Брандън Сандърсън
Спиращият войната (36)

33.

Бижутата работеше тихо, без да обръща внимание на Вивена. Дръпна силно поредния шев. Вътрешностите на Буцата — черва, стомах и някакви други неща, които Вивена не можа да разпознае — лежаха на пода до него, грижливо извадени и подредени така, че да могат да се възстановят. В момента Бижутата работеше над червата — зашиваше ги със специална дебела нишка и извита игла.

Гледката беше ужасна. И в същото време не въздействаше на Вивена, не и след първоначалния й шок. Бяха в къщата скривалище. Тонк Фах беше отишъл да огледа другата къща и да види дали Парлин е добре. Дент беше слязъл на долния етаж да донесе нещо.

Вивена седеше на пода. Беше се преоблякла в дълга рокля, купена пътьом — полата й все още беше мръсна от калта на улицата, — и седеше свила крака до гърдите си. Бижутата продължаваше да не й обръща внимание и мърмореше ядосано:

— Тъпак! Не мога да повярвам, че позволихме да те наранят така само за да защитиш нея.

Да го наранят? Какво изобщо означаваше това за същество като Буцата? Беше буден. Очите му бяха отворени. Какъв беше смисълът да му се шият вътрешностите? Щяха ли да се изцерят? Нямаше нужда да яде. Защо изобщо се занимаваха с вътрешности? Вивена потръпна и извърна очи. Чувстваше се донякъде все едно собствените й вътрешности са изтръгнати. Оголени. Да ги гледа целият свят.

Затвори очи. Вече бяха минали няколко часа, а още трепереше от ужаса, когато се беше свила в онази уличка и очакваше всеки миг да умре. Какво бе научила за себе си, когато най-сетне се бе оказала застрашена? Скромност, която не означаваше нищо — беше смъкнала полата си, вместо да я остави отново да я спъне. Косата й не означаваше нищо. Забравила беше за нея веднага щом опасността се появи. Религията й явно не означаваше нищо. Не че беше могла да използва Дъха — не беше успяла дори да извърши светотатство.

— Почти съм изкусена просто да се разкараме — измърмори Бижутата. — Двамата с теб. Да се махнем.

Буцата се размърда, а Вивена отвори очи и видя, че се опитва да се изправи, въпреки че вътрешностите му висяха навън.

Бижутата изруга, после изсъска:

— Лягай долу! Прокълнато от Цветовете същество. Вой на слънцето. Замри. Вой на слънцето.

Буцата легна отново и застина неподвижно. „Може да се подчиняват на заповеди — помисли Вивена. — Но не са много умни. Опита се да тръгне навън, явно подчинявайки се на заповедта на Бижутата да се махнат.“ А каква беше онази безсмислица, която Бижутата каза за слънцето? Дали не беше някоя от защитните фрази, за които бе споменал Дент?

Чу стъпки по стълбището откъм мазето, а след това вратата се отвори и се появи Дент. Затвори я, приближи се и подаде на Бижутата нещо, което приличаше на голям мях. Тя го взе и веднага отново се залови за работа.

Дент седна до Вивена и заговори небрежно:

— Казват, че човек не познава себе си, докато не се изправи за първи път срещу смъртта. Не знам дали е вярно. Струва ми се, че личността, която си преди да умреш, не е толкова важна, колкото личността, която си през останалия си живот. Защо няколко мига трябва да значат повече от цял живот?

Вивена не отговори.

— Всички се плашат, принцесо. Дори храбри мъже понякога бягат, когато за първи път видят битка. В армиите точно затова има толкова много обучение. Тези, които се държат, не са храбрите — те са обучените. Имаме инстинкти като всяко друго животно. Завладяват ни понякога. Нищо лошо няма в това.

Вивена продължи да гледа как Бижутата грижливо намества вътрешностите в корема на Буцата; после извади малък пакет и измъкна от него нещо, което приличаше на къс месо.

— Справихте се добре всъщност — каза Дент. — Запазихте самообладание. Намерихте вярното решение. Пазил съм хора, които просто се вцепеняват и умират, ако не ги разтърсиш и не ги накараш да бягат.

— Искам да ме научиш на Пробуждането — каза Вивена.

Той се сепна и я погледна.

— Може би… ще искате малко да помислите първо за това?

— Мислих — прошепна тя, с ръце около коленете и отпуснала брадичка на тях. — Мислех, че съм по-силна, отколкото съм. Мислех, че по-скоро ще умра, отколкото да го използвам. Беше лъжа. В онзи момент бях готова да направя всичко, за да оцелея.

Дент се усмихна.

— От вас би могло да се получи добър наемник.

