Брандън Сандърсън
Спиращият войната (37)

34.

Лайтсонг се загледа след младата кралица, която излетя от павилиона му, и изпита странно чувство за вина. „Колко нетипично за мен“, помисли и отпи глътка вино. Малко накиселяваше след гроздето.

А може би киселото беше от нещо друго. Беше говорил на Сири за смъртта на Бога крал по обичайния си насмешлив начин. Според него обикновено беше най-добре истината да се казва на хората откровено — и по възможност забавно.

Не беше очаквал такава реакция от кралицата. Какво беше Богът крал за нея? Беше изпратена, за да стане негова невяста, вероятно против волята й. Но като че ли приемаше със скръб предстоящата му смърт. Загледа я преценяващо, докато бягаше.

Беше такова малко, младо същество, облечена цялата в златно и синьо. „Млада ли? Но е била жива повече от мен.“

Беше съхранил някои неща от предишния си живот — възприятието за собствената си възраст например. Не се чувстваше като петгодишен. Чувстваше се много по-стар. Тази възраст трябваше да го е научила да сдържа езика си, когато говори как млади жени ще станат вдовици. Възможно ли беше момичето наистина да изпитва някакви чувства към Бога крал?

Тя бе в града само от два месеца и той знаеше — от слухове — какъв би трябвало да е животът й. Принудена да изпълнява дълга си на съпруга за мъж, с когото не може да говори и когото не може да опознае. Мъж, който олицетворяваше всички неща, които според нейната култура бяха светотатство. Тъй че единственото, което Лайтсонг можеше да предположи, беше, че момичето се притеснява какво би могло да я сполети, ако съпругът й се самоубие. Основателна тревога. Ако загубеше съпруга си, кралицата щеше да загуби високото си положение.

Кимна замислено и се загледа към спорещите долу на арената жреци. Бяха приключили с каналите и градските патрули и бяха минали на други теми.

— Трябва да се готвим за война — говореше един. — Последните събития ясно показват, че не можем да съществуваме заедно с идрианците, с някаква гаранция за мир или сигурност. Този конфликт ще дойде, все едно дали го желаем, или не.

Лайтсонг седеше, слушаше и потупваше с пръст по облегалката на креслото си.

„Пет години стоях настрани. Нямах глас на никой от важните дворцови съвети, просто държах кодовете на една дивизия Безжизнени. Създадох си божествена репутация с това, че съм безполезен.“

Тонът, който поддържаха долу, беше дори по-враждебен, отколкото на предишните събрания. Но не това го безпокоеше. Проблемът беше в жреца, който сега представляваше острието на движението за война. Нанрова, върховен жрец на Стилмарк Благородния. Обикновено Лайтсонг изобщо нямаше да си е направил труда да обърне внимание на такава подробност. Но Нанрова винаги досега беше най-красноречивият оратор против войната.

Какво го беше накарало да промени позицията си?

Блашуивър влезе в ложата му. До този момент вкусът на Лайтсонг към виното се беше върнал и той отпиваше замислено. Гласовете срещу войната долу бяха тихи и колебливи.

Блашуивър седна до него, с шумолене на коприни и лъх на парфюм. Лайтсонг не я погледна, но след малко попита:

— Как успя да се добереш до Нанрова?

— Не съм — отвърна Блашуивър. — Не знам защо си промени мнението. Жалко, че го направи толкова бързо — изглежда подозрително и кара някои хора да си мислят, че го манипулирам. Все едно, ще приема подкрепата.

— Толкова много ли желаеш война?

— Желая народът ни да е подготвен за заплахата — каза Блашуивър. — Мислиш, че искам да се случи? Мислиш ли, че искам да пратя хората ни да мрат и да убиват?

Лайтсонг я погледна, за да прецени искреността й. Имаше такива красиви очи. Човек рядко го забелязваше, след като показваше толкова безсрамно другите си прелести.

