Брандън Сандърсън
Спиращият войната (6)

3.

Лайтсонг не помнеше как бе умрял.

Жреците му обаче го уверяваха, че смъртта му била изключително вдъхновяваща. Благородна. Величава. Героична. Човек се Завръщаше само ако умре така, че да илюстрира великите добродетели на човешкото съществуване. Точно затова Многоцветните тонове връщаха Завърналите се и те действаха като примери и богове за все още живите.

Всеки бог символизираше нещо. Идеал, свързан с героичния начин, по който е умрял. Самият Лайтсонг беше умрял, проявявайки изключителна храброст. Или поне така казваха жреците му. Лайтсонг не можеше да си спомни събитието, както и не можеше да си спомни нищо от живота си преди да стане бог.

Простена тихо; не можеше да спи повече. Превъртя се изтощен и се надигна във величественото си легло. Видения и спомени терзаеха ума му и той тръсна глава, за да прочисти мъглата на съня.

Влязоха слуги, за да откликнат безмълвно на нуждите на своя бог. Лайтсонг беше от по-младите божества, защото се беше Завърнал едва преди пет години. В Двора на боговете имаше около две дузини божества и повечето от тях бяха много по-важни — и много по-схватливи политически — от Лайтсонг. А над всички тях властваше Сузеброн, Богът крал на Халандрен.

Макар Лайтсонг да беше млад, му се полагаше огромен палат. Спеше в стая с копринени завеси, обагрени в ярки червени и жълти тонове. Палатът му имаше десетки зали, всички украсени и обзаведени според прищевките му. Стотици слуги и жреци се грижеха за нуждите му — все едно дали искаше да ги вижда, или не.

„И всичко това защото не можах да измисля как да умра“, помисли той, докато ставаше. Ставането леко го замая. Беше денят му за пир. Щеше да му липсва сила, докато се нахранеше.

Пристъпиха слуги, понесли ярки червени и златни халати. Щом навлязоха в аурата му, всеки слуга — кожа, коса, дрехи и одежди — лумна в подсилени цветове. Наситените тонове бяха много по-пищни от всичко, което можеше да постигне багра или боя. Това беше ефект от вродената БиоХрома на Лайтсонг: той имаше достатъчно Дъх, за да изпълни хиляди хора. Не виждаше голяма полза от това. Не можеше с него да оживява предмети или трупове. Беше бог, не Пробуждащ. Не можеше да отдаде — нито дори да заеме на някого — божествения си Дъх.

Е, освен веднъж. Това обаче щеше да го убие.

Слугите го загърнаха в пищни платове. Лайтсонг беше с цяла глава и половина по-висок от всеки в стаята. Беше също така широкоплещест, с мускулеста физика, каквато не заслужаваше, предвид многото време, което прекарваше в леност.

— Добре ли спахте, ваша милост? — попита нечий глас.

Лайтсонг се обърна. Ларимар, върховният му жрец, беше висок и дебел, с очила и спокоен нрав. Ръцете му бяха почти скрити от дългите ръкави на халата му в златно и червено. Носеше дебел том. Халатът и томът лумнаха в цвят, щом навлязоха в аурата на Лайтсонг.

— Спах фантастично, Съсел — отвърна с прозявка Лайтсонг. — Нощ, пълна с кошмари и объркани сънища, както винаги. Ужасно отмарящо.

Жрецът повдигна вежда.

— Съсел?

— Да. Решил съм да ти дам нов прякор. Съсел. Май ти отива, както щъкаш непрекъснато насам-натам и се вреш къде ли не.

— Поласкан съм, ваша милост — отвърна Ларимар и се настани на един стол.

„Цветове — помисли Лайтсонг. — Никога ли не се ядосва?“

Ларимар отвори тома.

— Да започваме ли?

— Щом трябва.

Слугите привършиха с връзването на панделки, стягане на токи и приглаждане на коприни. После се поклониха и се оттеглиха.

Ларимар вдигна перото си.

— Е, какво помните от сънищата си?

— О — Лайтсонг се отпусна на възглавничките и се изтегна, — нищо важно всъщност.

Ларимар нацупи недоволно устни. Започнаха да се нижат други слуги, понесли блюда с храна. Земна, човешка храна. Като Завърнал се, Лайтсонг нямаше нужда да яде такива неща — нямаше да му дадат сила, нито щяха да прогонят умората му. Бяха просто каприз. Скоро щеше да се нахрани с нещо много по-… божествено. Щеше да му даде достатъчно сила да живее още седмица.