— Грешно е — промълви тя, загледана напред. — Но не мога повече да твърдя, че съм чиста. По-добре да разбера това, което имам. Да го използвам. Ако ми донесе проклятие, така да е. Поне ще ми е помогнало достатъчно дълго, за да унищожа Халандрен.

Дент повдигна вежда.

— Да ги унищожите искате вече, а? Не просто саботаж и подривни действия?

Тя поклати глава.

— Искам това кралство да бъде съборено. Точно както казаха господарите на гетото. То покварява бедните. Може да поквари дори мен. Мразя го.

— Аз…

— Не, Дент — заяви Вивена. Косата й преля в тъмночервено, но този път й беше все едно. — Наистина го мразя. Винаги съм мразила тези хора. Те отнеха детството ми. Трябваше да се подготвя. Да стана тяхната кралица. Да съм готова да се омъжа за техния Бог крал. Всички казваха, че е нечестив и еретичен. Но аз трябваше да спя с него! Мразя целия този град, с неговите цветове и с неговите богове! Мразя го затова, че ограби живота ми, че поискаха да оставя всичко, което обичам! Мразя шумните му улици, тихите му градини, търговията му и задушния му климат.

— Но най-много от всичко мразя арогантността им. Да си помислят, че могат да притиснат баща ми, да го принудят да подпише онзи договор преди двайсет години. Те се разпореждаха с живота ми! — почти викна тя. — Господстваха над него. Съсипаха го. А сега държат сестра ми!

Вдиша през стиснатите си зъби.

— Ще имате своето отмъщение, принцесо — каза сухо Дент.

Тя го погледна.

— Искам да ги заболи, Дент. Нападението днес не беше за усмиряване на бунтовни елементи. Халандрен прати онези войници да убиват. Да убиват бедните, които те са създали. Ще ги спрем да правят повече такива неща. Не ме интересува какво ще струва това. Омръзна ми да съм миличка и добричка и да избягвам суетата. Искам да направя нещо.

Дент кимна замислено.

— Добре. Ще сменим курса. Ще започнем да правим нападенията си малко по-болезнени.

— Хубаво. — Тя стисна очи. Чувстваше се обезсърчена, съжаляваше, че не е достатъчно силна, за да не се поддава на всички тези чувства. Но не беше. Беше ги сдържала твърде дълго. Това беше проблемът.

— Това изобщо не беше заради сестра ви, нали? — попита тихо Дент. — Идването тук?

Тя поклати глава, все още стиснала очи.

— Защо тогава?

— Учих се през целия си живот — прошепна тя. — Аз бях тази, която трябваше да се принесе в жертва. Когато Сири замина на мое място, станах нищо. Трябваше да дойда и да си го върна.

— Но току-що казахте, че винаги сте мразили Халандрен — каза той объркано.

— Мразех го. И го мразя. Точно затова трябваше да дойда.

Той помълча малко, после каза:

— Май е доста сложно за един наемник.

Вивена отвори очи. Не беше сигурна дали самата тя го разбира. Винаги беше сдържала омразата си, позволяваше й да се прояви само в презрение към Халандрен и порядките на тази страна. Сега се беше изправила пред тази своя омраза. Беше я признала. По някакъв начин Халандрен можеше да бъде омразен и изкусителен в същото време. Беше все едно… знаеше, че допреди да дойде тук и да го види с очите си, нямаше как да е имала верен фокус — истинско разбиране, реален образ на онова, което бе унищожило живота й.

Вече разбираше. Ако Диханията й щяха да помогнат, щеше да ги използва. Също както Лемекс. Също както онези от гетото. Не беше над тях. Не можеше дори да претендира, че е била.

Дент едва ли щеше да го разбере. Затова Вивена кимна към Бижутата и попита:

— Какво прави тя?

— Слага нов мускул. Мускулите не могат да работят както трябва, ако просто ги зашиеш. Трябва да го смени целия.

— С винтове?

Дент кимна.

— Да. Право в костта. Действа добре. Не идеално, но добре. Никоя рана на Безжизнен не може да се оправи съвършено. Просто ги зашиваш и ги напомпваш с нов алкохол сукървица. Ако ги кърпиш много пъти, тялото ще спре да работи добре и ще трябва да похарчиш нов Дъх, за да ги задържиш на крака. Тогава обикновено е най-добре да купиш друго тяло.

Спасена от чудовище. Може би това я правеше толкова решена да използва своя Дъх. Трябваше да е мъртва, но Буцата я беше спасил. Дължеше живота си на нещо, което не трябваше да съществува. Още по-лошо — погледнеше ли по-дълбоко в себе си, откриваше, че изпитва предателска жал към съществото. Дори привързаност. Предвид това предполагаше, че вече е прокълната дотолкова, че използването на Дъха й ще е без значение.

