Брандън Сандърсън
Спиращият войната (44)

41.

Вивена подаде монетата си.

— Само една? — попита Кадс. — Това ли е всичко? Само един петак?

Беше един от най-мръсните хора, които бе срещала. Но обичаше да се облича модно. Такъв беше стилът му — опърпано и мръсно облекло, но винаги по последната мода. Изглежда, смяташе, че е смешно. Подигравка със знатните.

Той завъртя монетата между оцапаните си пръсти.

— Само един петак — повтори.

— Моля те — промълви Вивена. Стояха на входа на задна уличка, на гърба на два ресторанта. По-навътре виждаше хлапета, ровещи из сметта. Прясна смет от два ресторанта. Устата й се напълни със слюнка.

— Трудно ми е да повярвам, момиченце, че само това си изкарала днес — каза той.

— Моля те, Кадс — повтори тя. — Знаеш… знаеш, че не мога да прося добре.

Започна да вали. Отново.

— Трябва да се справяш по-добре. Дори децата ми носят поне по две монети.

Зад него щастливците, които го бяха задоволили, продължаваха да пируват. Миришеше толкова хубаво. Или навярно миризмата беше от ресторантите.

— Не съм яла от няколко дни — прошепна тя и примига под дъжда.

— Тогава гледай утре да е по-добре — каза той и й махна да си ходи.

— Монетата ми…

Кадс даде знак на биячите си и Вивена се присви инстинктивно и се олюля.

— Утре да са две — каза Кадс и влезе в уличката си. — Трябва да плащам на собствениците на ресторантите. Не мога да ти позволя да ядеш безплатно.

Вивена стоеше зяпнала. Не защото мислеше, че може да го склони. Просто й беше трудно да го проумее. Беше последният й шанс за храна този ден. Един петак нямаше да й купи повече от залък другаде, но тук — последния път — й беше позволил да се наяде до насита.

Това беше преди седмица. От колко време вече беше на улиците? Не знаеше. Обърна се вяло и придърпа шала си. Беше привечер. Трябваше да изпроси още.

Не можеше. Не и след като бе загубила този петак. Чувстваше се потресена, все едно й бяха откраднали най-ценното притежание.

Не. Не. Все още си го имаше. Придърпа шала си още по-плътно.

Защо беше важен? Трудно й беше да си спомни.

Затътри се отново към Планински земи. Домът й. Част от нея съзнаваше, че не трябва да се чувства толкова отчуждена от личността, която бе преди. Беше принцеса някога, нали? Но се чувстваше толкова зле напоследък, толкова зле, че дори не мислеше, че може да изпита повече глад. Всичко беше толкова грешно. Толкова ужасно грешно.

Закрета по улиците, като внимаваше да държи главата си наведена и превила гръб, за да не би да обиди някого. Но се поспря, щом подмина една улица отдясно. Беше мястото, където чакаха курвите, скрити под стрехите от дъжда.

Вивена се загледа в тях, застанали в оскъдните си облекла. Беше само на две улици навътре в бедняшкия квартал, място, което не беше прекалено опасно за външни. Всички знаеха, че не бива да се ограбва мъж, запътил се да посети курвите. Господарите на гетото не обичаха клиентите им да бъдат плашени. Лошо беше за занаята, както щеше да каже Дент.

Задържа се дълго. Курвите изглеждаха добре хранени. Не бяха мръсни. Някои се смееха. Можеше да отиде при тях. Едно хлапе й го беше подхвърлило онзи ден, като спомена, че все още е млада. Беше поискал да я заведе при господаря си, надявайки се да получи някой петак затова, че е привлякъл ново момиче.

Беше толкова изкушаващо. Храна. Топлина. Сухо легло.

„Благословени Аустре — помисли тя и тръсна глава. — Какво си мисля? Какво става с ума ми?“ Беше толкова трудно да се съсредоточи. Сякаш беше в унес непрекъснато.

Тръгна отново с усилие и бавно се отдалечи от жените. Нямаше да направи това. Още не.

Още не.

„О, Боже на Цветовете — помисли с ужас. — Трябва да се махна от този град. По-добре да умра, да издъхна от глад по пътя към Идрис — по-добре да ме хване Дент и да ме изтезава, — отколкото да свърша в бардак.“

Само че, също както с моралността на кражбата, проблемът колко е морално да използва тялото си изглеждаше много по-мътен сега, когато гладът бе толкова настойчив и постоянен. Запъти се бавно към последната си уличка. Гонеха я от другите. Но тази беше добра. Беше закътана, но и често пълна с по-млади уличници. В компанията им се чувстваше по-добре, макар да знаеше, че нощем я претърсват за монети.

„Не мога да повярвам колко съм уморена…“ Главата й се замая и тя се подпря с ръка на стената. Вдиша няколко пъти дълбоко. Пристъпите на замайване често я спохождаха напоследък.

