Брандън Сандърсън
Спиращият войната (51)

48.

Сузеброн вече не си отиваше сутрин.

Сири лежеше сгушена до него. Той спеше кротко, гърдите му се надигаха и отпускаха, белите чаршафи на леглото мятаха около него призматични цветове, реагирайки неизбежно на присъствието му.

Допреди няколко месеца кой дори би си помислил къде щеше да се озове тя? Не само омъжена за Бога крал на Халандрен, но и влюбена в него.

Все още й се струваше удивително. Той беше най-важната религиозна и светска фигура в целия район на Вътрешното море. Беше основата на култа към Многоцветните тонове на Халандрен. Беше същество, вдъхващо страх и мразено от повечето хора в Идрис.

А сега кротко спеше до нея. Бог на цвят и красота, тялото му — съвършено изваяно, като статуя. А какво беше Сири? Не и съвършена, в това беше сигурна. И все пак по някакъв начин му бе донесла нещо, от което той се нуждаеше. Намек за спонтанност. Полъх отвън, неукротен от жреците му или от репутацията му.

Въздъхна, отпуснала глава на гърдите му. Щеше да се плати цена за наслаждението им през последните няколко нощи. „Всъщност сме глупаци — помисли си разсеяно. — Трябва да избягваме само едно нещо: да дадем дете на жреците. Запътили сме се право към пропастта.“

Усети, че й е трудно да се укори много строго. Подозираше, че играта й няма да залъже жреците задълго. Щяха да станат още по-подозрителни или поне да се разочароват, ако продължеше да не им дава наследник. Не можеше да си представи какво щяха да направят, ако продължаваше да печели време.

Каквото и да направеха със Сузеброн, за да променят хода на събитията, трябваше да го направят бързо.

Той се размърда и тя се надигна и го погледна. Той отвори очи и я погали по косата. Удивително колко бързо бяха започнали да се чувстват уютно в интимната си близост.

Той взе дъсчицата си за писане.

„Обичам те.“

Тя се усмихна. Това винаги беше първото, което пишеше сутрин.

— И аз те обичам.

„Само че — продължи той — може би сме в беда, нали?“

— Да.

„Колко време? — написа той. — Докато се разбере, че носиш дете?“

— Не съм сигурна — отвърна тя намръщено. — Нямам много опит с това. Някои жени в Идрис се оплакваха, че не могат да заченат деца толкова бързо, колкото им се иска, тъй че може би не винаги става веднага. Но познавам и други, които раждаха деца точно девет месеца след брачната си нощ.

Сузеброн се замисли.

„След около година бих могла да съм майка.“ Идеята й се стори плашеща. Доскоро изобщо не беше мислила за себе си като за зряла жена. „Разбира се, според това, което ни казват, всяко дете, което родя на Бога крал, бездруго ще е мъртвородено.“ Призля й, като си го помисли. Дори да беше лъжа, детето й все пак щеше да е в опасност. Все още подозираше, че жреците ще го премахнат и ще го подменят със Завърнал се. А след това най-вероятно щяха да направят така, че и тя да изчезне.

„Сини пръсти се опита де ме предупреди — каза си тя. — Говореше за опасност не само за Сузеброн, но и за мен.“

Сузеброн пишеше. Поднесе дъската пред очите й.

„Взех решение.“

Сири повдигна вежда.

„Искам да се опитам да стана познат на хората и на другите богове. Искам да поема в ръцете си властта в кралството ми.“

— Мисля, че решихме, че това ще е твърде опасно.

„Да — написа той. — Но започвам да мисля, че е риск, който трябва да поемем.“

— А предишните ти възражения? — попита тя. — Не можеш да извикаш истината, а охраната ти ще те задържи, ако се опиташ да се измъкнеш.

„Да — написа той. — Но ти имаш много по-малка охрана и можеш да викаш.“

— Но дали някой ще ми повярва? Какво ще си помислят, ако просто започна да крещя, че Богът крал е държан в плен от собствените му жреци? Ще помислят, че съм луда.

„А ако спечелиш доверието на Завърналия се, за когото често говориш? Лайтсонг Храбрия.“

Сири се замисли.

„Можеш да отидеш при него — написа Сузеброн. — Да му кажеш истината. Може би той ще те заведе при други Завърнали се, които според него биха могли да те изслушат. Жреците няма да могат да принудят всички ни да мълчим.“

Сири се отпусна до него, все така с глава на гърдите му.

