Брандън Сандърсън
Спиращият войната (43)

40.

Когато Трилидийс я намери, Сири обядваше на дворцовата морава. Тя не му обърна внимание, а продължи да си взима хапки от блюдата.

Морето беше доста странно. Какво друго можеше да се каже за място, в което може да се въдят същества с такива жилави пипала и тела без кости, и други с такива бодливи кожи? Боцна нещо, което местните наричаха „морска краставица“ — вкусът му всъщност изобщо не беше на краставица.

Опитваше всяко блюдо със затворени очи, съсредоточена върху вкуса. Някои не бяха толкова лоши като други. Всъщност не беше харесала нито едно. Морската храна просто не възбуждаше апетита й.

„Трудно ще ми е да стана истинска халандренка“, реши тя и отпи глътка плодов сок.

За щастие сокът беше чудесен. Разнообразието и вкусът на многобройните халандренски плодове бяха почти толкова забележителни, колкото и странността на морския живот.

Трилидийс се покашля. Върховният жрец на Бога крал не беше свикнал да чака.

Сири кимна на слугините си да поднесат нова серия блюда. Сузеброн я беше учил как да се храни, като спазва етикета, и тя искаше да се упражнява. По съвпадение неговият начин на хранене — на малки хапки, без да довършва нищо — беше добър за опитване на нови блюда. Тя искаше да опознае Халандрен, нравите му, хората му, вкусовете му. Беше принудила слугите си да й говорят повече и се канеше да се запознае с повече от боговете. Видя отдалече минаващия Лайтсонг и му махна мило. Изглеждаше нетипично зает с нещо. Той й махна в отговор, но не намина да я навести.

„Жалко — помисли Сири. — Щеше да е добър повод да забавя Трилидийс още.“

Върховният жрец отново се покашля, този път по-настоятелно. Най-сетне Сири стана и даде знак на слугите си да се задържат на място.

— Имате ли нещо против малко да повървите с мен, ваше превъзходителство? — попита го безгрижно. Подмина го и тръгна с изящна походка, в пищната си теменужена рокля, а ефирният шлейф се проточи по тревата зад нея.

Той побърза да я догони.

— Трябва да поговоря с вас за нещо.

— Да — отвърна тя. — Досетих се от начина, по който ме викахте няколко пъти днес.

— Вие не дойдохте — каза той.

— Струва ми се, че съпругата на Бога крал не би трябвало да свиква да се отзовава на искания и да припка да се яви при някого всеки път, когато я повикат.

Трилидийс се намръщи.

— Но — продължи тя, — разбира се, ще отделям време на самия върховен жрец, ако той дойде да поговори с мен.

Той я изгледа, висок и с изправен гръб, облякъл цветовете на Бога крал за деня — синьо и медено.

— Не бива да ми се противопоставяте, ваше височество.

Сири се изчерви за миг от притеснение, но задържа косата си да не побелее.

— Не ви се противопоставям. Просто установявам някои правила, които би трябвало да са ясни още от началото.

Лека усмивка се появи на лицето на Трилидийс.

„Какво? — помисли тя изненадана. — Защо беше тази реакция?“

Продължиха да вървят и тя се овладя.

— Така ли? — Тонът му стана снизходителен. — Много малко знаете за това, което си позволявате, ваше величество.

„Проклятие! — помисли тя. — Как този разговор се измъкна от ръцете ми толкова бързо?“

— Бих могла да кажа същото за вас, ваше превъзходителство.

Масивният черен храм-дворец се извиси над тях: стръмни абаносови блокове, струпани като играчки на дете великан.

— О? — Той я изгледа накриво. — Някак си се съмнявам в това.

Наложи й се да потисне отново жегналото я притеснение. Трилидийс отново се усмихна.

„Какво? — помисли тя. — Сякаш може да отгатва чувствата ми. Сякаш може да види…“

Косата й не беше променила цвета си, поне видимо. Тя погледна Трилидийс и се помъчи да разбере какво не е наред. Забеляза нещо интересно. В кръг около върховния жрец тревата изглеждаше малко по-цветна.

„Дъх — помисли Сири. — Разбира се, че ще го има! Той е един от най-могъщите хора в кралството.“

Хората с много Дъх май можеха да виждат и най-малките промени в цвета. Можеше ли наистина да отгатва чувствата й от такива смътни реакции в косата й? Затова ли винаги се държеше толкова пренебрежително? Можеше ли да види страха й?

Стисна зъби. Като малка беше пренебрегвала упражненията, които Вивена правеше, за да има пълен контрол над косата си. Сири беше емоционална и хората можеха да отгатват чувствата й и без косата, тъй че бе решила, че няма смисъл да се учи да владее кралските къдрици.

Не си беше представяла Двор на богове и хора със силата на БиоХрома. Онези учители се оказваха много по-умни, отколкото им беше признавала. Както и жреците. Сети се, че Трилидийс и другите явно са проучили значенията на всички оттенъци промяна в косата й.

Трябваше да върне разговора в руслото му.

