Брандън Сандърсън
Спиращият войната (56)

53.

Вивена чакаше Вашер. Но той не идваше.

Тя крачеше в малкото едностайно скривалище — шестото поред. Никога не прекарваха повече от няколко дни на едно и също място. Голата стаичка беше побрала само походните им одеяла, пътната торба на Вашер и една примигваща свещ.

Вашер би я укорил, че хаби свещта. За човек, събрал в себе си цяло кралско богатство Дихания, беше удивително пестелив.

Тя продължи да крачи нервно из стаята. Знаеше, че може би трябваше просто да поспи. Вашер можеше да се погрижи за себе си. Като че ли единственото същество в града, което не можеше да направи това, беше тя.

И все пак й беше казал, че излиза само на малка разузнавателна мисия. Макар самият той да беше самотник, явно разбираше желанието й да е част от нещата, затова обикновено я уведомяваше къде отива и кога да го очаква да се върне.

Никога не беше чакала Дент да се върне от нощна мисия, а беше действала с Вашер много по-кратко от времето, което бе прекарала с наемниците. Защо сега се тревожеше толкова много?

Макар да се беше чувствала като приятелка на Дент, всъщност не беше държала особено на него. Беше забавен и чаровен, но някак отчужден. Вашер беше… беше си той. Никаква преструвка нямаше в него. Никаква фалшива маска не носеше. Беше познавала само още един човек като него: сестра й, тази, която носеше детето на Бога крал.

„Боже на Цветовете! — помисли Вивена, без да спира да крачи. — Как можаха нещата да се объркат така ужасно?“

 

 

Сири се сепна и се събуди. В коридора се чуваха викове. Тя стана, отиде до вратата и долепи ухо. В коридора се водеше бой. Ако щеше да бяга, може би точно сега беше моментът. Разтърси вратата с надеждата, че по някаква причина ще е отключена. Не беше.

Изруга. Беше чула бой и преди това — крясъци и викове на умиращи. И сега отново. „Може би някой се опитва да ме спаси? — помисли тя обнадеждена. — Но кой?“

Вратата изведнъж се отвори и тя отскочи назад. Трилидийс, висшият жрец на Бога крал, застана на прага.

— Бързо, дете — каза и й махна. — Ела с мен.

Сири се озърна отчаяно за изход. Заотстъпва назад, а жрецът изруга тихо и махна на двама войници в униформи на градската стража да влязат и да я хванат. Тя изпищя за помощ.

— Тихо, глупачко! — изсъска Трилидийс. — Искаме да ти помогнем.

Лъжите му изкънтяха кухо в ушите й и тя започна да се бори, докато войниците я измъкваха от стаята. Навън по пода лежаха тела, някои в униформи на стражата, други — в безлична броня, трети — със сива кожа.

Чу шум от битка по-нататък по коридора и извика за помощ, но войниците грубо я задърпаха в обратната посока.

 

 

Стария Чапс го наричаха. Онези, които изобщо го наричаха някак.

Седеше в малката си лодка, изкарана в тъмните води на залива. Нощен риболов. Денем човек трябваше да плаща такса, за да лови риба край Т’Телир. Е, по принцип трябваше да се плаща и нощем.

Но работата беше, че нощем никой не може да те види. Стария Чапс се изкиска тихо, надвесен над мрежата си отстрани на лодката. Водата правеше обичайното си пляс, пляс, пляс по борда. Тъмна. Обичаше я тъмна. Пляс, пляс, пляс.

От време на време му даваха по-добра работа. Взимаш трупове от някой от господарите на гетата в града, връзваш им торба с камъни за краката и ги хвърляш в залива. Там долу имаше сигурно стотици, люшкащи се от течението, с крака, натежали от камъните. Веселба на скелети, събрали се на дъното да потанцуват. Танцуват, танцуват.

Никакви трупове тази нощ обаче. Много лошо. Тъй че — риба. Безплатна риба, за която не трябваше да плаща такси. Безплатната риба е добра риба.

„Не — каза му глас. — Малко по-надясно.“

Морето му говореше понякога. Придумваше го да тръгне насам или натам. Той с радост загреба в указаната посока. Излизаше в залива почти всяка нощ. Водите би трябвало вече да го познават добре.

„Добре. Пусни мрежата.“

Той я пусна. В тази част на залива не беше много дълбоко. Можеше да дърпа мрежата зад лодката, да влачи тежестите по дъното и да лови по-дребната риба, дошла да се храни в плитчините. Не най-добрата риба, но небето изглеждаше твърде опасно, за да се отдалечи човек много от брега. Буря ли идеше?

Мрежата му закачи нещо. Той изръмжа недоволно и я дръпна. Понякога се закачаше в корабни отломки или корал. Беше тежка. Твърде тежка. Издърпа я през борда и открехна капака на фенера, рискувайки с малко светлина.

