Брандън Сандърсън
Спиращият войната (55)

52.

Лайтсонг седеше в една от стаите на палата си, обкръжен от труфила, с чаша вино в ръка. Въпреки много късния час влизаха и излизаха слуги, трупаха мебели, картини, вази и малки статуи. Всичко, което можеше да се мести.

Богатствата лежаха по пода на купища. Лайтсонг се беше изтегнал на дивана, без да обръща внимание на празните блюда и счупени чаши, които не бе разрешил на слугите да изнесат.

Влязоха двама слуги, понесли диван в червено и златно. Пуснаха го на пода до отсрещната стена и едва не събориха куп навити килими. Лайтсонг ги погледа, докато излизаха, след което допи виното, пусна празната чаша на пода до другите и протегна ръка за нова, пълна. Един слуга му я поднесе, както винаги.

Не беше пиян. Не можеше да се напие.

— Чувствал ли си изобщо — каза Лайтсонг, — че сякаш става нещо? Нещо много по-голямо от теб? Като картина, от която можеш да видиш само едно крайче, колкото и да примижаваш и да я оглеждаш?

— Всеки ден, ваша милост — отвърна Ларимар. Седеше на трикрако столче до дивана на Лайтсонг. Както винаги наблюдаваше събитията спокойно, макар Лайтсонг да долови неодобрението му, когато други слуги струпаха няколко мраморни статуетки в ъгъла.

— Как се справяш с това? — попита Лайтсонг.

— Имам вярата, ваша милост, че някой разбира.

— Не аз, надявам се — подхвърли Лайтсонг.

— Вие сте част от това. Но то е много по-голямо от вас.

Лайтсонг се намръщи, загледан в новите влизащи слуги. Скоро стаята щеше да е толкова претъпкана с богатството му, че слугите нямаше да могат повече да влизат и излизат.

— Странно е, нали? — каза Лайтсонг и махна към една купчина картини. — Така изобщо не изглеждат красиви. Когато ги струпаш накуп, приличат просто на боклук.

Ларимар повдигна вежда.

— Стойността на нещо е свързана с отношението към него, ваша милост. Ако виждате в тези вещи боклук, значи са боклук, независимо колко би платил някой за тях.

— Тук някъде се крие урок, нали?

Ларимар сви рамене.

— Жрец съм все пак. Присъщо ни е да поучаваме.

Лайтсонг изсумтя, после махна на слугите и каза:

— Достатъчно. Може да си ходите.

Слугите, вече свикнали да ги гонят безцеремонно, напуснаха чинно и Лайтсонг и Ларимар останаха сами сред купища и купища богатства, всички събрани от други части на палата му и струпани в тази стая.

Ларимар огледа купчините.

— Та какъв е смисълът на всичко това, ваша милост?

— Това означавам аз за тях — каза Лайтсонг и отпи глътка вино. — Хората. Готови са да дадат богатствата си за мен. Жертват Дъха на душите си, за да ме поддържат жив. Подозирам, че мнозина са готови дори да умрат за мен.

Ларимар кимна мълчаливо.

— И — продължи Лайтсонг — единственото, което се очаква от мен да направя в момента, е да избера съдбата им. Тръгваме ли на война, или оставаме в мир? Ти какво мислиш?

— Бих могъл да аргументирам и двете страни, ваша милост — каза Ларимар. — Лесно би било да седим тук и да осъждаме войната по принцип. Войната е ужасно, ужасно нещо. И все пак като че ли малко велики постижения в историята са ставали без неприятния факт на военното действие. Дори Велебран, която е причинила толкова много разрушение, може да се смята за основата на съвременната мощ на Халандрен в района на Вътрешното море.

Лайтсонг кимна.

— Но — продължи Ларимар, — да нападнем събратята си? Въпреки провокацията не мога да се отърва от мисълта, че нашествието е твърде краен отговор. Колко много смърт, колко страдание сме готови да причиним само за да докажем, че няма да позволим да ни разиграват?

— И какво би решил ти?

— За щастие не съм длъжен да го правя.

— А ако бъдеш принуден? — попита Лайтсонг.

Ларимар поседя мълчаливо. После внимателно свали митрата от главата си — оредялата му черна коса бе полепнала по черепа му от пот — и остави церемониалната украса до себе си.