— Той се би добре — промълви тя. — По-добре от Безжизнените на градската стража.

— Не всички Безжизнени са еднакви — отвърна Дент. — Повечето са направени от каквото тяло се случи подръка. Ако платиш добре, можеш да получиш някой, който е бил много опитен приживе.

Побиха я ледени тръпки, щом си спомни мига на човечност, която бе видяла на лицето на Буцата, докато я защитаваше. Щом едно немрящо чудовище можеше да е герой, то и една благочестива принцеса можеше да извърши светотатство. Или все още се опитваше да оправдае действията си?

— Умение — промълви тя. — Те го запазват?

Дент кимна.

— Донякъде поне. Предвид цената, която платихме за този приятел, трябва да е бил доста добър войник. И затова си струва парите, времето и главоболията да го възстановим, вместо да купуваме нов.

„Гледат на него като на вещ“, помисли Вивена. Както и тя трябваше да гледа на него. И все пак, все повече и повече, мислеше за Буцата като за „той“. Той беше спасил живота й. Не Дент, не Тонк Фах. Буцата. Струваше й се, че са длъжни да проявят повече уважение към него.

Бижутата приключи с мускулите, след което заши здраво кожата с дебела нишка.

— Макар че ще е изцерен донякъде, най-добре е да използваш нещо силно за зашиването, та раната да не се отвори отново.

Вивена кимна.

— И… сокът.

— Алкохол сукървица — каза Дент. — Открит от Петимата учени. Чудесно вещество. Наистина държи Безжизнените добре на крака.

— Това ли е позволило да се случи Велебран? — попита тя. — Намирането на подходящата смес?

— Отчасти. Това, както и откриването — пак от един от Петимата учени, забравям кой беше — на няколко нови Заповеди. Ако наистина искате да бъдете Пробуждаща, принцесо, това трябва да научите. Заповедите.

Тя кимна и каза:

— Научи ме.

Бижутата извади малка помпа и прикрепи маркучето й към малка клапа на тила на Буцата. Започна да помпа алкохола сукървица, като движеше помпата много бавно, сигурно за да не се пръснат кръвоносните съдове.

— Ами, има много Заповеди — каза Дент. — Ако човек иска да съживи въже — като онова, което се опитахте да използвате в уличката, — добра заповед е „дръж неща“. Изговаряте я с ясен глас и със силата на волята си карате Дъха да задейства. Ако го направите добре, въжето ще сграбчи онова, което е най-близо. „Защити ме“ е друга добра заповед, макар че може да се изтълкува по доста странни начини, ако не си представите точно какво искате.

— Да си представя ли? — попита Вивена.

— Да. Трябва да оформите Заповедта в ума си, не просто да я изречете. Дъхът, който отдавате, е част от живота ви. Вашата душа, както бихте казали вие идрианците. Когато Пробудиш нещо, то става част от теб. Ако сте добра — и опитна, — нещата, които Пробуждате, ще правят каквото искате от тях. Те са част от вас. Разбират, също както ръцете ви разбират какво искате да правят.

— Тогава ще започна да се упражнявам.

— Би трябвало да напреднете доста бързо. Вие сте умна жена и имате много Дъх.

— Това има ли значение?

Той кимна отново, но някак отчуждено. Като че ли беше разсеян от собствените си мисли.

— Колкото повече Дъх държите, когато започнете, толкова по-лесно ще ви е да се научите да Пробуждате. Това е като… Не знам, Дъхът е повече част от човека. Или човекът е повече част от него.

Тя се замисли, после каза:

— Благодаря ти.

— Какво? Че ви обясних Пробуждането? Половината деца на улицата могат да ви кажат същото.

— Не. Ценя указанията, но благодарността е за други неща. Затова, че не ме обвини в двуличие. Затова, че си готов да променяш планове и да поемаш рискове. Затова, че ме защити днес.

— Последния път, когато проверих, това бяха все неща, които един добър служител трябва да прави. Особено ако този служител е наемник.

Тя поклати глава.

— Повече от това е. Ти си добър човек, Дент.

Той я погледна в очите и тя успя да види нещо в неговите. Чувство, което не можеше да опише. Отново си помисли за маската, която този мъж държеше да носи — образа на вечно смеещ се, шеговит наемник. Този човек беше само фасада. Много повече видя, щом се взря в очите му.

— Добър човек — каза той и извърна очи. — Понякога съжалявам, че това все още не е вярно, принцесо. Не съм добър вече от доста години.

