Очите му проследиха едно хубаво халандренско момиче, което минаваше покрай тях. Уличницата — като повечето жени в Т’Телир — на практика не носеше нищо. Блуза, открита много под шията, пола много над коленете — някои жени тук дори носеха панталони, досущ като мъже.

— Какво откри на пазара? — попита тя, за да върне вниманието му към себе си.

— Има много идрианци тук — отвърна той.

— Какво?! — възкликна неволно Вивена.

— Идрианци — повтори Парлин. — На пазара. Някои разменят стоки. Повечето приличат на прости работници. Наблюдавах ги.

Вивена се намръщи и скръсти ръце.

— А ресторантът? Разузна ли го, както те помолих?

Той кимна.

— Изглежда чист. Странно ми е, че хората тук ядат храна, направена от непознати.

— Видя ли нещо подозрително там?

— Какво трябва да е „подозрително“ в този град?

— Не знам. Ти настоя да разузнаваш.

— Винаги е добра идея, когато си на лов. По-малко вероятно е животните да се уплашат.

— За жалост хората не са като животните, Парлин.

— Знам — отвърна Парлин. — С животните нещата са ясни.

Вивена въздъхна. Но точно в този момент забеляза, че Парлин е прав поне за едно. Зърна няколко идрианци, които минаваха по улицата наблизо; един от тях теглеше кола, която доскоро трябваше да е била натоварена с продукти. Лесно беше да ги отличи човек в бозавото им облекло и по говора им. Изненада се, че са дошли толкова далече да търгуват. Но пък търговията в Идрис напоследък несъмнено не беше особено оживена.

С неохота затвори очи, прикри преобразяването с шала си и промени косата си от сива на кафява. Щом в града имаше други идрианци, едва ли щеше да изпъква. Да се опитва да се прави на стара жена щеше да е по-подозрително.

Все пак не й харесваше, че е пред очите на толкова много хора. В Бевалис щяха да я познаят моментално. Разбира се, в Бевалис имаше само няколко хиляди души. За неимоверно по-големите мащаби на Т’Телир се налагаше съзнателно да се приспособи.

Махна на Парлин, стисна зъби, вля се в множеството и си запробива път към пазара.

Цялата разлика беше в морето. Т’Телир беше основно пристанище, а боите, които правеха — от Сълзите на Едгли, местно цвете, — го превръщаха в търговски център. Можеше да види доказателствата за това навсякъде наоколо. Екзотични коприни и дрехи. Смугли търговци от Тетрадел с техните дълги черни бради, овързани със здрави кожени каишки на цилиндри. Пресни плодове от градове по крайбрежието. В Идрис населението беше разпръснато рехаво по ферми и земи по планинските склонове. В Халандрен — страна, която контролираше над една трета от крайбрежието на вътрешното море — нещата бяха различни. Можеха да избуяват. Да растат.

Да са пищни.

В далечината се виждаше платото с Двора на боговете — най-богохулното място под цветните очи на Аустре. Между стените му, в ужасния палат на Бога крал, държаха Сири в плен, затворничка на самия Сузеброн. Вивена разбираше логиката в решението на баща им. В груб политически смисъл Вивена беше по-ценна за Идрис. Ако войната беше сигурна, беше логично да изпрати по-малко полезната си дъщеря като задържаща тактика.

Но й беше трудно да мисли за Сири като за „по-малко полезната“. Сири беше необуздана, но беше тази, която се усмихваше, когато другите бяха посърнали. Беше тази, която носеше дарове, когато никой не ги очакваше. Беше избухлива, но също така невинна. Беше малката сестричка на Вивена и някой трябваше да се погрижи за нея.

Богът крал щеше да иска наследник. Това трябваше да е задължението на Вивена — нейната жертва за народа й. Беше се подготвяла за това и бе готова за него. Струваше й се нередно Сири да бъде принудена да направи нещо толкова ужасно.

Баща й беше взел решението си — най-доброто за Идрис. Вивена беше взела своето. Ако щеше да има война, искаше да е готова да измъкне сестра си от този град в мига, в който станеше опасно. Всъщност Вивена чувстваше, че трябва да има начин да измъкне Сири преди войната да е дошла — начин да заблуди халандренците, да ги накара да си помислят, че Сири е умряла. Нещо, което щеше да спаси сестра й и в същото време да не предизвика враждебност.

Това баща й нямаше да приеме. Затова не му беше казала. По-добре беше той да може да откаже съучастие, ако нещата се объркаха.

Тръгна по улицата, свела очи, за да не привлича внимание.

Измъкването от Идрис се бе оказало изненадващо лесно. Кой щеше да заподозре такъв дързък ход от нейна страна — тя, която винаги се бе държала съвършено? Никой не се зачуди, когато помоли за храна и пътни принадлежности и каза, че иска да приготви пакети за извънреден случай. Никой не се усъмни, когато предложи експедиция до по-високите хребети, за да събере целебни корени — повод да прикрие първите седмици от изчезването си.