— Говоря с теб като приятел, Лайтсонг, не като твой жрец — каза тихо Ларимар. — Жрецът не може да влияе на своя бог от страх да не разстрои бъдещето.

Лайтсонг кимна.

— А като приятел — продължи Ларимар, — честно казано, трудно ми е да реша какво бих направил. Не изложих мнение на арената.

— Рядко го правиш — каза Лайтсонг.

— Притеснен съм — каза Ларимар. Избърса челото си с кърпа и поклати глава. — Не мисля, че можем да пренебрегнем заплахата за кралството. Не може да се отрече фактът, че Идрис все пак е бунтовническа фракция, която живее в границите ни. Пренебрегвахме ги години наред и търпяхме почти тираничния им контрол на северните проходи.

— Значи си за нападение?

Ларимар помълча и накрая поклати глава.

— Не. Не мисля, че дори бунтът на Идрис може да оправдае избиването, за да си върнем тези проходи.

— Страхотно — каза Лайтсонг. — Значи смяташ, че трябва да тръгнем на война, но без да нападаме.

— Всъщност да — отвърна Ларимар. — Обявяваме война, демонстрираме сила и ги плашим, за да осъзнаят колко рискована е позицията им. Ако след това проведем мирни преговори, ще се обзаложа, че можем да постигнем по-изгодни условия за използване на проходите. Те официално се отказват от претенциите си за трона ни. Ние признаваме тяхната независимост и суверенитет. Не бихме ли спечелили така и ние, и те, каквото искаме?

Лайтсонг поседя замислен.

— Не знам. Това е доста разумно решение, но не мисля, че тези, които призовават за война, биха го приели. Като че ли пропускаме нещо, Съсел. Защо сега? Защо напреженията са толкова повишени след сватбата, която уж трябваше да ни обедини?

— Не знам, ваша милост — отвърна Ларимар.

Лайтсонг се усмихна и стана.

— Ами добре — каза и изгледа висшия си жрец. — Хайде да го разберем.

 

 

Сири щеше да е ядосана, ако не беше толкова уплашена. Седеше сама в черната спалня. Имаше нещо много нередно в това, че Сузеброн не беше с нея.

Беше се надявала, че може би все пак ще му позволят да дойде при нея с падането на нощта. Но той, разбира се, не дойде. Каквото и да замисляха жреците, не беше необходимо наистина да е бременна. Не и след като бяха изиграли ръката си и я бяха затворили.

Вратата изскърца и тя се надигна от леглото обнадеждена. Но беше само пазачът, минал да я нагледа отново. Един от глуповатите приличащи на войници мъже, които я охраняваха. „Защо са сменили охраната с тези мъже? — зачуди се тя, щом пазачът затвори вратата. — Какво е станало с Безжизнените и жреците, които ме пазеха досега?“

Легна отново и се загледа в балдахина, все още облечена в изящната си рокля. Умът й продължаваше да се връща към първата й седмица в двореца, когато я бяха заключили за „сватбеното празненство“. Тогава беше достатъчно трудно, но пък беше знаела кога ще свърши. Сега я нямаше дори увереността, че ще преживее следващите няколко дни.

„Не — каза си тя. — Ще ме държат достатъчно дълго, докато се роди «бебето» ми. Аз съм осигуровката им. Ако нещо се обърка, ще им трябвам да ме покажат.“

Не беше голяма утеха. Мисълта, че ще я държат шест месеца затворена в двореца — без да може да се види с никого, за да не се разбере, че всъщност не е бременна, — беше толкова плашеща, че й се искаше да запищи.

Но какво можеше да направи?

„Надеждата ми е в Сузеброн — помисли Сири. — Научих го да чете и му вдъхнах решимостта, която му беше нужна, за да се изтръгне от оковите на жреците си.

Това би трябвало да е достатъчно.“

 

 

— Ваша милост — промълви колебливо Ларимар, — сигурен ли сте, че искате да направите това?

Лайтсонг се наведе и надникна през храстите към палата на Мърсистар. Повечето прозорци бяха тъмни. Това беше добре. Само че все още имаше много пазачи, патрулиращи около палата. Мърсистар се страхуваше от ново нахлуване.

И с основание.

