Брандън Сандърсън
Спиращият войната (47)

44.

Сири наблюдаваше Сузеброн с обич, докато той изяждаше третия си десерт. Нощното ядене лежеше разпръснато по масата и пода, някои блюда напълно изядени, други — само опитани. Първата нощ, когато Сузеброн бе поръчал храна, беше поставила началото на традиция. Сега поръчваха храна всяка нощ — макар и едва след като Сири изиграеше представлението си за подслушващите жреци. Сузеброн твърдеше, че го намира за много забавно, макар тя да беше забелязала любопитство в очите му, докато я гледаше.

Сузеброн беше доказал, че си пада по сладкишите, след като неодобряващите жреци и техния усет за етикет вече ги нямаше.

— Може би трябва да внимаваш — подхвърли тя, докато той довършваше третия сладкиш. — Ако ядеш много сладкиши, ще надебелееш.

Той взе писалищната си дъска и написа:

„Няма.“

— Ще — каза тя с усмивка. — Точно така става.

„Не и при боговете — написа той. — Майка ми ми го обясни. Някои хора стават много мускулести, ако се упражняват много, и дебели, ако ядат много. Това обаче не става със Завърналите се. Ние винаги изглеждаме еднакво.“

Сири не можа да възрази. Какво знаеше всъщност за Завърналите се?

„Храната в Идрис като тази ли е?“, написа Сузеброн.

Сири се усмихна. Винаги беше толкова любопитен за родната й земя. Можеше да долови копнеж в него, желанието да се освободи от двореца и да погледне навън. И все пак не искаше да бъде непокорен дори когато правилата бяха сурови.

— Наистина трябва да се потрудя да те покваря още малко — подхвърли тя.

Той помисли и написа: „Какво общо има това с храната?“

— Нищо — отвърна тя. — Но все пак е вярно. Прекалено добър човек си, Сузеброн.

„Сарказъм ли? — написа той. — Определено се надявам да е.“

— Само наполовина — отвърна тя, излегната по корем.

„Половин сарказъм? — написа той. — Това нещо ново ли е?“

— Не — отвърна тя с въздишка. — Понякога има истина дори в сарказма. Не искам сериозно да те покваря, но наистина мисля, че си прекалено послушен. Трябва да си малко по-неотстъпчив. Импулсивен и независим.

„Трудно е да си импулсивен, когато си затворен в дворец и заобиколен от стотици слуги“, написа той.

— Прав си.

„Само че си мислех за нещата, които ми каза. Моля те, не ми се сърди.“

Тя се надигна, забелязала смущението на лицето му.

— Добре. Какво си направил?

„Говорих с жреците ми — написа той. — С художественото писмо.“

За миг я заля паника.

— Казал си им за нас?

„Не, не — бързо написа той. — Казах им, че съм притеснен от това, че ще имам дете. Попитах защо баща ми е умрял точно след като е имал дете.“

Сири се намръщи. Отчасти съжаляваше, че не я беше оставил тя да се заеме с тези преговори. Но си замълча. Не искаше да го държи притиснат, както правеха жреците му. Беше застрашен неговият живот — и значи той имаше право да работи над проблема.

— Добре — каза тя.

„Не си ли ядосана?“

Тя сви рамене.

— Преди малко ти казах да си по-импулсивен, нали? Те какво казаха?

Той изтри дъската и написа:

„Казаха ми да не се тревожа. Казаха, че всичко ще е наред. Тъй че ги попитах пак и те пак ми дадоха уклончив отговор.“

Сири кимна замислено.

„Неприятно ми е да пиша това, но започвам да мисля, че си права. Забелязах, че охраната ми и Пробуждащите стоят много близо около мен напоследък. Вчера дори пропуснахме да отидем на Дворцовото събрание.“

— Това е лош знак — съгласи се тя. — И аз не извадих голям късмет. Поръчах да доведат още трима разказвачи на истории, но никой от тях нямаше по-добра информация от тази, която ми даде Хойд.

„Още ли мислиш, че е свързано с Дъха в мен?“

Тя кимна.

— Да. Помниш ли какво казах за разговора ми с Трилидийс? Той говореше с почитание за този твой Дъх. За него това е нещо, което трябва да се предава от поколение на поколение, като фамилна ценност.

„В една от приказките в книгата ми — написа той — има един вълшебен меч. Едно момче го получава от дядо си и се оказва, че мечът е бил ценна наследствена вещ — символът на кралството.“

— Какво искаш да кажеш?

„Може би цялата монархия на Халандрен не е нищо повече от начин да се пази Дъхът. Единственият начин Дъхът да се предава от човек на човек и от поколение на поколение е като се използват хора за приемници. Затова са създали династия на Богове крале, които да съхраняват съкровището и да го предават от баща на син.“

Сири кимна замислено.