Много лесно бе успяла да убеди Парлин. Той й вярваше, може би твърде много, и познаваше отлично пътищата и горските пътеки към Халандрен. Беше стигнал чак до градските стени при едно пътуване с група съгледвачи преди година. С негова помощ бе успяла да привлече и няколко от приятелите му — също горяни, — за да я пазят и да са част от нейната „експедиция“. Останалите бе върнала по-рано тази сутрин. Нямаше да са от голяма полза в града, където вече си бе осигурила други съюзници, които да я пазят. Приятелите на Парлин щяха да известят баща й, който вече щеше да е научил какво е направила: преди да тръгне, беше наредила на слугинята си да му предаде писмо. Преброи наум колко дни бяха минали. Писмото щеше да му бъде предадено тази вечер.

Не знаеше каква ще е реакцията на баща й. Може би щеше да прати войници, които да я върнат. Може би щеше да я остави на мира. Беше го предупредила, че ако види войници да я търсят, просто ще отиде до Двора на боговете, ще обясни, че е станала грешка, и ще се размени за сестра си.

Искрено се надяваше да не се стигне до това. На Бога крал не можеше да се вярва. Можеше да я вземе в плен и да задържи Сири, като по този начин спечели две принцеси, които да го задоволяват, вместо една.

„Не мисли за това“, каза си и придърпа по-плътно шала си въпреки горещината.

По-добре беше да намери друг начин. Първата стъпка бе да намери Лемекс, главния шпионин на баща й в Халандрен. Вивена си беше писала с него по няколко повода. Баща й бе поискал да се познава с най-добрия му разузнавателен агент в Т’Телир и прозорливостта му този път щеше да действа против него. Лемекс познаваше Вивена и му бяха казали да приема заповеди от нея. Беше пратила писмо на шпионина — доставено с пратеник с няколко коня, за да стане доставката бързо — в деня, в който бе напуснала Идрис. Ако писмото бе пристигнало безопасно, шпионинът щеше да се срещне с нея в посочения ресторант.

Планът й изглеждаше добър. Беше се подготвила. Защо тогава се чувстваше толкова уплашена, когато навлезе в пазара?

Застана смълчана, като камък в потока от движещи се хора, изливащи се на порой по улицата. Беше толкова огромно пространство, покрито с шатри, кошари, сгради и хора. Тук нямаше каменна настилка, само пясък и пръст, с петна трева тук-там, и като че ли нямаше особен замисъл или ред в подредбата на сградите. Произволните улици просто бяха направени там, където на хората им беше хрумнало да минават. Търговци хвалеха на висок глас стоката си, знамена се вееха на вятъра и артисти се надпреварваха да привлекат вниманието на зяпачите. Истинска оргия от цвят и движение.

— Леле — каза тихо Парлин.

Вивена го погледна, изтръгнала се от стъписването си.

— Не беше ли тук преди малко?

— Бях — отвърна Парлин, леко оцъклил очи. — Пак „леле“.

Вивена поклати глава.

— Хайде да идем до ресторанта.

Парлин кимна и каза:

— Насам.

Тя го последва, ядосана на себе си. Това беше Халандрен — не трябваше да е изумена. Трябваше да е отвратена. И все пак всичко тук бе толкова стъписващо, че й беше трудно да изпитва нещо друго освен леко замайване. Изобщо не беше съзнавала в каква степен бе приемала красивата простота на Идрис за нещо дадено.

Близостта на Парлин беше добре дошла — иначе мощната вълна от миризми, звуци и гледки щеше да я удави. На някои места тълпите ставаха толкова гъсти, че се налагаше да си пробиват път през тях с лакти. В един момент Вивена се усети, че е на ръба на паниката, притисната от мръсни, отблъскващо цветни човешки тела. За щастие ресторантът не се оказа много далече и стигнаха до него точно когато си помисли, че самата огромност на мястото ще я накара да запищи. На табелата пред ресторанта бе нарисуван весело плаващ сред вълните кораб. Ако миризмите, лъхащи отвътре, бяха някакъв знак, то корабът изобразяваше кухнята на ресторанта: риба. Вивена едва се овладя да не се задави. Беше яла риба няколко пъти, докато се подготвяше за живота си в Халандрен. Изобщо не й беше харесала.

Парлин влезе вътре и мигновено се отдръпна встрани присвит почти като вълк, докато очите му се нагаждаха към сумрака. Вивена каза на собственика лъжливото име, което Лемекс знаеше, за да я потърси. Съдържателят изгледа Парлин, после сви рамене и ги заведе до една от масите в дъното на помещението.

Въпреки подготовката си Вивена беше малко несигурна какво прави човек в ресторант. Струваше й се многозначително, че такива места като ресторанти може да съществуват в Халандрен — места, предназначени да хранят не пътници, а местните, които не можеха да си направят труда да си приготвят сами храна и да обядват в домовете си.