— Моля, опитайте се да си спомните сънищата, ваша милост — каза Ларимар с учтивия си, но твърд тон. — Колкото и незабележителни да ви изглеждат.

Лайтсонг въздъхна и се загледа в тавана. Беше изрисуван, естествено — изобразяваше три полета, оградени с каменни стени. Беше видение, споходило някой от предшествениците му. Затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Вървях по… пясъчен бряг. И един кораб заминаваше без мен. Не знам накъде отиваше.

Перото на Ларимар бързо заскърца. Жрецът вероятно намираше в съня някакъв особен символизъм.

— Имаше ли някакви цветове?

— Корабът беше с червено платно — рече Лайтсонг. — Пясъкът беше кафяв, разбира се, а дърветата зелени. Не знам защо мисля, че океанската вода беше червена, като кораба.

Ларимар заскрибуца трескаво с перото — винаги се възбуждаше, когато Лайтсонг си спомнеше цветове. Лайтсонг отвори очи и зяпна към тавана с ярко оцветените му полета. Пресегна се лениво и взе няколко череши от блюдото, което държеше един слуга.

Защо трябваше с такава неохота да споделя сънищата си с хората? Дори да смяташе пророкуването за глупаво, нямаше право да недоволства. Беше забележително щастлив. Имаше божествена БиоХроматична аура, физика, за която всеки мъж щеше да му завиди, и лукс колкото за десет крале. От всички хора на света имаше най-малкото право да негодува.

Само дето… ами, просто беше може би единственият бог на света, който не вярваше в собствената си религия.

— Имаше ли още нещо в съня, ваша милост? — попита Ларимар и вдигна очи от книгата.

— Ти беше там, Съсел.

Ларимар пребледня.

— Аз… бях там?

Лайтсонг кимна.

— Извини се, че ми досаждаш непрекъснато и ми пречиш да се отдавам на разгул. После ми донесе голяма бутилка вино и потанцува. Беше всъщност доста интересно.

Ларимар го изгледа унило.

Лайтсонг въздъхна.

— Не, нищо повече нямаше. Само корабът. Но и това вече зачезва.

Ларимар кимна, надигна се и започна да пъди слугите — макар че те се задържаха в стаята, разбира се, суетяха се с блюдата си с ядки, вино и плодове, да не би Лайтсонг да поиска нещо от тях.

— Да продължим ли, ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг въздъхна и се надигна уморено. Един слуга притича да затегне една от токите, която се беше разкопчала.

Лайтсонг закрачи до Ларимар, извисен поне с една стъпка над жреца си. Мебелите и рамките на вратите бяха направени да прилягат на увеличения ръст на Лайтсонг, тъй че слугите и жреците изглеждаха не на място. Минаваха от стая в стая, без да прибягват до коридори. Коридорите бяха за слугите и минаваха в каре около външната страна на зданието. Лайтсонг стъпваше по дебели пътеки от северните страни и подминаваше небрежно изящната керамика, внесена през Вътрешното море. Всяка стая беше накичена с картини и изящно изписани поеми, съчинени от най-добрите творци на Халандрен.

В центъра на палата имаше малка квадратна стая, която се различаваше от стандартния мотив на Лайтсонг с червени и златни багри. Тази беше на ярки ивици от по-тъмни цветове — тъмносини, зелени и кървавочервени. Всеки цвят беше истински, с точния оттенък, който можеше да различи само човек, придобил Третото извисяване.

Щом Лайтсонг пристъпи в стаята, цветовете грейнаха оживели. Станаха по-ярки, по-наситени и в същото време някак си останаха тъмни. Жълто-кафявото стана по-истински жълто-кафяво, морскосиньото — по-мощно морскосиньо. Тъмно и същевременно ярко, контраст, който можеше да вдъхнови само Дъх.

В центъра на стаята стоеше дете.

„Защо винаги трябва да е дете?“, помисли Лайтсонг.

Ларимар и слугите зачакаха. Лайтсонг пристъпи напред и момиченцето се обърна настрани, където стояха двама жреци с червено-златни халати. Момичето отново погледна Лайтсонг, явно уплашено.

— Стига де — рече той, като се опита да го каже окуражително. — Няма от какво да се боиш.

Все пак момичето потрепери.