— Изглежда възможно, Себ, но защо просто не избягаме? Слугините ми вече са от Пан Кал. Сини пръсти каза, че ще се опитат да ни измъкнат, ако помоля. Можем да избягаме в Идрис.

„Ако избягаме, войските на Халандрен ще ни последват, Сири. Няма да сме в безопасност в Идрис.“

— Можем да идем някъде другаде.

Той поклати глава.

„Сири, слушах аргументите в Дворцовото събрание. Скоро между нашите кралства ще има война. Ако избягаме, ще изоставим Идрис изложен на нашествие.“

— Нашествие ще има и ако останем.

„Не и ако поема властта — написа Сузеброн. — Хората на Халандрен, и боговете също, са длъжни да ми се подчиняват. Няма да има война, ако разберат, че не я одобрявам.“ Изтри, а след това продължи да пише по-бързо. „Казах на жреците, че не желая да тръгваме на война, и те като че ли проявиха разбиране. Но досега не са направили нищо.“

— Сигурно са обезпокоени — каза Сири. — Ако ти позволят да се занимаваш с политика, може да започнеш да мислиш, че нямаш повече нужда от тях.

„И ще са прави — написа той и се усмихна. — Трябва да стана водач на своя народ, Сири. Това е единственият начин да защитя твоите красиви хълмове и семейството, което толкова много обичаш.“

Сири не знаеше какво да каже. Да направят каквото казваше той означаваше да изиграят ръката си. Да рискуват всичко. При провал жреците несъмнено щяха да разберат, че двамата си общуват. Щяха да ги лишат от часовете, които прекарваха насаме.

Сузеброн явно забеляза тревогата й.

„Опасно е, но е най-добрият ни избор. Бягството е също толкова рисковано и ще ни постави в още по-лошо положение. В Идрис това ще се приеме като причина да нахлуят армиите на Халандрен. В други страни ще е още по-опасно.“

Сири кимна замислено. В друга страна щяха да са без средства и щяха да се окажат идеални заложници за откуп. Щяха да са избягали от жреците само за да ги задържат други в плен и да ги използват срещу Халандрен. По света като че ли все още изпитваха неприязън към Многоцветното кралство заради Велебран.

— Да, ще ни задържат в плен — призна тя. — Освен това, ако сме в друга страна, едва ли ще можеш да получаваш Дъх всяка седмица. А без Дъх ще умреш.

Той сякаш се поколеба.

— Какво?

„Няма да умра без Дъх — написа Сузеброн. — Но това не е аргумент в полза на бягството.“

— Тоест приказките, че Завърналите се имат нужда от Дъх, за да живеят, са лъжа? — попита невярващо Сири.

„Не са — написа той бързо. — Наистина се нуждаем от Дъх. Но забравяш, че владея богатство от Дъх, предавано от поколения. Ако се наложи да се преместя, мога да оцелея с допълнителния Дъх, който имам. Тялото ми просто ще се подхранва от допълнителните Дихания, като поглъща по едно на седмица.“

Сири се замисли. Това сякаш подсказваше за Дъха нещо, което тя все още не можеше да схване. Просто нямаше нужния опит, за да го проумее.

— Добре — каза тя. — Значи все пак бихме могли да се скрием, ако се наложи.

„Казах, че това не е аргумент в полза на бягството — написа Сузеброн. — Съкровището ми от Дихания би могло да ме опази жив, но също така би ме превърнало в много ценна жертва. Всеки ще иска тези Дихания — дори да не съм Богът крал. Ще съм в голяма опасност.“

Беше самата истина. Сири кимна.

— Добре. Ако наистина ще разгласяваме какво вършат жреците, мисля да направим хода си скоро. Ако покажа признаци на бременност, сигурна съм, че жреците много бързо ще ме изолират.

Сузеброн кимна и написа: „След два дни ще има общо събрание на двора. Чух жреците да говорят, че срещата ще е важна — рядкост е всички богове да се съберат да гласуват. Тази среща ще реши дали тръгваме на война с Идрис, или не.“

— Мога да отида при Лайтсонг — каза Сири. — И да го помоля за помощ. Ако отидем с него при още някои богове, може би те — пред тълпите хора — ще настоят да научат дали лъжа, или не.

„А аз ще отворя устата си и ще покажа, че нямам език — написа той. — Да видим тогава какво ще направят жреците. Ще са принудени да се преклонят пред волята на собствения си пантеон.“

— Добре — каза Сири. — Да опитаме.