— Не. Не мисля, че искаш война.

Тя кимна рязко. Роклята й беше лъскава и плътно прилепнала, както винаги, но беше особено разголваща горе, където гърдите й бяха стегнати нагоре и напред, изискващи внимание. Лайтсонг извърна очи.

— Досаден си днес — каза Блашуивър.

— Разсеян съм.

— Би трябвало да сме доволни. Вече почти всички жреци са благоприятно настроени. Скоро ще има призив за нападение към главното събрание на боговете.

Лайтсонг кимна. Главното събрание на боговете се свикваше, за да разисква, само при най-важните обстоятелства. В този случай всички имаха глас. Ако се гласуваше за война, боговете с Безжизнени заповеди — богове като Лайтсонг — щяха да бъдат призовани да организират и водят сражението.

— Променила си Заповедите на десетте хиляди на Хоупфайндър, нали? — попита Лайтсонг.

Тя кимна.

— Вече са мои, както и на Мърсистар.

„Цветове — помисли той. — Двамата с нея вече командваме три четвърти от армиите на кралството.

В какво, в името на Многоцветните тонове, се въвличам?“

Блашуивър се отпусна в стола си и изгледа накриво по-малкия, на който бе седяла Сири.

— Ядосана съм на Олмадър обаче.

— Защото е по-хубава от теб или защото е по-умна?

Блашуивър не го удостои с отговор. Само го погледна неприязнено.

— Просто се опитах да се държа по-малко досадно, скъпа — каза Лайтсонг.

— Олмадър командва последната група Безжизнени.

— Странен избор, не мислиш ли? В смисъл, аз съм логичен избор — стига да не ме познаваш, разбира се, — тъй като уж съм храбър. Хоупфайндър олицетворява справедливостта, добро съчетание с войници. Дори Мърсистар, която символизира великодушието, е донякъде логичен избор за бог, командващ войници. Но Олмадър? Богиня на майки и семейства? Това, че на нея са дадени десет хиляди Безжизнени, е достатъчно, за да накара дори мен да се замисля за хипотезата си за пияната маймуна.

— Тази, която избира имена и титли за Завърналите се ли?

— Именно. Всъщност мисля да разширя хипотезата си. Вече предлагам да се вярва, че Бог — или вселената, или времето, или каквото смяташ там, че контролира всичко това — всъщност не е нищо повече от една пияна маймуна.

Тя се наведе към него, присви ръце и бюстът й сериозно застраши да изпадне от деколтето на роклята й.

— И смяташ, че моята титла е избрана случайно? Богиня на честността и междуличностните отношения. Май ми подхожда, не мислиш ли?

Той се поколеба. После се усмихна.

— Скъпа, да не би да се опита току-що да докажеш съществуването на Бог с цепката между гърдите си?

— Ще се изненадаш какво може да постигне едно хубаво поклащане на бюста.

— Хм. Никога не се бях замислял за теологичната сила на гърдите ти, скъпа. Ако имаше Църква, посветена на тях, може би все пак щеше да ме направиш теист. Все едно, ще ми кажеш ли какво точно направи Олмадър, че да те ядоса?

— Не иска да ми даде Безжизнените си заповеди.

— Нищо чудно — каза Лайтсонг. — Аз също трудно ти вярвам, а съм ти приятел.

— Онези защитни фрази ни трябват, Лайтсонг.

— Защо? Имаме три четвърти — вече командваме армиите.

— Не можем да си позволим вътрешни битки или разделение — каза Блашуивър. — Ако нейните десет се обърнат срещу нашите трийсет, ще спечелим, но ще сме изтощени.

Той се намръщи.

— Не би го направила, разбира се.

— По-добре е да сме сигурни.

Лайтсонг въздъхна.

— Добре. Ще говоря с нея.

— Това може би не е добра идея.

Той повдигна вежда.

— Тя не те харесва.

— Да, знам. Има забележително добър вкус. За разлика от някои, които познавам.