Парлин не седна, а остана прав до стола й, за да наблюдава помещението. Изглеждаше толкова напрегнат, колкото се чувстваше тя.

— Вивена — промълви той и се наведе към нея. — Косата ти.

Тя се сепна и осъзна, че косата й е изсветляла от смущение, докато си беше пробивала път през тълпата. Не беше побеляла съвсем — Вивена беше твърде добре обучена за това, — но беше станала по-бяла, като посипана с бял прашец.

Жегната от страх, че ще се издаде, тя нагласи шала на главата си и извърна очи настрани, когато собственикът на ресторанта се приближи, за да вземе поръчката им. На масата беше надраскан къс списък с ястия и Парлин най-сетне седна и отклони вниманието на съдържателя от Вивена.

„Можеш да се справиш — каза си тя строго. — Изучавала си Халандрен през по-голямата част от живота си.“ Косата й потъмня и се върна до обичайното си кафяво. Промяната бе толкова дискретна, че ако някой я наблюдаваше, щеше да си помисли, че е игра на светлината. Но тя все пак задържа шала. Беше я срам от самата себе си. Едно минаване през пазара — и да изгуби самообладание?

„Мисли за Сири“, каза си. Това й даде сила. Мисията й беше импровизирана, дори безразсъдна, но беше важна. Отново успокоена, смъкна шала и зачака, докато Парлин избере блюдо — яхния от водорасли. Гостилничарят се отдалечи.

— Сега какво? — попита Парлин.

— Сега чакаме — отвърна Вивена. — В писмото си казах на Лемекс да проверява в ресторанта всеки ден по обед. Ще седим тук, докато дойде.

Парлин кимна, но се размърда неспокойно.

— Какво има? — попита Вивена спокойно.

Той погледна към вратата.

— Това място ми е подозрително, Вивена. Не мога да надуша нищо освен тела и подправки, не мога да чуя нищо освен човешко бърборене. Няма никакъв вятър, никакви реки, само… хора.

— Знам.

— Искам да изляза навън.

— Какво? Защо?

— Ако не познаваш едно място — отвърна той неловко, — трябва да го опознаеш. — Не даде повече обяснения.

При мисълта, че ще остане сама, я жегна страх. Но не беше редно да настоява Парлин да остане с нея.

— Обещаваш ли, че ще останеш наблизо?

Той кимна.

— Върви тогава.

Той стана и тръгна към изхода. Не се движеше като халандренец — движенията му бяха по-плавни, по-скоро като на дебнещ звяр. „Може би трябваше да го върна с другите.“ Но мисълта, че щеше да остане съвсем сама, я беше спряла. Имаше нужда от човек, който да й помогне да намери Лемекс. Впрочем, имаше чувството, че може би е поела твърде голям риск, влизайки в града само с един охранител, та дори и толкова опитен като Парлин.

Но беше станало. Вече нямаше смисъл да се притеснява. Отпусна ръце на масата и се замисли. В Идрис планът й за спасяването на Сири бе изглеждал по-прост. Сега пред нея се разгръщаше истинската му същност. Трябваше по някакъв начин да проникне в Двора на боговете и да измъкне сестра си. Как можеше да постигне човек нещо толкова дръзко? Дворът на боговете със сигурност се охраняваше добре.

„Лемекс все ще има някакви идеи — каза си. — Просто трябва да…“

На масата й седна някакъв мъж. Не толкова цветно облечен като повечето халандренци: носеше облекло, съшито най-вече от кафява кожа, макар да беше заметнал отгоре червено платнено яке. Не беше Лемекс. Шпионинът беше по-възрастен, над петдесетгодишен. Този непознат имаше издължено лице, грижливо сресана коса и не можеше да е на повече от трийсет и пет.

— Мразя да съм наемник — каза непознатият. — Знаете ли защо?

Стъписана, Вивена замръзна и почти зяпна.

— Заради предразсъдъците — продължи мъжът. — Всеки друг, като работи, иска добро заплащане, и го уважават за това. Не и наемниците обаче. Печелим си лошо име само защото си вършим работата. Колко менестрели са ги заплювали затова, че приемат заплащането на този, който предложи най-високо? Колко пекари се чувстват гузни затова, че продават сладкишите си на някого, а после продават още на враговете му? — Погледна я накриво. — Не. Само наемниците. Не е честно, не мислите ли?

— Ъъ… кой сте вие? — успя да попита Вивена и подскочи, щом от другата й страна седна втори мъж. Едър на ръст, с голям кривак, вързан на гърба му. На върха на кривака бе кацнала пъстра птица.

— Аз съм Дент — каза първият, хвана ръката й и я стисна. — Това е Тонк Фах.

— Приятно ми е — каза Тонк Фах и стисна ръката й, щом Дент я пусна.

— За жалост, принцесо, тук сме, за да ви убием — каза Дент.