Лекция след лекция — изнасяни от Ларимар, който твърдеше, че не са лекции, защото човек не изнася лекции на бог — закръжиха из главата на Лайтсонг. Човек нямаше защо да се страхува от Завърналите се богове на Халандрен. Боговете бяха благодат. Осигуряваха видения за бъдещето, а също тъй водачество и мъдрост. За да съществуват им беше нужно само едно нещо.

Дъх.

Лайтсонг се поколеба, но слабостта му си казваше своето. Чувстваше се замаян. Изруга се наум, смъкна се на едно коляно и хвана лицето на момичето между големите си длани. То заплака, но изрече думите ясно и отчетливо, както го бяха научили:

— Моят живот към твоя. Моят Дъх става твой.

Дъхът й изтече навън и лъхна във въздуха. Тръгна по ръката на Лайтсонг — допирът беше необходим — и той го вдиша. Слабостта му изчезна, замаята се изпари. И двете бяха заменени от ведра яснота. Почувства се ободрен, изпълнен с енергия, жив.

Момичето посърна. Цветът на устните и очите му леко помръкна. Кафявата му коса изгуби блясъка си. Бузите му станаха по-бледи.

„Нищо не е — помисли той. — Повечето хора казват, че не могат дори да различат, че Дъхът им си е отишъл. Ще изживее пълноценен живот. Щастлив. Ще платят добре на семейството й за жертвата.“

А Лайтсонг щеше да живее още седмица. Аурата му не ставаше по-силна от Дъха, с който се хранеше. Това беше друга разлика между Завърнал се и Пробуждащ. Последните ги смятаха понякога за по-низши, изкуствени приближения на Завърнали се.

Без нов Дъх всяка седмица Лайтсонг щеше да умре. Много Завърнали се извън Халандрен живееха само осем дни. Но с по един Дъх, подарен седмично, Завърнал се можеше да продължи да живее, без никога да се състари, да вижда нощем видения, които уж носеха прорицания за бъдещето. Оттук и Дворът на боговете, пълен с палати, където боговете биваха обгрижвани, пазени и — най-важното — хранени.

Жреците заситниха напред, за да изведат момичето от стаята. „Нищо не е за нея — повтори си Лайтсонг. — Съвсем нищо…“

Докато тя излизаше, очите й срещнаха неговите и той видя, че искрата в тях я няма. Беше станала Бездушна. Сива или Повехнала. Личност без Дъх. Никога повече нямаше да й се върне.

Жреците я изведоха.

Лайтсонг се обърна към Ларимар, гузен от внезапно обзелата го енергия.

— Добре. Хайде да видим Даровете.

Ларимар вдигна вежди над очилата си.

— Бързо станахте сговорчив.

„Трябва да върна нещо — помисли Лайтсонг. — Дори да е нещо безполезно.“

Минаха през още няколко стаи в червено и златно — повечето представляваха съвършени квадрати с врати на всяка стена. Близо до източната страна на палата влязоха в дълга тясна стая. Беше съвсем бяла, нещо много необичайно в Халандрен. Стените бяха отрупани с картини и поеми. Слугите останаха отвън: само Ларимар придружи Лайтсонг, щом той пристъпи пред първата картина.

— Е? — попита Ларимар.

Представляваше пасторален пейзаж на джунглата, с надвиснали палми и ярко обагрени цветя. Някои от тези растения ги имаше в градините около Двора на боговете и затова Лайтсонг ги разпозна. Всъщност никога не беше стъпвал в джунглата — не и през това превъплъщение в живота си поне.

— Картината е добра — каза Лайтсонг. — Не е от любимите ми. Кара ме да мисля за навън. Бих искал да отида.

Ларимар го изгледа озадачено.

— Какво толкова? Дворът понякога доскучава.

— Няма много вино в гората, ваша милост.

— Бих могъл да си направя. Ще сложа да ферментира… нещо.

— Сигурен съм — отвърна Ларимар и кимна на един от помощниците си извън стаята.

По-низшият жрец записа казаното от Лайтсонг за картината. Някъде имаше градски големец, който търсеше благословия от Лайтсонг. Вероятно имаше нещо общо с храброст — може би големецът се канеше да предложи брак или пък беше търговец, комуто предстоеше да подпише рискована сделка. Жреците щяха да изтълкуват мнението на Лайтсонг за картината, след това да дадат предсказание на лицето — за добро или за лошо — наред с точните думи, казани от Лайтсонг. Тъй или иначе, актът на изпращане на картина в дар на бога щеше да спечели на големеца известен късмет.