Луната тъкмо бе изгряла. Почти съвпадаше с положението, в което я беше видял в съня си предната нощ, същия сън, в който бе видял и тунелите. Наистина ли бяха символи тези неща? Знаци от бъдещето?

Все още се съпротивляваше. Истината беше, че не искаше да повярва, че е бог. Последствията щяха да са много сериозни. Но не можеше да пренебрегне образите дори да бяха продиктувани от подсъзнанието му. Трябваше да влезе в онези проходи под Двора на боговете. Трябваше най-после да разбере дали все пак в съновиденията му няма нещо пророческо.

Разчетът на времето като че ли беше важен. Изгряващата луна…

„Ето“, каза си той, след като отново погледна напред. Към тях се приближаваше патрул.

— Ваша милост? — попита Ларимар още по-изнервено.

— Трябваше да си взема меч — каза замислено Лайтсонг.

— Не знаете как да боравите с меч, ваша милост.

— Това не знаем — отвърна Лайтсонг.

— Ваша милост, това е глупост. Хайде да се върнем в палата ви. Ако наистина трябва да видим какво има в онези тунели, можем да наемем някого от града да се промъкне в тях.

— Ще отнеме много време — каза Лайтсонг. Патрулът подмина тяхната страна на палата и зави на ъгъла. — Готов ли си?

— Не.

— Тогава изчакай тук — каза Лайтсонг, надигна се и затича към палата.

— Привидения на Калад! — изсъска Ларимар и го последва.

„Я, не бях го чувал да кълне досега“, помисли развеселено Лайтсонг. Не погледна назад, а продължи да тича към прозореца. В палатите на Завърналите се прозорците бяха без стъкла поради топлия тропически климат.

Лайтсонг стигна до стената, покатери се през прозореца и подаде ръка на Ларимар да му помогне. Дебелият жрец беше запъхтян и потен.

— Наистина трябва да се упражняваш по-редовно, Съсел — укори го Лайтсонг, отиде до вратата и надникна в коридора.

Ларимар мълчеше и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва какво става.

— Чудя се защо мъжът, който е нахлул в сградата, не е влязъл през прозореца — каза Лайтсонг. След това забеляза, че пазачите, които стояха на входа, имат добър изглед точно към тази стая. „Аха. Е, добре. Време е за резервния план.“ Излезе в коридора. Ларимар го последва и подскочи, щом видя пазачите. На лицата и на двамата се беше изписало удивление.

— Здрасти — поздрави ги Лайтсонг, след което се обърна и тръгна по коридора.

— Чакай! — извика единият. — Стой!

Лайтсонг се извърна към тях и се намръщи.

— Смееш да заповядваш на бог?

Двамата замръзнаха. Спогледаха се. После единият затича в обратната посока.

— Ще предупреди другите! — каза Ларимар запъхтян. — Ще ни хванат.

— Значи трябва да побързаме! — каза Лайтсонг и затича. Усмихна се, щом чу пухтенето на жреца, когато забърза с неохота зад него.

Стигнаха до капака на пода и Лайтсонг коленичи и заопипва за резето. Отвори победоносно капака и посочи надолу. Ларимар поклати примирено глава и заслиза по дървената стълба в тъмното. Лайтсонг взе една лампа от стената и го последва. Останалият страж, неспособен да се меси в божии дела, само гледаше стреснато след тях.

Шахтата се оказа много дълбока. Лайтсонг завари Ларимар седнал на някакви сандъци в малкото мазе, явно използвано за склад.

— Поздравления, ваша милост — каза той запъхтян. — Намерихме тайното скривалище на запасите им с брашно.

Лайтсонг изсумтя, тръгна из помещението и заопипва стените.

— Нещо живо — каза и посочи едната стена. — Натам. Чувствам го с жизнения си усет.

Ларимар го изгледа учудено и стана. Издърпаха няколко сандъка и видяха тесен тунел. Лайтсонг се усмихна и запълзя през него, като буташе лампата пред себе си.

— Не знам дали ще успея да се провра — изпъшка Ларимар.

— Щом аз се провирам, и ти ще можеш — отвърна му Лайтсонг. Чу нова въздишка от Ларимар, последвана от тътрене, щом жрецът се пъхна в дупката.

