Брандън Сандърсън
Спиращият войната (45)

42.

— Нейна милост не се интересува от желанието ви да се видите — каза жрицата с цялата дължима почтителност.

— Е, аз пък не се интересувам от нейната незаинтересованост — отвърна Лайтсонг. — Може би трябва да я попиташ отново, просто за по-сигурно.

Жрицата наведе глава.

— Моите извинения, ваша милост, но вече питах четиринайсет пъти. Богиня Олмадър започва да се дразни от молбите ви и ми нареди да не им се отзовавам повече.

— Даде ли същата заповед на другите жрици?

Жрицата помълча.

— Ами, не, ваша милост.

— Чудесно — каза Лайтсонг. — Повикай някоя от тях. После прати нея да попита Олмадър дали ще се види с мен.

Жрицата въздъхна шумно. Лайтсонг го прие като победа донякъде. Жриците на Олмадър бяха от най-благочестивите — и най-покорните — в двора. Ако можеше да ядоса някоя от тях, значи можеше да ядоса всяка.

Зачака с ръце на кръста, докато жрицата изпълни искането му. Олмадър можеше да им дава разни заповеди, но не можеше да им каже да го пренебрегнат напълно. В края на краищата той също беше бог. Докато искаше да направят нещо различно от това, което Олмадър изрично им бе забранила, трябваше да се подчиняват.

Дори това да ядосаше богинята им.

— Усвоявам ново умение — каза Лайтсонг. — Делегирано дразнене.

Ларимар въздъхна.

— А словото ви към богиня Блашуивър преди няколко дни, ваша милост? Като че ли намекваше, че не се каните да дразните хората толкова много.

— Нищо подобно не съм казал — отвърна Лайтсонг. — Просто казах, че започвам да разпознавам в себе си малко повече от личността, която съм бил. Това не значи, че ще се откажа от целия напредък, който съм постигнал през последните няколко години.

— Чувството ви за самосъзнание е забележително, ваша милост.

— Знам! Тихо сега. Жриците се връщат.

И наистина, жената се приближи и се поклони ниско пред Лайтсонг.

— Моите извинения, ваша милост. Нашата богиня обаче сега нареди на никакви жрици да не се разрешава да я питат дали можете да влезете да я видите.

— А каза ли, че не могат да я попитат дали тя би излязла тук навън?

— Да, ваша милост — отвърна жрицата. — И всяка друга фраза, която би намекнала за ваше доближаване до нейна милост, или общуване писмено с вас, или донасяне на съобщения от вас под каквато и да било форма.

— Хм — каза той и се потупа с пръст по брадичката. — Става все по-добра. Е, май нищо повече не може да се направи.

Жрицата видимо изпита облекчение.

— Съсел, вдигни павилиона ми тук пред палата й — каза Лайтсонг. — Ще спя тук тази нощ.

Жрицата вдигна очи.

— Ще правите какво? — попита Ларимар.

Лайтсонг сви рамене.

— Няма да мръдна, докато не се видя с нея. Това означава, че ще стоя тук, докато ме приеме. Цяла седмица вече! Щом тя иска да е упорита, ще й докажа, че и аз мога да съм също толкова упорит. — Изгледа накриво жрицата. — Доста добър съм, знаеш ли. Идва от това, че съм един непоносим простак и прочее. Предполагам, че не ви е забранила да допускате катерички в сградата?

— Катерички ли, ваша милост? — попита жената.

— Чудесно. — Лайтсонг се настани на стола, докато слугите му вдигаха павилиона. Извади Безжизнената катерица от кутията й и я протегна напред.

— Бадемова трева — произнесе тихо новата Заповед, която бе наредил на хората си да впечатат в Безжизненото същество. След това заговори по-високо, за да може жрицата да чува. — Влез в сградата, намери Завърналата се, която живее там, и тичай около нея в кръг, като цвърчиш колкото може по-силно. Не се оставяй да те хванат. А, и счупи колкото можеш повече мебели. — След това повтори по-тихо: — Бадемова трева.

Катеричката мигновено скочи от ръката му и се стрелна към палата. Ужасената жрица изви глава и я проследи с поглед. Катерицата заврещя със звук, който изглеждаше удивително некатеришки. Шмугна се между краката на стъписаните стражи и се вмъкна в двореца.

— Какъв великолепен следобед се очертава — каза Лайтсонг и се пресегна за шепа гроздови зърна, щом жрицата се втурна след катерицата.

— Няма да може да изпълни всички онези заповеди, ваша милост — каза Ларимар. — Има ум на катерица въпреки силата, която й дава Дъхът да се подчинява на Заповеди.

Лайтсонг сви рамене.

— Ще видим.

Започна да чува ядосани викове от вътрешността на палата и се усмихна.