Поне така се вярваше.

Лайтсонг се отдръпна от картината. Друг низш жрец се втурна и я смъкна. Най-вероятно големецът не я беше нарисувал лично, а я беше поръчал. Колкото по-хубава беше картината, толкова по-благосклонни се предполагаше, че ще са боговете. Бъдещето на човек, изглежда, можеше да се повлияе от това колко може да плати на художник.

„Не бива да съм толкова циничен — помисли Лайтсонг. — Без тази система щях да съм умрял преди пет години.“

Преди пет години той беше умрял, макар все още да не знаеше какво го е убило. Наистина ли е било геройска смърт? Може би на никого не бе разрешено да говори за предишния му живот, защото не искаха никой да знае, че Лайтсонг Храбрия всъщност е умрял от стомашни колики.

Низшият жрец при стената излезе с картината. Щяха да я изгорят. Такива дарове се правеха изрично за съответния бог и само той — освен няколко от жреците му — можеше да ги види. Лайтсонг се премести към следващото произведение на изкуството на стената — поема, изписана с художествено писмо. Художественото писмо на Халандрен представляваше специализирана система на писане, основана не на форма, а на цвят. Всяка цветна точка представляваше различен звук в езика на Халандрен. В съчетание с няколко двойни точки — по една от всеки цвят — тя създаваше азбука, която беше кошмар за далтонистите.

Малко хора в Халандрен биха признали, че имат точно това заболяване. Поне така беше чувал Лайтсонг. Зачуди се дали жреците знаят колко много клюкарстват боговете им за външния свят.

Поемата не беше много добра: явно бе съчинена от селянин, който след това беше платил на някой друг, за да я преведе на художествено писмо. Простите точки бяха белег за това. Истинските поети използваха по-сложни символи, непрекъснати линии, които променяха цвета си, или цветни глифове, които оформяха картини. Много можеше да се направи със символи, които могат да променят формата си, без да губят смисъла.

Правилното съчетание на цветовете бе деликатно изкуство, за чието усъвършенстване беше нужно Третото извисяване или по-добро. Това беше нивото на Дъх, при което човек придобиваше способността да усеща съвършените оттенъци на цвят, също както Второто извисяване даваше съвършен тон. Завърналите се бяха от Петото извисяване. Лайтсонг не знаеше какво е да живееш без способността мигновено да разпознаваш точните оттенъци на цвят и звук. Можеше да различи идеалното червено от смесеното с дори една капка бяла боя.

Даде за поемата на селянина толкова добър отзив, колкото можа, въпреки че обикновено изпитваше импулс да е честен, когато разглеждаше Дарове. Струваше му се, че е негов дълг, и по някаква причина това беше едно от малкото неща, които приемаше на сериозно.

Продължиха по редицата, като Лайтсонг даваше отзиви за картините и поемите. Стената беше забележително пълна този ден. Да не би да имаше някакъв пир или празненство, за което не беше чул? Докато стигнаха до края на реда, Лайтсонг се беше уморил от гледане на изкуство, макар че тялото му — захранено от Дъха на детето — продължаваше да се чувства силно и въодушевено.

Спря пред последната картина. Беше абстрактна творба — стил, който ставаше все по-популярен напоследък — особено в картини, пращани на него, тъй като често даваше благоприятни отзиви за такива. За малко щеше да даде добра оценка и на тази само заради това. Добре беше жреците да се чудят какво ще го удовлетвори, или поне така твърдяха някои от боговете. Лайтсонг усещаше, че повечето от тях са доста пресметливи в начина, по който даваха отзивите си, като преднамерено им придаваха неясен смисъл.

Лайтсонг нямаше нужното търпение за подобни хитрини, особено след като единственото, което като че ли се искаше от него, беше честност. Отдели на последната картина времето, което заслужаваше. Платното беше гъсто оплескано с боя с големи удари на четката. Преобладаващата багра беше тъмночервено, почти лилаво, но Лайтсонг мигновено разбра, че е червено-синя смес с нотка черно в нея.

Цветните линии се застъпваха почти в прогресия. Някак си като… вълни. Лайтсонг се намръщи. Ако я погледнеше под правилен ъгъл, приличаше на море. А възможно ли беше онова в центъра да е кораб?

Смътни спомени от съня се върнаха в ума му. Червено море. Заминаващ кораб.

„Въобразявам си“, каза си той.