— Това би означавало, че Богът крал е повече съсъд от мен. Ножница за магическо оръжие.

„Точно така — написа бързо Сузеброн. — Трябвало е да създадат кралете заради многото Дъх в това съкровище. И е трябвало да го дават на Завърнал се — иначе техният крал и боговете им са можели да си съперничат за властта.“

— Може би. Изглежда ужасно удобно, че на Бога крал винаги се ражда мъртвороден син, който да стане Завърнал се…

Замълча. Сузеброн също го разбра.

„Освен ако следващият Бог крал всъщност не е синът на сегашния“, написа той с леко трепереща ръка.

— Аустре! — възкликна Сири. — Боже на Цветовете! Това е! Някъде в кралството се е родило бебе и се е Завърнало. Точно затова е толкова спешно да забременея! Те вече имат следващия Бог крал и сега трябва просто да поддържат фарса. Омъжват ме за теб, надяват се за дете колкото може по-скоро, след това сменят бебето със Завърналото се.

„А след това ме убиват и по някакъв начин взимат Дъха ми — написа той. — И го дават на това дете, което може да стане следващия Бог крал.“

— Почакай. Бебета завръщат ли се изобщо? — попита тя.

„Да“, написа той.

— Но как се Завръща бебе по начин, който да е героичен, благороден или нещо подобно?

Сузеброн се поколеба и Сири разбра, че няма отговор. Завърнало се бебе. Сънародниците й не вярваха, че човек бива избран да се Завърне заради някаква добродетел, която олицетворява. Това беше вяра на Халандрен. За нея представляваше пукнатина в теологията им, но тя не искаше да предизвиква повече Сузеброн. Той и без това се притесняваше, че не вярва в божествеността му.

— Всъщност това не е толкова важно. По-важен е същинският въпрос. Ако Боговете крале са просто съсъди, които да съхраняват Дъха, тогава защо да си правят труда да ги сменят? Защо просто не оставят един човек, който да съхранява Дъха?

„Не знам — написа Сузеброн. — Може би се притесняват да държат само един Бог крал техен пленник за много дълго. Децата се управляват по-лесно, нали?“

— Ако е така, ще искат да ги сменят по-често — възрази Сири. — Някои Богове крале са царували столетия. Разбира се, би могло да е свързано с това колко непокорен смятат, че е кралят.

„Аз правя всичко, което се очаква от мен! Нали тъкмо ти преди малко недоволстваше, че съм твърде покорен.“

— В сравнение с мен, да — отвърна тя. — Но може би от тяхна гледна точка си непокорен. Все пак си скрил книгата, която ти е дала майка ти, а след това се научи да пишеш. Може би те познават достатъчно добре, за да разбират, че няма да си кротък задълго. И след като имат възможност да те сменят, смятат да я използват.

„Може би“, написа той.

Сири отново премисли заключенията им. Не беше трудно да се види, че са само предположения. И все пак всички твърдяха, че другите Завърнали се не могат да имат деца. Защо Богът крал трябваше да е по-различен? Може би това просто беше начин да се замъгли фактът, че въвеждат ново лице в ролята на Бог крал, щом намерят такова.

Но това все още не отговаряше на най-важния въпрос: какво щяха да направят със Сузеброн, за да вземат Дъха от него?

Сузеброн се отпусна назад и се загледа в тъмния таван. Сири забеляза тъгата в очите му.

— Какво?

Той само поклати глава.

— Моля те? Какво има?

Той поседя още малко така, а след това наведе очи и започна да пише. „Ако това, което казваш, е вярно, тогава жената, която ме отгледа, не е била майка ми. Би трябвало да съм роден от някоя случайна жена, някъде в провинцията. И жреците са ме взели, след като съм се Завърнал, и са ме отгледали в двореца като «сина» на Бога крал, когото току-що са убили.“

Сърцето й се сви, щом разбра колко е наранен. Заобиколи проснатото на пода одеяло, седна до него, прегърна го и отпусна глава на рамото му.

„Тя е единствената личност, която ми е показала истинска доброта през живота ми — написа той. — Жреците ме почитат и се грижат за мен… или поне така мислех. Само че никога не са ме обичали истински. Само майка ми ме обичаше. А вече дори не съм сигурен дали знам коя е тя.“

— Щом те е отгледала, тя е майка ти — каза Сири. — Няма значение коя те е родила.

Той не отвърна.

— Може да е била истинската ти майка. Щом са щели да те вземат в двореца тайно, може да са взели и майка ти. Кой би се грижил по-добре за теб?

Той кимна, а след това написа на дъската — другата му ръка беше около кръста й: „Може би си права. Макар че сега ми се струва подозрително, че тя умря така. Беше една от малкото, които са можели да ми кажат истината.“

Това като че ли го натъжи още повече и Сири го придърпа към себе си и отпусна глава на гърдите му.