Отне повече време, отколкото бе очаквал. Олмадър беше упорита, както се бе доказало от пълния провал на Блашуивър в опита й да я манипулира. Докато седеше и слушаше разсеяно група музиканти, на входа от време на време се показваше по някоя жрица да види още ли е тук. Минаха няколко часа. Той не яде и не пи много, тъй че не му се наложи да посети тоалетната.

Заповяда на музикантите да засвирят по-силно. Беше избрал група с много ударни.

Най-сетне една капнала от умора жрица излезе от двореца и каза:

— Нейна милост ще ви приеме — И се поклони ниско.

— Мм? — каза той. — А, да. Веднага ли трябва да вляза? Не може ли да доизслушам тази песен?

Жрицата вдигна очи.

— Аз…

— О, добре — каза Лайтсонг и стана.

 

 

Олмадър беше в залата си за аудиенции. Лайтсонг се задържа намръщен на портала — който, като във всеки палат, беше изграден в божествени мащаби.

Все още чакаха хора на опашка, а Олмадър седеше на трона в предния край на залата. Беше набита и ниска за богиня и той винаги беше смятал бялата й коса и сбръчканото й лице за странност в пантеона. На телесна възраст тя беше най-старата от боговете.

Отдавна не й беше гостувал. Всъщност… „Последния път бях тук в нощта преди Калмсиър да отдаде Дъха си — спомни си той. — В онази вечер, преди години, когато споделихме последната й вечеря.“

Повече не беше идвал тук. А и защо? Бяха се събрали преди всичко заради Калмсиър. На повечето такива поводи Олмадър недвусмислено беше споделяла какво мисли за Лайтсонг. Поне беше искрена.

Нещо, което той не можеше да каже за себе си.

Тя не му обърна внимание, когато влезе. Продължи да седи леко изгърбена — слушаше мъжа, който поднасяше жалбата си. Беше на средна възраст и стоеше неловко пред нея, подпрян на тояга.

— … децата ми гладуват — каза мъжът. — Не мога да купя храна. Мислех, ако кракът ми може да оздравее, да се върна на кейовете. — Наведе очи.

— Вярата ти е похвална — каза Олмадър. — Кажи ми, как пострада кракът ти?

— Риболовна злополука, ваша милост — отвърна мъжът. — Слязох от планинските земи преди няколко години, когато ранните слани попариха нивите ми. Намерих си работа на един от ветрогоните — корабите, които излизат през пролетните бури да ловят риба, докато другите остават в пристанището. При злополуката едно буре ми премаза крака. Никой няма да ме вземе на работа куц.

Олмадър кимна.

— Нямаше да дойда при вас — каза мъжът. — Но понеже жена ми е болна и дъщерята толкова реве от глад…

Олмадър протегна ръка и я отпусна на рамото му.

— Разбирам трудностите ти, но твоите проблеми не са толкова тежки, колкото може би си мислиш. Иди и говори с върховния ми жрец. Имам един човек на кейовете, който ми дължи вярност. Имаш две здрави ръце. Ще ти се даде работа, ще кърпиш мрежите.

Мъжът вдигна очи, блеснали от надежда.

— Ще те отпратим с достатъчно храна, за да изхраниш семейството си, докато научиш новия си занаят — каза Олмадър. — Иди си с благословията ми.

Мъжът се изправи, а после отново се смъкна на колене и заплака.

— Благодаря ти — шепнеше. — Благодаря ти.

Пристъпиха жреци и го отведоха. В залата настъпи тишина, а Олмадър вдигна очи и погледна Лайтсонг. Кимна настрани и един жрец излезе напред, понесъл вързопче кафява козина, стегнато здраво с въжета.

— Казаха ми, че това е твое — каза Олмадър.

— А, да. — Лайтсонг леко се изчерви. — Ужасно съжалявам. Измъкна ми се някак от ръцете.

— Със случайна Заповед да ме намери ли? — попита Олмадър. — А после да тича в кръг и да врещи?

— Ама това подейства ли? — удиви се Лайтсонг. — Интересно. Върховният ми жрец не мислеше, че мозъкът на катерицата ще може да схване толкова сложни Заповеди.

Олмадър го изгледа строго.

— О. Исках да кажа: „Уф. Разбрала ме е напълно погрешно. Глупава катерица.“ Моите най-дълбоки извинения, почитаема сестро.

Олмадър въздъхна, след което махна към една врата встрани. Лайтсонг тръгна натам и тя го последва с няколко слуги по петите й. Движеше се сковано като старица. „Въобразявам ли си, или наистина изглежда по-стара, отколкото преди?“ Това, разбира се, беше невъзможно. Завърналите се не остаряваха. Поне не тези, които бяха достигнали зрялост.