Тръгна отново напред. Уличката беше празна, всички други се бяха задържали навън вечерта в опит да припечелят още някой петак. Избра най-хубавото място — купчина пръст, по която бе успяла да израсте трева. Дори нямаше толкова много буци в пръстта, макар че щеше да е кална след лекия дъжд. Това не я притесни.

Сенки зад нея затъмниха уличката.

Реакцията й бе незабавна. Побягна. Животът на улицата учеше бързо. Колкото и да беше слаба, в паниката си успя да затича бързо. Друга сянка се изпречи в другия край на уличката пред нея. Тя замръзна, след това се обърна и видя група улични бандити да се приближават отзад.

Зад тях беше мъжът, който я беше ограбил преди няколко седмици, онзи, който й беше взел роклята. Изглеждаше огорчен.

— Съжалявам, принцесо — каза той. — Просто наградата е твърде висока. Адски дълго време ми отне, докато те намеря обаче. Добре се криеше.

Вивена примига. А след това просто се смъкна безсилно на земята.

„Просто не мога да понеса повече“, помисли и се обгърна с ръце. Беше изтощена. Духовно, емоционално, всякак. В известен смисъл се радваше, че всичко това свършва. Не знаеше какво ще й направят мъжете, но знаеше, че свършва. На когото и да я продадяха, нямаше да е толкова невнимателен, че да позволи да избяга отново.

Бандитите се струпаха около нея. Чу как някой спомена, че ще я заведат на Дент. Груби ръце я сграбчиха за раменете и я вдигнаха на крака. Тя тръгна с тях, навела глава.

Изведоха я на главната улица. Ставаше тъмно, но никакви хлапета или просяци не идваха към уличката.

„Трябваше да се досетя — помисли тя. — Беше твърде пуста.“

Беше съкрушена. Не можеше дори да намери сила да мисли повече за бягство. Вътре в себе си осъзна, че учителите й бяха прави. Когато си изтощен и гладен, е трудно да намериш сила да помислиш за каквото и да е, дори за бягство.

Трудно й беше вече да си спомни учителите. Трудно й беше да си спомни какво е да не си гладен.

Бандитите спряха. Вивена вдигна глава и примига, за да махне мъглата от очите си. В тъмната мокра улица пред тях имаше нещо. Черен меч. Оръжието, със сребърната ножница и всичко, беше забито в пръстта.

Улицата затихна. Един от бандитите пристъпи напред и издърпа меча от земята. Разкопча закопчалката на ножницата. Вивена усети внезапно гадене, по-скоро спомен, отколкото истинско усещане. Залитна в ужас назад.

Другите бандити се струпаха озадачени около приятеля си. Един посегна към дръжката.

Мъжът, който носеше меча, удари. Замахна с оръжието, както беше в ножницата, към лицето на приятеля си. Черен дим започна да се извива от меча, вдигаше се от малката открита част на острието.

Мъжете завикаха, всички посягаха да се докопат до меча. Този, който го държеше, продължаваше да замахва с него, а мечът удряше с много повече сила и нанасяше много по-големи поражения, отколкото можеше да се очаква. Запращяха кости и кръв започна да се излива по каменната настилка. Мъжът продължи да напада — движеше се с ужасяваща бързина. Вивена, която все още отстъпваше втрещена назад, успя да види очите му.

Бяха изпълнени с ужас.

Уби последния си приятел — който я беше ограбил в онзи толкова отдавнашен ден, — като натресе меча в ножницата в гърба му. Изпращяха кости. Облеклото на владеещия меча вече се беше разпаднало и чернилка — като плъзнали по стена лози — се заизвива около рамото му. Черни пулсиращи жили се издуха под кожата на ръката му. Мъжът нададе пронизителен отчаян вик.

След това извъртя меча и го заби заедно с ножницата през гърдите си. Оръжието се вряза в кожа и плът, макар че самата ножница не изглеждаше наточена. Мъжът се свлече на колене, след това се изви назад треперещ, зяпнал във въздуха, а черните жили по ръката му започнаха да димят. Умря така, на колене, задържан изправен от меча, който се беше показал от гърба му и го беше подпрял да не падне.

Вивена стоеше сама сред улица, осеяна с трупове. Някаква фигура се спусна от покрива на близката сграда, смъкната надолу от две гърчещи се оживели въжета. Приземи се леко и въжетата се свлякоха мъртви. Мина покрай нея, без да я погледне, и хвана меча. Спря за миг, после щракна закопчалката и издърпа меча — с ножницата — от трупа.

Мъртвецът най-сетне рухна.

Вивена се свлече изтръпнала на земята. Дори не трепна, когато Вашер я вдигна и я метна на рамото си.