— Не забравяйте, Трилидийс — каза тя. — Вие сте този, който дойде да ме види. Очевидно имам някаква власт тук, след като накарах дори върховния жрец да прави каквото аз желая.

Той я погледна студено. Тя се съсредоточи и задържа косата си най-тъмно черна. Черно, за увереност. Издържа погледа му и не допусна и най-лека багра в кичурите си.

Най-сетне той извърна очи.

— Чух смущаващи слухове.

— О?

— Да. Изглежда, вече не изпълнявате съпружеските си задължения. Бременна ли сте?

— Не — отвърна тя. — Накарах слугините ми да ме прегледат преди два дни. Можете да ги попитате.

— Тогава защо спряхте да опитвате?

— Какво? — попита тя небрежно. — Да не би шпионите ви да са разочаровани, че пропускат нощното си представление?

Трилидийс се изчерви, съвсем леко. Погледна я, а тя отново успя да задържи косата си съвършено черна. Без намек за бяло или червено. Той като че ли стана по-неуверен.

— Вие идрианците — сопна се жрецът. — Живеете горе във високите си планини, мръсни и нецивилизовани, но си въобразявате, че сте по-добри от нас. Не ме съдете. Не ни съдете. Нищо не знаете.

— Знам, че подслушвате.

— Не само подслушваме — каза Трилидийс. — Първите няколко нощи имаше шпионин в самата спалня.

Този път тя не можа да прикрие изчервяването си. Косата й си остана почти черна, но ако Трилидийс наистина имаше достатъчно БиоХрома, за да различава леки промени, щеше да е доловил нотката червено.

— Добре съм запознат с отровните неща, които проповядват монасите ви — каза Трилидийс и извърна очи. — Омразата, която ви се вдъхва. Наистина ли си въобразявате, че ще оставим жена от Идрис със самия Бог крал сама и ненаблюдавана? Трябваше да сме сигурни, че не се каните да го убиете. Все още не сме убедени.

— Говорите забележително откровено.

— Просто казвам някои неща, които аз трябваше да установя от самото начало. — Спряха в сянката на огромния дворец. — Вие не сте важна тук. Не и спрямо нашия Бог крал. Той е всичко, а вие сте нищо. Точно като всички нас.

„Щом Сузеброн е толкова важен — помисли Сири, взряна в очите на Трилидийс, — защо тогава се каните да го убиете?“ Задържа погледа му. Жената, която беше допреди няколко месеца, щеше да е извърнала очи. Но когато се почувстваше слаба, тя си спомняше за Сузеброн. Трилидийс ръководеше заговора да подчини, контролира и накрая да убие собствения си Бог крал.

А Сири искаше да разбере защо.

— Престанах да правя любов с Бога крал преднамерено — каза тя и съхрани с усилие черното на косата си. — Знаех, че така ще привлека вниманието ви.

Всъщност просто беше спряла малките си представления всяка нощ. Реакцията на Трилидийс, за щастие, доказа, че жреците са повярвали на играта й, и тя благодари на късмета си. Може би все още не знаеха, че можеше да общува със Сузеброн. Внимаваше изключително да шепне нощем и дори беше започнала сама да пише някои неща, за да поддържа заблудата.

— Трябва да създадете наследник — каза Трилидийс.

— Или какво? Защо сте толкова нетърпелив, Трилидийс?

— Не е ваша работа. Достатъчно е да кажа, че имам задължения, които вие не можете да схванете. Поданик съм на боговете и изпълнявам тяхната воля, не вашата.

— Е, за последното ще трябва да поотстъпите малко, ако искате наследника си — каза Сири.

На Трилидийс явно не му харесваше как върви разговорът. Погледна косата й. А тя някак си успя да не издаде и най-малка колебливост. Очите му отново се върнаха на лицето й.

— Не можете да ме убиете, Трилидийс — каза тя. — Не и ако искате кралски наследник. Не можете да ме насилвате или принуждавате. Само Богът крал би могъл да прави това. А ние знаем как е той.

— Не разбирам какво намеквате — каза намръщено Трилидийс.

— О, я стига! Сериозно ли очаквате да спя с мъж и да не открия, че няма език? Че буквално е дете? Съмнявам се, че може дори да ходи до тоалетната без помощ от слугите.

Трилидийс почервеня от гняв.

„Наистина не е безразличен — отбеляза разсеяно Сири. — Или най-малкото обидата към неговия Бог крал обижда и него. По-предан е, отколкото очаквах.“

Тъй че вероятно не беше за пари. Не можеше да е сигурна, но подозираше, че не е от типа хора, които ще продадат религията си за пари. Каквато и да беше причината за ставащото в двореца, вероятно беше свързана с искрено убеждение.

Разкриването на това, което знаеше за Сузеброн, беше рискована игра. Допускаше, че Трилидийс бездруго се е досетил, тъй че беше по-добре да покаже, че смята Сузеброн за глупак с ум на дете. Издаваш късче информация, но също така подвеждаш с друга. Ако приемеха, че смята Сузеброн за глупак, нямаше да заподозрат заговор между нея и съпруга й.