Тя го изгледа гневно.

— Пак ли трябва да ти разклатя гърдите си?

— Не, моля те. Не знам дали ще мога да понеса теологичния дебат, който би последвал.

— Е, добре. — Тя се отпусна в креслото и загледа жреците, които продължаваха да спорят.

„Явно ще им отнеме много време“, помисли той. Обърна се на другата страна, където Сири се беше спряла да погледне към арената, опряла ръце на каменния парапет. Беше твърде висок и неудобен за нея.

„Може би не смъртта на съпруга й я притесни — помисли той. — Може би беше защото спорът се прехвърли на войната.“

Война, която нейният народ не можеше да спечели. Това беше друга основателна причина конфликтът да стане неизбежен. Както беше намекнал Хойд, когато една страна има непреодолимо превъзходство, резултатът е война. Халандрен беше изграждал армиите си от Безжизнени от столетия и големината им ставаше ужасяваща. Халандрен имаше все по-малко и по-малко да загуби от едно нападение. Трябваше да го е осъзнал по-рано, вместо да си въобразява, че всичко това ще се разсее с идването на новата кралица.

Блашуивър изпухтя недоволно и той забеляза, че е забелязала погледа му към Сири. Наблюдаваше кралицата с явна неприязън.

Лайтсонг мигновено смени темата.

— Знаеш ли нещо за тунелен комплекс под Двора на боговете?

Блашуивър се обърна към него и повдигна рамене.

— Разбира се. Под някои палати има тунели, за складове и други такива неща.

— Слизала ли си в някой от тях?

— Аз?! Защо ще пълзя в подземни складове? Знам за тях от върховната си жрица. Когато постъпи на служба при мен, ме попита дали искам моят да бъде свързан с главния комплекс тунели. Казах, че не искам.

— Защото не си искала други да имат достъп до палата ти?

— Не — отвърна тя и отново насочи вниманието си към жреците долу. — Защото не исках да търпя трополенето покрай цялото това копаене. Ще ми налееш ли още вино?

 

 

Сири дълго наблюдава дебатите. Чувстваше се малко както Лайтсонг беше казал, че се чувства. Понеже нямаше право на глас в това, което правеше дворът, беше отчайващо да следи какво става. И все пак искаше да знае. Споровете на жреците бяха в известен смисъл единствената й връзка със света.

Това, което чу, не я обнадежди. Времето течеше, слънцето се смъкваше все по-ниско и слугите палеха големите факли по пътеката. Сири се чувстваше все по-обезсърчена. Съпругът й навярно щеше или да бъде убит, или убеден да се самоубие следващата година. Родината й, на свой ред, щеше да бъде нападната от същото това кралство, което управляваше съпругът й… но той не можеше да направи нищо, за да предотврати това, защото нямаше как да общува с тях.

Освен това изпитваше и чувство за вина, че всички предизвикателства и проблеми всъщност я радваха. У дома трябваше да се държи непокорно и да прави всичко напук, за да намери някаква възбуда. Тук трябваше само да стои и да наблюдава и нещата щяха да започнат да се сгромолясват едно върху друго и да вдигат суматоха. Суматохата и сега беше твърде много, но това не й пречеше да изпитва тръпка на възбуда от своята роля в нея.

„Тъпа глупачка — каза си. — Всичко, което обичаш, е в опасност, а ти мислиш колко възбуждащо е това?“

Трябваше да намери начин да помогне на Сузеброн. Навярно щеше да може да го измъкне от потискащата власт на жреците. След това той може би щеше да направи нещо, за да помогне на родината й. Мисълта й тръгна в тази посока и тя едва не пропусна коментара отдолу. Беше изречен от жреца, който твърдо защитаваше обявяването на война.

— Не сте ли чули за идрианския агент, който предизвиква хаос в града? — попита жрецът. — Идрианците се подготвят за войната! Те знаят, че конфликтът е неизбежен, и са започнали да действат срещу нас!

