Брандън Сандърсън
Спиращият войната (59)

56.

Вивена надничаше през прозореца, задъхана и изпотена. Дент беше вътре, както и Тонк Фах. Вашер висеше от кука на тавана. Беше окървавен и не му бе останал никакъв Дъх, но изглеждаше жив.

„Мога ли да спра и Дент, и Тонк Фах?“, помисли тя. Ръцете й се бяха уморили. В джоба си имаше две въжета, които можеше да Пробуди. А ако ги хвърлеше и не улучеше? Виждала беше Дент в бой. Беше невероятно бърз. Трябваше да го изненада. Ако не успееше, щеше да умре.

„Какво правя? — помисли си. — Вися от някаква стена и се каня да нападна двама професионални бойци?“

Наскоро преживяното й даде сила да потисне страха си. Можеше да я убият, но щеше да е бърз край. Беше преживяла предателства, смъртта на скъп приятел и едва не беше полудяла от болест, глад и ужаса да живее на улиците. Бяха я притискали, принуждавали я бяха да признае, че е предала народа си. Едва ли можеха да й причинят повече.

Тези мисли й вдъхнаха още сила. Изненадана от собствената си решимост, тя върна Дъха от наметалото и гамашите си, Пробуди двете въжета и им каза да сграбчат, щом ги хвърли. Помоли се безмълвно на Аустре, след което се люшна и скочи в стаята.

Тонк Фах дремеше в ъгъла. Дент, който държеше окървавен нож, се обърна, щом Вивена скочи на пода. Пълното му стъписване, щом я видя, само по себе си изплащаше всичко, което бе изтърпяла. Тя хвърли едното въже към него, другото към Тонк Фах и нападна.

Дент реагира моментално и посече въжето още във въздуха. Парчетата се заизвиваха и загърчиха, но не бяха достатъчно дълги, за да сграбчат нещо. Онова, което излетя към Тонк Фах обаче, улучи. Той извика и се събуди, докато то се увиваше около лицето и врата му.

Вивена спря до люшкащото се тяло на Вашер. Дент беше извадил меча си — наистина светкавично. Тя преглътна, извади своя и го вдигна пред себе си, както я беше учил Вашер. Дент спря повече учуден, отколкото изненадан.

Това се оказа достатъчно. Тя замахна — не към Дент, а към въжето, на което бе увиснал Вашер. Преряза го и той падна, а Дент нападна и върхът на оръжието му прониза рамото й.

Тя се свлече на пода и изохка от болка.

Дент отстъпи назад.

— Е, принцесо — изръмжа през зъби. — Не очаквах да те видя.

Тонк Фах изхърка — въжето се стягаше около врата му и го душеше.

Болката в рамото някога щеше да я е обезсилила. Но след боя, който бе изтърпяла на улиците, й се стори някак позната. Вивена вдигна глава и погледна Дент в очите.

— Спасяване ли трябваше да е това? — попита Дент. — Защото, честно казано, не съм много впечатлен.

Тонк Фах падна заедно със стола, на който седеше. Дент хвърли поглед към него, после отново погледна Вивена. Последва миг тишина, нарушавана само от пъшкането на Тонк Фах. Най-сетне Дент изруга и скочи да среже въжето от врата на приятеля си.

— Добре ли си? — попита Вашер до нея. Гласът му прозвуча изненадващо твърдо.

Тя кимна.

— Ще изпратят Безжизнени срещу отечеството ти — каза той. — Не го знаех. Не знам и кой стои зад това, но мисля, че печелят битката за двореца.

Дент сряза въжето около гърлото на Тонк Фах.

— Бягай оттук — каза Вашер на Вивена. — Върни се при хората си, кажи им да не се бият с Безжизнените. Трябва да избягат през северните проходи и да се скрият в планините. Не се бийте и не вкарвайте други кралства във войната.

Вивена погледна Дент, който пляскаше Тонк Фах по лицето, за да го свести. После затвори очи.