— Добър цвят — каза на глас. — Хубави шарки. Дава ми покой и в същото време има и някакво напрежение. Одобрявам.

Този отговор като че ли се хареса на Ларимар. Той кимна и низшият жрец, който стоеше по-назад, записа думите на Лайтсонг.

— Тъй. Това е, предполагам?

— Да, ваша милост.

„Едно задължение отметнато“, помисли той. След като беше приключил с Даровете, бе време да мине към последната — и най-малко привлекателната — от ежедневните си задачи. Петициите. Трябваше да мине и през тях, преди да се заеме с по-важна дейност, например да дремне.

Но Ларимар не го поведе към залата за петиции, а махна на един от низшите жреци и запрелиства някакви страници, защипани на писалищната дъска.

— Е? — попита Лайтсонг.

— Какво „е“, ваша милост?

— Петициите.

Ларимар поклати глава.

— Днес не изслушвате петиции, ваша милост. Забравихте ли?

— Да. Имам теб, за да помниш такива неща вместо мен.

— Да — отвърна Ларимар, прелиствайки поредната страница. — Смятайте, че официално ви е напомнено, че нямате петиции за днес. Жреците ви ще са ангажирани с друго.

— Нима? И какво ще правят?

— Ще коленичат почтително в двора, ваша милост. Новата ни кралица пристига днес.

Лайтсонг замръзна. „Наистина трябва да обръщам повече внимание на политиката.“

— Днес ли?

— Да, ваша милост. Нашият господар, Богът крал, ще се жени.

— Толкова скоро?

— Веднага щом тя пристигне, ваша милост.

„Интересно — помисли Лайтсонг. — Сузеброн си взима жена.“ Богът крал беше единственият от Завърналите се, който можеше да се ожени. Завърнали се не можеха да създават деца — освен краля, разбира се, който никога не беше поемал дъх като жив човек. Лайтсонг винаги беше намирал тази отлика за странна.

— Ваша милост — каза Ларимар. — Ще ни трябва Безжизнена заповед, за да строим бойците си на полето извън града да посрещнем кралицата.

Лайтсонг повдигна вежда.

— Каним се да я атакуваме?

Ларимар го изгледа строго.

Лайтсонг се изкиска, после каза:

— Пресен плод. — Това бе Заповедна фраза, която щеше да позволи на други да командват Безжизнените на града. Не беше същинската Заповед, разбира се. Фразата, която бе дал на Ларимар, щеше да позволи на някого да контролира Безжизнените само в небойни ситуации и силата й щеше да свърши един ден след първата й употреба. Лайтсонг често мислеше, че засуканата система от Заповеди, с която се контролираха Безжизнените, е ненужно сложна. Но това, че беше един от четиримата богове, които държаха Безжизнени заповеди, все пак го правеше доста важен понякога.

Жреците си забърбориха тихо за подготовката. Лайтсонг зачака, все още замислен за Сузеброн и предстоящата женитба. Скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.

— Съсел?

— Да, ваша милост.

— Аз имах ли жена? Преди да умра, искам да кажа.

Ларимар се поколеба.

— Знаете, че не мога да говоря за живота ви преди Завръщането ви, Лайтсонг. Знанието за миналото ви не носи добро на никого.

Лайтсонг подпря глава на стената, загледан нагоре в белия таван.

— Аз… спомням си лице понякога — промълви тихо. — Красиво младо лице. Мисля, че може да е била тя.

Жреците се смълчаха.

— Съблазнителна кафява коса — продължи Лайтсонг. — Червени устни, едва на три нотки до седмата хармония, с дълбока красота. Кожа с тъмен загар.

Един жрец заситни напред с червения том и Ларимар започна да пише трескаво. Не подканяше Лайтсонг за повече сведения, просто редеше на хартията думите на бога.

Лайтсонг замълча, извърнал очи от мъжете и драскащите пера. „Какво значение има? — помисли си. — Онзи живот е свършил. Независимо от вярата ми в самата религия предимствата си ги бива.“

Тръгна бавно, по петите му ситнеха слуги и низши жреци, готови да се отзоват на всяка негова нужда. Даровете бяха приключили, сънищата — записани, а петициите — отменени. Лайтсонг можеше да се отдаде на личните си дейности.

Не се върна в главните си покои. Вместо това се запъти към платформата във вътрешния си двор и махна с ръка да му вдигнат павилион.

Щом новата кралица щеше да пристигне днес, искаше да я види добре.