Сири наостри уши. „Идриански агенти в града?“

— Ба — възрази друг от жреците. — „Агентът“, за когото говориш, казват, че била принцеса от кралската фамилия. Това очевидно са приказки за простолюдието. Защо принцеса ще идва тайно в Т’Телир? Тези слухове са нелепи и необосновани.

Сири се намръщи. Това поне беше безспорна истина. Сестрите й не бяха от типа хора, които ще дойдат и ще действат като „идриански агенти“. Усмихна се, като си представи кротката си сестра монахиня — или дори Вивена, със скромното й моминско облекло и благовъзпитано поведение — как идват тайно в Т’Телир. Отчасти й беше малко трудно да повярва, че Вивена наистина е възнамерявала да стане съпруга на Сузеброн. Строгата педантична Вивена? В екзотичния двор, с тези безумно пищни одежди?

Стоическата студенина на Вивена изобщо нямаше да е склонила Сузеброн да смъкне величествената маска на бог и монарх. Видимото й неодобрение щеше да я е отчуждило от богове като Лайтсонг. Вивена щеше с ненавист да носи красивите дрехи и изобщо нямаше да хареса пъстрите цветове и пищното разнообразие на града. Сири можеше и да не е идеалната за тази роля, но бавно започваше да осъзнава, че Вивена също нямаше да е добър избор.

Няколко души бавно се приближаваха към нея по пътеката. Сири беше твърде унесена в мислите си, за да им обърне особено внимание.

— За ваша близка ли говорят? — попита някой.

Сири се сепна и се обърна рязко. Зад нея стоеше тъмнокоса богиня, облечена в пищна — и разголваща — рокля в зелено и сребристо. Като повечето богове, се извисяваше с цяла глава над простосмъртните и гледаше Сири от високо, повдигнала вежда.

— Ваша… милост? — отвърна смутено Сири.

— Обсъждат прочутата тайна принцеса — каза богинята и махна с ръка. — Би трябвало да е ваша роднина, ако наистина има кралските къдрици.

Сири отново погледна към жреците.

— Сигурно са сбъркали. Аз съм единствената принцеса тук.

— Слуховете за нея са доста убедителни.

Сири замълча.

— Моят Лайтсонг е започнал да те харесва, принцесо — каза богинята и скръсти ръце.

— Беше много мил с мен — отвърна Сири предпазливо, като се постара да представи подходящия образ — на личността, която беше наистина, само че по-малко застрашаваща. Малко повече смутена. — Може ли да попитам коя богиня сте, ваша милост?

— Блашуивър — отвърна богинята.

— Радвам се, че се запознахме.

— Не, не се радваш — каза Блашуивър. Наведе се над нея и присви очи. — Не ми харесва това, което правиш тук.

— Извинете?

Блашуивър вдигна пръст.

— Той е по-добър човек от всеки от нас, принцесо. Не се опитвай да го поквариш и да го въвлечеш в схемите си.

— Не разбирам за какво говорите.

— Няма да ме подведеш с фалшивата си наивност — каза Блашуивър. — Лайтсонг е добър човек — един от последните, които ни останаха в двора. Ако го поквариш, ще те унищожа. Разбра ли ме?

Сири кимна сковано, а Блашуивър се обърна и се отдалечи, като подметна:

— Намери си някой друг, в чието легло да се качиш, малка кучко.

Сири гледаше след нея стъписана. Когато най-сетне се съвзе, се изчерви и побягна.

 

 

Докато се върне в двореца, беше съвсем готова за банята си. Влезе в къпалнята и се остави на слугините да я съблекат. Те се оттеглиха с дрехите и отидоха да приготвят вечерния й тоалет. Това остави Сири в ръцете на по-низшите слугини, чиято задача беше да я придружат до огромната вана и да я изкъпят.