— Твоят Дъх към моя — промълви и върна Дъха от пискюлите на ръката си към многото, което бе съхранила в себе си. Отпусна ръка на рамото на Вашер.

— Вивена…

— Моят живот към твоя — каза тя. — Моят Дъх става твой.

Светът й помръкна. Вашер до нея изохка и започна да се гърчи от подарения Дъх. Дент се надигна и се обърна рязко.

— Ти го направи, Вашер — прошепна Вивена. — Много по-добър си от мен.

— Упорита жена — изпъшка Вашер, докато надмогваше гърчовете. Пресегна се, сякаш за да й върне Дъха, но забеляза Дент.

Дент се усмихна и вдигна меча си. Вивена притисна ръка на рамото си да спре кръвта и бавно запълзя към прозореца — макар че без Дъх не беше сигурна какво ще направи там.

Вашер се надигна и взе меча й. Беше само по плувналите си в кръв дълги до коленете долни гащи, но стоеше здраво. Бавно уви въжето, от което беше висял, около кръста си, оформяйки характерния колан.

„Как го прави? — помисли тя. — Откъде идва силата му?“

— Трябваше да те резна повече — каза Дент. — Но твърде много се наслаждавах.

Вашер изсумтя и затегна въжето. Дент изчакваше, сякаш предвкусваше нещо.

— Винаги съм намирал за странно, че ни тече кръв — каза Дент. — Може да сме по-силни, може да живеем по-дълго, но смъртта ни е същата.

— Не е същата — отвърна Вашер и вдигна меча на Вивена. — Други мъже умират с много повече чест от нас, Дент.

Дент се усмихна и Вивена видя възбудата в очите му. „Твърдеше, че не е възможно Вашер да е надвил приятеля му, Арстийл, в дуел. Иска да се бие с Вашер. Иска да докаже на себе си, че Вашер не е толкова добър като него.“

Мечовете изсвистяха. И след първата бърза размяна на удари Вивена разбра, че двубоят няма да е равностоен. Дент явно беше по-добрият. Може би беше заради раните на Вашер. Може би беше заради нарастващия гняв, който тя видя в очите на Вашер, докато се биеше, гняв, отслабил способността му да е спокоен и сдържан. Може би беше просто защото Вашер съзнаваше, че не е толкова добър като Дент. Но докато ги гледаше, осъзна, че Вашер ще загуби.

„Не направих всичко това просто за да умреш!“, помисли тя и се надигна, за да се опита да му помогне.

Една ръка я натисна надолу.

— А, не — каза Тонк Фах, надвиснал над нея. — Това с въжето беше хубав трик между другото. Много хитро. И аз знам няколко трика с въжета. Знаеш ли, че с въже можеш да изгориш плътта на човек? — Усмихна се и се наведе към нея. — Наемнически хумор, принцесо.

Наметалото леко се плъзна от рамото му и докосна бузата й.

„Не може да бъде — помисли тя. — Аз се измъкнах от него. Опитах се да Пробудя наметалото му, но използвах погрешна Заповед. Възможно ли е да е толкова глупав, че да продължава да го носи?“

Погледна през рамо. Вашер беше притиснат към отсрещната стена, към прозореца, и едва се бранеше. По пода капеха кървави капки. Дент настъпи отново и Вашер се качи на масата до стената, за да заеме по-висока позиция.

Тя отново погледна Тонк Фах. Наметалото му продължаваше да докосва лицето й.

— Твоят Дъх към моя — каза тя.

Дъхът бликна внезапно, желан и изпълнен с живот.

— Какво? — възкликна Тонк Фах.

— Нищо. Просто… Нападни и задръж Дент!

С изречената Заповед, с излъчения образ, наметалото затрепери. Ризата на Тонк Фах се изцеди от цвят, а очите му се разшириха от изненада. Наметалото изведнъж изплющя във въздуха, дръпна го рязко настрани и той отхвърча от нея.