Щом се отдалечиха достатъчно от ушите и очите на молителите. Олмадър го сграбчи за ръката и почти викна:

— Какво правиш, в името на Цветовете?

Лайтсонг я изгледа учудено.

— Ами, ти не искаше да ме видиш и…

— Да не си решил да унищожиш и малкото авторитет, който ни е останал, идиот такъв? — попита Олмадър. — Хората в града вече говорят, че Завърналите се отслабват, че най-добрите от нас са умрели преди години.

— Може би са прави.

Олмадър се навъси.

— Ако твърде много от тях повярват в това, ще загубим достъпа си до Дъх. Помислил ли си за това? Помислил ли си какво може да струва на всички ни твоето неприличие и лекомислие?

— Това ли е причината за представлението? — попита той и кимна към вратата.

— Някога Завърналите се не просто са изслушвали жалбите, за да кажат „да“ или „не“ — каза Олмадър. — Отделяли са време да изслушат всеки, който дойде при тях, а след това са се стараели да помогнат по най-добрия начин.

— Голямо главоболие е било.

— Ние сме техните богове. Трябва ли малко повече главоболие да ни разколебае? — Изгледа го накриво. — О, разбира се. Откъде накъде ще искаш нещо толкова просто като болките на хората ни да ангажират свободното ти време! Защо ли изобщо говоря с теб? — Обърна се, за да го остави.

— Дойдох да ти дам Безжизнените си заповеди — каза Лайтсонг.

Олмадър застина.

— Блашуивър има власт над две групи Заповеди — каза той. — Което й дава власт над половината ни армии. Това ме безпокои. Искам да кажа, вярвам й, колкото вярвам на всеки друг от Завърналите се. Но ако се стигне до война, тя бързо ще стане втората най-властна личност в кралството. Само Богът крал би имал повече власт.

Олмадър го изгледа с неразгадаемо изражение.

— Мисля, че най-добрият начин да я възпрем е ако някой друг държи две групи Заповеди — каза Лайтсонг. — Това може би ще я озапти. Ще я сдържи да не направи нещо необмислено.

В стаята настъпи мълчание.

— Калмсиър ти вярваше — каза най-сетне Олмадър.

— Единствената й слабост, трябва да призная — каза Лайтсонг. — Дори богините имат слабости понякога, изглежда. Винаги съм намирал, че е проява на кавалерство да не изтъквам такива неща.

— Тя беше най-добрата от нас — каза Олмадър. — Срещаше се с хората по цял ден. Обичаха я.

— Синя долна черта — каза Лайтсонг. — Това е главната ми защитна фраза. Моля те, вземи я. Ще кажа на Блашуивър, че си ме натиснала да ти я дам. Ще ми се ядоса, разбира се, но няма да е за първи път.

— Не. Не, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно, Лайтсонг.

— Какво?! — попита той изумен.

— Не можеш ли да го усетиш? Нещо става в този град. Бъркотията с идрианците и гетото им, все по-разпалените спорове между жреците. — Олмадър поклати глава. — Няма да позволя да се измъкнеш от ролята си. Ти беше избран за това място. Ти си бог, като всички нас, колкото и да се стараеш да го отричаш.

— Вече имаш Заповедта ми, Олмадър. — Той сви рамене и тръгна към вратата. — Прави с нея каквото искаш.

— Зелени камбани — каза Олмадър. — Това е моята.

Лайтсонг замръзна.

— Сега и двамата знаем и двете — каза тя. — Ако това, което каза по-рано, е вярно, по-добре Заповедите ни да бъдат разпределени.

Той се обърна рязко.

— Преди малко ме нарече глупак! Сега ми доверяваш заповедта за войниците си? Длъжен съм да попитам, Олмадър, и моля те, не мисли, че съм груб. Но какво, в името на Цветовете, ти става?

— Сънувах, че ще дойдеш — отвърна тя и го погледна в очите. — Видях го в картините преди седмица. Цяла седмица виждах фигури от кръгове в рисунките, всичките в червено и златно. Твоите цветове.

— Съвпадение.

Тя изсумтя.

— Някой ден ще трябва да преодолееш глупавия си егоизъм, Лайтсонг. Не става въпрос само за нас. Решила съм да започна да оправям някои неща. Може би трябва да се видиш кой си и какво правиш.

— Ах, скъпа Олмадър — каза Лайтсонг. — Проблемът в това предизвикателство е допускането, че не съм се опитал да бъда нещо различно от това, което съм. Всеки път, когато го направя, резултатът е бедствие.

— Е, имаш Заповедите ми. За добро или лошо. — Старата богиня се обърна и тръгна обратно към залата с молителите. — Аз поне съм любопитна да видя как ще се оправиш с тях.