След малко проходът излезе в много по-голям тунел, осветен от няколко фенера. Лайтсонг се изправи, доволен от себе си. Ларимар се провря след него.

— Аха — каза Лайтсонг, дръпна един лост и над отвора се спусна решетка. — Вече ще им е трудно да ни последват!

— А на нас ще ни е трудно да се измъкнем — изпъшка Ларимар.

— Да се измъкнем ли? — Лайтсонг вдигна фенера си и огледа тунела. — Защо да се измъкваме? Нали влизаме?

— Простете, ваша милост. Но ми се струва, че това преживяване твърде много ви забавлява.

— Все пак ме наричат Лайтсонг Храбрия — отвърна Лайтсонг. — Приятно е най-после да се покажа достоен за титлата. Тихо сега. Още усещам живот наблизо.

Тунелът, също като в сънищата му, имаше няколко разклонения. Животът, който долавяше, беше право напред. Лайтсонг не тръгна натам, а зави наляво, към тунел, който се спускаше стръмно надолу. Огледа го, за да прецени вероятната му траектория, и попита:

— Сети ли се вече?

— Казармите на Безжизнените — отвърна Ларимар. — Ако този тунел продължава така, ще ни отведе право до тях.

Лайтсонг кимна и попита:

— Защо ще им трябва таен тунел до казармите? Всеки бог може да отиде там когато си поиска.

Ларимар поклати глава. Заслизаха в тунела. И, разбира се, много скоро стигнаха до дървен капак в тавана, който — след като го избутаха — водеше в един от тъмните складове с Безжизнените. Лайтсонг потръпна, като видя безкрайните редици крака, смътно осветени от лампата му. Затвори капака и продължиха по тунела.

— Върви в каре — промълви той.

— С врати горе към всяка от казармите на Безжизнените, несъмнено — каза Ларимар. Пресегна се, откърти бучка пръст от стената и я стри между пръстите си. — Този тунел е по-нов от предишния горе.

— Трябва да продължим. Стражите в палата на Мърсистар знаят, че сме тук. Не знам на кого ще кажат, но искам да приключим с огледа, преди да са ни изгонили.

Ларимар потръпна. Върнаха се по стръмния тунел до главния, точно под палата. Лайтсонг все още усещаше живот в един от страничните тунели, но предпочете да огледа друго разклонение. Скоро стана ясно, че то се раздвоява и завива многократно.

— Тунели към някои от другите палати — предположи той и опипа една от дървените подпорни греди. — Стар е… много по-стар от тунела към казармите.

Ларимар се съгласи със заключението му.

— Е, добре — каза Лайтсонг. — Време е да разберем накъде отива главният тунел.

Затвори очи и се помъчи да определи колко близо е животът. Едва се чувстваше, почти на границата на усета му. Ако всичко останало в тези катакомби не беше само камък и пръст, изобщо нямаше да го е забелязал. Тръгнаха колкото се може по-тихо.

Като че ли можеше да се движи удивително безшумно. Дали това не беше забравен опит от предишния му живот? Определено беше по-добър от Ларимар. Разбира се, и една търкаляща се по склон канара щеше да се движи по-безшумно от Ларимар, да не говорим за тежкото му пухтене.

Тунелът продължи известно време прав, без разклонения. Лайтсонг погледна нагоре и се опита да прецени какво има над тях. „Дворецът на Бога крал?“ Не можеше да е сигурен. Трудно беше да се прецени посоката и разстоянието под земята.

Чувстваше се въодушевен. Възбуден. От никой бог не се очакваше да прави това. Да се промъква посред нощ през тъмни тунели, да търси тайни и улики. „Странно — помисли той. — Дават ни всичко, което си мислят, че бихме могли да искаме. Тъпчат ни с усещания и преживявания. Но истинските чувства — страх, тревога, възбуда — са напълно изгубени за нас.“

Усмихна се. Чу някакви гласове, угаси лампата и се запромъква напред още по-тихо, като махна на Ларимар да се задържи назад.

— … държа го горе — говореше мъжки глас. — Дойде за сестрата на принцесата, точно както казах.

— Значи имаш каквото искаш — отвърна му друг глас. — Сериозно, твърде много внимание му обръщаш.