„Точно затова аз съм принцесата, а ти си наемник“, помисли тя злорадо и се превъртя на пода.

Тонк Фах извика. Дент рязко се обърна и изрева, щом Тонк Фах се натресе в него.

Дент политна назад, блъсна се във Вашер и двамата излетяха към стената като таран. Тонк Фах изпъшка. Дент изруга.

А Вашер изхвърча през прозореца.

Вивена примига изненадано. Не точно това беше искала.

Дент посече наметалото и избута Тонк Фах от себе си.

За миг стаята затихна.

— Доведи отряда на Безжизнените! — изрева Дент. — Веднага!

— Мислиш ли, че ще оживее? — попита Тонк Фах.

— Той току-що изхвърча от прозорец на третия етаж и пада като камък към сигурна смърт — изръмжа Дент. — Разбира се, че ще оживее! Прати отряда на предната порта да го задържат! — Обърна се към Вивена. — Голяма беля си, принцесо. Направо не е за вярване.

— Често ми го казват напоследък — отвърна тя.

Беше твърде изтощена, за да се уплаши, както може би трябваше.

 

 

Вашер падаше. „За малко — помисли с отчаяние. — За малко да го довърша!“

Дръпна въжето от кръста си, с живата сила на Дъха на Вивена, който го беше изпълнил.

— Сграбчи неща — Заповяда, перна с въжето във въздуха и извлече цвят от зацапаните си с кръв гащи. Те посивяха, а въжето се уви около една каменна издатина на стената на двореца, стегна се здраво и той се плъзна по абаносовочерните блокове, забавил падането си.

— Твоят Дъх към моя — извика Вашер, докато забавяше. Въжето се опъна и той стъпи на първия блок. — Стани мой крак и ми дай сила! — заповяда Вашер и извлече цвят от кръвта по гърдите си. Въжето се усука надолу и се уви около крака и стъпалото му. Той скочи на по-долния блок и опънатото въже и странните му, нечовешки мускули поеха тежестта на удара.

Още четири скока и беше на земята. Отряд войници стояха сред няколко трупа при входната порта и гледаха объркано. Вашер скочи към тях. Безцветна прозрачна кръв закапа от кожата му, докато връщаше Дъха си от въжето.

Грабна меча на един паднал войник. Нямаше време, нито търпение за учтивости. Връхлетя и посече няколко противници бързо и ефикасно. Не беше добър колкото Дент, но се беше упражнявал много, много дълго.

За жалост войниците бяха много. Дори твърде много. Вашер изруга, завъртя се, повали още един, наведе се, плесна ръка на кръста му и пъхна пръст към цветната долна риза.

— Бий се за мен все едно съм аз — Заповяда и изцеди долната риза до сиво. Завъртя се и отби връхлитащия меч. Друг посече към него от едната страна, и още един. Не можеше да отбие всичките.

Във въздуха блесна меч и блокира едно от оръжията, което щеше да го посече. Ризата и панталоните на мъртвия се бяха изхлузили и стояха прави, стиснали меча. Нападнаха, все едно ги командваше невидим дух в тях, отбиваха и атакуваха ловко. Вашер застана с гръб към творението си. При първата възможност направи още едно, като изцеди и последния Дъх от себе си.

Продължиха да се бият тримата, Вашер и Пробудените с дъха му дрехи. Пазачите ругаеха, вече много по-нащрек.

В този момент нахлу отряд от петдесетина Безжизнени.

„Цветове!“, помисли Вашер. Изръмжа от гняв, посече и свали още един войник.

„Цветове, Цветове, Цветове!“

„Не трябва да кълнеш — каза глас в главата му. — Шашара каза, че това е зло.“

Вашер се извърна рязко. Тънка линия черен дим се процеждаше под затворените врати на двореца.