На дъното на лодката, оплетен в мрежата, лежеше някакъв меч. Сребрист, с черна дръжка.

Пляс, пляс, пляс.

„А, много мило — каза гласът, вече много по-ясен. — Мразя водата. Толкова мокро и мътно е там долу.“

Объркан, Стария Чапс се пресегна и вдигна меча. Беше изненадващо тежък.

„Не допускам, че искаш да тръгнеш да унищожиш някое зло, нали? — каза гласът. — Всъщност не съм сигурен какво точно означава това. Просто ще ти се доверя ти да решиш.“

Стария Чапс се усмихна.

„О, добре — каза мечът. — Можеш да ми се порадваш още малко, щом трябва. След това обаче наистина трябва да се върнем на брега.“

 

 

Вашер се събуди замаян.

Беше вързан за китките на кука в тавана на каменно помещение. Забеляза, че въжето, с което го бяха вързали, е същото, с което беше вързал слугинята. Беше напълно изцедено от цвят.

Всъщност всичко около него беше еднакво сиво. Бяха го съблекли и оставили само по късите бели долни гащи. Простена. Ръцете му бяха изтръпнали от неудобния ъгъл, както висеше на китките си.

Не му бяха запушили устата, но не му бе останал никакъв Дъх — беше използвал последния в битката, за да Пробуди наметалото на един паднал. Простена отново.

В ъгъла гореше фенер. До него стоеше някой. Дент.

— Ето, че се срещнахме — каза Дент тихо.

Вашер не каза нищо.

— Още си ми длъжник за смъртта на Арстийл — каза Дент. — Искам да знам как го уби.

— В дуел — изхриптя гласът на Вашер.

— Не е било в дуел, Вашер — каза Дент. — Знам го.

— Е, значи съм се промъкнал и съм го промушил в гърба — отвърна Вашер. — Заслужаваше го.

Дент го удари с опакото на ръката си през лицето и той се люшна на куката.

— Арстийл беше добър човек!

— Някога — каза Вашер и облиза кръвта. — Някога всички бяхме добри хора, Дент. Някога.

Дент помълча.

— Мислиш ли, че малкото ти ровене тук ще поправи онова, което си направил?

— По-добре е, отколкото да станеш наемник — отвърна Вашер. — Да работиш за всеки, който ти плаща.

— Ти ме направи такъв — каза тихо Дент.

— Онова момиче ти е повярвало. Вивена.

Дент мълчеше. Светлината не стигаше съвсем до лицето му.

— Така трябваше.

— Тя те е харесвала. А ти си убил приятеля й.

— Нещата излязоха малко извън контрол.

— Винаги излизат извън контрол с теб — каза Вашер.

Дент повдигна вежда. Лицето му се изкриви в насмешлива усмивка.

— С мен ли, Вашер? С мен? Кога за последен път аз започнах война? Кога избих десетки хиляди? Ти си този, който предаде най-близкия си приятел и уби жената, която го обичаше.

Вашер не отвърна. С какво можеше да възрази? С това, че Шашара трябваше да умре? Не стига, че бе разкрила Заповедите, с които да се правят Безжизнени с един дъх. А ако начинът да се Пробуди стомана, като Нощна кръв, бе въведен във Велебран? Немрящи чудовища, избиващи хора с жадни за кръв Пробудени мечове?

Нищо от това нямаше значение за човека, който бе видял сестра си убита от ръката му. Освен това Вашер знаеше, че разполага с малко достоверност, на която да се опре. Самият той бе създал своите чудовища, за да се бият в онази война. Не Пробудена стомана като Нощна кръв, но достатъчно убийствени.

— Щях да оставя на Тонк Фах да се заеме с теб — каза Дент. — Той обича да измъчва. Слабост му е. Всички си имаме слабости. С моето напътствие успява да ограничи своята до животни.

Дент пристъпи към него. Държеше нож.

— Винаги съм се чудил какво толкова забавно намира в причиняването на болка.

 

 

Зората настъпваше. Вивена избута одеялото настрани. Не бе могла да заспи.

Вашер сигурно си беше съвсем добре. Сигурно гуляеше някъде из града.

„Разбира се — каза си кисело. — Гуляе. Съвсем типично за него.“

Никога досега не се беше задържал цяла нощ навън. Нещо не беше наред. „Всяко нещо, което опитах, откакто напуснах Идрис, се провали отчайващо — помисли си и почна да се облича. — Провалих се като революционерка, провалих се като просякиня и се провалих като сестра. Какво да направя? Да го намеря? Не знам дори откъде да започна.“

Провал. Не беше нещо, с което бе свикнала в Идрис. Всичко, което беше правила там, беше свършвало добре.