Тя отвори уста да отвърне, но нещо я разколеба. Отвън по прозореца премина сянка. Малко след това Тонк Фах влезе. Дент се надигна, без да поглежда към нея, и попита Тонк Фах.

— Е?

— Изглежда безопасно — отвърна Тонк Фах и хвърли поглед на Буцата. — Как е тъпакът?

— Току-що привърших — каза Бижутата. Наведе се и каза нещо много тихо на Безжизнения. Буцата се раздвижи, надигна се и се заоглежда. Вивена изчака очите му да я обходят, но не видя никакво разпознаване в тях. Лицето му беше безизразно както винаги.

„Разбира се — помисли Вивена и се изправи. — Той е Безжизнен в края на краищата.“ Бижутата беше казала нещо, за да може да се задейства отново. Сигурно беше същото, с което го бе накарала да спре да се движи преди. Онази странна фраза…

Вой на слънцето. Отбеляза си я наум и излезе след тях от сградата.

 

 

Скоро след това вече си бяха у дома. Парлин се втурна да ги посрещне, разтревожен дали всички се връщат невредими. Първо тръгна към Бижутата, но тя го избута настрани и той се обърна към Вивена.

— Вивена? Какво стана?

Тя само поклати глава.

— Имало е бой — заговори той, докато се качваха по стълбището. — Чух за това.

— Имаше нападение на лагера, който посетихме — отвърна Вивена уморено, щом се качиха горе. — Отряд Безжизнени. Започнаха да убиват хора.

— Боже на Цветовете! — възкликна Парлин. — Бижутата добре ли е?

Вивена се изчерви. Обърна се на площадката и го изгледа отгоре.

— Защо питаш за нея?

Парлин сви рамене.

— Мисля, че е мила.

— Трябва ли да казваш такива неща? — попита вяло Вивена и усети как косата й почервенява. — Не си ли сгоден за мен?

Той се намръщи.

— Ти беше сгодена за Бога крал, Вивена.

— Но знаеш какво искаха бащите ни — сопна му се тя.

— Знаех. Но, виж, когато напуснахме Идрис, помислих, че и двамата ще ни лишат от наследство. Наистина няма смисъл да продължаваме тази игра.

„Игра?“

— В смисъл, нека да сме честни, Вивена — каза той с усмивка. — Ти всъщност никога не си била мила с мен. Знам, че ме смяташ за глупав. Може и да си права. Но ако наистина държеше на мен, мисля, че нямаше да ме караш и да се чувствам глупаво. Бижутата ми мърмори, но се смее на шегите ми понякога. Ти никога не си го правила.

— Но… — почна Вивена и усети, че думите й убягват. — Но защо тогава ме последва чак до Халандрен?

Той примига.

— Ами заради Сири, разбира се. Не дойдохме ли за това? Да я спасим? — Усмихна се добродушно и сви рамене. — Лека нощ, Вивена. — И заслиза надолу да потърси Бижутата, за да види дали не е пострадала.

Вивена се загледа след него.

„Той е два пъти повече личност от мен — помисли засрамена и тръгна към стаята си. — Но просто вече ми е все едно.“ Всичко й бяха отнели. Защо не и Парлин? Омразата й към Халандрен стана още по-силна, докато влизаше в стаята си.

„Просто трябва да поспя. Може би след това ще мога да реша какво, в името на Цветовете, правя в този град.“

Едно оставаше твърдо. Щеше да се научи как да Пробужда. За предишната Вивена — онази, която имаше право да стои високо и да отхвърля Дъха като светотатство — вече нямаше място в Т’Телир. Истинската Вивена не беше дошла в Халандрен, за да спаси сестра си. Беше дошла, защото не можеше да понесе, че ще бъде незначителна.

Щеше да се научи. Това беше наказанието й.

Затвори вратата и щракна резето. После отиде да дръпне пердетата.

Някой стоеше на терасата й, небрежно облегнат на перилото. Мъж с няколкодневна четина. Тъмното му облекло беше захабено, почти дрипаво. Носеше голям черен меч.

Вивена се сепна и се ококори.

— Големи главоболия създаваш — каза мъжът.

Тя отвори уста, за да изпищи, но пердетата изплющяха и се увиха около шията и устата й. Стиснаха силно и започнаха да я душат. Увиха се около цялото й тяло и приковаха ръцете й до хълбоците.

„Не! Не преживях нападение на Безжизнени, за да умра в стаята си! Не!“

Започна да се бори, надяваше се някой да чуе тропота и да й се притече на помощ.

Но никой не дойде. Поне докато не загуби свяст.