Отпусна се в топлата вода и въздъхна, щом жените се заловиха за работа. Други няколко — застанали напълно облечени в дълбоката вода — вчесаха косата й и я подкъсиха — нещо, което им бе заповядала да правят всяка вечер.

За няколко мига Сири се унесе и си позволи да забрави за заплахите, които грозяха народа й и съпруга й. Позволи си дори да забрави за Блашуивър и неприязнения й, породен от неразбиране тон. Просто се наслади на топлината и мириса на смесената с благоухания вода.

— Поискали сте да говорите с мен, кралице? — попита нечий глас.

Сири се сепна, скри бързо тялото си под водата и тя се разплиска от ваната.

— Сини пръсти — сопна се Сири. — Мисля, че това го изяснихме още първия ден.

Той стоеше до ръба на ваната, с посинели пръсти и притеснен както винаги.

— О, моля ви — каза той. — Имам дъщери, два пъти по-големи от вас. Известихте ме, че искате да говорите с мен. Е, ще говоря тук. Далече от случайни уши.

Кимна на няколко от момичетата и те започнаха да плискат и да си бъбрят, тоест да вдигат шум. Сири се изчерви и подстриганата й коса стана тъмночервена, макар че няколкото плуващи във водата отрязани кичура си останаха руси.

— Не преодоляхте ли вече този свой свян? — попита Сини пръсти. — Вече от няколко месеца сте в Халандрен.

Сири го изгледа, но си остана свита под водата, макар че остави слугините да продължат с косата й и да търкат гърба й.

— Няма ли да изглежда подозрително, че слугините вдигат толкова шум? — попита тя.

Сини пръсти махна с ръка.

— Повечето в двореца ги смятат за второкласни слуги. — Тя разбра какво има предвид. Тези жени, за разлика от редовните слугини, носеха кафяво. Бяха от Пан Кал.

— Пратихте ми съобщение — заговори Сини пръсти. — Какво имахте предвид с това, че имате информация, свързана с плановете ми?

Сири прехапа устна. Прехвърли бързо наум десетината идеи, които беше обмислила, и ги отхвърли до една. Какво знаеше наистина? Как можеше да накара Сини пръсти да иска размяна?

„Той ми подсказа някои неща — помисли тя. — Опита се да ме изплаши, за да не спя с краля. Но нямаше причина да ми помага. Едва ме познаваше. Сигурно е имал други мотиви да не иска да се роди наследник.“

— Какво става, когато нов Бог крал вземе трона? — попита тя предпазливо.

Той я изгледа.

— Значи сте се досетили?

„За какво?“

— Разбира се, че се досетих — каза на глас.

Сини пръсти закърши нервно ръце.

— Да, разбира се. Значи можете да разберете защо съм толкова нервен! Толкова усилия положихме да стигна до този пост. Не е лесно за човек от Пан Кал да се издигне толкова високо в теокрацията на Халандрен. След като заех мястото, положих толкова усилия да осигуря работа за хората си. Тези момичета, които ви къпят… животът им е много по-добър, отколкото на сънародниците им, които работят на полетата за багрила. Всичко това ще се загуби. Ние не вярваме в боговете им. Защо да се отнасят с нас толкова добре, колкото с хората от собствената им вяра?

— Все още не разбирам защо трябва да се случи това — каза Сири предпазливо.

Той махна нервно с ръка.

— Разбира се, че не е задължително да се случи, но традицията си е традиция. Халандренците са много разпуснати във всяка друга област — освен в религията. Когато бъде избран нов Бог крал, слугите му се подменят. Няма да ни убият, за да ни пратят в отвъдния живот с господаря ни — този ужасен обичай не е спазван от времето преди Велебран, — но ще бъдем освободени. Един нов Бог крал олицетворява ново начало.

Спря да крачи и я погледна. Тя все още беше гола във водата, неловко покрила се с ръце.

— Но мисля, че сигурността на работата ми е по-малкият проблем — каза той.