— Не подценявай Вашер — каза първият глас. — Постигнал е в живота си много повече от сто души и е направил повече за доброто на всички хора, отколкото изобщо би могъл да проумееш.

Мълчание.

— И ти се каниш да го убиеш? — каза вторият глас. — Но целта ни е постигната.

— Хората ви все още не са получили своята война.

— Ще я имаме.

Лайтсонг се присви до една купчина отломки. Видя светлина пред себе си, но не можа да различи нещо повече от движещи се сенки. Късметът му като че ли бе забележително добър, след като бе дошъл тъкмо навреме, за да чуе този разговор. Доказваше ли това, че сънищата му наистина са пророчески? Или беше просто съвпадение? Толкова късно през нощта всеки все още горе вероятно беше замесен в тайни дейности.

— Имам работа за теб — каза вторият глас. — Хванахме едно лице, което трябва да разпиташ.

— Съжалявам — отвърна първият глас, вече по-далечен. — Един стар приятел ме чака. Наложи се да отложа изтезанията, за да се отърва от онова чудовище, меча му.

— Дент! Върни се!

— Не си ме наел ти, дребосък — каза първият глас, вече още от по-далече. — Ако искаш да ме накараш да направя нещо, доведи господаря си. Знаеш къде да ме намериш.

Мълчание. А след това Лайтсонг чу зад себе си шумолене. Обърна се. Беше Ларимар. Той му махна да спре.

— Какво става? — прошепна Ларимар.

— Чух гласове — отвърна Лайтсонг шепнешком. — Говорят за войната.

— Кои са? — попита Ларимар.

— Не знам — прошепна Лайтсонг. — Но ще разбера. Изчакай тук, докато…

Прекъсна го силен писък и Лайтсонг подскочи. Звукът идваше от същото място, откъдето бе чул гласовете, и звучеше като…

— Пуснете ме! — изкрещя Блашуивър. — Какво правите? Аз съм богиня!

Лайтсонг се изправи бързо. Нечий глас отвърна нещо на Блашуивър, но с Ларимар бяха твърде далече и не чуха какво.

— Пуснете ме! — пак викна Блашуивър. — Аз… — И извика от болка.

Сърцето на Лайтсонг се разтуптя и той тръгна напред.

— Ваша милост! — каза Ларимар. — Трябва да идем за помощ!

— Ние сме помощта.

Лайтсонг вдиша дълбоко. След това, изненадан от самия себе си, се втурна по коридора и нахлу в нещо, което приличаше на тъмница.

Блашуивър беше вързана на един стол. Група мъже, облечени в халатите на жреците на Бога крал, стояха около нея, имаше и няколко униформени войници. Устната й кървеше и тя викаше през парцала, вързан около устата й. Носеше красива нощница, но оцапана и раздърпана.

Мъжете в стаята го погледнаха стъписано. Лайтсонг се възползва от изненадата им, заби рамо в най-близкия войник, отпрати го към стената и той падна. Лайтсонг се наведе и измъкна меча му от ножницата.

— Аха! — рече и изпъна оръжието към войниците. — Кой е първият?

Войниците го изгледаха тъпо.

— Викам да си ти! — каза Лайтсонг и се хвърли към следващия най-близък страж.

Пропусна го с цяла педя и залитна непохватно от замаха. Войникът най-сетне осъзна какво става и издърпа меча си. Жреците заотстъпваха към стената. Блашуивър примигна да махне сълзите и го погледна изумена.

Войниците нападнаха и Лайтсонг вдигна оръжието си непохватно, за да блокира, но се справи ужасно. Стражът на пода изведнъж се хвърли в краката му и го събори. А след това друг заби меча си в бедрото на Лайтсонг.

От крака му бликна кръв, червена като на всеки смъртен. Изведнъж Лайтсонг изпита болка. Болка по-голяма от всичко, което бе познал в краткия си живот.

Изкрещя.

Видя през сълзи как Ларимар героично се опита да се счепка с един от стражите, но атаката му бе почти толкова непохватна, колкото и на Лайтсонг. Войниците се отдръпнаха, няколко застанаха да пазят тунела, друг задържа окървавения си меч на гърлото на Лайтсонг.

„Странно — помисли той, стиснал зъби от болка. — Изобщо не си представях, че ще стане така.“