„Моля те — написа той. — Разкажи ми за твоето семейство.“

— Баща ми вечно беше разочарован от мен — започна Сири. — Но ме обичаше. Все още ме обича. Просто искаше от мен да правя това, което той смяташе за добре. И… колкото повече живея в Халандрен, толкова повече съжалявам, че не го слушах, поне малко… Имам по-голям брат, Риджер. Той е наследникът и много ме глезеше, поне докато не порасна достатъчно, за да приеме задълженията си. Той е малко като теб. Много добросърдечен, винаги се мъчи да прави каквото е правилно. Не яде толкова много сладкиши обаче.

Сузеброн леко се усмихна и стисна рамото й.

— Между нас е Фафен. Всъщност нея почти не я познавам. Отиде в манастира, когато бях още съвсем малка — и аз се радвах. В Идрис се смята за дълг да се осигури поне едно дете за манастирите. Монасите и монахините се грижат за изхранването на нуждаещите се и за всички неща, които трябва да се правят из града. Почистване, миене, боядисване. Всичко, с което да са в служба на хората.

Той написа: „Малко като крал. Живее да служи на другите.“

— Да — каза Сири. — Само че не ги затварят и могат да спрат да го правят, ако поискат. Тъй или иначе, радвам се, че беше Фафен, а не аз. Щях да полудея, ако живеех като монахиня. Те трябва да са благочестиви, крепки и скромни.

„Не се връзва добре с косата ти“, написа той.

— Определено.

„Макар че… — Той се намръщи. — Напоследък спря да сменя цветовете си толкова често.“

— Научих се да я владея по-добре — отвърна Сири. — Хората могат твърде лесно да отгатват мислите ми по нея. Ето. — Промени я от черна в жълта, а той се усмихна и погали с пръсти дългите кичури.

— Другата ми сестра — продължи Сири — е най-голямата, Вивена. Трябваше да се ожениш за нея. Тя прекара целия си живот в подготовка да дойде в Халандрен.

„Сигурно ме мрази — написа Сузеброн. — Отраснала е с мисълта, че ще трябва да напусне семейството си и да живее с мъж, когото не познава.“

— Глупости — каза Сири. — Вивена го очакваше с нетърпение. Не мисля, че изобщо може да изпитва омраза. Тя винаги е спокойна, внимателна и безгрешна.

Сузеброн се намръщи.

— Прозвуча язвително, нали? — Сири въздъхна. — Всъщност обичам Вивена. Тя много се грижеше за мен. Но ми се струваше, че прекалява в усилията си да ме прикрива. Все ме измъкваше от неприятностите, гълчеше ме кротко, макар да виждаше, че не ме наказват толкова, колкото заслужавах. — Помълча малко. — Сега сигурно всички са си у дома и се безпокоят за мен.

„Май ти се безпокоиш за тях“, написа той.

— Да. Слушах спора на жреците в двора. Не звучи добре, Себ. В града има много идрианци и са станали много безразсъдни. Градската стража била принудена да прати войска в един от бедните квартали преди няколко седмици. Това изобщо не помага за спадане на напрежението между двете страни.

Вместо отговор Сузеброн я прегърна и я придърпа към себе си. Хубаво беше да се сгуши до него. Много хубаво.

След няколко минути той отново изтри дъската и започна да пише отново.

„Не бях прав, знаеш ли.“

— За какво?

„За едно от нещата, които казах. Че майка ми е единствената личност, която ми е показвала любов и доброта. Това не е вярно. Има и друга.“

Спря да пише и я погледна. След това отново извърна очи към дъската. „Ти не беше длъжна да бъдеш добра с мен. Можеше да ме мразиш затова, че са те взели от семейството и родната ти земя. Вместо това ме научи да чета. Сприятели се с мен. Заобича ме.“

Взря се в очите й. Тя — в неговите. После той колебливо се наведе и я целуна.

„О, боже…“, помисли Сири. Десетки възражения изплуваха в ума й. Усети, че й е трудно да помръдне, да се възпротиви или да направи каквото и да е.

Каквото и да е — освен също да го целуне.

Беше възбудена. Знаеше, че трябва да спрат, иначе жреците щяха да получат точно това, което искаха. Разбираше всички тези неща. Но тези възражения изглеждаха все по-безсмислени, докато го целуваше и дъхът й ставаше все по-забързан.

Той спря, явно несигурен какво трябва да направи по-натам. Сири го погледна задъхана, после го придърпа към себе си, за да го целуне отново. Усещаше как косата й прелива в тъмно, страстно червено.

В този момент престана да мисли за каквото и да било друго. Сузеброн не знаеше какво да направи. Но тя знаеше. „Наистина съм много припряна — мина й през ума, докато смъкваше ризата си. — Трябва по-добре да владея импулсите си.

Но не и сега.“