Не беше сигурна дали постъпва правилно. Но трябваше да се учи, иначе Сузеброн щеше да умре. А единственият начин да се научи беше в действие. Не разполагаше с много, но имаше едно нещо, което жреците искаха: утробата си.

Като че ли можеше да я държи за откуп успешно, защото Трилидийс потисна гнева си и изобрази някакво подобие на спокойствие. Извърна се от нея и погледна към двореца.

— Знаете ли много за историята на това кралство? След като фамилията ви го е напуснала, разбира се.

Сири се намръщи, изненадана от въпроса. „Повече, отколкото вероятно си мислиш.“

— Не бих казала — отвърна на глас.

— Господарят Миротворец ни е оставил с предизвикателство — каза Трилидийс. — Той ни е дал съкровището, което нашият Бог крал владее сега, богатство от БиоХроматичен дъх, каквото никой никога не е виждал. Над петдесет хиляди Дъха. Казал ни е да ги пазим грижливо. — Обърна се отново към нея. — И ни е предупредил да не ги използваме.

Сири леко потръпна.

— Не очаквам да разберете какво сме направили — каза Трилидийс. — Но е било необходимо.

— Необходимо да държите един човек в окови? — каза Сири. — Да го лишите от способността да говори, да превърнете един пораснал мъж във вечно дете? Та той дори не разбира какво се очаква да прави с жена!

— Необходимо е — повтори Трилидийс, стиснал зъби. — Вие, идрианците, дори не се опитвате да разберете. Имал съм си работа с вашия крал години наред и усещам същите невежествени предразсъдъци у него.

„Провокира ме“, помисли Сири, докато се мъчеше да обуздае чувствата си. Беше по-трудно, отколкото бе очаквала.

— Вярата в Аустре вместо във вашите живи богове не е невежество. В края на краищата вие сте изоставили вярата ни и сте тръгнали по по-лесния път.

— Следваме учението на бога, който е дошъл да ни защити, след като вашият Аустре — невидимо, непознато същество — ни е оставил на унищожителя Калад. Миротвореца се е върнал в живота с изрична цел: да спре враждата между хората, да донесе отново мир на Халандрен.

Жрецът я погледна.

— Името му е свято. Той е този, който ни дава живот, Съсъд. И иска от нас само едно нещо: да пазим силата му. Умрял е, за да ни я даде, но е поискал да бъде съхранявана в случай, че се Завърне отново и му потрябва. Не можем да позволим използването й. Не можем да позволим да бъде осквернена. Дори от нашия Бог крал.

Замълча.

„Как тогава взимате това съкровище от него, за да го предадете на следващия?“, помисли тя. Изкушаваше се да попита. Дали с това щеше да издаде твърде много?

Най-сетне Трилидийс продължи:

— Вече разбирам защо баща ви изпрати вас вместо другата. Трябваше да проучим всички дъщери, не само първата. Вие сте много по-способна, отколкото бяхме подведени да вярваме. — Думите му я изненадаха, но тя успя да овладее косата си. Трилидийс въздъхна и извърна очи. — Какви са исканията ви? Какво ще ни струва да ви накараме да се върнете към своите… задължения всяка нощ?

— Слугите ми — каза тя. — Искам да сменя главните си слугини с жените от Пан Кал.

— Недоволна сте от слугините си?

— Не точно — отвърна Сири. — Просто чувствам, че имам повече общо с жените от Пан Кал. И те като мен живеят в изгнание, разделени от хората си. Освен това ми харесва кафявото, което носят.

— Разбира се. — Трилидийс явно мислеше, че зад тази молба стоят предразсъдъците й.

— Момичетата от Халандрен могат да продължат да служат в ролята на жените от Пан Кал досега — каза тя. — Не е нужно да ме напуснат съвсем — всъщност все още искам да си говоря с някои от тях. Но главните жени, които са с мен непрекъснато, трябва да са от Пан Кал.

— Както казах, ще стане. Но вие ще подновите усилията си?

— Засега — отвърна Сири. — Това ще ви спечели още няколко седмици.

Трилидийс се намръщи, но какво можеше да направи? Сири му се усмихна, а след това се обърна и се отдалечи. Но не беше удовлетворена от начина, по който бе тръгнал разговорът. Беше постигнала победа, но на цената на още по-голяма враждебност от страна на Трилидийс.

„Едва ли щеше да ме заобича, колкото и да се бях постарала — реши тя, докато сядаше в павилиона си. — Може би така е по-добре.“

Все още не знаеше какво ще стане със Сузеброн. Но поне беше потвърдила, че манипулирането на жреците е възможно. Това означаваше нещо, макар тя да разбираше, че стъпва по опасен терен. Зае се отново с яденето, готова да опита нов кръг морска храна. Полагаше всички усилия да научи повече за Халандрен, но ако се стигнеше до живота на Сузеброн, щеше да го изведе оттук. Надяваше се, че след като жените от Пан Кал, сънародничките на Сини пръсти, получат по-важна роля в обслужването й, това ще улесни бягството. Надяваше се.

Въздъхна, вдигна една хапка към устните си и продължи с опитването.