— Не ми казвай, че си притеснен за моята безопасност повече, отколкото за мястото си в двореца — изсумтя Сири.

— Не, разбира се — отвърна той. Коленичи до ваната и заговори тихо. — Но животът на Бога крал… е, това ме тревожи.

— Тъй. Все още не съм успяла да реша — каза Сири. — Доброволно ли отдават живота си Боговете крале, след като се сдобият с наследник, или ги принуждават?

— Не съм сигурен — призна Сини пръсти. — Моите хора разказват истории, свързани със смъртта на последния Бог крал. Казват, че епидемията, която той изцерил… ами, той дори не е бил в града, когато се е случило „изцеряването“. Подозрението ми е, че по някакъв начин са го принудили да предаде Диханията си на своя син и това го е убило.

„Той не знае — помисли Сири. — Не разбира, че Сузеброн е ням.“

— Колко си се доближавал до Бога крал в службата си?

Той сви рамене.

— Толкова, колкото може да се позволи на слуга, смятан за нечестив. Не ми е позволено да го докосвам или да говоря с него. Но, принцесо, служил съм му през целия си живот. Не е мой бог, но е нещо по-добро. Мисля, че тези жреци гледат на боговете си като на пълнеж. За тях всъщност е без значение кой заема мястото. Колкото до мен, служил съм на негово величество през целия си живот. Бях нает в двореца като юноша и помня детството на Сузеброн. Чистех покоите му. Той не е моят бог, но е моят крал. А сега тези жреци се канят да го убият.

Закрачи отново и отново закърши ръце.

— Но нищо не може да се направи.

— Може — каза тя.

Той махна с ръка.

— Дадох ви предупреждение и вие го пренебрегнахте. Знам, че изпълнявате задълженията си като съпруга. Сигурно бихме могли да направим нещо, за да прекъснем бременността ви.

Сири се изчерви.

— Никога не бих направила такова нещо! Аустре го забранява.

— Дори за да спасите живота на Бога крал? Но… разбира се. Какво е той за вас? Вашият похитител и тъмничар. Да. Може би предупрежденията ми бяха напразни.

— Не съм безразлична, Сини пръсти. И мисля, че трябва да спрем това преди да сме стигнали до тревогите за наследник. Говорила съм с Бога крал.

Сини пръсти замръзна и я погледна втрещено.

— Какво?!

— Говорих с него — призна Сири. — Не е толкова безсърдечен, колкото може би си мислиш. Не мисля, че това трябва да свърши с неговата смърт и хората ви да загубят местата си в двореца.

Сини пръсти я изгледа толкова втренчено, че тя отново се изчерви и се потопи още във водата.

— Разбирам, че сте се домогнали до властова позиция.

„Или поне изглежда властова“, помисли тя със съжаление.

— Ако нещата тръгнат така, както искам, ще се постарая да се погрижат за хората ви.

— А моята част от сделката? — попита той.

— Ако нещата не тръгнат както искам… — Сири си пое дълбоко дъх, с разтуптяно сърце. — Искам да измъкнеш Сузеброн и мен от двореца.

Мълчание.

— Споразумяхме се — каза той накрая. — Но нека да се постараем да не се стига до това. Богът крал осъзнава ли опасността от страна на собствените му жреци?

— Да — излъга Сири. — Всъщност той знаеше за нея преди мен. Той ми каза, че трябва да се свържа с теб.

— Нима? — попита Сини пръсти и се намръщи.

— Да — каза Сири. — Ще те държа в течение как да направим така, че нещата да тръгнат добре за всички нас. А дотогава ще съм благодарна, ако ми позволиш да изляза от банята.

Сини пръсти кимна замислено и излезе от къпалнята. За Сири обаче се оказа трудно да успокои нервите си. Не беше сигурна дали се е справила добре с размяната. Като че ли беше спечелила нещо. Оставаше да измисли как да го използва.