„Няма ли да ми благодариш? — каза Нощна кръв. — Дойдох да те спася.“

Едните дрехи паднаха — единият крачол бе посечен в коляното. Вашер се пресегна да извлече Дъха от другите дрехи, след което стъпи на падналите и си върна Дъха и от тях. Войниците вече отстъпваха предпазливо — оставяха битката на Безжизнените.

И в този кратък миг Вашер се втурна към вратите на двореца. Натресе рамо в тях, отвори ги и налетя в преддверието.

На пода лежаха мъртви поне десетина мъже. Нощна кръв стърчеше от гърдите на един, дръжката сочеше към небето, както обикновено. Вашер се поколеба само за миг. Чуваше връхлитащите зад него Безжизнени.

Сграбчи дръжката на Нощна кръв и го измъкна — ножницата остана забита в трупа.

Острието плисна във въздуха гъста черна вълна. Димът се заизвива, една част се заиздига нагоре, друга потече на вада към пода и закапа като черна кръв.

„Унищожи! — прогърмя в главата му гласът на Нощна кръв. — Злото трябва да бъде унищожено!“ Болка прониза ръката на Вашер и той усети как Дъхът му изтича, засмукан в оръжието, за да утоли глада му. Ваденето на оръжието от ножницата имаше ужасна цена, но в този момент наистина му беше все едно. Обърна се с гняв срещу Безжизнените и нападна.

Всяко същество, което поразяваше с меча, мигновено лумваше и се превръщаше в дим. Само една драскотина и телата се разпадаха като хартия, погълната от невидим огън, и оставяха след себе си само черни петна във въздуха. Вашер се вихреше сред тях, удряше с ярост и убиваше Безжизнен след Безжизнен. Черният дим вреше около него, а ръката му се гърчеше от болка, докато подобните на жили пипала пълзяха нагоре от дръжката и около китката му — като черни кръвоносни съдове, които полепваха по кожата и изпиваха Дъха му.

За няколко минути Дъхът, който му бе отдала Вивена, се смали наполовина. Но през тези няколко минути бе унищожил всичките петдесет Безжизнени.

Войниците отвън бяха замръзнали и гледаха вторачено. Вашер стоеше сред врящата маса от гъст абаносовочерен дим, който бавно се заиздига във въздуха — единственото останало от петдесетте същества, които бе унищожил.

Войниците побягнаха.

Вашер изкрещя и връхлетя към страничната стена на стаята. Заби Нощна кръв в стената. Камъкът се разпадна също като плътта преди малко и се изпари. Той излетя през разсипващия се черен дим и нахлу в следващата стая. Не потърси стълбище. Просто скочи на една маса и заби Нощна кръв през тавана.

Десет стъпки от тавана изчезнаха. Тъмен, подобен на мъгла дим запада около него като капки боя. Вашер Пробуди отново въжето си, метна го нагоре и се издърпа на следващия етаж. След миг го направи отново и се озова на третия.

Завъртя се рязко, посече през стените и затича с рев към Дент. Болката в ръката му беше невероятна, а Дъхът му се изцеждаше с тревожна бързина. Щом свършеше, Нощна кръв щеше да го убие.

Всичко наоколо ставаше все по-размътено. Той посече последната стена и намери стаята, където го бяха изтезавали.

Беше празна.

„Унищожи… злото…“, каза в ума му Нощна кръв, вече не приятелски. Прогърмя като заповед. Ужасен, нечовешки глас. Колкото по-дълго Вашер държеше меча, толкова по-бързо той изцеждаше Дъха му.

Задъхан, Вашер го захвърли настрани и падна на колене. Мечът се плъзна и изрови в каменния под бразда, от която лъхна черен дим.

Вашер потрепери. Черните жили по кожата му бавно избледняха. Беше му останал Дъх едва колкото да стигне до Първото извисяване. Още няколко секунди и Нощна кръв щеше да е изсмукал всичко.

Нещо падна на каменния под до него. Меч. Вашер вдигна глава.

— Стани — каза Дент и го изгледа твърдо. — Да довършим онова, което започнахме.