„Може би точно заради това е всичко — помисли тя. — Омразата ми към Халандрен. Настойчивостта ми да спася Сири, да заема мястото й.“ Когато баща й бе избрал Сири вместо нея, за първи път в живота си бе почувствала, че не е достатъчно добра. Беше дошла в Т’Телир, решена да докаже, че проблемът не е в нея. Че е в някой друг. Който и да е друг. Стига тя да е безгрешна.

Но Халандрен многократно беше доказал, че не е безгрешна. А след като вече се беше опитвала и се беше проваляла толкова често, й беше трудно да действа. Ако предприемеше нещо, можеше да се провали… а това беше толкова ужасно, че да не прави нищо изглеждаше за предпочитане.

Беше върхът на арогантността в живота й. Последното наперено лицемерие, което да украси царствената й коса.

„Искаш да си компетентна? — каза си тя. — Искаш да се научиш да контролираш това, което става около теб, вместо да те разиграват? Тогава ще трябва да се научиш да се справяш с провала.“

Беше плашещо, но знаеше, че е вярно. Стана и отиде до торбата на Вашер. Издърпа смачкана горна риза и гамаши. И ризата, и гамашите имаха пискюли, висящи от маншетите.

Вивена облече ризата и обу гамашите. Последва ги резервното наметало на Вашер. Миришеше на него и беше скроено — като другото — смътно във формата на човек. Тя разбираше поне една от причините облеклото му да изглежда толкова опърпано.

После измъкна от торбата две цветни кърпи.

— Защити ме — Заповяда на наметалото и си представи как хваща хора, които се опитват да я нападнат. Сложи длан на ръкава на ризата.

— Призова ли те — Заповяда, — стани мои пръсти и стисни това, което трябва да стисна аз. — Беше чула Вашер само два пъти да дава тази Заповед и все още не бе сигурна как да оформи образ на това, което искаше да направи ризата. Представи си как пискюлите се стягат около дланите й, както беше видяла да става с Вашер.

Пробуди гамашите и им заповяда да подсилят краката й. Пискюлите на крачолите се заизвиваха и тя вдигна едното си стъпало, после и другото, та пискюлите да се увият отдолу. Стойката й стана по-стегната, крачолите прилепнаха към кожата й.

Накрая затегна на кръста си меча, който й беше дал Вашер. Все още не знаеше как да борави с него, макар че вече можеше да го държи правилно. Чувстваше, че е редно да го вземе.

После излезе.

 

 

Лайтсонг рядко беше виждал богиня да плаче.

— Не трябваше да стане така — каза Блашуивър през сълзи. — Държах нещата под контрол.

Тъмницата под двореца на Бога крал беше претъпкана. Клетки — като за животни — се редяха покрай двете стени. Достатъчно големи, за да поберат бог. Лайтсонг не можеше да реши дали е просто съвпадение.

„Нещо не е наред“, помисли той и погледна жреците, които си говореха угрижено в другия край на помещението. Ларимар седеше в своята клетка — до тази на Лайтсонг, — навел глава.

Лайтсонг отново погледна Блашуивър и попита:

— Откога? От колко време работиш с тях?

— От началото — отвърна Блашуивър. — Трябваше да получа Заповедните фрази. Заедно съставихме плана!

— Защо се обърнаха срещу теб?

Тя поклати глава и заби поглед в пода.

— Казаха, че не съм изпълнила своята част. Че крия разни неща от тях.

— Криеше ли?

Тя не отговори. Изглеждаше стара, особено в клетката. Красива жена с божествени пропорции, облечена в тънка копринена нощница, седнала на земята зад решетките. Разплакана.

„Трябва да се измъкнем оттук“, помисли Лайтсонг. Пропълзя до решетките, които отделяха клетката му от тази на Ларимар, без да обръща внимание на болката в бедрото си.

— Съсел! — изсъска. — Съсел!

Ларимар вдигна глава. Изглеждаше измъчен.

— Как се отваря ключалка? — попита Лайтсонг.

Ларимар примига.

— Какво?

— С какво отваряш ключалка? — каза Лайтсонг и посочи. — Може би ще открия, че знам как да го правя. Все още не съм разбрал защо уменията ми с меча бяха толкова слаби. Но сигурно мога да направя това. Само да мога да си спомня с какво.

Ларимар го зяпна.

— Може би съм…

— Какво ти става? — прошепна Ларимар.

Лайтсонг го изгледа учудено.

— Какво ти става? — изрева Ларимар и се надигна. — Ти беше писар, Лайтсонг. Прокълнат от Цветовете писар. Не войник. Не детектив. Не крадец. Беше жалък писар на един местен лихвар.

„Какво?“ — помисли Лайтсонг.

— Беше точно толкова идиот тогава, колкото си и сега! — извика Ларимар. — Няма ли веднъж поне да помислиш какво се каниш да направиш, преди да си тръгнал да го направиш? Защо не можеш просто да се спреш от време на време и да се запиташ дали си пълен глупак, или не си? Ще ти подскажа! Отговорът обикновено е „да“!

Лайтсонг залитна назад изумен. Ларимар му викаше!

— И всеки път — продължи Ларимар и извърна очи — аз се забърквам в неприятности с теб. Нищо не се е променило. Ти стана бог, а аз пак се набутах в затвора.

Дебелият жрец се смъкна на пода задъхан и поклати глава в явно безсилие. Блашуивър ги беше зяпнала. Жреците също.

„Нещо странно долавям в тях, но какво?“ Докато се мъчеше да сложи в ред мислите и чувствата си, жреците се приближиха.

— Лайтсонг — каза един от тях. — Трябват ни Заповедните ти фрази.

Той изсумтя презрително.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но съм ги забравил. Сигурно знаете репутацията ми на слабоумен. В смисъл, що за глупак трябва да си, за да нахълташ тук и да се оставиш да те пленят толкова лесно?

И им се усмихна.

Жрецът въздъхна, след което махна с ръка на другите. Те отключиха клетката на Блашуивър и я задърпаха навън. Тя завика и започна да се бори и Лайтсонг се усмихна, като видя колко ги затрудни. Но бяха шестима и най-сетне успяха да я измъкнат.

А после един от тях извади нож и й преряза гърлото.

Шокът го порази като юмрук в лицето. Лайтсонг замръзна, зяпнал от ужас, щом червената кръв бликна от гърлото на Блашуивър и зацапа изящната нощница.

Още по-ужасяваща беше паниката в очите й. Тези толкова красиви очи.

— Не! — изкрещя Лайтсонг, заблъска по решетките и запротяга безпомощно ръце към нея. Напрягаше божествените си мускули и натискаше стоманата, но беше безполезно.

— Мръсници! — изрева той. — Проклети от Цветовете мръсници! — Блъскаше решетките и гледаше как очите на Блашуивър гаснат.

След тях — и БиоХромата й. Като лумнал огън, смален до пламъчето на свещ. Лъхна и угасна.

— Не… — промълви Лайтсонг и се смъкна на колене, вцепенен.

Жрецът го изгледа.

— Значи все пак я обичаше. Съжалявам, че трябваше да направим това. — Наведе се и го погледна строго. — Само че, Лайтсонг, решихме, че трябва да я убием, за да разбереш, че сме сериозни. Знам репутацията ти и знам, че приемаш нещата безгрижно. Чудесно поведение за много ситуации. Но точно сега трябва да разбереш, че нещата са опасни. Показахме ти, че сме готови да убиваме. Ако не направиш каквото искаме, ще умрат и други.

— Мръсник… — прошепна Лайтсонг.

— Трябват ми Заповедните ти фрази — повтори жрецът. — Това е важно. По-важно, отколкото можеш да разбереш.

— Можете да ги избиете от мен — изръмжа Лайтсонг, усетил как гневът бавно надвива стъписването му.

— Не. — Жрецът поклати глава. — Всъщност сме новаци във всичко това. Не умеем да изтезаваме много добре и би отнело твърде много време да ги изтръгнем от теб така. Тези, които наистина умеят да изтезават, не са особено отзивчиви в момента. Никога не плащай на наемник, преди работата да е свършена.

Махна с ръка и другите жреци пуснаха трупа на Блашуивър на пода и тръгнаха към клетката на Ларимар.

— Не! — изкрещя Лайтсонг.

— Сериозни сме, Лайтсонг. Много, много сериозни. Знаем колко много държиш на върховния си жрец. Вече знаеш, че ще го убием, ако не направиш каквото ти казваме.

— Защо? За какво изобщо е всичко това? Богът крал, комуто служите, може да ни заповяда да поведем армиите, ако иска! Длъжни сме да го послушаме. Защо тези Заповедни фрази ви интересуват толкова?

Жреците измъкнаха Ларимар от клетката и го натиснаха на колене. Един опря нож на гърлото му.

— Червена пантера! — изрева Лайтсонг през сълзи. — Това е Заповедната фраза. Моля ви! Оставете го на мира.

Жрецът кимна на другите и те върнаха Ларимар в клетката му. Оставиха трупа на Блашуивър на пода, по очи в локвата кръв.

— Дано не си ни излъгал, Лайтсонг — каза главният жрец. — Не си играем игрички. Ще е жалко, ако разберем, че ти продължаваш да го правиш. — Поклати глава. — Не сме жестоки, Лайтсонг. Но работим за нещо много важно. Не злоупотребявай с търпението ни.

И си тръгна. Лайтсонг беше впил поглед в Блашуивър и се мъчеше да се убеди, че халюцинира или че тя се преструва, или че нещо изведнъж ще се промени и ще го накара да разбере, че всичко е било просто някаква ловка измама.

— Моля ви — зашепна той. — Моля ви, не…